По улиците на селцето се виеше колона от облечени в черно хора, чийто край не се виждаше. Главите им бяха сведени, а обветрените им лица — сериозни. С приближаването към черквата се пръснаха на мълчаливи групи: децата — спретнато облечени, а родителите — с траурни дрехи и тъга по набръчканите лица.

Оливия бързо слезе по стълбата и завари собственика на странноприемницата да навлича черно сако над тъмносива риза и жилетка.

— Добро утро — поздрави тя. — Защо всички тези хора отиват в черквата?

— Ще има погребение, мадам. Миньорско погребение за клетите Били и Ян. — Поклати глава и закопча сакото. — Горките. Били в галерията на сто метра под земята, когато се откъснало парче от покрива. Другарите им товарели камъни горе, а като се върнали… — Той избърса насълзените си очи. — Когато Шини Килпатрик — беше им приятел — се качи горе — цели пет минути не успя да проговори, а после тръгна да търси Старши Макмилан. Старшият се спусна в галерията, ама вече нямаше к’во да се направи за ония двамата. Старшият трябваше да обади на вдовиците и майките им. Тъжен ден беше, но не по-тъжен от днешния.

Оливия го последва до вратата и там спря, загледана в стотиците мъже, жени и деца, които крачеха по улиците.

— Но откъде се взе толкова народ? — попита тя тихо.

— От другите села, мадам. От другите мини. Когато един от техните загине, всички са покрусени, ’щото не знаят, кой ще е следващият.

С плътно закопчано сако ханджията излезе на улицата и се сля с тълпата.

Оливия се присъедини към процесията от черквата до гробището. Камбаните, които до този момент биеха непрекъснато, млъкнаха. Свещеникът застана пред огромното сборище и произнесе:

— Земя при земята, прах при прахта. Склонете глави за молитва.

Потреперваща, Оливия се вторачи в широкия гръб на съпруга си и видя, че нито сведе глава, нито се помоли — гледаше опечалените с безизразно лице, а ръцете му бяха стиснати в юмруци.

С това церемонията завърши и Майлс си проправи път сред разотиващите се тълпи към вдовиците. Виждайки го, те избухнаха в нови ридания и притеглиха децата по-близо до себе си.

От мястото си до входа на гробището Оливия видя как съпругът й хваща ръцете на жените. Говореше им нещо. Те плачеха. Децата заравяха замръзнали лица в полите на майките си. Деца на други миньори се гонеха между гробовете.

— Уверява вдовиците, че ще има хляб — за тях и за децата им — долетя приятен глас зад Оливия. — Обикновено и Старшият се присъединява към него, но сега Макмилан бърза за обяд.

Жената се придвижи напред и застана до Оливия. Беше впечатляваща брюнетка.

— Как оттук нататък да изхранват децата си, ще се превърне в тяхна основна грижа — продължи жената.

— В миналото, ако няма син, който да заеме мястото на бащата в мините, жените отиваха. Ставаше така само допреди три години. Макмилан допускаше и съвсем малки деца да работят вместо бащите си. Съпругът ви незабавно преустанови тази практика. Законът забранява деца да работят там долу, но по логиката на Макмилан, онова, което законът не знае, не е извън закона. Уорик, разбира се, ще посъветва вдовиците да запазят щедростта му в тайна. — Жената леко сниши глас. — От време на време някой загива и без злополука. Някои, уморени до смърт от тежката работа, просто се хвърлят в ямата.

— Самоубиват се, така ли? — намръщи се Оливия.

— Ако мъжете са сигурни, че след смъртта им Уорик ще се погрижи за децата и жените им, броят на самоубийствата силно ще нарасне. А сега миньорите се трудят до смърт, за да изхранват семействата си. Погледнете лицата им, госпожо Уорик. След години непосилен труд в недрата на хълмовете, смъртта не е ли като добре дошла почивка? Има и злополуки по невнимание. Някои се напиват, сбиват се. Как да се очаква от собствениците на мини да заплащат нечия глупост?

Оливия само поклати глава и загърна наметалото по-плътно към тялото си. След това плахо се обади:

— Но всички те са толкова ядосани на съпруга ми.

— Не всички. Но е натрупано доста раздразнение, а раздразнението е на крачка от гнева. Ще ви кажа следното, госпожо Уорик: Някой подклаждат недоволството на хората за лични цели.

— Лубински ли имате предвид?

— Други, по-близо до Майлс.

— Говорите с недомлъвки, госпожо. Казали ли сте това на съпруга ми?

— Скоро ще откриете, госпожо Уорик, че зад фасадата на циник Майлс упорито и неотстъпно вярва на всеки, комуто веднъж се е доверил, а после вече е прекалено късно. Затова, когато приятел, обичан от него човек или делови съдружник, комуто е вярвал, го подведе, предателството го наранява двойно по-тежко.

— Очевидно познавате съпруга ми доста добре, госпожо…?

— Хупър. Джанет Хупър.

В миналото Оливия слушаше разказите на баща си за минната индустрия в графство Йоркшир с умерен интерес. Знаеше, че условията на труд там не бяха добри.

С Майлс и граф Уорик до себе си, Оливия не трепна, докато заедно с Дилейни, Уолас и Макмилан, клетката ги спускаше в недрата на земята.

— Ще държите ръцете плътно до тялото си — съветваше я Дилейни, — иначе може да загубите крайник.

— И никакво подсвиркване — добави Уолас. — Носи лош късмет.

Оливия се огледа и видя как по въжетата и колелата на клетката си стича вода. Докато се спускаха във все по-непрогледната тъмнина Дилейни се наведе към ухото й и прошепна:

— Ако имаме късмет, няма да попаднем на елфи.

— Елфи? — повтори тя.

— Да. Дребните човечета — обясни Дилейни. — Те са нещо като мъжки феи, които най-много обичат да правят пакости.

Приближи се до насмешливото лице на Джак:

— Дрън-дрън, господин Дилейни. Няма да се изплаша от подобни нелепи суеверия. Тези истории са само за необразованите.

Макмилан се изхили и сръга Уолас с лакът.

— Не е от страхливците, а Хърбърт?

Хърбърт Уолас направи гримаса и погледна към Майлс, който седеше с лакти на коленете и не откъсваше очи от Оливия.

Заслушана в скрибуцането и пращенето на клетката под тежестта на телата им, Оливия забеляза как, докато продължават да се спускат, дневната светлина става все по-оскъдна и по-оскъдна. Изпита чувството, че я погребват жива и започна да й призлява.

Размерите на едно от нивата, което прекосиха, докато се спускаха надолу, бе едва метър и половина на метър. Оливия се впечатли от изградената от камъни арка към галерията.

— Поддържането на входа вероятно струва цяло състояние — прошепна Оливия по-скоро на себе си, отколкото на мъжете.

— Точно шестстотин и двадесет и пет лири, за да се подсигурят покривите и стените при входовете на всяко ниво — отвърна съпругът й, с което я накара да обърне очи към него.

Може би вече не се гневеше, че тя е тук?

— Солидна сума. Нужно ли е да се дава?

— Абсолютно, ако не искаш да увеличиш риска за миньорите, да не говорим, че през тези входове се изнасят отломъците и мъртъвците до повърхността.

Оливия го наблюдаваше внимателно, докато той оглеждаше наоколо. От време на време минаваха покрай закачен на стената запален фенер и на оскъдната светлина тя виждаше, че лицето му е като на момче, което говори за неизследвана пещера.

— А освен зидарията — продължи той, — дървеният материал за подпорите също струва цяло състояние. А те постоянно гният, чупят се и трябва да се сменят. По-големите компании притежават собствени дърводелски работилници, а в някои случаи и собствени гори. Но ако материалът се купува и се наемат дърводелци — това са още хиляда петстотин двадесет и пет лири годишно.

Стигнаха входа на интересуващото ги ниво и Оливия с облекчение, макар и затруднена, пое глътка застоял въздух.

Дилейни и Уолас тръгнаха напред с фенерите, ала те не разсейваха много тъмнината. Майлс ги последва, хвърли поглед към Оливия и й предложи ръка, тя обаче не я пое.

Оливия пристъпи напред в галерията и почувства, че калта й стига до глезените. Смаяно погледна към краката си, после към Майлс. Той отново й предложи ръка. Този път тя я пое.

Бързо схвана, че опасностите в галериите далеч надминаваха нейните представи. Ниските тавани — Майлс и граф Уорик крачеха приведени — превръщаха мините в опасни катакомби, които всеки миг можеха да отнемат нечий живот.

За кратко време Оливия видя достатъчно. Тя настоя за този оглед. Трябваше да надникне в проблемите на Майлс.

Вонята я принуди да покрие носа си с напарфюмираната кърпичка. С Майлс, подкрепящ я отляво, и граф Уорик — отдясно, те вървяха по мрачния влажен тунел след Макмилан, който обясняваше как се вади рудата до повърхността. От време на време минаваха край още по-тъмни тунели, в които само в дъното мъждукаше бледа светлинка.

— Това място наричаме „ада“. Миньор, приел да работи тук, сам си подписва смъртната присъда. Ако не се поболее, не се удави или не бъде затрупан, изпаренията го довършат.

Обиколката продължи. Условията ставаха все по-ужасни. Непоносимата жега омаломощи Оливия, а устните й пресъхнаха. Термометърът показваше четиридесет градуса.

Оливия усети, че повече не издържа. Обърна се към граф Уорик:

— Ваша Светлост, знам за огромната Ви филантропия, както и за усилията Ви да участвате в реформирането на националната индустрия. А същевременно позволяваш на наети от теб хора да работят при такива нечовешки условия. Нямаш право да оставяш работниците да винят брат ти. Тези проблеми съществуват далеч преди мините да минат в ръцете на съпруга ми, сър.

— Права си, мадам. Но ще напомня, че се готвех да затворя тези пъклени ями. Както сама виждаш, средствата за подновяване далеч ще надхвърлят всяка печалба от добитата тук руда. Ако въобще е останала руда.

— Има! — сприхаво се намеси Майлс. — Готов съм да заложа живота си, че има. И ако стигнем до рудата, ще подобрим безопасността и ще увеличим надниците. Но трябва да се прокопаят нови нива.

— А за това трябват пари — вметна Дилейни. — Как, по дяволите, си въобразяваш, че ще прокопаеш нови нива, като нямаш средства да поддържаш вече съществуващите? За пореден път ти казвам — ще направиш услуга на всички ни, ако продадеш мините на Лубински!

— Само през трупа ми! Аз…

В този момент мъжете извикаха — голяма земна маса се откъсна от стената. Докато миньорите се разпръсваха, Оливия откри, че не стъпва на земята, защото Майлс я бе прихванал през талията и я предпазваше от свличащата се пръст и притичващите мъже. Лицето му гледаше право в нейното, а очите му отразяваха огъня от фенера на стената.

Той я тикна в ръцете на граф Уорик, който я отдалечи от свличащите се камъни. Майлс се насочи към момче на не повече от осемнадесет години, паднало в калта. Подпъхна ръка през раменете му и го извлече на безопасно място.

За щастие стената не поддаде повече. Боб Макмилан подвикна на мъжете да се връщат на работа, сякаш нищо не се бе случило. Заповядваше рязко и нагрубяваше онези, които се бавеха.

Докато хората надигаха кирките, Оливия погледна граф Уорик:

— Ваша Светлост, можете да ме пуснете. Вече съм в състояние да ходя сама.

Той я остави да стъпи. Сърцето й биеше трескаво от гняв, заради окаяните условия в мината и коравосърдечното отношение на Макмилан, и от усещането, че Майлс я беше спасил. Хвърли поглед на граф Уорик и видя, че той широко се усмихва.

— Не виждам на какво се усмихваш, сър.

— Хрумна ми, че ми напомняш за един много близък и скъп на сърцето ми човек.

— Нима? Кой е той?

— Съпругата ми. Мисля, че ще си допаднете.

Майлс се появи, следван от миньорите. Най-отзад вървеше Макмилан. Мустакатото му лице бе зачервено от топлина и гняв, а ръцете — стиснати в юмруци.

— Правиш грешка! — извика Макмилан на Майлс, който се спря и се обърна с лице към управителя. — Изкараш ли тези хора оттук, никога няма да се върнат.

— Като гледам в какво състояние е галерията, странно е, че и досега са оцелели, Макмилан. Какво, по дяволите, правиш с парите, които изпращам?

— Напразно си хвърляш парите в тези дупки! — отвърна той.

— Нали ти казваме — обади се и Джак. — Ако си умен, ще ги продадеш на Лубински. Иначе направо ги затваряй.

— И двамата да вървите по дяволите — сряза ги Майлс. Обърна се, сграбчи Оливия за ръката и я повлече към клетката.

Следващите няколко часа Оливия остана в стаята; гледаше през прозореца към обляната от дъжда околност, а в главата й се въртяха различни мисли. Синът й бе в безопасност в Брейтуейт, но й липсваше и се надяваше скоро да се приберат с Майлс.

Поне засега Майлс също бе в безопасност и тя бе почти сигурна, че ще се прибере с нея у дома. Припомни си как преди толкова много нощи я притегли в обятията си и я целуна… Как се спуска в тъмната, влажна и коварна дупка при скалата Маргроув, за да спаси Брайън. През половината от живота й само Майлс Уорик бе във фантазиите й. Изпита и завист, и смазваща болка, когато узна, че Емили се е впуснала в любовна авантюра с него. А сега… Сега Оливия откриваше, че бракът без споделена любов е много, много по-лошо от всичко останало.

Почукване на вратата я накара да вдигне глава.

— Да? — провикна се тя.

— Искам да поговоря с теб — долетя гласът на Майлс.

Оливия трескаво потърси очилата си, но напипа само останалите без стъкла телени рамки. Погледна в олющеното огледало над умивалника да види как е косата й, прибра няколко кичура и приглади полата с ръка.

Открехна вратата. Той стоеше в пълния със сенки коридор с бутилка уиски в едната ръка и две чаши в другата. Очите му изглеждаха мрачни, а устните извити в познатата насмешлива усмивка.

— Госпожо Уорик — подхвана той, — имате вид на човек, който би пийнал нещо.

— Аз ли, господине?

Той бутна вратата с рамо и влезе в стаята. Оливия го видя как пристъпва към малката масичка, отрупана с многобройни бележки за мините, които беше нахвърлила през последните няколко часа. Той остави бутилката и чашите и вдигна листата.

— Кажи ми — обърна се той към нея, хвърляйки листата обратно върху масата, — обичаш ли децата, Оливия?

Изненадана от въпроса, тя кимна.

— Очевидно, след…

Той махна с ръка.

— Само защото имаш дете, не означава, че обичаш децата. Хората създават потомство по най-различни причини, като най-малката е любовта. На теб това трябва да ти е добре известно.

— Защо питаш?

Майлс наля уиски в чашите и отпи направо от бутилката. Светли петънца, хвърлени от залязващото слънце, играеха в краката му. Майлс съсредоточено разглеждаше бутилката, преди да отвърне:

— Не съм се замислял особено по този въпрос до скоро.

— О?

Той й предложи чаша. Тя я пое и я стисна с две ръце.

— Не съм прекарвал много време с деца. Съществуват, разбира се, племенниците ми, но тъй като рядко ме канят в дома на граф Уорик, освен ако няма нещо, за което да ми натрият носа, не съм имал възможност да ги опозная добре. Изглеждат ми приятни момчета.

Отново отпи, този път от чашата. След това притегли стола, на който допреди малко седеше Оливия, и й го предложи. Той самият се настани на леглото. Облегна се на стената, опъна крака и кръстоса глезени; изчака Оливия да седне. Тя бе нервна и едва кацна на ръба на стола, а веждите й бяха вдигнати високо.

— Дошъл си да говорим за деца или за работа, господине?

— В нашия случай двете са неразривно свързани.

Оливия постави чашата на масата и вдигна листата.

Чувстваше се доста уязвима и объркана. Фиксираше я с такъв напрегнат поглед, който би стопил дори така желаното от него олово.

— Убедена съм, че си даваш сметка какво огромно количество пари трябват, за да се спасят мините — подхвана тя, за да смени темата.

Майлс погледна към чашата си.

— Без да включвам увеличението на надниците, което тези хора заслужават — продължи тя. — Но не това е важното. — Оливия се надигна от стола и закръстосва стаята, поглеждайки от време на време към листата в ръката си. — През последните пет години печалбата ти от мините възлиза на нула, независимо от вложените пари. Опитите за реорганизация и осигуряване на безопасността са безрезултатни. Само през изминалата година злополуките са се увеличили трикратно. Чудя се как ще защитиш влагането дори още само на един шилинг в мините?

Майлс подхвърли празната си чаша върху леглото и се загледа как грациозно се движи Оливия, а под изкаляния подгъв се мяркаха босите й крака. Запита се дали не е пиян. Вероятно. Иначе разиграващата се сценка не би го забавлявала. Разгорелите се въглища в камината бяха стоплили стаята. Лампата на бюрото хвърляше бледожълта светлина по стените, а дъждът барабанеше по прозорците. Може би е уморен, или победен? Всичко, което Госпожа Всезнайко казваше, бе абсолютната истина.

— Права си, разбира се — съгласи се той и това я накара стреснато да спре насред стаята. — Хайде, хайде, скъпа, не се изненадвай толкова. Не съм съвсем лишен от разум.

— Не съм намеквала подобно нещо, господине. Исках само да посоча…

— Не си прави труда. Дамиен постоянно ми го повтаря. Брат му Рандолф правеше същото, а преди това — баща ни.

Оливия притегли стола до леглото. Седна с изправен гръб, а ръцете й стискаха листата в скута. Очите й изглеждаха огромни, устните бяха влажни.

— Тогава — плахо попита тя, — защо настояваш?

— Защото вярвам. Не мога да ти обясня защо, но тук — той посочи сърцето си — съм убеден, че едва сега започва разработването на оловните залежи в мините. — Надигна се рязко от леглото и сграбчи ръцете й, с което я принуди сепнато да си поеме въздух. — Искала ли си някога нещо на всяка цена, Оливия? Била ли си готова да рискуваш всичко — гордост, пари, репутация — за да го получиш?

Тя само успя да премигне насреща му с огромните си синьо-зелени очи, а той скочи от леглото и я повлече след себе си, към прозореца.

Стъклата бяха запотени. Майлс почисти малко с ръка.

— Погледни навън и ми кажи какво виждаш — настоя той.

Тя се повдигна на пръсти и погледна мрачното селце.

— Тъмни сгради и никакви хора — отвърна тя.

— Някога населението на това село бе трикратно повече. Представи си в какво ще се превърне, ако попаднем на ново находище олово.

— Но опасностите…

— Да вървят по дяволите! С подходяща реорганизация опасностите ще се сведат до минимум. В района има пет мини, които баща ми се принуди да затвори заради серии експлозии, причинени от пламъците на лампите. Сега вече е изобретена лампа, която отстранява тази опасност и мините може да се отворят пак, Оливия. Бихме могли да наемем нови петстотин миньори да работят в тях.

Той изчисти още малко от стъклото и насочи погледа й:

— А виждаш ли онези два хълма и долината помежду им? Ако тръгнеш право на изток по долината, след тридесет километра ще стигнеш до линии. Железопътни линии.

— Разбирам — каза Оливия замислено. — Да, разбирам… Влак, който да минава през Гънърсайд би сторил чудеса за селото.

— А вече има изобретени парни помпи, които изсмукват водата и вентилатори, които прогонват метана.

— Подобни подобрения струват цяло състояние. Дори след като вложа и последния си шилинг, ще са нужни още пари. Но…

Оливия се откъсна от него и замислено, със сведена глава, закрачи из стаята. Майлс се развесели от искрения й интерес.

— Вложители! — възкликна внезапно тя и се извърна към него с грейнали от възбуда очи. — Ако продадем нашите дялове от мините — само толкова, колкото да финансираме подобренията. А съществуват и банки…

— За тях направо забрави. Както знаеш, сърце мое, те не ме гледат с добро око.

— Но не и на мен. На парите от зестрата и на влиянието на баща ми няма да посмеят да откажат.

Майлс се намръщи.

— Не желая баща ти да се намесва в тази работа.

— Но…

— Не — заяви той непреклонно.

Тръгна към нея, но тя побърза да се отдръпне. Застанала боса на пода, тя дръзко вдигна брадичка и изправи рамене.

— Едно по едно, господине! Още не съм приела да предложа всичките, или дори част от финансите си, за този проект. Коментарите ми до този момент бяха само хипотетични. Освен това, далеч не съм убедена, че в тези мини е останало олово. Ти самият не разполагаш с доказателства, а само с някакво си чувство.

— Има — процеди той през зъби. — Знам го. И Джосая Лубински го знае, иначе няма така упорито да настоява да купи от мен.

— Тогава защо не му позволиш да поеме риска? Той може да си позволи неуспех. Ти — не. Обмисли го от друга гледна точка — подхвана тя леко присмехулно. — С парите, които ще изкараш от продажбата на мините, няма да съм ти нужна. Ще разполагаш с достатъчно средства да покриеш дълговете си и ще ти останат пари да живееш прилично до края на дните си. Стига да не влизаш в игралните зали, разбира се.

— Господи! — промърмори той. — Не се бях сетил за това.

Оливия преглътна.

Стояха по средата на стаята и едва дочуваха ромоленето на дъжда и надвикващите се гласове на пияните в странноприемницата.

— Е — и пак подигравателната усмивка, — май ми даде материал за разсъждения до края на вечерта.

Независимо от отчаянието, пронизало сърцето на Оливия, тя не откъсна поглед от красивото лице на Майлс и не се издаде, че е потресена от собственото си глупаво предложение.

Най-накрая той се отдръпна, взе бутилката уиски и тръгна към вратата. Без да се обръща с лице към него, тя го спря:

— Майлс! Нали се разбрахме да се видим с господата Дилейни и Уолас в седем и половина сутринта?

— Точно така.

— Тогава и двамата разполагаме с достатъчно време, за да вземем решение.

— И двамата? — повтори той озадачен.

— Ти трябва да решиш кое е по-важно за теб: свободата и парите, достатъчни да си подредиш живота, ако продадеш на Лубински; или риска, че няма да се съглася да финансирам реорганизацията на мините.

— Май и в двата случая губя — отбеляза той.

Излезе от стаята и затвори вратата след себе си. Оливия не помръдна и усети, че внезапно в стаята е станало хладно, а въглищата в камината отдавна са се превърнали в пепел. Хвърли се на леглото и заби юмрук във възглавницата.

Към следващата част или към съдържанието

Катрин Сътклиф Моя единствена обич (12)

Метаданни

Данни

Моя единствена обич

Информация

История

Сваляне / Връзки

Дванадесета глава

Катрин Сътклиф
Моя единствена обич (12)