Катрин Сътклиф
Моя единствена обич (21)

Двадесет и първа глава

— Животът ми без теб е тъмнина — възкликна той. — Искам… Искам дами позволиш да ти повтарям, че те обичам, че те обичам.

Томас Харди

Оливия и Майлс се прибраха в Брейтуейт едва по пладне на следващия ден. Оливия се рееше в мъглата на безсънието, изтощена от страха за съпруга си и мъката по загиналите миньори. Подобно на Майлс, с нетърпение очакваше да се отпусне във ваната с топла вода.

Но ги посрещна угриженото лице на Бертрайс.

— Не знаех какво да правя, момичето ми — проплака дойката. — Тя нахълта тук без предупреждение и каза, че си й разрешила да го вземе.

Оливия хвана разтрепераните рамене на възрастната жена.

— Бертрайс, за кого приказваш?

— За Брайън.

Ледени тръпки преминаха по гърба на Оливия. Майлс сграбчи свирепо Бертрайс.

— Какви ги приказваш? Какво е станало? Говори по-ясно, по дяволите. Къде е Брайън?

С пребледняло лице и зачервени очи Бертрайс промълви:

— С Емили. Пристигна тук вчера следобед и каза, че има разрешение от вас да го изведе на разходка. Обеща да го върне в Брейтуейт до час.

— Господи… — простена Оливия и се отпусна в ръцете на Майлс.

— Когато не се появи, изпратих господин Фаулс в Девънсуик. Тя му обяснила, че Брайън иска да прекара нощта при нея и ще го върне рано сутринта. Все още го няма. Отново изпратих господин Фаулс… — Бертрайс пак се разрида.

Останала без дъх, неспособна да разсъждава логично, Оливия се извърна и пое по дългата извита алея. След наситената със събития нощ, прекарана в страх, сутринта й се видя толкова приятна. В този миг обаче светът притъмня — очите й не виждаха нито разцъфналите в градината лилави иглики, нито белите маргарити, поклащани от всеки повей на вятъра.

Постепенно някакви гласове стигнаха до съзнанието й.

„… докарайте каретата“, „Ще отида до Девънсуик…“, „Ще проклина денят, в който се е родила“, „Ще я съдя за отвличане…“. Ръцете на Майлс я обгърнаха. Притисна главата й към гърдите си и я погали по косите. Едва тогава тя си даде сметка, че тихо ридае.

— Успокой се — нашепваше той в ухото й. — Всичко ще се оправи. Ще намерим сина ти и ще го доведем вкъщи. Кълна ти се, Оливия, няма да допусна и косъм да падне от главата му.

Тя се опита да поеме въздух и да се вслуша в учестения ритъм на сърцето на съпруга си, като се надяваше така да успокои надигащия се у нея ужас. Не, Емили не би наранила Брайън. Емили може да е всякаква, но не би убила дете.

Позволи на Майлс да я отведе в къщата. Влязоха в най-близката дневна и той нареди на прислугата да донесат горещ чай за Оливия.

Оливия обаче поклати глава и възрази:

— Нищо не искам.

Майлс я наблюдаваше, а сърцето му се късаше. Тялото й бе сковано. Преживя такива страхове за него предишния ден, но онова, което изпитваше сега, беше нещо повече от страх. Върнаха се в Брейтуейт с една-единствена мисъл: да споделят новооткритото си щастие с нейния… с техния син.

И изведнъж…

Арманд влезе в стаята.

— Сър, каретата е готова. — Свъси вежди и добави: — Вероятно ще се преоблечете преди да тръгнете.

— Няма време.

Майлс тръгна към вратата, а Оливия се отърси от унеса си.

— Къде отиваш? — попита тя.

— Да се видя с баща ти.

Тя скочи.

— И аз идвам.

— В никакъв случай.

Лицето й бе бледо като платно, а тюркоазните очи — като езера от неизплакани сълзи.

— Мислиш ли, че съм в състояние да стоя тук и да не знам какво става с Брайън? Ако открием Емили аз трябва да застана срещу нея. Тя никога не би те послушала.

Майлс обгърна лицето й с ръце и попита:

— Защо, по дяволите, е направила подобно нещо? Никога пет пари не е давала за Брайън.

— Тя е… объркана и разстроена — опита се да обясни Оливия. — Емили е пометнала и Кланрикард възнамерява да се разведат. Отпратил я е вкъщи в Девънсуик.

— Но какво общо има това с Брайън?

Оливия извърна поглед. Мина доста време, преди да успее да проговори.

— Опасявам се, че е… отчаяна. Очевидно е преживяла огромен шок и разочарование от загубата на детето и провала на брака. Жени в подобно състояние обикновено не знаят какво правят…

— Способна ли е да го нарани? — прекъсна я той. Лицето й стана още по-бяло и той я разтърси. — Отговори ми, Оливия! Емили готова ли е да нарани Брайън по някакъв начин?

— Не. По-скоро иска да го задържи.

След като ги накара да чакат половин час във фоайето на Девънсуик, лорд Девъншир прие Оливия и Майлс в дневната за официални посетители. Майлс беснееше и Оливия направи всичко по силите си да му попречи да не се нахвърли върху объркания й баща.

Застанала лице в лице срещу баща си, Оливия заговори колкото се може по-спокойно:

— Кажи ми къде отведе Емили Брайън.

— Откъде, по дяволите, да знам! — отвърна той, като се потеше обилно.

Кръглите му очички изглеждаха някак хлътнали и шареха неспокойно.

— Лъжеш, татко — обвини го тя.

— За Бога, защо ми е да лъжа? Това момиче полудя, откакто Кланрикард я изгони и само говори за съпрузи, деца и бебета… Дори насън. Честна дума, вече изобщо не познавам това момиче. — Сведе очи и промърмори уморено: — Май никога не съм я познавал. Емили се е превърнала в…

— В какво, татко?

— Непозната. Чудовище. Засипа ме с куп обвинения: очаквал съм прекалено много от нея… обичал съм я единствено, защото ми напомняла на майка ви, „задушавал“ съм я от внимание.

Девъншир се отпусна на дивана. Оливия се настани до него и взе ръката му.

— Моля те, татко, ако имаш представа къде го е отвела — кажи ми.

Той се извърна да я погледне. По лицето му се изписа пълно объркване, в очите му се четяха хиляди въпроси и прозираше някакво съжаление.

— Какви неща само ми наговори за себе си…

— Татко — прошепна Оливия и стисна ръката му, — моля те.

— Истина ли е, каквото ми каза тя? По дяволите, кажи ми, Оливия! Емили способна ли е да извърши такива неща? Всичките тези лъжи… Измами… Колко пъти си я прикривала? Защитавала? — Той покри сивкавото си лице с ръце и се разхлипа. — Колко ли съм те наранил… Колко пъти те обвинявах, присмивах ти се, засрамвах те. А ти през цялото време си защитавала сестра си и мен, защото си била наясно, че истината за нея ще ме съсипе…

Оливия нежно отмести ръцете на баща ся от лицето му. Опита се да се усмихне.

— Всичко е простено, татко. Само ми помогни да намеря Брайън.

Очите му се взряха в нейните.

— Ако бях и наполовина за теб и Емили това, което си ти за Брайън, всичко това нямаше да се случи. — Той премигна и сълзите се стекоха по бузите му. — Е, добре… — проговори той дрезгаво. — Тя спомена нещо за пикник на скалата… След това възнамерявала да върне момчето на истинския му баща…

 

 

Майлс наблюдаваше околността от прозореца на каретата, стараеше се да се съсредоточи върху хълмовете и долините и се опитваше да се успокои. През последния половин час съпругата му стоеше като ледена статуя срещу него и гледаше право напред, отпуснала ръце в скута си, сякаш него го нямаше. Оливия изпадна в шок, когато баща й съобщи, че Емили възнамерява да търси бащата на Брайън.

Като затвори очи и облегна глава назад, Майлс се постара да диша спокойно. Неволно стисна превързаните си ръце в юмрук и трепна от болката. Всичко е толкова объркано. Защо Оливия отказа кочияшът да ги закара до Маргроув, където Емили била завела Брайън на пикник? Но не този въпрос изгаряше съзнанието му.

Погледна съпругата си. Всички кости и мускули го боляха от умора и безсъние. Чувстваше се изтощен до крайна степен.

— Искам истината — пророни той тихо.

Оливия успя съвсем бегло да му се усмихне. Леко докосна бузата му с пръсти.

— Прости ми, но умът и сърцето ми са объркани. Не знам откъде и как да започна. Все си мисля, колко щастливи бяхме напоследък… Как ти истински се привърза към Брайън, как успя с мините. Всичко е от моята глупост. Трябваше да се досетя, че рано или късно ще се стигне дотук. Беше неизбежно. Знаех го, и въпреки това се молех да се отложи за цял живот, или поне докато любовта ни укрепне достатъчно, че да преживее бурята, която истината ще предизвика.

Майлс продължи да седи облегнат назад.

— Оливия, сърце мое, знаеш ли къде е отишла Емили? И ако знаеш, в името на Бога, кажи ми.

— Както каза татко, да види бащата на Брайън — отвърна тя, като го гледаше, без да мигне.

— Значи… Най-после ще узная кой е той.

— Опасявам се, че повече не мога да крия от теб. Искрено се надявам да не ме намразиш до дъното на душата си. Когато открием Брайън, всичко ще се изясни.

Продължиха пътя си мълчаливо. Оливия гледаше залязващото слънце, а Майлс изучаваше съвършения профил на съпругата си, докато сгъстяващите се сенки не затвориха натежалите му клепачи.

Сънуваше, как Оливия, която мисли, че е заспал дълбоко, най-после дава воля на сълзите си и постоянно нашепва: „Не искам да загубя нито единия, нито другия. Няма да го понеса. Вие двамата сте всичко, което имам на този свят“. И му се присъни как сънено й отговаря: „Ще убия всеки, който се опита да ме раздели с единия или другия от вас“.

— Сър?

Той се събуди. Оливия беше изчезнала. Каретата беше спряла.

Кочияшът, облечен в най-хубавата си ливрея, стоеше до вратата и го гледаше загрижено. От къщата зад него струеше светлина. Майлс сковано се надигна, раздвижи вдървения си врат и попита:

— Къде е съпругата ми?

— Вече е вътре, сър.

Разтърси глава, за да избистри мислите си, зърна познатата входна врата и слезе от каретата.

При влизането на Майлс, Оливия, коленичила във фоайето, притискаше Брайън силно към себе си. Тя чу приближаващите се стъпки и бавно вдигна очи, когато той застана до нея. Личеше колко е объркан, но и облекчен, че я заварва с Брайън.

— Къде е Емили? — попита той.

— В сутрешната дневна — отвърна Бертрайс от коридора.

Дойката бързо отиде до Оливия и прегърна своите повереници. Лицето й изглеждаше напълно спокойно, но и решително.

Без да проговаря, Майлс бавно тръгна към сутрешната дневна, а стъпките му отекваха в тишината. Оливия нямаше сили да го наблюдава, но от внезапно настъпилата тишина, тя се досети, че той е стигнал до стаята и се е изправил пред сестра й.

— Затвори вратата — долетя гласът на Емили от далечината.

— Какво, по дяволите, става? — настоя Майлс. — Би трябвало да те арестуват за отвличане.

— Казах да затвориш вратата, по дяволите.

След дълго колебание бравата щракна.

Оливия бавно се надигна; сложи ръка върху главата на Брайън, а той продължаваше да се притиска към нея, заровил лице в полите й. Оливия погледна към Бертрайс, която посегна да го вземе. Той се дръпна и се вкопчи още по-силно в Оливия.

— Хайде — прошепна Оливия и му се усмихна насърчително. — Иди с Бертрайс. По-късно ще почетем. Обещавам.

Най-после Брайън позволи на дойката да го изведе от фоайето, а Оливия, почти без дъх, тръгна към затворената врата на сутрешната дневна. Приглушените гласове постепенно станаха по-ясни и най-накрая Оливия бе в състояние да чува всяка дума на Емили.

— Загубих детето на Кланрикард и докторът каза, че ако се опитам да имам друго дете, би било равно на самоубийство. Тогава съпругът ми ме изгони и обяви, че с брака ни е свършено. Отначало се паникьосах. Наистина мислех, че ако му дам някакво дете — каквото и да е дете — той ще го приеме като свое. Все още смятах, че ме обича достатъчно, за да приеме сина на друг мъж за свой. Е, оказа се, че греша, но истината вече бе излязла наяве.

— За какво, по дяволите, бръщолевиш? — недоумяваше Майлс.

— Аз съм майката на Брайън!

Оливия затвори очи. Усети как колената й се подгъват, а лицето й пламва. Обзе я такъв страх, че не можеше да диша.

— Ти си полудяла — долетя гласът на Майлс. — Оливия е…

— … негова леля. Нито повече, нито по-малко.

Тишина.

„О, Господи, няма ли да свърши тази тишина? Защо той не казва нищо?“

Най-после дрезгаво и напрегнато, той обяви:

— Ти си лъжкиня.

— Нали знаеш каква е Оливия? Вечно се жертва за другите. Става съвсем досадна от време на време. Никога няма да узнае колко съм я ревнувала на моменти. О, не защото е хубавица. Изобщо не може да се сравнява с мен. Но мразех начина, по който татко винаги е хвалил интелекта й. Ненавиждах това, че слугите я уважават. Не понасях как смело се изправя пред всякакви кризи и ги преодолява, без да пророни и сълза. На моменти ми се е искало да не съм толкова красива, но да съм умна като нея. И толкова смела. Дори във фарсовата си женитба прояви достойнство, макар да знаеше, че се обвързваш с нея по една-единствена причина — зестрата й. И въпреки всичко… Та тя намери изход дори от странните ви взаимоотношения. Говори се, че ти и Оливия сте станали много… близки. За пръв път в окаяния й живот тя е щастлива. Не е ли невероятно, че се впусна във всичко това заради мен… А сега, също така заради мен, всичко ще свърши.

Оливия бавно отвори вратата. Застана на прага и като улови погледа на Емили пророни:

— Емили, никога за нищо не съм те молила. Но сега ще го сторя. Умолявам те от цялото си сърце. — За миг Оливия притвори очи и горещо се помоли сълзите й да не рукнат. Никога не бе виждала такава омраза върху лицето на сестра си, такова злорадство. — Заради Брайън. Заради мен. Пожали ме. Не мога да ги загубя сега.

Емили се надигна от стола и прекоси стаята като розово облаче от тафта и бели дантели. Светлите й коси бяха прибрани на тила в черна мрежичка и стегнати с черна панделка. Хвърли се на врата на Майлс и забърбори:

— О, Майлс. Ти винаги си ме обичал. Онзи ноемврийски ден, когато откликна на писмото на баща ми… Нали сам каза, че си решил, че е от мен? Ожени се за нея, само защото е моя сестра. Много добре знаеш защо се омъжих за Кланрикард. Само заради парите му, уверявам те.

Майлс се обърна към Оливия. Загледана в любимото лице, тя копнееше да го докосне за последен път, да го помоли за прошка…

— Тя твърди, че е майка на Брайън — проговори той.

Оливия се опита да се усмихне, да кимне. Но не успя да стори нито едното, нито другото; виждаше само обърканото лице на съпруга си и сърцето й се късаше.

— Направих онова… което мислех, че е най-добро за всички. Татко имаше такива планове за Емили… Такива възвишени мечти как ще се омъжи тя. За себе си бях убедена, че никога няма да се омъжа. Прекалено обикновена съм. Изискванията ми към живота са прекалено скромни. А и — продължи тя, като го гледаше право в очите, — обичах само един мъж. След като не можех да го имам, не бях готова да се задоволя с никой друг. Нали разбираш, че бременността на Емили бе истинско чудо за мен. След като нямаше начин да се омъжа за мъжа, когото единствено обичам, поне щях да съм майка на сина му… И да обичам детето с цялото си сърце.

За момент Майлс я гледаше, без да трепне. Лицето му постепенно пребледня, тялото му се вдърви. Хиляди чувства преминаха по красивите му черти през тези няколко мига. Объркване. Гняв. Недоверие. И всяко раздираше душата на Оливия като нож.

Хвана я за раменете, но болката, която го заливаше му попречи да проговори.

Без да откъсва очи от неговите, тя тихо промълви:

— Ти си бащата на Брайън.

— Емили…

— … е неговата майка. Никога не е бил истински мой.

Емили се вряза между тях и хвана Майлс за ръцете.

Лицето му бе каменно.

Милостиви Господи, мина през ума на Оливия, как ли само ме мрази! Започна да отстъпва към вратата.

Усмивката на Емили леко повехна пред втренчения взор на Майлс, но тя все пак успя да каже:

— Нали разбираш защо не те уведомих, Майлс, скъпи? Мислех само как да избягам от баща си, преди той да научи за нас двамата… и нашето дете. Тогава Оливия предложи да отидем във Франция, докато се роди детето. Така никой нямаше да узнае. Щях да го оставя за осиновяване. Едва като се настанихме в Ле Сабъл д’Олон, на Оливия й хрумна идеята да каже, че детето е нейно. Това, разбира се, бе идеалното решение. Репутацията ми щеше да е спасена. Съдбата се намеси, когато баща ми реши точно ти да се омъжиш за Оливия. Но мисля, че ще се съгласиш, нашето семейство трябва да се събере. Майка. Син. И баща…

В коридора Оливия завари Арманд, Сали, Жак, Густав и останалите скупчени в сенките. Бяха смутени и загрижени.

— Оливия! — долетя гласът на Майлс.

Тя замръзна.

Той отново извика:

— Погледни ме!

Вдървено, тя се подчини. Майлс стоеше в дъното на коридора със стиснати юмруци. Изцапаната и скъсана риза висеше на раменете му. Прекрасните му тъмни коси се сипеха по челото и якичката. Помисли си, че в този миг той е най-прекрасното същество, което някога е познавала; намираше го за по-красив, отколкото преди години, когато за пръв път го видя на скалата Маргроув; тогава само си фантазираше как някога ще го обича, прегръща или ще се омъжи за него.

— Вярно ли е? — прозвуча прегракналият му глас. Дори от разстояние виждаше тъмните му насълзени очи. — Брайън мой син ли е?

Тя кимна и успя да пророни:

— Да.

Емили изскочи от стаята и се притисна към него. Не се въздържа да обясни:

— Ние, разбира се, ще се венчаем.

Той грубо я отмести и тръгна по коридора към Оливия, която изведнъж усети, че няма никакви сили, за да побегне. Ако е решил да я убие заради измамата, нека го стори. Предпочита да умре, отколкото да живее и да знае, че я ненавижда, защото го е обичала.

Той спря пред нея и се опита да подреди мислите си, преди да проговори.

— Защо не ми каза?

— Страхувах се… Когато се венчахме, даде съвсем ясно да се разбере, че не ме обичаш. — Раменете й се разтресоха. Не можеше да се спре. Сякаш всичките й сили я напуснаха, коленете й поддадоха и тя седна на пода, зарови лице в ръцете си и се разрида — открито, засрамена от хлипането и възмутена от сълзите, които се стичат между пръстите й. Все пак успя да продължи: — След това се опасявах, че ако узнаеш истината, ще ме осъдиш, задето съм те измамила. После се утешавах, че ще останеш при мен, докато се нуждаеш от парите ми, но знаех също, че попаднеш ли на новия залеж — както и стана — ще бъдеш невероятно богат и няма да имаш нужда от мен. Както и стана.

Майлс бавно коленичи до нея и обгърна лицето й с ръце.

Сълзите свободно се лееха от очите й.

— Вие двамата сте мои, по дяволите — изхлипа тя. — Може и да не съм родила Брайън, но го отгледах! Обичах го. Нямаше да го обичам повече, дори ако бе излязъл от моята утроба. Той е част от мъжа, когото обичам. Той е част от… теб.

Опита се да си възвърне бистрия ум. Вбесена, че показа внезапно обзелата я слабост, Оливия отблъсна ръцете на съпруга си и се опита да стане. Той я прегърна, притисна я силно към гърдите си, а ръката му се зарови в разпилените й коси. Оливия затвори очи и си позволи да се наслади на усещането от тялото му. Поне за последно…

Най-сетне прошепна:

— Пусни ме. Емили е първоначалният ти избор. Някога държеше на нея. Ожени се за мен само заради парите. Просто една сделка. Е, може и да си се попривързал към мен, защото нямаше друг избор. Но сега вече не е така. Няма жена в Англия, която да не би искала да стане твоя съпруга. Нима не виждаш, Майлс? Сега започваш отначало. Ще се ожениш за жена, която обичаш и ще го направиш поради всички причини, заради които човек се жени.

Емили стоеше неподвижна на прага. Усмихна се победоносно и тръгна по коридора, но Арманд и Густав й препречиха пътя и я хванаха за ръцете.

Тя изсъска:

— Как смеете! Веднага ме пуснете! Кои си въобразявате, че сте? — Впери блеснал поглед в Майлс и извика: — Направи нещо, идиот такъв!

— О, точно това възнамерявам, Емили.

Усмихна се, огледа струпалата се в коридора прислуга, по чиито лица се четеше загриженост. Сали го гледаше гневно с ръце на кръста. Бонето й се бе килнало и червеникавите кичури се виеха по раменете. Жак стоеше нащрек с изцапани от брашно ръце. Майлс вдигна поглед нагоре и видя Бертрайс, застанала на площадката с Брайън на ръце. Пое си дълбоко въздух.

— Призовавам ви за свидетели, че аз, Майлс Кембъл Уорик, в ясно съзнание… — извърна се отново към Оливия, чието сърце се разтрепери, когато го видя да коленичи пред нея и да взима ръката й в своята, — … и от цялото си сърце умолявам Оливия Девъншир Уорик, майка на сина ми, да се омъжи за мен… и да бъде моя съпруга… моя любов… моя единствена любов… до края на земните ни дни.

Оливия затвори очи. В този миг долетя детско гласче:

— Кажи „да“, мамо, иначе няма с кого да си играя на Черен Рицар.

— О… — Оливия въздъхна дълбоко. — Да.

 

 

Венчавката се състоя в розовата градина на имението Брейтуейт Хол сред стотиците разцъфнали пъпки, които изпълваха юнския въздух с аромата си. Небето бе безоблачно и невероятно синьо.

Триста души присъстваха на церемонията. Оливия раздаде до една сватбените панделки. Пристигнаха хора от Гънърсайд, от Мидълхам, от Лондон. Пръснаха се из обширните градини на Брейтуейт и станаха свидетели как Оливия — с леко замрежени очи — и Майлс стоят на специално издигнатата платформа и повтарят вече дадения обет пред свещеника. Когато Майлс надяна масивната златна халка на пръста й, миньорите нададоха радостен възглас.

Жак бе на седмото небе от щастие — гостите не преставаха да се възхищават и хвалят седеметажната сватбена торта и шампанения пунш. Арманд се оплакваше, че ще се наложи да построят ново крило към къщата, за да се поберат всички подаръци, а на Сали й се замота главата от изпитото шампанско, останало по дъното на чашите.

Празненството отшумяваше. Оливия и Майлс застанаха един до друг и се ръкуваха с всички гости. Като кум на Майлс, граф Уорик стоеше до него. Джанет бе шаферка на Оливия, но на моменти се отдалечаваше и потъваше в задълбочени разговори с Чарлз Фаулс, който с огромна наслада й обясняваше как се ръководи конюшня.

По едно време, за смайване на Оливия, Брайън се вкопчи в люта схватка и падна на земята заедно с най-големия син на граф Уорик — Патрик. Майлс и Дамиен ги разтърваха, а Бони и Оливия наблюдаваха съпрузите си неодобрително, когато изправиха отново двете момчета едно срещу друго.

— Ей — провикна се някой, — залагам на Брайън.

— А аз на Патрик!

— Не се подвеждайте — обади се трети. — Ще завършат наравно.

Фредерик Милхауз, Филип Фитцпатрик и Кларънс Нютън — приятели на граф Уорик и Майлс — наобиколиха момчетата и заспориха кой от братовчедите ще победи. Майлс и Дамиен се изгледаха изпитателно и продължително, после избухнаха в смях. Дамиен подаде ръка на Майлс с думите:

— Добре дошъл в семейството, господин Уорик.

След като гостите се разотидоха, както си е по обичая, прислугата на Брейтуейт се нареди, за да получи малки подаръци от Оливия: камериерките — нови бонета и престилки, мъжете — ръкавици. Всички изглеждаха доволни и пожелаваха на Оливия и Майлс дълъг и щастлив живот. Накрая остана само Бертрайс, която се луташе и сякаш търсеше нещо.

Майлс смигна на Оливия и се провикна:

— Ела тук, Бертрайс.

С разчорлени сиви коси старицата прекоси коридора и застана пред него. Гледаше го недоверчиво.

— Приготвил съм ти нещо.

Очите й се разшириха от изненада и радост.

— Брайън!

Брайън влезе в стаята, като едва крепеше дебела оранжева котка в ръцете си. Очите на Бертрайс се напълниха със сълзи и тя изръкопляска от възторг.

— Господи — възкликна тя, — намерили сте…

— … котенцето ти — завършиха вместо нея Оливия, Майлс и Брайън.

Оставиха мъркащата котка в протегнатите ръце на Бертрайс и Майлс подметна:

— Не се съмнявам, че заедно с Брайън ще намерите начин да забавлявате котето през останалата част от вечерта, нали скъпа?

Устните на Бертрайс се извиха в широка усмивка:

— Разбира се — увери го тя.

Хвана Брайън за ръката и тръгна към вратата. Там обаче се обърна и подметна:

— Дикенс беше черен.

Майлс напъха ръце в джобовете и измърмори:

— Неблагодарна старица! Би трябвало да я уволня.

— Но няма да го направиш — отбеляза Оливия, прегърна съпруга си и го погледна в очите: — А сега е редно ти да получиш сватбения си подарък.

— Сватбен подарък за мен? — и очите му станаха дяволити като на сина им, когато е приятно развълнуван.

Оливия го поведе към входната врата. Там стоеше Арманд, достолепен с черното си сако и бели ръкавици.

Оливия и Майлс излязоха от къщата. Чарлз Фаулс стоеше в подножието на стълбите и се стараеше да укроти арабския кон, който зацвили, щом кафявите му очи съзряха Майлс.

Майлс се закова на място.

— Гданск?

— Трябваха ми няколко месеца да попадна на следите му — обясни Оливия, трогната дълбоко от чувствата, които видя върху лицето на съпруга си. — След продажбата миналия декември е сменял собствениците си три пъти. Явно само на теб позволява да го яздиш. Май ще е чудесен баща за кончетата на Перлагел, не смяташ ли?

Майлс притвори очи. Без никакво предупреждение я вдигна на ръце и я понесе към къщата. Заизкачва стълбите, а Оливия отметна глава и през смях се усъмни, че едва ли ще стигне читав до площадката.

Той дори не се беше задъхал, когато най-после я пусна да стъпи в спалнята му. Останаха прегърнати и загледани в отражението си в кристалното огледало: тя — във великолепната сватбена рокля, носена и от други жени от семейство Уорик, включително и от Бони, съпругата на граф Уорик; а той, Майлс Кембъл Уорик, нейният съпруг — в изумително синьо сако, обшито с коприна, бяла жилетка и гълъбово сиви панталони. В бутониерата имаше снежнобяла роза.

— Обичам те — произнесе той.

Оливия притвори очи и се отдаде на удоволствието за пръв път да чуе тези думи от него.

Пръстите му леко се плъзнаха по гърба й и разкопчаха всички копченца, преди да свлече копринената рокля от раменете й и да разголи гърдите й, та да се вижда бледорозовата роза върху бялата плът.

Майлс леко прокара пръст по цветето, а очите му настойчиво продължаваха да се взират в нейните в огледалото.

— Споменавал ли съм ти, че обожавам розите?

Тя леко кимна, а той придърпа роклята надолу към изящната й талия, стройните бедра и накрая я остави да се свлече в краката й. Сетивата й жадно поемаха вълшебството, с които пръстите му даряваха тялото й. Докосваше я навсякъде — по гърдите, бедрата, между тях, по онази чувствена точка, която сякаш гореше и с нетърпение очакваше той отново да я люби.

Майлс зарови лице в косите й.

— Първия път — прошепна той, — когато те обладах, ти причиних болка. Беше девствена, а аз — прекалено огорчен и пиян, за да си дам сметка. И въпреки това ти ми прости. Спаси ми живота, а аз те възнаградих с болка. Ще прекарам остатъка от живота си в изкупление на тази вина.

Тя остана безмълвна, замаяна от щастие и любов.

Той успя някак да свали корсета й, бельото, събу обувките и смъкна копринените чорапи от изящните й крака. Положи я на леглото върху белите сатенени чаршафи, обсипани с листа от рози. Настани се до нея, гол и възбуден и започна да я милва, гали, възбужда. Прокара език по зърната на гърдите й, а от топлата влага, която усети, тя едва не извика. Потрепери от предчувствие за предстоящата наслада. Нежен повей на вятъра нахлу през отворения прозорец.

— Благодаря ти — промълви ненадейно той.

— За какво? — попита Оливия с усмивка.

— Защото ми повярва. Но преди всичко — защото ме обичаш.

Взе я в прегръдките си и силно я притисна, за да усети изцяло топлината й. Страстта му пламна. Обърна я по гръб и разпиля косите й по възглавницата като тъмен ореол сред розовите листенца. Проникна в очакващото го с нетърпение тяло бавно и екзалтирано.

— Благодаря ти за сина ми — обади се отново той. — Единственото, което може да ме направи по-щастлив, отколкото съм сега… — дочу го тя някъде от рая.

— Какво е то? — едва прошепна Оливия тя. — Кажи ми, съпруже, и ще направя всичко по силите си да ти го дам.

Майлс я целуна нежно, отново проникна в нея, за да стигне докрай, и прошепна:

— Да ме дариш с дъщеря, която изцяло да прилича на теб.