Катрин Сътклиф
Моя единствена обич (5)

Пета глава

Често сравняват любовта със заем: и двете държат пленниците си будни нощем и в постоянно безпокойство денем.

Фридрик Сандърс

Утрото настъпи влажно, студено и посивяло от мъгла. През нощта беше валял сняг: дълги ледени висулки украсяваха дърветата около Девънсуик и ги превръщаха в омагьосани плачещи върби.

Оливия се събуди със силно главоболие. Беше спала много малко. Припомни си часовете, прекарани с Майлс Уорик. В четири и половина най-после стана от леглото си и отиде в кухнята, където прислужницата й направи силен чай и откри чиния с останали от предишния ден кифлички. Оливия ги изяде, седнала пред камината.

Вече съжаляваше за това пътуване до Брейтуейт.

Глупава, идиотска постъпка. Правила е и други глупости през живота си, но никоя така силно не желаеше да заличи. Сега сигурно й се присмиваше: как само директно я обвини, че е отишла да го уговаря да се оженят; и как безцеремонно подхвана разговора за Брайън! А и онази целувка! Колко унизително!

Уви, нищо не можеше да върне назад. Още усещаше опияняващата наслада от досега на устните му; наслада, разкъсала оковите, с които успешно прикриваше чувствата си години наред.

Вярна на строгия режим, който си бе наложила, тя се изкъпа и облече и в седем часа влезе в кабинета на баща си, за да прегледа вчерашната поща, но… се оказа трудно да я прочете без очила.

Снощи, на половината път от Брейтуейт, се сети за тях. Надяваше се Уорик да ги прати по Бертрайс. Сега продължи да се взира в писмата. Независимо, че очите я боляха от напрежението, така се чувстваше по-добре, отколкото да се измъчва за глупавото си държане пред Уорик.

Уорик! Господи! Защо не го забрави? Седеше вторачена в колоните цифри, главата й пулсираше и цяла сутрин мислеше единствено за твърдите, горещи и влажни устни, докоснали нейните, а като си припомни аромата му, когато застана близо до нея край огъня, почувства как цялото й тяло се разтапя.

В единадесет без петнадесет вратата се отвори със замах и Емили нахълта с камара дрехи; понесе се из стаята като пролетен бриз, а бялото й лице грееше от ентусиазъм. Косите й бяха събрани в бледорозова мрежичка, съвсем в тон със сутрешния й тоалет. Малките й крачета бяха обути в кожени пантофки.

Оливия побутна листовете хартия и писалката настрана, преплете пръсти и, въпреки ужасното си главоболие, се усмихна:

— Добро утро, сестро. Какво носиш?

— Рокли, разбира се — засмя се Емили безгрижно. — Нуждая се от помощта ти, Оли. Маркизът ще намине днес. Коя рокля ми отива най-много, как мислиш? — Тя метна няколко на стола. Те се плъзнаха върху пода, но без да им обърне внимание, Емили постави една до брадичката си и се завъртя пред Оливия. — Не е ли прекрасна, Оли? Дали лорд Уилоуби ще ме хареса, как мислиш?

— Както и да си облечена, все ще те хареса, Ем, освен ако не е сляп или глупак.

— А какво ще кажеш за тази? Разбрах, че през този сезон в Париж са на мода воланите и деколтетата с бродирани рози.

Оливия стана, пристъпи към разхвърляните по пода рокли и се накани да ги събере. Имаше една жълта, с атлазено бюстие и широко разкроена пола, украсена със златиста дантела — изключително творение, за което Емили беше заявила, че ще издъхне, ако не стане нейно. Доколкото Оливия си спомняше, сестра й не я бе облякла нито веднъж, след като я получи от Париж, грижливо опакована с хартии и панделки.

— Сигурна съм, че лорд Уилоуби се кани да говори с татко днес — бъбреше Емили. — Защо иначе ще пътува в такова отвратително време? Оли, какво правиш?

Оливия държеше една италианска рокля до брадичката си. Срещна недоумяващия поглед на сестра си и усети как се изчервява.

— Не ставай глупава — отсече Емили и взе роклята. — Прекалено си стара за подобна рокля, пък и цветът не подхожда на твоя отвратителен матов тен. А и къде ще носиш такава рокля? Докато се ровичкаш из счетоводните книги на татко ли? Или… — сниши глас: — … когато посещаваш Майлс Уорик?

Оливия се настани отново зад бюрото и взе писалката.

— Как само ти хрумна да отидеш до Брейтуейт! Не стига ли, че татко се опита да подкупи този непоправим мъж да се ожени за теб? Представяш ли си: Майлс Уорик член на нашето семейство…

— Като се има предвид как той отхвърли предложението на татко, Ем, смятам, че ние двете няма за какво да се тревожим. Сега, ако обичаш, ме остави, защото ме чака работа, а и главата ми ще се пръсне. Ако те вълнува темата Майлс, разговаряй с татко.

В този момент на вратата се почука и влезе Джоана. Изгледа Емили изпод вежди, а после се усмихна на Оливия:

— Госпожице, малкият Брайън е готов за разходката.

С облекчение, че има извинение да излезе, Оливия остави писалката и се облегна назад.

— Благодаря ти, Джоана. Помоли Дийтс да изкара каретата и ми донеси наметалото!

Емили се намръщи и навъсено попита:

— Нали не възнамеряваш да излизаш в този студ, Оливия?

— Студът не е навредил на никого, Емили. А и Брайън така се радва на разходките. Чистият въздух и движението са нужни на едно дете, за да расте здраво. А може би, неговата грижовна и любяща леля, ще го позанимава следобед?

Лицето на Емили пламна и тя извърна глава. Оливия се усмихна: Емили рядко издаваше своето объркване. Джоана прочисти гърлото си.

— Още нещо ли има? — попита Оливия.

— Да, госпожице. Един посетител чака.

— О?

— Майлс Уорик. Уорик.

— Уорик?

— Да, госпожице.

— Ами, кажи му, че татко…

— Не е дошъл да види баща ви, госпожице.

Оливия погледна към Емили. Сините й очи бяха пълни с изненада, а розовите й устица за миг зяпнаха, преди да се изкривят в недоволна гримаса. Тръсна русите си къдрици и обяви:

— Отказвам да го приема. Кажи му, Джоана…

— Извинявам се, госпожице Емили, но не е дошъл за вас. Желае да разговаря с госпожица Оливия.

Нещо сви стомахът на Оливия. Пак това вълнение, след като цяла нощ се убеждава, че не си струва да се тревожи от мнението на Майлс Уорик за нея. Вдигна рамене, пое дълбоко въздух и каза:

— Съобщи му, че сега не мога да го приема. Брайън ме чака и…

Джоана кимна и излезе.

Емили прекрачи купчината рокли, застана пред бюрото, наведе се към Оливия и настойчиво попита:

— Какво прави той тук?

— Довел е Бертрайс, предполагам. Успокой се, Ем. Имаш вид на човек, видял призрак.

— И ти не изглеждаш кой знае колко добре — сопна се Емили. — Или може би руменината по бузите ти е от вълнение, а не от притеснение.

Емили закърши ръце и хвърли ужасен поглед към вратата.

— Господи! Ами ако се сблъска с лорд Уилоуби? Доколкото познавам Майлс, той с удоволствие би разказал на Негова Светлост всички пикантни подробности от нашата връзка. Разкарай го, Оли, преди да срине бъдещето ми!

В същия момент в коридора се чуха бързи детски стъпки и смехът на Брайън. Момчето се втурна към Оливия и се хвърли в прегръдките й, а в зелените му очи проблясваха весели пламъчета.

— Мамо! Готвачката ми направи пудинг! — Оливия коленичи и притисна топлото телце. Дъхът на детето ухаеше на портокалово сладко, а на горната му устничка имаше мустак от мляко, който се залепи на бузата й заедно с целувката му. Тя се засмя, напълно забравила за Уорик… когато чу гласа на Джоана:

— Но, господине! Не може да безпокоите госпожица Оливия!

Изви глава и го видя: леко разкрачен, с небрежно метната на раменете пелерина. Зад него Джоана гледаше безпомощно. Тя го освободи с леко кимване и бавно се надигна.

— Така ли нахлуваш в чужд дом?

— Ако се налага. А ти винаги ли се появяваш след мръкване и непоканена?

— Е, значи сме квит. Предполагам, довел си Бертрайс.

Той кимна и един черен кичур падна на челото му.

— Е… Приеми благодарността ми, господин Уорик, както и извиненията ми за временната загуба на правото да ползваш леглото си. А сега, ако обичаш…

— Искам да поговоря с теб — прекъсна я той.

— Както виждаш, излизам със сина си.

Тя проследи как погледът на Уорик се сведе към детето, вкопчено в крака й, което, с наполовина заровено в полата й лице, крадешком оглеждаше високия тъмен непознат.

— Разхождаме се всяка сутрин — припряно обясни Оливия и с това върна вниманието на Уорик към себе си.

— Колко трогателно!

Каза го насмешливо, но очите му останаха все така решителни, а лицето — неотстъпчиво. Оливия разбра, че нищо не е в състояние да го спре да каже онова, заради което е дошъл. Явно, нямаше да се отърве лесно от него, затова предложи:

— Защо не дойдеш с нас?

Емили ахна. Оливия също се стъписа от поканата си. Отново се забъркваше в някаква каша. Но все пак предпочиташе да чуе какво е наумил, когато са насаме.

В тягостната тишина погледът на Уорик се местеше ту върху нея, ту върху момчето.

— Добре — каза той накрая.

Първоначално Майлс възнамеряваше просто да съпроводи Бертрайс до дома й. Плановете му не предвиждаха нова среща с Оливия. Особено след снощи! Държа се като пълен идиот! Първо попрекали с пиенето, после се разбъбри за личните си тегоби. За капак и тази целувка!

Не можеше да отрече, че му достави удоволствие.

И то голямо.

Истината бе, че през по-голямата част от нощта крачеше нагоре-надолу из къщата и мислеше само за това.

Каретата подскочи и Майлс удари главата си, за да се върне към действителността. Седеше точно срещу Оливия, загърната в наметало с лисича яка. До нея беше момчето — с румени от студа бузи и метнато върху краката му одеяло. Широко отворените детски очи не се откъсваха от него.

— Е? — Оливия привлече вниманието на Майлс. В полутъмната карета, с дръпната напред качулка, лицето й изглеждаше гладко и меко като кадифе, а дългите мигли подчертаваха големите й очи. — За какво искаше да поговорим, господин Уорик?

Той се замисли за миг, бръкна в джоба си и извади очилата й. Погледна отново детето и ги подхвърли в скута й.

— Това ли било? — Тя дори не се усмихна. — Можеше да ги върнеш по Бертрайс или да ги предадеш на Джоана.

Той сви рамене и небрежно кръстоса крака, като неволно докосна нейните.

— Ако имаш нещо да казваш — говори. Не се притеснявай от Брайън, освен, разбира се, ако не възнамеряваш отново да повдигаш темата за родителите му. Нямам намерение да обсъждам този въпрос.

Той наблюдаваше как ръцете й, пъхнати в ръкавици, се плъзгат по рамката на очилата; тя обаче не ги сложи.

— Ами да кажем, че съм в настроение просто да си побъбрим — подметна той.

— Съмнявам се. Не ми правиш впечатление на мъж, който „просто си бъбри“.

— Ти си много пряма млада жена, госпожице Девъншир.

— Не чак толкова млада, господине, за да кокетнича. Достатъчно зряла, за да си играя с честността.

— Честността понякога наранява по-силно от лъжата. От личен опит знам, че хората предпочитат да лъжат, госпожице Девъншир.

— Включително и ти, така ли, господин Уорик?

Тук той неволно се усмихна, преди да продължи:

— Опасявам се, че съм си изградил репутация на човек, който говори само голата истина. Това невинаги и не на всички е приятно.

Каретата се наклони; изцвили кон; Дийтс, кочияшът, изплющя с камшика и рязко подвикна.

В тягостната тишина Брайън играеше с пръстите си и продължаваше да се взира в Майлс, който пък обхождаше момчето с изучаващ поглед: без съмнение детето е наследило много от чертите на рода Девъншир. Очите, носа, устните бяха на майката. Косата, обаче, явно е наследство от бащата. Никой в рода Девъншир нямаше такава гъста, къдрава, тъмна коса.

Майлс свъси вежди и трябваше да погледне през прозореца, за да разсее появилата се в главата му картина: Оливия Девъншир танцува гола, заобиколена от цигани.

Сивата кремъчна скала Маргроув, която се издига над извитата като подкова река Ур, беше най-високата точка сред пустошта. Околните хълмове още бяха набраздени от пресъхнали корита, образувани преди сто или повече години, когато миньори са препречвали потоците, за да попаднат на оловни залежи. После, след като не открили желаната руда, се придвижили към Гънърсайд.

По хълмовете и долините наоколо още бяха пръснати каменни отломъци и купчини, а хората от околността се кълняха, че в мразовити зимни вечери още чуват песните на отдавна превърнали се в духове миньори.

В ясен ден от върха на скалата, отвъд дивата пустош, осеяна с редки кафяви, зеленикави или жълти храсти, се различаваше дори Мидълхам. Днес обаче вятърът разсея мъглата само колкото да се вижда фронтонът на някогашната работилница на Калдберг и по-нататък — покривите и комините на Брейтуейт Хол.

С ръце в джобовете и с гръб към вятъра Майлс гледаше панорамата и не преставаше да се пита изненадано какво, по дяволите, прави тук с Оливия и детето й. Земята бе замръзнала, а острият вятър пронизваше. Почти не усещаше пръстите на ръцете и краката си, а на момченцето студът като че ли не правеше никакво впечатление. С омотан около главата шал и ръкавички Брайън се пързаляше надолу по склона на хълма, а майка му стоеше неподвижна на възвишението. Приличаше на ледена кукла, която ще се счупи при най-лекия натиск.

Надута жена, напрегната, недружелюбна… беше тази Оливия Девъншир. Освен ако не е на две уискита, както снощи. Добре се справи. Повечето жени биха припаднали само от дъха на питието.

Сега тя вдигна ръце към устата си и извика на момчето да се отдалечи от заледения бряг на Ур. То незабавно я послуша, затича се обратно, тупна по дупе, но бързо се надигна и пак хукна, а от устата му излизаше пара като от локомотив. Майлс се замисли колко пъти е идвал тук — винаги сам — за да поседи на върха на скалата и да размишлява за живота и любовта. После порасна и разбра, че животът може да се превърне в жалко съществуване. А любовта? Като че ли никога не бе изпитвал такова чувство. Опита се да си припомни дали някога собствената му майка е играла с него на някоя замръзнала парижка поляна. Едва ли. Била е прекалено заета да забавлява поредния си любовник.

Оливия се обърна да го погледне. В този момент повей на вятъра премина по скалата, омота наметалото около глезените й и раздвижи стръкчетата кафеникава трева, които се мяркаха сред снежната покривка. Тя тръгна насреща му, без да откъсва очи от неговите. Вървеше решително, не както повечето жени, готови да припаднат, ако нацапат обувките си с кал или скъсат подгъва на дрехата си. Хрумна му, че Оливия Девъншир не е красавица, но притежава благородни черти. Лицето й бе зачервено от студа, носът — правилен, а брадичката — решителна. Устните й бяха леко посинели.

Спря на крачка от него, но не каза нищо, а продължи да го наблюдава, сякаш чакаше той да заговори.

— Чудех се какво щеше да правиш, ако беше сама?

— А ти какво мислиш?

— Предполагам, щеше да отметнеш качулката и да обърнеш лице към вятъра. Може би дори да разпуснеш косите си. А и, сигурен съм, би се спуснала надолу по склона, точно като момчето.

— А това би било скандално и неприемливо.

— Не е моя работа да отсъждам.

— Прав си.

Той се загърна по-плътно в пелерината и вдигна яката, за да предпази ушите си. Дощя му се да потропа с крака по земята, за да ги стопли, но се въздържа. На нея като че ли студът не й правеше никакво впечатление.

— Защо си тук? — попита тя, а втренченият й поглед не трепна.

— Представа нямам, госпожице Девъншир. И аз това се чудя. Само мръзна, а и ти щеше да бъдеш по-щастлива, ако си насаме със сина си.

— Брайън е най-важният човек в живота ми.

— Той е единственият човек в живота ти, ако не смятаме баща ти и сестра ти, но те едва ли са най-приятната компания.

— Не беше на това мнение преди четири години, когато ухажваше сестра ми.

— Да съм я ухажвал? Едва ли е точната дума. А и тя няма вид на човек, който страда от тогава.

— Емили не би страдала особено за каквото и да било. Макар да я обичам искрено, не съм така заслепена, че да не виждам недостатъците й.

— Както баща ви.

— Емили успява да заслепи мъжете.

— Често срещано явление. Винаги съм имал чувството, че жените се появяват на този свят, способни на всякакви превъплъщения, за да привлекат желания партньор.

— Не си прав. Ние не живеем и не дишаме единствено заради обичта на мъжете. Нито ще пожертваме достойнството си, за да впримчим някой нищо неподозиращ глупак и да го оковем в брачни вериги — натърти тя. — А и аз лично не мога да си представя да обичам дълго мъж, който не отговаря на чувствата ми. Струва ми се чиста загуба на време.

— А, май започва да ми става ясно. Може би несправедливо обвиняваме бащата на момчето. Може би единственият му грях, като изключим прелъстяването, е поугасналото чувство. Може и да е бил склонен дори да се венчаете, но ти не си искала половинчата любов. Скъпа моя госпожице Девъншир, наясно ли си колко женитби не биха се състояли, ако едната или другата страна е чакала да я прониже стрелата на Амур? Господи! Та човечеството е щяло да се заличи много отдавна.

— Според теб бракове по любов няма, така ли?

— Напротив. Вземи брат ми и съпругата му. Те са повече от привързани един към друг.

— Както беше и с родителите ми. Вярно, че майка ми беше невероятна красавица. Всеки мъж, който я видеше, веднага се влюбваше в нея. Емили е нейно копие във всяко отношение.

Изразът й едва доловимо се промени. Очите й станаха отнесени и някак трагични — зеленикави кладенци, които го накараха да забрави изцяло студения вятър.

Потопиха се в безмълвието на пустошта. Лицето й си оставаше непроницаемо. Само раменете й я издаваха — сега не бяха така изправени. Сякаш върху им тегнеше огромно невидимо бреме. И той прозря всичко, цялата истина; прозря причините, поради които Оливия Девъншир така безропотно понасяше презрителните укори на обществото.

И тогава се чу пронизителният крясък. Чавка или гарга? Но нямаше и следа от птици, а наоколо не се мяркаше жива душа. Изведнъж той осъзна…

— Брайън! — извика Оливия. — Къде е Брайън?

Майлс свъси вежди и погледна към реката. Виждаше се само заледената повърхност.

— Брайън! — извика Оливия още по-високо и трескаво се огледа в отчаян опит да открие внезапно изчезналия от погледа й син. Хукна към ръба на скалата, наметалото се вееше зад гърба й; препъваше се в дългите поли.

— Госпожице Девъншир! — изкрещя Майлс, когато я видя да полита.

Бързо се спусна към ръба. Настигна я, но тя вече се изправяше.

— Пусни ме! Синът ми…

— Никак няма да му помогнеш, ако се хързулнеш от скалата. Чуваш ли ме?

Писъкът прозвуча отново. Оливия се отскубна от Майлс и вече се готвеше да хукне, когато неволно извика: ято кафеникави птици напуснаха убежището си сред канарите и се издигнаха във въздуха. Майлс успя да я сграбчи и да я притисне към себе си, а погледът му обхождаше околността, с надежда да съзре момчето.

Не го откри.

Оливия се измъкна и побягна надолу по хълма. Не спираше да зове Брайън, Дийтс, чул крясъците, тичаше към тях. Майлс дишаше тежко и не преставаше да търси обяснение как така внезапно момчето изчезна безследно. Той самият играеше тук като дете. Доколкото си спомняше, като се изключи ръбът на скалата, други опасности нямаше… Освен…

Той хукна надолу. Пътьом захвърли пелерината, която го бавеше; очите му не преставаха да шарят наоколо, целият беше в слух, за да чуе, ако момчето отново извика.

Ето!

За малко да се изтърси в дупката, зейнала в краката му. Ужасените вопли на Брайън идваха отдолу. Стовари се на колене и силно извика името на момчето, надвесен над тъмнината.

Детето отвърна с още по-жален вопъл.

— Не мърдай, Брайън — нареди Майлс колкото може по-спокойно. — Майка ти и аз ще те измъкнем ей сега.

Последва тишина. Чу се подсмърчане и разтреперано гласче:

— Обещаваш ли?

Майлс се засмя.

— Обещавам!

Майлс се изправи и изчака Оливия да се приближи. Дийтс я следваше по петите. Лицето й бе пребледняло, очите — разширени от ужас. Опита се да мине край него, а той едва успя да й попречи.

— Чуй ме! — заповяда Майлс и я разтърси така силно, че косите й се разпиляха по раменете. — С истерия няма да помогнеш на сина си, госпожице Девъншир. Той е на безопасно място стига да не мърда.

— Това някакъв кладенец ли е? — попита Дийтс, докато надзърташе в тъмната дупка.

— Яма. Скалата е осеяна с тях. Някои са се образували, когато таваните на подземните пещери са хлътнали.

— Колко е дълбока? — трескаво говореше Оливия, стиснала здраво предницата на ризата му.

— Не мога да определя, но според мен момчето не е пострадало. — Обърна се към Дийтс: — Трябва ми въже.

— Нямам. Ще се върна до Девънсуик — отвърна кочияшът.

— Не разполагаме с толкова време! — обади се Оливия.

Майлс се извърна към тъмната яма. Съблече сакото, нави ръкавите на ризата си и коленичи. Дийтс стори същото. Майлс започна бавно да се приплъзва в ямата, а кочияшът го сграбчи за глезените. Увиснал с главата надолу, с изподраскани лице, ръце и крака, Майлс протегна длан към сгушената до пръстената стена фигура на детето и нареди тихо:

— Подай ми ръка.

Момчето не откликна и той повтори думите по-настойчиво, плъзгайки се още по-надолу. После чу изненадан възглас, ругатня и усети как полита в ямата. Опита се да се хване за нещо, каквото и да било, но в следващия миг се строполи върху студената, мокра и воняща пръст четири-пет метра по-надолу.

Някъде високо над главата си чу разтревожения вик на Оливия. Дийтс отново изруга несръчността си. Майлс припълзя до малката издатина, където се бе сгушил Брайън. Треперещи, двамата едва се крепяха на тясната площадка. Майлс отмести ръка, момчето се сгуши в него, зарови лице в гърдите му и захлипа жално.

— Спокойно, спокойно — заутешава го Майлс, предпазливо обгърна крехките раменца и погледна към късчето сиво небе над главата си.

— Господин Уорик — провикна се Оливия. — Чуваш ли ме?

Той кимна.

— Господин Уорик!

— Чувам те, по дяволите.

— Брайън добре ли е?

— Доста по-добре от мен — промърмори той. — Поне не е мокър.

Майлс успя да накара Брайън да стъпи на раменете му, после го хвана за глезените и го повдигна достатъчно, та Оливия и Дийтс да го хванат за ръцете. Последваха радостни и облекчени възгласи, които постепенно затихнаха и настъпи тишина. Майлс продължаваше да стои на малката издатина, трепереше от студ и чакаше.

Времето течеше.

— Ей! — провикна се той накрая. — Забравихте ли ме? Има ли някой горе?

Тишина.

Най-накрая главата на Дийтс се показа през отвора.

— Да ви подам ли ръка, сър?

С много усилия Майлс напипваше издатините и цепнатините по скалата, за които да се закрепи и да изпълзи достатъчно, за да стигне протегнатата ръка на Дийтс. Изтеглиха го на замръзналата земя. Погледна небето и усети как леденият вятър го пронизва.

Дийтс свали палтото си и го метна върху раменете му. Там долу, с Брайън на ръце, увит в пелерината на Майлс, Оливия се качваше в каретата.

Вътре в каретата поне не му бе така студено. Дийтс подкара конете в галоп, а Оливия, сложила детето в скута си, чевръсто разтриваше ръцете и краката му. Момчето постепенно възвърна цвета на лицето си и престана да трепери, но тя не спираше да го прегръща и целува. Само от време на време и някак неохотно поглеждаше към Майлс.

Най-накрая той пророни:

— Май добре стана, че и аз дойдох.

— Ако не беше дошъл с нас, това нямаше да се случи — сряза го тя.

Веждите му се стрелнаха нагоре.

— Ти — продължи тя, вече малко по-спокойно, — отвлече вниманието ми и…

— Седя тук, премръзнал в тия мокри дрехи, а ти ме виниш за станалото? Виж ме на какво приличам. — Показа охлузените си ръце и разпарцаливената риза.

Брайън се поизправи в скута на майка си, погледна Майлс в очите и протегна ръце.

Тишина. Каретата се наклони. Майлс се намръщи.

Без думичка Брайън слезе от скута на Оливия и се настани в скута на Майлс. Облегна малката си влажна главица върху гърдите му, без да откъсва от него огромните си сиво-зеленикави очи.

— Господи! — промърмори Майлс и усети някакво бодване в сърцето. Може би от страх — никога досега не бе разговарял с дете, камо ли да го държи в скута си. Може би от неприязън — винаги смяташе, че децата са само необходима досада, нужна за продължението на рода.

Оливия не каза нищо, но тялото й се напрегна. Наблюдаваше го така втренчено, сякаш в нея се надигаше паника. Но имаше и нещо друго, което Майлс не успя да определи.

Тя пое детето от него, когато каретата спря пред входа на Девънсуик. Дийтс отвори вратата, намести подвижната стълбичка, помогна на Оливия да слезе и я придружи до къщата. Майлс бавно слезе и потрепери от студения въздух. Каза си, че е време да си върви. Нямаше повече работа тук. А и целият беше мокър. В следващия миг дочу възбудени възгласи. Очевидно прислугата се суетеше около детето.

Тръгна към фоайето. Точно в този момента Емили пресрещна сестра си и племенника си на долната стълбищна площадка. В копринената си рокля с цвят на перла, украсена с черна дантела, сякаш излизаше от парижко модно списание. Контрастът с обикновената кафеникава рокля на Оливия бе толкова голям.

— Какво, по дяволите, става? — чу се гласът на Емили.

— Брайън падна в една отвратителна яма и…

— Оставяш кал по пода, Оли! Виж каква мръсотия, а лорд Уилоуби ще се появи всеки момент.

Оливия продължаваше да държи Брайън на ръце и рязко се извърна към сестра си:

— Не чу ли какво казвам, Емили? Брайън едва не загина. Нямаш ли поне капка състрадание? Никак ли не те е грижа за това дете? Господи, Емили, от време на време наистина се чудя имаш ли душа!

Оливия понесе детето нагоре по стълбите. Едва тогава Емили се извърна и забеляза застаналия на вратата Майлс. Изглеждаше смаяна.

— Не си спомням да съм те канила — съвзе се бързо тя.

— Не си — отвърна той с безразличие, а на устните му заигра студена усмивка.

Тя тръгна към него, но внезапно спря и покри нос с кърпичка. Сините й очи обходиха влажните, покрити с кал дрехи и ботуши и тя просъска:

— Веднага напусни къщата! Чуваш ли! Махай се!

— Какво има, скъпа? Смяташ, че, ако ме завари тук, старият лорд Уилоуби ще се разстрои? — Той се изсмя, а в очите му имаше гняв. — Да не си го убедила в своята невинност? Доколкото си спомням, доста добре го правеше.

Емили рязко си пое въздух и отново просъска:

— Махай се!

— А ако не го направя?

— Тогава ще наредя да те изхвърлят.

— И какво ще ми попречи да пресрещна лорд Уилоуби? Само за да го уведомя, че любимата му с ангелско лице има бенка с формата на сърце от вътрешната страна на лявото си бедро и е особено чувствителна, когато докосваш с език…

— Изнудвач! — прошепна тя бясна. — Какво искаш, за да си тръгнеш и никога повече да не стъпиш тук?

Замисли се за миг, след това очите й се присвиха. Приближи го похотливо и плахо му се усмихна.

— Не си прави труда — посъветва я той, а тя го погледна втрещено. — Не ме интересуваш.

— Мразя те! — процеди Емили.

Той й намигна и нагласи ръкавите на изцапаното си сако. Реши, че няма да чака пелерината си. Беше се наситил на жените от семейство Девъншир за днес.

— Господин Уорик.

Огледа се и видя Оливия в подножието на стълбата. Очилата бяха на носа й, но косата й беше все още привлекателно разпиляна по раменете.

Емили също се извърна и отсече:

— Разкарай го от тук, Оли, преди Негова Светлост да пристигне. Иначе никога няма да ти простя. — Хукна по коридора, влетя в някаква стая и затръшна вратата след себе си.

Мина малко време, преди Оливия отново да погледне Майлс.

— Пелерината ти.

Пристъпи към него, дрехата висеше сгъната на ръката й.

Мина му през ум, че вероятно е от онези жени, които са маниачки на тема чистота и ред. Не би се учудил, ако всичките й вещи и дрехи са така грижливо подредени. А бельото й старателно разпределено по цветове, макар че, ако съдеше по начина й на обличане, едва ли носеше цветно бельо.

— Пелерината ти — повтори тя.

В този момент си даде сметка, че тя е съвсем наясно какво се случи току-що между него и сестра й. Оливия Девъншир може да е всякаква, но не и глупачка.

Той пое дрехата.

Оливия отстъпи и събра ръце пред себе си.

— Май не ти благодарих. Ти спаси живота на Брайън. Единственото ми оправдание е, че страхът да не го загубя, замъгли мислите ми.

— Не е нужно да се извиняваш, госпожице Девъншир. Както и не е нужно да ми благодариш. Имам чувството, че щеше да се справиш не по-зле и без мен. Само дето тогава ти щеше да паднеш в ямата, а не аз.

В очите й се мярна малко весело пламъче. На устните й се появи бегла усмивка. Господи, колко хубави бяха тези устни — пухкави, розови и изящни. Зачуди се колко ли мъже са ги целували страстно.

— Дрехите ти — пророниха същите тези устни. — Съвсем забравих за тях. Ако ги изпратиш, ще се погрижа да ги изкърпят и почистят и да лъснат ботушите ти.

Майлс погледна калните стъпки, които бе оставил:

— Няма нужда, благодаря.

Без повече приказки той се обърна и напусна къщата; застана на стъпалата и потрепери, но не му мина през ума да наметне пелерината, докато изчака кочияшът да докара каретата. Вътре се отпусна на кожената седалка и повдигна с пръст кадифената завеска. Видя Оливия застанала на прага да гледа към алеята. Беше свалила очилата си.