Катрин Сътклиф
Моя единствена обич (19)

Деветнадесета глава

— Джейн, тази сутрин изгледаш разцъфнала, усмихната и хубава, истински хубава. Това ли е моята малка бледа нимфа? Това слънчево момиче с трапчинка на бузата и розови устни; с гладки като коприна кестеняви коси и искрящи очи с цвят на лешник?

(Очите ми, драги читателю, бяха зелени, но трябва да му простите грешката).

— Аз съм Джейн Еър, сър.

Шарлот Бронте

Майлс се пробуди бавно, а утринното слънце, което нахлуваше през прозореца, превърна всичко пред клепачите му в бяло. Главата му пулсираше, а събитията от предишния ден бяха обвити в мъгла.

Господи! От колко време е пиян?

Надигна се в леглото и забеляза разбърканите завивки до себе си. Докосна възглавницата и долови лек дъх на виолетки.

Стана полека, за да не изгуби равновесие. Заоглежда разхвърляните по пода дрехи: панталоните на една страна, ботушите — на друга, ризата, метната на стола. Наведе се, вдигна дамски чорап и се засмя.

— Брайън, веднага слизай от стената — дочу той в далечината гласа на Оливия.

Майлс се приближи до прозореца и погледна към розовата градина в момента, когато Оливия прегърна сина си и го смъкна от оградата. Завъртя го няколко пъти и жизнерадостният смях на момчето се разнесе в слънчевото утро.

Облече се набързо, макар да чувстваше главата си отделена от тялото, и изтича по стълбите. Прислужниците тихо сновяха наоколо и с любопитство го изгледаха как прекосява коридорите. Зървайки Сали да го зяпа иззад една врата, той се спря и се навъси.

— Ела тук — нареди й той.

— Само ако обещаете, че няма пак да ме замеряте с каквото ви падне.

Вдигна вежди слисано и вече по-меко повтори:

— Ела тук… моля те.

Тя неохотно се раздвижи, но спря на безопасно разстояние.

— Искам силно черно кафе. Ще го пия в сутрешната дневна.

Тя го изгледа странно.

— Сър… Тленните останки на майка ви са положени в сутрешната дневна.

— На май… Господи!

Продължи по коридора до кабинета. Развълнуван отвори вратата към градината. Оливия вече прибираше градинарската лопатка и ръкавиците си, а Брайън си играеше с камъчета. Майлс застана зад съпругата си, обгърна талията й и я накара да подскочи от изненада.

— Добро утро — прошепна в ухото й.

— Кой си ти? — попита тя с престорено строг глас.

— Съпругът ти, разбира се.

— А, така ли? Помислих дали не е конярят от съседното имение. Срещаме се тук всяка сутрин в десет.

Той се засмя и отметна свободно падащите й коси, за да разкрие извивката на шията й.

— Не бях забелязал, че си слагаш одеколон с дъх на виолетки.

Извърна я към себе си. Очите му внимателно шареха по лицето й и бавно отбелязваха удивителните промени, настъпили с жената пред него. Оливия сияеше, очите й грееха като скъпоценни камъни, в разпуснатите й коси се отразяваха слънчевите лъчи и им придаваха такъв меден оттенък, че му идеше да зарови ръце в тях. Но тя малко притеснено се усмихна и се отдръпна.

— Как си? — каза го почти официално.

— Всичко ми е като в мъгла — призна той.

— Положително — кимна тя и погледна към Брайън, който трупаше камъчета на купчина.

— Какво, по дяволите, е ставало тук вчера? Всички ме зяпат сякаш съм двуглав глиган.

— Май че вчера беше такъв. Нищо ли не си спомняш? — попита Оливия и тръгна към къщата.

— Спомням си отделни неща — отвърна той, крачейки редом с нея.

— Като например?

Той спря внезапно, хвана я за раменете и я извърна към себе си. Очите й се разшириха, а розовите й устни се разтвориха точно преди да я целуне; отначало — леко, после по-настойчиво, с което я накара да прималее и да затрепери. С устни почти до нейните той нежно пророни:

— Помня всичко важно.

— Какво точно си спомняш, господине? — настоя тя не по-малко нежно.

— Ами… Май не всичко… Постепенно ще ми изплува в главата… Но бих искал да се подсигуря с нови спомени…

Оливия успя да се измъкне от прегръдката му и подхвана:

— Майка ти…

— Ей сега ще направя нужното…

— Погрижих се за това вместо теб — прекъсна го тя. — Говорих с граф Уорик. Даде разрешение да положим Алисън в семейната гробница. До баща ти. — Хвана го за ръка и добави: — Свещеникът ще пристигне в два.

 

 

Положиха Алисън Кембъл до Джоузеф Уорик в гробницата на рода Уорик. Граф Уорик и съпругата му присъстваха, но останаха малко встрани; даваха да се разбере, че са тук заради Майлс, а не да отдадат почит на жената, която някога за малко не разруши семейство Уорик. Оливия стоеше до Майлс и това му даваше сили. Брайън, от другата му страна, го държеше за ръка.

Най-после погребението свърши и всички заизлизаха от гробницата. Майлс хвърли поглед към брат си, който продължаваше да стои настрана. Погледите им се кръстосаха за миг, след което граф Уорик, следван от жена си, напусна имението.

С ръце в джобовете Майлс ги наблюдаваше как се отдалечават.

— Никога не съм си представял, че ще дойде — призна той пред Оливия. — Много съм му благодарен. Защо ли прави тази жертва за мен?

— Не е ли странно как смъртта сближава приятелите?

— За мен и брат ми ли говориш, или за мен и теб?

— И за двете.

Тя му се усмихна и се отдалечи. Брайън остана, все така хванал Майлс за ръката.

Той се събуди внезапно; сърцето му биеше лудо, тялото му беше плувнало в пот. Само бледата лунна светлина разреждаше тъмнината. Сянка грейна до прозореца и привлече вниманието му.

Оливия, обляна в лунни лъчи.

— Съпруже, буден ли си? — прошепна тя.

Майлс се опита да избистри погледа си, премигна и отново направи усилие да разбере дали не сънува. Оливия стоеше до леглото, а косите й се стелеха по раменете. На оскъдната светлина гърдите й блестяха като алабастър.

Тя се мушна в леглото и протегна стройното си тяло до него, като прокара ръка по голите му гърди и надолу, където чаршафът закриваше слабините му. Той сепнато си пое въздух и улови китката й.

— Ш-шшт… — Сложи коляно върху бедрото му. — Знаеш ли откога чакам този момент? — попита тя и закачливо захапа ухото му.

Той остана безмълвен. Не бе в състояние да отговори. Но тялото му го стори вместо него. Имаше чувството, че кожата му пламва. Протегна ръка към нея, но тя поклати глава и обгърна бедрата му със своите. Допря горещите си влажни слабини към неговите и се залюля напред-назад. Той простена и я сграбчи. Разнесе се гърлен смях, който само разпали желанието му.

— Мой ред е — прошепна непреклонно тя. Надигна се и леко се отпусна върху него.

Той обви тънката й талия с ръце, а тя седеше над него, с отметната назад глава и сипещи се като водопад коси. Топлината и близостта й го влудяваха, изпитваше неудържима потребност да проникне в нея. Но нейното простенване го сепна.

— Заболя ли те? — попита той загрижено. Разкошните й гърди се вдигаха и отпускаха с всеки неин дъх.

— Не — увери го тя. Хвана ръката му и я плъзна по одрасканите места по бедрата си. — Това е от трънаците вчера.

— О, съжалявам.

— А аз — не.

Тя се потопи в него бавно, като се наслаждаваше на дълбочината на всяко неизпитано досега усещане.

— Господи — пророни той. — Толкова ли груб бях с теб вчера?

— Не помниш ли?

Тя отново леко се залюля и той затаи дъх. Стисна очи. Дали не сънува? Но сънищата, от които се пробуди с разтуптяно сърце, не бяха толкова прекрасни. Там имаше нещо странно… Ох, да можеше да си припомни…

— Господи — простена той, когато тя подхвана своя ритъм и го накара да забрави всичко останало.

 

 

Писмото от баща й пристигна след десет на следващата сутрин. Оливия пробяга по написаните с молив редове и почувства как земята зейва под краката й, за да я погълне. Емили се завърнала в Девънсуик. Загубила детето на Кланрикард и той я изгонил.

Откри Майлс и сина си в конюшнята. Брайън, яхнал Алхабак, седеше изправен, а Майлс водеше коня в кръг. Гледката прониза Оливия.

Колко красиви бяха двамата заедно! Слънцето се отразяваше в тъмните им коси, а от възбуда лицето на Брайън бе поруменяло. И каква стойка само! Петите надолу, краката отпуснати, крехкото му телце безпогрешно следва движенията на жребеца. Нищо чудно в най-скоро време Майлс да го изведе на лов.

Зърнал майка си, Брайън махна с ръка за поздрав.

— Ей, виж какво ме научи татко — провикна се той. Татко?

Оливия погледна за реакцията на Майлс. Съпругът й само се засмя и също й махна, след което отново се обърна към Брайън.

— Горе главата — изкомандва той. — Хубавите дами не трябва да разсейват добрия ездач!

Татко?

Оливия усети, че й се завива свят и приседна на каменната пейка. След по-малко от миг Майлс вече стоеше до нея, без да откъсва загрижен поглед от лицето й.

— Сякаш си видяла призрак — отбеляза той.

Тя погледна над рамото му. Брайън продължаваше да обикаля в кръг върху гърба на Алхабак.

— Не е ли опасно? — попита тя. — Толкова е малък. Ами ако падне?

— Е, все някога ще падне. Човек не се научава да язди, ако не счупи някой и друг кокал. — Майлс приседна на пейката до нея. — Изглеждаш разстроена. Ако е заради това, че язди Алхабак…

— Не, не е заради това — отвърна тя по-остро, отколкото възнамеряваше.

Все пак успя да откъсне очи от сина си и да забележи, че, облакътен на коленете си, съпругът й гледа в земята.

— Може би не ти е приятно да ме нарича татко? — предположи той.

— Мислех, че ти възразяваш.

— За него е важно! Това е всичко. — Изведнъж вдигна глава и раздразнено продължи: — Не, не е вярно. Това, че ме нарича татко, означава много за мен. Понякога го гледам и си мисля…

Извърна глава към момчето.

— Какво си мислиш?

— Представям си, че е мой. Не бих могъл да го обичам повече, дори да е мой син. — Отново извърна глава, този път към нея. — Никога няма да ми го отнемеш, нали?

Имаше такава настойчивост, такова изискване в тона на Майлс, че Оливия не можа да промълви. В този момент се появи Густав с големите си, не по мярка обувки. В ръката си носеше писмо, което ритуално връчи на Майлс. Независимо от получените преди малко лоши новини за Емили, Оливия не успя да сдържи усмивката си от непохватността на момчето и почти не обърна внимание как Майлс отвори писмото и мълчаливо го изчете.

— Господи! — възкликна Майлс. — Боже Господи!

— Какво е станало? — попита паникьосано Оливия. — Съпруже, какво…

По лицето на Майлс огря усмивка. Страните му поруменяха от вълнение. Преди да се усети, полетя във въздуха. Зад тях Брайън, смъкнал се от гърба на Алхабак, припкаше бързо по алеята, за да се присъедини към неочакваната веселба. Майлс грабна и него. Въртеше ги и не преставаше да се смее от цялото си сърце. Оливия чу собствения си смях да се слива с неговия.

— Ще ми кажеш ли все пак, господине, какво толкова чудесно е станало, за да разбера защо се смея като луда.

— Кажи ни, татко — настоя и Брайън, прегръщайки Майлс с всички сили.

— Богати сме! — изкрещя Майлс.

— Бо…

— Страшно богати! Господи, Оливия, ще ти купя всичките сини рокли и всичките най-скъпи парижки парфюми. Никакъв одеколон с аромат на виолетки за съпругата ми. А Брайън ще учи в най-престижните университети на света. Скъпи мои, оказах се прав!

Отново завъртя Оливия и Брайън, целуна Оливия по устните и направо я зашемети.

— Оказах се прав — повтори той.

— За кое?

— Мините. Открили са нов залеж, сърце мое. Най-големият залеж, открит в страната от сто години насам.