Катрин Сътклиф
Моя единствена обич (20)

Двадесета глава

Някои са родени велики, някои постигат величие, а за някои то се изсипва като гръм от ясно небе.

Уилям Шекспир

Майлс и Оливия очакваха да заварят миньорите ликуващи. Вместо това видяха смълчани от ужас мъже, ридаещи жени и деца и десетина трупа на земята пред църквата.

— Експлозия!

От прага на странноприемницата Майлс наблюдаваше как изплашените и объркани миньори продължават да се суетят около входа на мината — някои с изгаряния по лицата, други с превързани глави, ръце или крака. Оливия и Джанет Хупър сновяха между тях, предлагайки помощ на нуждаещите се.

— Да — потвърди Джак Дилейни. — Тъкмо се поздравявахме за добре свършената работа, приказвахме как ще празнуваме довечера в „Белия Кон“, а в следващия миг… Адът се отвори под краката ни. Които бяхме по-далеч, успяхме да се измъкнем. Не всички обаче извадиха късмет.

— Експлозията от метан ли е?

Джак стана от стола и отиде до Майлс.

— Сър, вече четири месеца слизаме на онова ниво. И канарчетата в кафезите все пееха…

Канарчетата са пеели, помисли си навъсено Майлс.

— Къде е Макмилан?

— Замина нанякъде, сър.

Майлс изгледа Дилейни смаяно.

— Защо, по дяволите, не е бил на работа.

— Каза, че има задача в Нюбигин. Искал да наеме още миньори за новото ниво.

— Изрично му наредих да не наема нови хора.

— Само препредавам думите му, сър.

Майлс се обърна и попита:

— Всички ли са вече налице?

— Петима още липсват.

— Защо не са започнати спасителни операции?

— Мъжете се страхуват да копаят по-надълбоко. А и надали някой е оцелял. Ако попаднат на нови отровни газове…

— Експлозията не е причинена от газове, Дилейни. Самият ти потвърди, че канарчетата са пеели.

— Хората се страхуват, сър. Много просто. Мнозина загубиха бащи или братя… Всички сме приятели. — Лицето на Джак се удължи, когато добави: — Един от липсващите е Хърбърт Уолас.

— Ами ако са още живи?

Джак поклати глава.

— Мъжете отказват да влязат, сър. И без това приказват, че мините са омагьосани от елфи.

— Това са глупости. Защо се правят на деца.

— Повечето разправят, че не щат повече да работят за мините „Уорик“. Не ги интересувал новия залеж. Той нямало да възкреси умрелите.

— По дяволите!

Майлс напусна сградата и тръгна право към входа на мината. Грабна една кофа и пръчка и започна да удря по кофата с всички сили, докато миньорите постепенно излязоха от вцепенението си и му обърнаха внимание.

— Нужни са ми доброволци — обяви той. — Още пет души…

— Аз не влизам — обади се някой.

— Нито пък аз — добави друг.

— Не измряха ли достатъчно мъже в проклетите ти мини? — провикна се трети. — Какво искаш? Всички жени да останат вдовици, за да се увериш, че долу не е безопасно?

Майлс захвърли кофата.

— Това е ново ниво. Спазихме всички правила за безопасност.

— Мините са прокълнати!

Майлс изруга, обърна се и тръгна към входа, запретвайки ръкави.

— Майлс! — извика Оливия. Хвана го за ръката. — Нали не възнамеряваш да влизаш?

— Все някой трябва да го направи.

— Не можеш да се справиш сам!

— Хората долу може да са още живи.

— Тогава идвам с теб.

Той я погледна. Лицето й бе изцапано, роклята — с петна кръв.

— В никакъв случай — възрази той.

В този момент се приближи Джак Дилейни, грабнал кирка в огромната си ръка.

— Слизам с теб, сър — обяви той и преди да стигне до входа, хвърли поглед към напрегнатите лица на миньорите. — Нашите бащи, братя и приятели са заровени там долу!

Едър мъж с привързана глава се приближи.

— К’во изведнъж се обърна, Джак Дилейни? Доскоро опяваше, че мините трябва да се затворят.

Дилейни пристъпи още крачка към Майлс и Оливия и се обърна към множеството:

— Преди по-малко от двадесет и четири часа се тупахте един друг по гърба и вдигахте тостове за Уорик, съжалявахте за неприятностите, които му причинихте преди няколко месеца и хвалехте решителността му да отвори новото ниво. — И вече по-тихо, продължи: — Аз бях един от най-върлите противници, признавам, но сега попаднахме на залеж, който ще осигури нас и децата ни до края на живота. Помислете в какво ще се превърне Гънърсайд.

Джанет Хупър стоеше и очите й шареха от мъж на мъж.

— Мъжът ми и синът ми загинаха в тези мини. Те знаеха рисковете. Всички вие ги знаете.

Мъжете замърмориха недоволно и се размърдаха неспокойно.

— Бил Фостър! — провикна се Джанет, посочвайки мъжа, който преди минута заговори Дилейни. — Братовчед ти загина в оловната компания „Лондон“. Райли Дейвс, брат ти и тъст ти не загинаха ли в мините „Болтсбърн“ в Рукхоуп?

— И к’во от това? — сопна се Дейвс.

— Всички мини са опасни. — Джанет се обърна към Майлс и Оливия. — И аз ще сляза с вас.

Една жена, коленичила до ранения си съпруг, бавно се надигна и заяви:

— Ако моят Куинтън беше там, долу, и аз щях да сляза.

Полека-лека мъжете, които не бяха пострадали, се придвижиха към входа на мината, оставяйки зад гърба си разплакани съпруги и деца. Оливия погледна Майлс със свито от страх сърце.

— Моля те — едва прошепна тя, — не слизай.

Майлс й се усмихна и я погали по бузата.

— Сърце мое, ако продължаваш да ме гледаш така, ще взема да повярвам, че наистина ме обичаш.

Наведе се, целуна я нежно по устните и по челото. И в следващия миг изчезна.

Минаха часове. Оливия сновеше напред-назад и ту помагаше на някой пострадал миньор, ту утешаваше някое скърбящо семейство. Страхът я сковаваше, а очите й все се взираха във входа — кога най-сетне съпругът й ще се появи, напуснал пъклените галерии.

Защо все още се бавеха мъжете, които се спуснаха да търсят дали има оцелели?

Плъзнаха слухове около причините за експлозията, но никой нищо не знаеше със сигурност. Ала с връщането на Макмилан от Нюбигин, в главата на Оливия се оформи шокиращо и грозно подозрение.

Макмилан не се върна сам.

Придружаваше го Джосая Лубински и не след дълго усилията му да повдигне духа на мъжете и да ги извади от вцепенението дадоха резултат. Той застана пред гневните и ядосани, близо двеста, миньорски семейства, пред собствениците на магазини, ханджията, фермерите, селяните и заяви:

— Обещавам, че подобно нещо никога няма да се случи, ако работите за мен. От три години насам в моята компания няма злополука, срутвания или експлозии, благодарение на внедрените най-съвременни обезопасяващи уреди.

Оливия наблюдаваше с колко напрегнати лица миньорите слушаха безогледната манипулация на Лубински и тогава взе своето решение.

Оливия се спусна към новото ниво по тесните релси за камионетките. Вече шест часа горе не бяха чули нищо от спасителната група. Някои предполагаха, че отровните газове са довършили и тях. Други — че са загинали под нови срутвания. Откакто пристигна Лубински, всичко тръгна от лошо към по-лошо.

Задъхана от липсата на достатъчно кислород, Оливия спря. По тялото й нямаше сухо място. Краката я боляха от постоянното препъване в камъните. Капещата от свещта лой изгаряше пръста й.

Къде е съпругът й? Да не би в тъмното да се е объркала и да е поела в грешна посока? Дали на новото ниво има и разклонения? А може би вече е закъсняла. Не, той не може да е мъртъв!

Погледна назад, откъдето беше дошла. Тъмнина и тишина. Напред — тъмнина и тишина. Помоли се паниката да не я лиши от възможността да разсъждава трезво.

И изведнъж чу някакъв звук.

Не смееше да диша.

Сетивата й се изостриха, а сърцето й лудо заби.

Тя хукна напред по релсите. Очите й шареха, ушите й се напрягаха, умът й се бореше да разсъждава ясно. И тогава отново чу шум!

— Господи, Господи… — шепнеше тя, тичайки още по-бързо, защото вече по-ясно долавяше приглушен мъжки говор и удари на кирки.

Най-сетне различи светлинка пред себе си, която ставаше все по-ясна и по-ясна и накрая сенките върху стените се превърнаха в човешки фигури.

— Майлс! — извика тя. — Къде си?

Майлс изневиделица изскочи пред нея.

— Какво, по дявол… Оливия?

Тя се засмя облекчено, хвърли се на врата му и изпусна свещта. Той я притисна силно към себе си.

— Те казваха, че си мъртъв — едва пророни тя.

— Уморен, но не и мъртъв. — Отстрани я малко. Лицето му изглеждаше изтощено, но спокойно. — Живи са. Всеки момент ще стигнем до тях. — Изведнъж се намръщи и я попита: — Къде са другите?

Не отговори.

— Слязла си тук сама! — гневно рече той.

— Налагаше се. Горе има проблеми. — Оливия преглътна и се опита да си поеме въздух. — Макмилан се върна от Нюбигин и то не сам… Доведе и Лубински със себе си.

При появата на Майлс пред входа, тълпата се люшна от пристрастия и колебания. Той тръгна право към Лубински. Една жена се изпречи на пътя му и се развика:

— Мъжът ми, сър. Намерихте ли мъжа ми?

Някакъв мъж я сграбчи й я притегли обратно, а тя продължи да ридае. Лубински бавно се извърна и очите му се разшириха, когато съзря Майлс — мръсен, потен и окървавен — да го приближава с бавни, уверени и заплашителни крачки. Лубински първо се сепна, после се обърка, накрая се изплаши.

В този момент Боб Макмилан изплува от вечерните сенки и застана между Майлс и Лубински, препречвайки пътя на Майлс. Изправен лице в лице с управителя си, Майлс го изгледа гневно и просъска:

— Защо, но дяволите? Работиш за семейството ми от осем години. Извадихме те от мините и те направихме Старши.

— Не го приемай лично, сър. Съвсем честно се отнасяше с мен. Но човек трябва да мисли за бъдещето си, а господин Лубински ми предлага дял от цялата работа.

— Дял от нищо възлиза на нищо, Макмилан. Нямам никакво намерение да продавам. Защо да го правя, когато току-що попаднахме на нов залеж? Лубински няма достатъчно пари да ми плати сегашната стойност на тези мини.

— Ако нямаш хора, които да измъкват рудата, сър, мините нищо не струват.

Оливия застана до Майлс и го хвана за ръката. Той й хвърли бегъл поглед, преди да извърне очи към Лубински.

— Значи така: настройваш хората срещу мен и ме принуждаваш да продам мините на нищожна цена, така ли?

Лубински само сви рамене и пресилено си придаде важност. Сивите мустаци, увиснали към брадичката, правеха лицето му още по-едро. Той пъхна палци в жилетката на костюма си и се усмихна.

— Е, разполагаш и със средствата на съпругата си.

Майлс посегна да го удари, но Макмилан го прихвана отзад и така силно го метна на земята, че го остави без дъх. Чу как Оливия изпищя, усети ритник в гърба, а устата му се изпълни с пръст.

С крак върху гърба на Майлс Макмилан обяви:

— Смятам, че е най-добре да оставим миньорите сами да решат за кого искат да работят, а сър?

— Копеле — просъска Майлс. — Ако тези тук си тръгнат, ще наема нови.

— Според мен няма така лесно да се уреди. Особено като се знае как тези мини се славят със срутвания и експлозии. Почти нищо не може да се направи, докато господин Лубински не вземе нещата в свои ръце и не гарантира сигурността на хората.

Майлс затвори очи и се постара да мисли за нещо друго, а не за болката в гърба, за безпомощността и раздразнението си. Беше толкова близо до целта, доказа — не само на себе си, но и на Оливия и Брайън — че ще успее, в продължение на няколко часа се опияняваше от мисълта, че оттук нататък той ще дава на обичните си хора…

— Ей, Старши — чу се глас от тъмнината, — т’ва ли ти е отношението към джентълмен като господин Уорик. И то след кат’ рискува живота си за приятелите ни.

Тълпата притихна: от мината излезе Джак Дилейни, сграбчил кирката като оръжие, следван по петите от оцелелите от срутването.

Чу се радостен женски писък, някаква жена изхвръкна от тълпата и се спусна към усмихнатия си мъж. Той я взе в отмалелите си ръце и дори се постара да я завърти във въздуха. Миг мълчание, а после — радостни възгласи. Изчезналите бяха спасени! Мъже, жени и деца се завтекоха напред и обгърнаха оцелелите като море.

Лубински се намръщи и бавно отпусна ръце. Макмилан разхлаби хватката, с която държеше Майлс и се отдалечи, като гледаше тревожно ту Лубински, ту миньорите. Оливия с лакти си проби път през тълпата, свлече се на колене до Майлс, и положи главата му в скута си.

Дилейни скочи на купчина дърва и търпеливо изчака и последният радостен възглас да заглъхне. Всички очи се приковаха в него.

— Питам ви кой собственик би рискувал живота си, за да спаси тези мъже? Лубински ли? Май грешите. Бас държа, че щеше да изпрати всички ви долу, но той никога не би слязъл. Трябва ли да ви напомням, че самите вие бяхте готови да отпишете тези мъже? Ако не беше Уорик те щяха да умрат.

— Но злополуките… — обади се високо някой.

Хърбърт Уолас изкуцука до Дилейни, пое подадената му ръка и се качи до приятеля си.

— Искате ли да чуете какво ще ви каже Уолас за злополуката! — попита Джак.

Хърбърт вдигна нещо почерняло и безформено.

— Не е никаква злополука — обяви той. — Попаднахме на това, докато се мъчехме да излезем.

Миньорите се приближиха.

— Динамит — поясни Уолас.

— Това какво общо има с експлозията? — чу се глас.

— Всичко — отвърна Джак. — Експлозията е предизвикана от динамит.

— Никога не съм чувал за… динамит — провикна се мъжки глас.

— Патентован е миналата година от шведския химик на име Алберт Нобел. Тъпкано е с нитроглицерин, а всички сме наясно какво прави той. Този динамит е поставен там, за да саботира работата ни на новия залеж. Познавам само един мъж, който използва динамит при разработването на мините си. Това е Джосая Лубински.

Лубински започна да отстъпва и потърси помощ в Макмилан, който все още стоеше неподвижно, готов всеки момент да побегне.

— Идиот! — изрева Лубински. — Не съм ти казвал да стигаш до такива крайности. Исках само малко да ги посплашиш.

Майлс бавно се надигна и се освободи от Оливия. Джанет Хупър се появи изневиделица, прегърна я през раменете и й попречи да последва съпруга си.

— Копеле такова — изкрещя Майлс и се устреми към Лубински, който продължи да отстъпва, но се натъкна на стената, образувана от миньорите. — Значи ти си бил през цялото време… Всичките тези злополуки… Толкова удобни „злополуки“. Какво от това, че от време на време някои миньори умират? Бас държа, че ти си повлиял да прекъснат кредитите ми, за дървен материал. Вие с Макмилан сте били комбина и сте проваляли всичките мерки за безопасност. Сега разбирам, че Макмилан е разпространявал и слуховете колко вещо и умело ръководиш мините си.

Пот изби по челото на Лубински, но той все пак успя да поклати глава:

— Никога не съм казвал на Макмилан да жертва живота на хората. Подкрепи ме, Макмилан!

Всички глави се извърнаха към Макмилан. Той започна да отстъпва, но миньорите вече го заобикаляха с кирки и лопати в ръце.

— Някой да извика шерифа — провикна се Майлс.