Катрин Сътклиф
Моя единствена обич (16)

Шестнадесета глава

Искам да си спомня първия ден, първия час, първия миг, в който ме срещна…

Кристина Розети

Оливия отвори писмото от Джанет Хупър и мълчаливо го прочете.

Уредих вдовиците да осигуряват мините „Уорик“ с по сто лоени свещи на месец. Това ще реализира годишна икономия от 225 лири в сравнение с разходите за доставка на свещи по договор от Йорк. Така и жените са доволни от възможността да изкарват допълнително средства.

Оливия свали очилата, облегна се назад и затвори очи. Каква ирония — през последните няколко седмици тя и… приятелката на съпруга й бяха станали съюзнички в опита си да подобрят нещата в Гънърсайд.

Брайън профуча наблизо: размахваше някакво невидимо оръжие, подскачаше, замахваше, нанасяше и избягваше удари. „Стой!“, изкрещя той така кръвожадно, че Оливия запуши уши и се разсмя. Тя забърза към вратата и надзърна точно когато Майлс изскочи иззад ъгъла, с потъмнял шлем на главата.

— Господи! — възкликна Оливия, не вярвайки на очите си.

— Дните ти са преброени, Черни Рицарю! — обяви Брайън и насочи невидимата сабя. — Аз съм господар на драконите наоколо от сега нататък и аз ще покровителствам девиците.

— Девици? — изуми се Оливия.

Майлс отвърна нещо, но думите му потънаха в шлема, и също размаха въображаема сабя.

С писък Брайън ритна врага си и замахна със сабята да го прониже.

— Вземи си заслуженото! — обяви той и нанесе фаталния удар.

Майлс се преви, хвана се за корема, отстъпи с болезнен вик, препъна се, залюля се и се строполи с театрално разперени ръце и крака.

Дарявайки Оливия с широка усмивка, Брайън й се поклони и обяви:

— Кралице моя, Черният рицар е мъртъв.

— Виждам — отвърна тя и се придвижи към потрепващото тяло на съпруга си.

— Е, и какво ще получа за награда? — попита Брайън и се почеса по нослето.

Като клекна до Черния Рицар, Оливия погледна шлема и попита:

— Сигурен ли си, че е мъртъв, сър Брайън?

Брайън се намръщи, наведе се и разкри зачервеното и изпотено лице на Майлс. Очите му бяха затворени.

— Мога да го убия втори път — разсъждаваше Брайън. — За да сме сигурни.

— Мисля, че да умираш един път на ден е достатъчно — прецени майка му. — А и баба те чака да четете. Ако не се лъжа, Жак ви е приготвил пудинг със сливи.

— Пудинг?

Очите на момченцето блеснаха. Лошите рицари бяха забравени. Брайън се надигна и хукна по коридора към дневната.

Майлс предпазливо отвори едно око, после и другото и попита:

— Тръгна ли си?

— Изстреля се — усмихна се Оливия. — Да ти помогна ли да свалиш това? — посочи тя шлема.

Майлс седна. Оливия хвана металния шлем и го изтегли. Косата му бе разпиляна на влажни кичури и Оливия едва се въздържа да не ги погали.

— Умираш внушително — отбеляза тя.

— Благодаря ти. С практика се научава.

— О? Често ли го правиш?

— Всеки ден през последните три седмици. Понякога два или три пъти на ден.

Прокара ръка през косите си, взе шлема от ръцете й и широко се усмихна.

— Странно как не съм забелязала — промълви замислено тя.

— Ако от време на време си подаваш носа от кабинета, ще забележиш доста неща, госпожо Уорик.

— Но аз свърших толкова много работа! Уредих жените от селото да правят свещи за мините. Излиза много по-евтино, отколкото да се купуват от предишните ти доставчици и по този начин парите остават в Гънърсайд.

Тръгнаха по коридора рамо до рамо.

— Получи се писмо от Боб Макмилан. Поръчаният дървен материал ще пристигне едва след като се пооправи времето. За щастие няма нови злополуки и тъй като надниците пристигат редовно и навреме, настроенията сред миньорите са овладени.

Повървяха известно време мълчаливо, преди Оливия да съобщи:

— Емили и Кланрикард са се венчали миналата седмица.

— Какво! И не са ни поканили? Е, да живеят щастливо — пожела Майлс.

— Татко е присъствал, доколкото разбрах. Значи все пак й е простил.

— Съмнявала ли си се?

Спряха недалеч от сутрешната дневна. Оливия отново сложи очилата и погледна съпруга си. Не го беше виждала от доста дни и сега си даде сметка, че се е променил.

Смуглото му лице беше смекчено. Черните вежди, дълбоките очи и изсечени черти не бяха така сурови. В сърцето й отново грейна надеждата.

Но толкова се беше надявала, копняла и молила да започне поне малко да държи на нея. Вече не смееше да очаква.

Оливия се отдалечи.

Майлс я проследи как влиза в сутрешната дневна, където Алисън и Брайън седяха в стола пред широкия прозорец. Алисън слабееше с всеки изминал ден. Вече не можеше да движи дясната си ръка. Затова Брайън държеше книгата и обръщаше страниците. Застанал в коридора, с долепен до стената гръб, Майлс затвори очи и се заслуша, а спомените му го върнаха в детството. Толкова бе мечтал за такива мигове с майка си!

Отвътре се носеше нейният напевен глас.

— Брайън, скъпи, ще донесеш ли на баба чаша чай? Гърлото ми съвсем пресъхна — прекъсна приказката Алисън.

Брайън погледна към майка си и се смъкна от скута на старицата, за да донесе чай. Тя обгърна лицето му с ръце и го погледна в очите:

— Толкова добро дете. Ако не беше ти, не знам за какво щях да живея. Хайде, ела сега седни пак тук и да продължим приказката.

Оливия се настани на стола до тях и обви с измръзнали пръсти горещата чаша. Известно време слуша как Алисън чете на момчето — очевидно от време на време го вземаше за своя син. Неволно погледна към стъклената врата. Съпругът й стоеше там, облегнат на стената, със затворени очи, попиваше всяка дума.

„Да го покани ли при тях? Ще събере ли сили? Ще се престраши ли?“

Внимателно остави чашата и се надигна. Придвижи се безшумно към вратата.

Докосна ръката му. Той бавно отвори очи.

— Съпруже — прошепна тя, — не се крий! Ела при нас!

— Защо?

— Заради себе си. И заради нея. Нали, когато за пръв път бях в Брейтуейт, сподели пред мен една от мечтите си — да слушаш как майка ти ти чете? Е, господине, въпреки болестта си, тя би могла да бъде в последните си часове с теб като в мечтата ти. Ще й дадеш ли тази възможност?

Тя изчакваше отговора му със стаен дъх. Най-сетне той изправи рамене и, без да отдръпва ръка от нейната, влезе в сутрешната дневна.