Катрин Сътклиф
Моя единствена обич (4)

Четвърта глава

Няма ли да дойдеш в градината ми? Иска ми се розите ми да те видят.

Роуз Хеникър Хийтън

Уорик се надигна от стола и започна да се разхожда из стаята — тук побутваше нещо, там подритваше друго. Стигна до вратата и застана с гръб към Оливия, пъхнал ръце в джобовете си.

— Имаше времена — подхвана той, — когато, независимо в кое крило на къщата се намираш, все чуваш глъч. Суетнята беше от прислугата, но това няма значение. Знаех със сигурност, че ако вдигна достатъчно врява, все някой ще се появи отнякъде. — Хвърли й бегъл поглед през рамо и продължи: — Най-голямата ми мечта бе да притежавам Брейтуейт. Само за това мислех. Лежах в леглото и фантазирах как ще прекосявам коридорите, ще оглеждам всичко наоколо и се опитвах да си представя гордостта, която ще изпитвам, чувството, че съм постигнал нещо, че най-после принадлежа на нещо…

Гласът му заглъхна и той остана неподвижен. И Оливия не помръдна. Дори не смееше да диша. Загледана в широкия гръб на Уорик, в тъмните, полуизсъхнали коси, които свободно се спускаха по якичката на ризата, тя забрави огорчението и смущението. Усети непозната странна тръпка, кръвта й запулсира във вените, защото сега й се разкриваше един Майлс Уорик, когото малцина познаваха. Може би беше от алкохола — тя знаеше какво прави той с разсъдъка и на мъже, и на жени — но знаеше също, че това, което чува, е истина.

Майлс продължи:

— После баща ми почина и всичко остана за Рандолф. Той загина на лов и аз започнах да се надявам — молех се — къщата да стане моя. Та нали Дамиен се бе устроил в Мисисипи и пет пари не даваше за Брейтуейт? Но той, разбира се, се върна и взе нещата в свои ръце. Изведнъж се оказах чужденец в родния си дом. Не, госпожице Девъншир, аз не виня само Дамиен. Така и не можах да бъда идеалният брат.

Тук се обърна, облегна се на вратата и прокара ръка през косата си. Не я погледна и, като че ли споделяше с ловните трофеи, продължи:

— Вероятно си чула слуховете за опита ми да го убия. — В уморения му глас се долови и известно предизвикателство. — Истина е.

Най-накрая я погледна. Приличаше на бог, паднал в бездната на разкаянието.

— Е, госпожице Девъншир? Няма ли да ахнеш поне? Или да се строполиш в безсъзнание? Да не би слуховете, които съм чувал за теб, също да са истина?

— Може би — отвърна тя простичко и намести очилата си. — Продължавай, господин Уорик.

— Забележителна жена си, госпожице Девъншир. Е, добре. На два пъти се опитах да го убия. Единият — по време на лов — уж пушката случайно е гръмнала. Вторият път прерязах ремъка на седлото му. Отърва се с някаква счупена кост. Очаквам вече да припаднеш, госпожице Девъншир.

— Искаш да поддържаш репутацията си на човек, който шокира останалите? Или просто да ме стреснеш, за да побягна в нощта и никога вече да не стъпя в Брейтуейт? Не си прави труда. — Тя вдигна вежди и се усмихна. — Не се стряскам лесно. Или забравяш какво се говори за мен?

— Вероятно си права. — Огледа я замислено. — А, ако ти кажа, че аз съм причината Дамиен да се замъкне в онова забравено от бога, пълно с комари място, наречено Мисисипи, какво ще си помислиш? Преспах с годеницата му в нощта преди сватбата и той ни свари. Вярно, отначало нямах подобни намерения. Младата жена го започна — просто не желаеше да се омъжва за Дам. Е, накрая всичко се уреди добре, защото след пет години, когато се завърна в Англия, срещна Бони.

По лицето му пробяга изражение, което накара сърцето на Оливия да се свие. Чувала бе слухове и за Бони… И че Майлс е тайно влюбен в младата жена.

Той се отдръпна от вратата и застана до един от прозорците.

— Ела тук, госпожице Девъншир.

Строгото нареждане я свари неподготвена. Беше прекалено заета с обзелите я противоречиви чувства. Каква ирония — колко усилия положи да я шокира (ако наистина възнамеряваше това), а сърцето трепна само от споменаването на едно женско име.

— Ела тук — настоя той.

Оливия остави чашката и се опита да се изправи. Краката не я държаха. Каква нелепост! Никога не е била мекушава глупачка!

— Госпожице Девъншир?

Тя пристъпи към него без да прекрачва благоприличието разстояние и погледна към огромната градина с оголени розови храсти.

— Някога — посочи той, — през лятото, тази градина беше водопад от цветове. Господи, каква красота. Спалнята ми гледаше насам и през месеците, когато розите цъфтяха, се събуждах омаян от уханието им.

Оливия се опита да си представи мъртвата градина пред себе си разцъфнала. Взираше се в отражението на Уорик в покритото с дъждовни капки стъкло и за миг й се стори, че улавя очите на юношата, препълнени с насладата от уханните рози.

— Седях на прозореца и наблюдавах как майката на Дам се грижи за цветята. Гледах пръстите й, който нежно докосваха крехките цветни пъпки. Със същата нежност тя докосваше и децата си и тогава мечтаех…

— Толкова си обичал розите — престраши се тя, — а си ги оставил да умрат?

— Вече бяха мъртви, когато заживях тук.

— Сигурен ли си? От тази стая излиза ли се в градината?

Той посочи единичния френски прозорец. Оливия тръгна натам. Беше отключено. Тя отвори и пристъпи на верандата. Леденият дъжд продължаваше да се лее, но тук имаше завет и студът не бе толкова непоносим.

На светлината от къщата успя да различи тесните каменни пътечки, които пресичаха градината. Слезе от верандата, пристъпи във влажния полумрак и приклекна до най-близкия розов храст. Плевели и подгизнали изсъхнали листа, непочиствани с години, се бяха напластили в основата му. С известно усилие Оливия разчисти около бодливото стебло и самотната издънка, която беше напипала в мрака.

— Господин Уорик! — провикна се тя. Отговор не последва и тя извърна глава. Съзря високата му фигура да се очертава на светлината от стаята. — Ела тук — помоли го тя. — И побързай, ако обичаш. Няма да умра от студ, докато ти стоиш там и размишляваш.

Неохотно той коленичи до нея. Тя посочи с треперещ пръст стеблото:

— Те са живи! Виждаш ли? Ето тук. Ако се разчисти натрупаният боклук, ще видиш, че още има надежда градината да се спаси.

— Мислиш ли?

Гласът му прозвуча необичайно нежно, пълен с копнеж и някак съвсем наблизо.

— Разбира се. — Пак се скри зад безразличието и деловитостта, които бе усъвършенствала през годините. — Като се махне боклука и отново им се осигури светлина, не се съмнявам, че храстите ще се съживят. В крайна сметка нищо не може да живее в тъмнина.

Той нито помръдна, нито проговори, а студеният дъжд продължаваше да се стича по покритата с мъртви листа земя. Най-сетне, неспособна да издържи повече, тя се обърна и откри, че е впил поглед в нея, а не в растението. Вторачи се в лицето му през замъглените стъкла на очилата; не смееше да диша; съжаляваше, че не беше свалила очилата, както я помоли той преди малко. И й се прииска да е с друга рокля — някоя не така отвратителна… Но тя и нямаше по-хубава. Струваше й се, че да харчи пари за модни дрехи е прахосничество.

Изправи се, поизчисти ръцете си от калта, бързо притича в стаята и застана до камината. Затвори очи и остави топлината да я обгърне. Чак след известно време чу да се затваря вратата. Сега вероятно ще й каже да си върви и ще й напомни, че е нежелана и неканена натрапница. И че не е нейна работа да рови из градината му и…

— Ще умреш от студ — дочу тя думите му и усети как я намята с одеяло.

Загърна се по-плътно и, без да откъсва очи от огъня, се опита да благодари, но от разтрепераните й устни не излезе никакъв звук.

Останаха така: и двамата мълчаливи, загледани в огъня, където краката на стола бавно догаряха и се превръщаха в яркочервена жарава.

— Това е било хубав стол — отбеляза тя.

— Беше.

— Нямаш пари за топливо ли?

— Нямам.

— И какво ще правиш по-нататък?

— Ще изгоря дивана, предполагам.

Тя се засмя и го погледна. Златистата светлина на огъня огряваше лицето му и за пръв път, откакто пристигна в Брейтуейт, тя забеляза дребните бръчки в ъгълчетата на очите му. Имаше и две малки вертикални резки между веждите. Беше брадясал. Миришеше на уиски и ром. И на дъжд.

Много бавно той се пресегна и внимателно свали очилата й.

— Така е по-добре. Имаш много хубави очи, госпожице Девъншир.

Останаха така известно време и двамата удивени от внезапния прилив на чувства, затанцувал между тях, както огънят в камината.

Дали все пак не я намира привлекателна, чудеше се Оливия. Или това е поредният му опит да я скандализира? Да я накара да побегне от дома му и никога повече да не прекрачи този праг?

Господи, мислеше в това време той, или прекалено отдавна не съм бил с жена, или Оливия Девъншир — с навлажнената от дъжда кожа и капчиците по копринените черни мигли — е далеч по-привлекателна, отколкото съм си представял. Извивката на гърдите й беше мека и естествена и за миг той си представи как ги докосва и дори как заравя глава в тяхната пищност… А дългите й крака се разтварят, за да го приеме нежно. Или може би предпочита грубото, диво, невъздържано любене; все пак тя си оставаше загадка: жена с вид на стара мома, но със сърце и душа на блудница. Ами ако не е пристигнала тук, за да му опява да се женят? А само за едно бързо въргаляне между чаршафите. Тогава…

— Кажи ми — подхвана той, — защо все пак дойде тук, госпожице Девъншир?

— Аз вече казах: да се извиня…

— Хайде, хайде. Бях повече от откровен с теб. Смятам, че е редно да ми отвърнеш със същото.

Той я докосна по шията и усети трепването й; като че ли се изплаши и беше готова да побегне.

Но остана абсолютно неподвижна. Само дъхът й се учести и меките розови устни леко се разтвориха, за да се чуе тих сподавен вик на изненада. Или на копнеж?

Той пристъпи още по-близо към нея и я притисна към себе си, а пръстите на ръката му леко се стегнаха около врата й, преди да плъзнат нагоре към стегнатите в кок коси. С леко движение ги освободи от фибите и разпиля къдриците по раменете й. Тя вяло вдигна ръка да му попречи, но с това само предизвика насмешливата му усмивка.

— Недей — успя все пак да прошепне тя. — Не бива. Опитваш се да ме шокираш и…

— Това ли смяташ, че правя, сърце мое?

Той тихичко се засмя и сам се зачуди: може би затова започна, но сега…

Ръката му се плъзна по гърба й и я притегли още по-плътно. За момент тялото й се скова, а зелените й очи станаха уплашени. Беше станала толкова различна само за миг. Сега гъстите меки коси се спускаха около лицето й, а отметнатата назад глава разкриваше изящната извивка на шията. Представи си как тази жена съблазнява цял катун цигани. Или може би някой от арендаторите на баща си? Че дори и някой аристократ — такъв като него — който потъва в дълбините на очите й? Ако се вслуша в здравия разум, ще я изпрати обратно при баща й със съобщението, че става ли въпрос за жени, Майлс Кембъл Уорик не е глупак и не може да бъде съблазнен, за да попадне в брачния капан. Но в момента въобще не чуваше здравия разум. Точно обратното. А и толкова отдавна не бе любил жена…

Тя усети дъха му в ухото си. Едва си поемаше въздух.

Той нежно прокара върха на носа си по брадичката й.

Тя се разтопи в ръцете му.

Целуна я; отначало предпазливо, после затърси по-настойчиво леко потреперващите и далеч по-нежни, отколкото си беше представял устни. Докосна езика й. Зарови ръка в косите й. Усети как по тялото му се разлива наслада и болка.

Оливия простена. Топлите му и влажни устни я опияняваха. Никога не си бе представяла, че може да изпита всичко това. Да усети такива вкусове. Цял живот бе чакала този миг!

Закопнялото й тяло се притискаше все по-жадно към него; разтворените й устни жадно приканваха езика му да докосва нейния и да следва някакъв горещ ритъм. След моментно колебание тя обви врата му с ръце, зарови пръсти в прекрасните му коси — колко пъти бе мечтала за това — и отвърна на целувката му със страст, която само преди секунди би уплашила самата нея.

Той се отдръпна. Рязко. Дишаше тежко. Очите му горяха.

Действителността се стовари върху нея.

Майлс отстъпи назад. Останаха загледани един в друг няколко минути.

Най-накрая Майлс прекоси стаята. Облегна се на бюрото и кръстоса ръце на гърдите си. Очите му не се откъсваха от нея. Личеше си, че и той е не по-малко объркан.

— Кой беше? — попита дрезгаво. — Или по-скоро: кой е?

Тя свъси вежди и отчаяно погледна по разпилените върху пода фиби. Не можеше да мисли.

— Не се прави, че не ме чуваш. Знаеш за кого питам. Кой е бащата на момчето?

Внезапно подхванатата тема стресна Оливия. Това, че заговори за сина й така директно, нажежи въздуха в стаята.

— Не е твоя работа — успя най-после да промълви тя.

— Баща ти го направи моя работа.

— Ти отхвърли предложението му, значи въпросът отпада.

— Обичаше ли го?

Къде ли е наметалото й? На дивана. Ще се наложи да мине край Майлс, за да го вземе. Дали ще успее? Краката не я държаха. Сърцето й биеше лудо. Защо ли си беше въобразила, че ще излезе невредима от схватката с такъв безогледен мъж като Майлс Уорик.

Опита се да се съсредоточи върху бягството си.

— Познавам ли го? — чу се отново гласът му.

— Трябва да вървя.

Тя тръгна към дивана.

— От тези места ли е?

— Не биваше да идвам. Глупаво постъпих…

— Знае ли за съществуването на момчето?

— Името на момчето е Брайън!

— Помага ли при издръжката на момчето?

— Брайън! Казва се Брайън — натърти тя с раздразнение.

— Женен ли е? Очевидно — да, иначе щеше да се ожени за теб. Още ли сте любовници? — Пристъпи напред и я заклещи до дивана. Оливия продължаваше да избягва погледа му и се опита да го заобиколи. Той отново се изпречи на пътя й. — Попитах те съвсем учтиво.

— А аз не по-малко учтиво ти отговорих, че това не е твоя грижа.

— Вероятно много го обичаш, за да продължаваш да браниш името и репутацията му, докато твоите са напълно унищожени.

— Наистина е време да вървя. Ако обичаш…

— Сетих се! Забъркала си се в тази каша с надеждата негодникът да се ожени за теб и да те спаси от компанията на баща ти и сестра ти. Да! Вероятно съм на прав път, защото очите ти блеснаха. Ето, и страните ти поруменяват.

— Този разговор е недостоен…

— Не, госпожице Девъншир, репутацията ти е недостойна. Идването ти посред нощ е недостойно; тази рокля е недостойна; поведението ти е недостойно; опитът ти да ме съблазниш, за да се оженя за теб, е недостоен. Да продължавам ли? Баща ти спомена, че си дала обет пред майка си да се грижиш за него и за сестра си. Когато става очевидно, че шансовете ти да се омъжиш и да избягаш от Девънсуик намаляват, ти се впускаш в любовна авантюра; въобразяваш си, че бременността ще те измъкне от сянката на сестра ти и тиранията на баща ти.

— Свърши ли? — осведоми се тя безизразно.

— Не съм сигурен. Нека да помисля. А ти междувременно седни и си налей още едно питие.

— Предпочитам да умра от жажда и студ, но не и да седна отново на онзи стол и да изпия още едно питие с теб.

Тя го заобиколи; този път той не я спря. Грабна наметалото си и забърза към вратата. Къде ли е Бертрайс? Спря и се огледа, но видя единствено танцуващите по стените сенки.

— По дяволите! — промърмори тя. — Къде ли е отишла?

— Да търси котката си, най-вероятно. — Уорик стоеше зад нея. — Няма ли да се върнеш в стаята на топло, госпожице Девъншир? Готов съм да хвърля още един стол в огъня.

— Бертрайс! — провикна се тя.

— Тук е! — обади се някакъв глас. Домашната прислужница застана на стълбищната площадка, а бонето й съвсем се бе килнало на една страна. — Тази слабоумна жена е тук горе.

Оливия изтича по стълбите. Стараеше се да не забелязва, че Майлс е по петите й и взима по две стъпала наведнъж, а горе прислужницата не спира ядно да нарежда.

Колко изненадана остана Оливия, когато я въведоха в огромна спалня. Бертрайс в леглото на Майлс! Тя лежеше спокойно, с разпилени по възглавницата сребристи коси и изтеглен до брадичката юрган.

— Очевидно не е намерила котката — отбеляза Майлс, застанал на прага.

Оливия наблюдаваше старата си дойка и се чудеше дали да обясни на домакина, че Дикенс беше умрял преди шест години. Унижението я изгаряше. Не й помогна нито внезапното прозрение, че се намира в спалнята на Уорик, нито многозначителната усмивка, появила се на устните му.

— Извинявай — пророни тя сковано. — Бертрайс като че ли се е настанила за през нощта.

— Така изглежда.

— Ако ми помогнеш да я вдигна…

— Не си прави труда.

— Но ти не разбираш: Бертрайс обича да си поспива. Веднъж заспала, ще откара цялата нощ.

— Обикновено така правят всички.

Оливия го стрелна с гневен поглед. Той небрежно сви рамене.

— Изглежда ще поостанеш още малко.

— За да злоупотребиш с чувствата ми? Благодаря. Бертрайс! Бертрайс! Събуди се.

— Ако обещая да се държа подобаващо…

— Много се съмнявам, че си наясно със значението на тази дума, господин Уорик.

— Добре, ще го кажа така: ако обещая да не повдигам повече въпроса за твоите любовници…

Тя яростно разтърси старата жена. Бертрайс само промърмори на сън.

Майлс се приближи до Оливия и нежно, но твърдо хвана ръцете й.

— Остави я да спи.

— Махни си ръцете…

— Ще си вървите сутринта. Стига си се палила!

Тя изтегли ръцете си и тръгна към вратата, беше забравила изцяло и Бертрайс, и малката подробност, че очилата й са все още у него.

Навъсената прислужница отскочи, когато Оливия се стрелна край нея. След няколко крачки си даде сметка, че е поела в грешна посока. Изсумтя от яд и се върна обратно, за да се натъкне пак на Уорик, който я чакаше на площадката с очилата й, провесени на кутрето му. Нетърпим глупак!

— Признай — подхвана той, когато тя се приближи, — сърдиш ми се, защото казах, че си по-хубава без тях, нали? Или защото те попитах за бащата на момчето? Не мисля, че е заради целувката, защото тя ти достави наслада. Или може би… — гласът му се сниши и лицето му доби сериозно изражение: — … мислеше за него, докато те целувах?

— Що за глупост.

Тя се опита да сграбчи очилата, но той бързо ги дръпна.

Оливия вирна брадичка и заслиза по стълбището.

— Е, добре. Хич не ми пука дали ще ми върнеш проклетите очила.

Майлс я изпревари и препречи пътя й. С небрежното облекло и свободно пуснати коси, все още влажни от ездата под дъжда, приличаше на пират. От него струеше безразсъдство, в очите му присветваше дяволито пламъче и тя спря като закована. Даде си сметка, че ако сега отново направи опит да я целуне, не би имала нищо против.

— Не си тръгвай — пророни той най-накрая. — Ще накарам Сали да приготви нещо за яд…

— Няма от какво да го приготвя — долетя свадливият глас на прислужницата.

— Тогава ще хапнем хляб и вода.

— Май… е най-добре да си вървя.

— Ако се притесняваш заради целувката — недей. Тя нищо не означава. Освен ако ти не предпочиташ да добие някакъв смисъл.

— Това пък какво означава?

Той сви рамене.

— Добре дошла си да прекараш нощта тук. Ако искаш.

— Господине, какво намеквате?

Очите й се разшириха. Опитът й да мине покрай него бе осуетен от ръката му, която той постави на перилата.

— Добре — обяви Майлс, а тя само го погледна раздразнено и притеснено. Лицето му бе много близо до нейното. Светлината от свещите хвърляше медни оттенъци из косите му. — Предавам се, госпожице Девъншир — продължи той тихо и безизразно. — Егоизмът ме завладя. Преди да се появиш, бях изпаднал в мрачно настроение; май попрекалих със самосъжалението. Това не е Брейтуейт, за който мечтаех с цялата си душа. Старата мъдрост е вярна: човек трябва да внимава за какво мечтае.

— А може би не за къщата си мечтал цял живот — уточни тя.

Той не отвърна нищо. Оливия усети някакво странно напрежение във въздуха. Изразът му стана объркан и гневен.

— Опасявам се, че прекалено дълго те забавих, госпожице Девъншир. Разрешете да ви пожелая лека нощ.