Натаниъл Брандън
Моите години с Айн Ранд (8)

6.

Първите месеци в Ню Йорк се превърнаха в кошмар. По-късно щях да се питам защо Айн толкова упорито се опитва да спаси връзката ми с Барбара, при условие че и двамата имахме такива проблеми. Ако някой ми беше задал този въпрос тогава, щях да отговоря, че вероятно Айн знае колко важна е тази връзка за мен. Едва доста по-късно ми хрумнаха и алтернативни обяснения.

След като напуснахме Калифорния, Барбара прекара няколко седмици с мен в Торонто, след което се върна в Уинипег. Планирахме да се срещнем в края на лятото в Ню Йорк. Още не бяхме сгодени, но имахме обещание за връзка.

Раздялата не ми подейства добре. И без друго връзката ни беше хлабава. Не знаех с кого може да се срещне Барбара и кой бивш приятел може да се промъкне обратно в живота й. Знаех само, че помежду ни още няма основа за доверие.

Контактувахме непрекъснато с писма и по телефона. Когато говорехме, чувах в гласа й обезпокоителна смесица от топлота, напрежение, интимност, дистанцираност, привързаност, опит за изплъзване и безпокойство. След един-два разговора обаче тя отново преливаше от любов и еуфория, очакваше с нетърпение бъдещето ни заедно и аз си казвах, че не бива да бъда „злонамерен“.

Простото щастие от връзката ми с Айн беше в рязък контраст с тези чувства, ако и да смятах, че тази връзка е от съвсем различен вид. С Айн всичко беше просто, естествено и лесно. Пишех й на всеки три-четири дни, споделях й какво се случва в Торонто: пишех й за усилията си да посветя семейството си в нашата философия, за трудните си опити да напиша роман, за неочакваната поредица от срещи с братовчед ми Алън Блументал, както и за загрижеността си относно Барбара.

Тези писма ми вдъхваха чувството, че съм свързан с жив интелект, на когото мога да се доверя, както и с рационалната вселена. Не бях сам на света. Барбара може и да беше проблематична, но Айн беше стабилна и надеждна като гравитацията.

Пишех й за политическите и философските си спорове с хората и за често безуспешните си усилия да остана спокоен при разговори за политика — особено със сестра ми Флорънс и нейния съпруг Ханс Хиршфелд, бизнесмен, които се опитвах да привлека на своя страна.

Флорънс, тогава на двадесет и осем, и Ханс, на тридесет и осем, в началото бяха доста враждебни, особено по въпросите на политикономията. Постепенно обаче започнаха да отстъпват. Но процесът на обръщане все пак щеше да отнеме години. Той като че ли завърши едва след като прочетоха „Атлас изправи рамене“.

Илейн и Рива, вече на двадесет и шест и двадесет и пет години, не се интересуваха особено от политика. Бяха относително възприемчиви към идеите ми за разума, индивидуализма, просветения личен интерес, капитализма и романтичния реализъм в изкуството.

Писах на Айн и Франк за завръщането на Рива от медения й месец с новия й съпруг, Шоули Фокс, архитект, и за желанието й да го „образова“, тъй като беше възприела доста преди него идеите на Айн.

Едва ли би ми хрумнало да спомена пред Айн, че ми беше изключително приятен начинът, по който тези интелектуални разговори ми позволиха да подновя връзката със сестрите си, а при Рива и Флорънс — и с техните съпрузи. Какво общо можеше да има семейството с големите житейски въпроси?

Изпратих на Айн и Франк една пощенска картичка от Ню Йорк, където бях на интервю в Нюйоркския университет. Виждах града за пръв път и си мислех за описанието на Айн — как Роурк се разхожда по същите тези улици. Мечти и реалност се преплитаха. Картичката представляваше великолепна снимка на хоризонта на града. Написах единствено: „Боже Господи!“.

След няколко седмици, в едно писмо от 19 август 1951 г., написах следното, с което сякаш се опитвах да разруша някаква бариера: „Липсвате ми ужасно, непрекъснато мисля за вас. Единственото утешение за това, че може да не се видим цяла година, е, че когато се съберем на Изток, ще имаме цял живот, за да разкрием тайните на вселената“. Писмото започваше със „скъпи Айн и Франк“, но съдържанието му беше насочено единствено към Айн.

И отново, в писмо от 21 август, писах: „Айн, не знам дали е любов, но с всеки изминал ден, щом погледна снимката ти над камината, ми изглеждаш все по-красива“. И добавях за Франк: „Франк, предложението ми да разменим снимката срещу оригинала още важи. В кабинета си имам най-хубавата снимка на Айн в кожена рамка, сложена на камината — но мога да ти пратя кожената рамка и да сложа Айн на камината. Какво ще кажеш?“.

Мислех си, че съм забавен.

 

 

Същото това лято поднових приятелството си с Алън Блументал. По това време той беше на двадесет и три, среден на ръст, слабоват, със светла коса и сини очи. Понякога беше прекалено сдържан, като английски ученик — с възможно най-„коректно“ поведение.

Проявяваше любопитство към Айн Ранд и очевидно беше впечатлен от факта, че я познавам. Искаше да знае що за хора са тя и Франк, къде живеят, за какво сме говорили, и дали наистина мисли нещата, които е написала в „Изворът“. Зяпна ме така, сякаш никога не ме беше виждал преди, и каза:

— И си й станал приятел? Кой би помислил?

Когато го посетих няколко дни по-късно, той започна да говори с целенасочена откровеност за някакъв болезнен личен проблем. Горях при мисълта, че идеите са в състояние да обяснят емоциите и поведението — а следователно и емоциите и поведението да се променят чрез промяна на идеите, които са ги породили. Успях да му помогна, за което той искрено ми благодари. Стреснах се от думите му:

— Май ми спаси живота.

Алън още мечтаеше да стане концертиращ пианист. Натисках го да не се отказва.

— На кого му пука какво иска семейството ти? Важно е ти какво искаш — и добавих: — Виждаш ли? Ето защо Айн Ранд подчертава, че да бъдеш рационално себичен, за разлика от дребнавия егоизъм, изисква кураж и почтеност. Хич не е лесно. И няма значение какво казват хората.

 

 

В края на август Барбара и аз се срещнахме в Ню Йорк, за да се запишем в университета и да започнем нов живот заедно. Барбара се нанесе в една скромна сграда без асансьор на Двадесет и девета улица, на няколко ярда от Пето авеню, а аз си наех стая в хотел „Картрет“ на Двадесет и трета, на две пресечки оттам. Любимото ни занимание беше да се разхождаме, да гледаме сградите, хората и колите, които профучаваха покрай нас. Гледките и звуците се сливаха с всичко, което някога бяхме чели за Ню Йорк. Казвахме си, че Айн е права, че това е единственият град в света, центърът на вселената… Нямаше ли животът да стане напълно съвършен, когато Айн и Франк дойдеха тук, при нас?

Една септемврийска вечер вдигнах телефона и чух темпераментния глас на Айн:

— Е, скъпи, какво ще кажеш да се видим? Вече не мога да понасям Калифорния. Връщаме се в Ню Йорк. Ще бъдем там след три седмици.

Не можех да пусна телефона.

— Чакай малко! Това е чудесно. Но как така? Какво те накара да промениш мнението си?

— Когато свърших главата за Атлантида, когато Дагни се среща с Голт и открива тайната на стачката, си помислих: защо се осъждам на изгнание? Кой знае колко време ще ми трябва още, за да завърша книгата. Искам да бъда в Ню Йорк. А и, разбира се, скъпи мой, липсвате ми, и двамата. Както и да е, това е моето обяснение. Франк би казал нещо различно — тя се разсмя. — Не знам дали да ти предавам думите му — гласът й звучеше необичайно жизнено, — но каза, че съм станала безнадеждно зависима и не мога да живея без теб!

Засмях се в отговор.

— Версията на Франк ми харесва повече.

Когато изтичах до апартамента на Барбара, за да споделя с нея новината, тя изглеждаше също толкова щастлива и развълнувана, колкото и аз.

 

 

У преподавателите в Нюйоркския университет имаше някаква интелектуална сериозност, която ги отличаваше значително от повечето им колеги в Калифорнийския. Харесваше ми дори фактът, че на „Уошингтън скуеър“ нямаше истински кампус — университетът се състоеше от група сгради, които изглеждаха като стари офиси. Атмосферата беше почти мрачна: никакви поляни, никакви игрища, никакви тераси с цветя, нищо, което да отвлича ума. Навсякъде имаше книжарници — из уличките около университета, както и из цялото Гринидж Вилидж — и аз прекарвах в тях часове, опиянен от това колко много мога да науча. Писах за това на Айн и Франк, както правех с всичко важно в живота си. Всяко писмо завършваше с „Побързайте!“ или „Защо се бавите?“.

 

 

През третата седмица на октомври Айн и Франк пристигнаха в Ню Йорк и се нанесоха в апартамент, който адвокатът им беше уредил — на Тридесет и шеста улица №36.

— Съвсем близо е до хотела ми! — пищях на Барбара по телефона аз.

И ето ни отново четиримата, в апартамента на Айн и Франк. Говорехме за „Атлантида“ — главата, която Айн тъкмо беше завършила. С Барбара се смеехме и се прекъсвахме един друг, а Айн повтаряше:

— Нейтън, невъзможен си. Моля те, остави ме да си довърша изречението.

Тези прекъсвания бяха най-честия й повод за оплаквания през първите една-две години от приятелството ни.

Айн изглеждаше жизнена, енергична, неизтощима, сякаш появата на Голт и вплитането на образа му в историята бяха подновили силите й. Когато говореше за него, очите й блестяха от любов. С Франк бяха дошли с кола от Лос Анджелис, и Франк, който, разбира се, беше карал през целия път, изглеждаше щастлив и приятно уморен.

— Приятно е да ви видя отново — усмихна се той. Барбара също изглеждаше щастлива, в очите й имаше съвсем лек намек за притеснение, и аз се опитах да забравя за него, тъй като не исках то да присъства на това събитие.

Докато седяхме и говорехме за новата глава — с Барбара бяхме настояли да я прочетем същата нощ — Джон Голт сякаш беше сред нас, духовно присъствие от една изумителна реалност.

Говорехме за това как Айн вижда Голт в сравнение с другите герои на романа, Риърдън и Франсиско, и Айн ни каза, че не е възнамерявала Голт да бъде по-висш от тях. Той е „просто по-ведър вътрешно, и, разбира се, не преживява никакви конфликти“. Каза, че Риърдън има конфликти, но в сърцевината си е на същото ниво като другите двама. Франсиско, заяви тя, е напълно на нивото на Голт; той също няма вътрешни конфликти и разликите помежду им са въпрос на стил, а не на същност. Обясни ни, че Дагни се влюбва в Голт, защото по форма той е по-пълно въплъщение на личните й ценности. Искаше да знае дали според нас читателите трудно ще схванат това.

— За мен не е трудно — заяви Барбара, — но мисля, че за читателите ще бъде.

Обсъдихме какво може да се каже в романа, за да се изясни въпросът, но предложенията ни приключиха без ясно решение.

На следващата вечер, след като препрочетох главата, аз изказах мнението, че Голт такъв, какъвто е представен, е донякъде абстрактен и има нужда от повече лични черти, повече белези за чувства, на чисто човешко ниво. Айн се съгласи. В окончателния вариант на образа Айн добави „очовечаващи“ елементи, които отсъстваха от първия вариант на черновата, който четохме тогава. Така например, когато Айн ми показа пасаж, в който Голт намеква за мъката, с която е изоставил двигателя, който е изобретил, тя ми каза:

— Вмъкнах тази реплика заради теб, скъпи.

Голт обаче си остава най-абстрактният от героите й. Айн обясняваше това така:

— Не бива да се приближаваме твърде много до божеството. Не бива да ставаме твърде близки с него. Трябва винаги да се държим на почтително разстояние от вътрешния му живот.

„Атлас изправи рамене“ има качествата на велик мит — и всичките му образи, малки и големи, са белязани от тези качества. Но в портрета на Голт Айн стига до най-висша абстрактност, може би защото искаше да съсредоточи в него възможно най-ясно духовната страна на възгледа си за човешки идеал.

— Голт — каза ми веднъж тя — със сигурност е представен като обожествен човек. В известен смисъл това важи за всичките ми герои, но у Голт личи най-много.

Аз добавих:

— Като цяло ние го виждаме единствено през очите на Дагни. Описан е изключително от външна гледна точка, от перспективата на жена, която се прекланя пред мъжа.

Някъде дълбоко в мен се зараждаше мисълта, че подходът на Айн към охарактеризирането на героите й, и особено на Голт, се осъществяваше на цената на ощетен психологически реализъм. По онова време тази мисъл не беше още изрично оформена.

Една вечер, когато бяхме само двамата, Барбара радостно заяви:

— Реших кой е любимецът ми — Риърдън или Франсиско.

— И кой е?

— Голт.

 

 

Радостта ми от пристигането на Айн и Франк в Ню Йорк трая две или три седмици.

Тримата — аз, Барбара и Айн — седяхме в апартамента им. Франк беше излязъл някъде. Барбара и Айн седяха в единия край на стаята, аз — в другия. Стоях далеч, за да подчертая, че не участвам в разговора; мислех, че така за Барбара ще бъде по-лесно да говори. Тя споделяше с Айн объркването си в областта на емоциите, любовта, секса и човешките взаимоотношения. Говореше и за чувството си за безпокойство.

Бях се замислил за нещо, когато с изненада чух Айн да задава тихо, но целенасочено въпроса дали Барбара е спала с един младеж, докато бяхме уж „ангажирани“. Ставаше въпрос за човек, с когото твърдеше, че има топли, но чисто платонични отношения. Отговорът на Барбара беше уклончив, но аз останах с впечатлението, че е отрицателен. Няколко минути по-късно, с все същия тон, Айн отново зададе същия въпрос. Бях озадачен. Какво й ставаше? Барбара вече беше отговорила. Да не бях пропуснал нещо? Тогава, ниско и хрипливо, Барбара каза „да“.

Седях неподвижно, опитвайки се да насиля ума си да поеме тази нова информация. Тихите им гласове продължаваха да жужат като далечен фон на бурята, която ме разкъсваше отвътре и ме водеше към състояние, каквото не бях преживявал никога преди. Болката беше направо физическа и беше смазващо силна. Упреквах се за реакцията си. Какво право имах да се шокирам? Единственото, което можех да си помисля, беше: опитах се да се доверя и се оказа, че съм сгрешил. Любовните й изповеди не са значели нищо. Вече не знаех какво е реално и какво — не.

Поглеждайки назад много пъти съм си мислил, че през онази нощ нашата връзка трябваше да свърши (ако не и много по-рано). Аз не я прекратих и пренебрегнах множество доказателства, че не сме съвсем един за друг. Тя обаче въплъщаваше твърде много от представите и мечтите ми. Обичах я, или поне се чувствах свързан с нея. А имаше и моменти, в които бяхме неизказуемо щастливи заедно. Пък и едно изкривено усещане за его ми забраняваше да призная, че съм загубил, и да отстъпя. Сигурен съм, че се виждах като един вид спасител. Роля изигра и странният, неочакван отговор на Айн.

В гласа й нямаше и следа от упрек, само лек, но упорит натиск, който подтикваше Барбара да изследва и изрази чувствата си. Не можех да го понеса. Трябваше да избягам, да остана сам. Станах и отидох в банята. Сякаш в мен се събираше нетърпимо напрежение, което притискаше гърдите и стомаха ми. Наведох се в опит да се сдържа. Борех се да не закрещя. Накрая се успокоих достатъчно, за да мога да се върна във всекидневната.

Благосклонността и топлотата на Айн към Барбара ме объркваха. Познавах моралната безмилостност, която беше по-характерна за Айн, и положението ми се струваше неестествено. Тя подчерта, че ако и да не одобрява стореното, все пак продължава да вярва в нейната доброта. Почти се вбесих: Айн сякаш не се интересуваше от това как се отразяват на мен действията на Барбара. И като че прочела мислите ми, тя се обърна и ми каза:

— Знам, че всичко това е ужасно трудно за теб, Нейтън. Но всичко ще бъде наред. Ще решим това веднъж завинаги.

Спокойствието й в този момент излъчваше почти неземна увереност.

Малко по-късно, когато Барбара излезе за момент от стаята, Айн каза — а изразът й ми показа колко глупаво е било да предположа, че не я интересуват чувствата ми:

— Отиде до банята, за да можеш да останеш насаме със страданието си.

Аз кимнах, а тя продължи:

— Скъпи, толкова съжалявам. Всичко това е ужасно за теб.

— Какво те накара да я разпитваш за тоя тип?

Айн се усмихна.

— Че за какво друго има да се притеснява Барбара?

На следващия ден, докато обядвахме, Барбара се върна на темата. С треперещ глас и вид на уплашено дете, изправено пред вбесен родител, тя каза:

— Това не е всичко. Има и още.

И ни разказа за още две мимолетни връзки. Трябваше да предположа, че изпитва глад за някакъв вид любов и приемане — при това, без да бъде съдена — и че не може да го намери у мен. Каза ми го години след това. По онова време обаче аз се чувствах объркан и съсипан. Най-ранимата част от мен бавно се превръщаше в лед.

 

 

Айн продължаваше да ни оказва топла подкрепа, без да се смущава от откровенията на Барбара, със състрадание към мен и почти непонятна ведрост.

Понякога гневът ми беше неуправляем. Веднъж в хотелската ми стая в продължение на половин час крещях обиди на Барбара, като се вбесявах все повече, докато я гледах как кима и се съгласява с всяка моя дума, сякаш приветстваше такова отношение. Изпитвайки сложна смесица от бяс, мъка, омраза и желание, подходих сексуално към нея много агресивно и бях удивен от силата на отклика й.

Барбара и аз възстановихме сексуалните си отношения и аз реших отново да проявя постоянство в борбата да спася връзката ни. Не бях готов да се изправя пред последствията, които продължаването й щеше да има върху самоуважението ми.

— Това, с което си се захванал, не е никак лесно — каза ми Айн една вечер. — Възхищавам се на силата ти. Ако вярваш, че тя е жената за теб, не я изпускай.

— Страхувам се — отговорих аз, без да знам как точно да обясня онова, което изпитвах. — Страх ме е от това какво ми се случва вътрешно, докато тази история продължава. Нещо става, нещо нередно, а аз дори не знам как да ти го обясня.

Айн изглеждаше озадачена.

— Със сигурност обаче ще отмине и нищо няма да има значение, ако успееш, ако Барбара остане с теб.

Така и не положих повече усилия, за да ме разбере. Казах си: Айн е права. Не драматизирай нещата. И така потънах още по-дълбоко в бездната на потисканите емоции.

— Можеш да ми направиш една услуга — казах на Айн. — Ти говори с Барбара. Ти се опитай да й помогнеш.

— Разбира се, скъпи.

 

 

Продължавахме да четем и да препрочитаме новия роман. Дори оказахме малко влияние върху съдържанието му, което не се изчерпваше с моите предложения за образа на Голт.

Един от най-богатите второстепенни образи в „Атлас изправи рамене“ е Рагнар Данешолд, философът, станал пират. Той, Голт и Франсиско са близки приятели, и когато Рагнар се приземява в скритата долина на стачкуващите, той наминава за малко при жена си, която не е виждал от единадесет месеца, след което отива на закуска с двамата си приятели.

— Айн — протестирах аз, — това е невъзможно. Не ми пука колко близки са тримата, или пък колко важна е ритуалната им закуска на 1 юни всяка година. Всеки мъж с ума си, и особено пък ако е твой герой, ще смята жена си за приоритет. Иначе ще изглежда ужасно странно.

Айн въздъхна и каза малко колебливо:

— Предполагам, че си прав.

Барбара носи отговорността за това Рагнар да е женен. По някакви литературни и философски причини Айн беше направила Рагнар зашеметяващо красив. Когато спомена за един друг второстепенен образ, Кей Лъдлоу, изключително красива актриса, която се присъединява към стачката, Барбара предложи двамата да бъдат свързани не само естетически. Айн се разсмя — и се съгласи. Та тогава аз й казах:

— Май не си приела напълно сватбата между двамата.

Тя ме попита:

— Добре, да предположим, че Рагнар е пристигнал в долината предишната вечер. Тогава ще приемеш ли да отиде на закуската сутринта?

Точно това става и в окончателната версия на романа. Айн се шегуваше:

— Барбара се погрижи да ожени Рагнар, а Нейтън — да го направи добър съпруг.

Кей Лъдлоу беше просто статистка. Веднъж дразнех Айн за отсъствието на значими женски образи в романа, с изключение на съпругата на Риърдън, Лилиан, която е напълно отблъскваща. Очите й проблеснаха весело и тя отговори:

— Това си е моята фантазия. За какво са ми други жени? — И добави: — Предполагам, че като писател не се интересувам особено от жените, освен във връзка с мъжете. Тъкмо за мъжа искам да пиша — за идеалния мъж.

А аз отговорих:

— Ами идеалната жена?

Отдавна водехме този спор. Тя каза:

— Има я — Дагни.

Аз настоявах:

— Но ти все пак имаш няколко въплъщения на мъжкия идеал, а не само едно.

Тя вдигна рамене:

— Ти пиши за жените. Мен не ме интересуват.

Аз не исках да оставя темата.

— Но, Айн, ти си жена.

В очите й отново проблесна веселие.

— И съм доволна от това. Никога не съм искала да бъда мъж — нито за миг. И знаеш ли защо? Защото тогава щеше да се наложи да се влюбя в жена.

Предадох се. Не знаех колко насериозно да взимам забележките на Айн против жените. Откровеността и хуморът й изглеждаха съвсем истински. Чудех се как се връзва това с представата й за самата нея. Не осъзнавах, че си струва усилието да проследя това по-задълбочено.

Романът напредваше по-бавно, отколкото Айн бе очаквала. Работеше часове наред всеки ден, довеждаше се до пълно изтощение, та дори и отвъд него, и въпреки че беше доволна от крайния резултат, не беше доволна от това колко време е отнел.

— Де да пишех по-„вдъхновено“. Само че при мен всичко трябва да бъде съзнателно. Затова работата е толкова трудоемка. Разбира се, използвам подсъзнанието си, няма как иначе, но част от мен се възпротивява, бори се, и тази съпротива ме забавя.

Понякога вечер седях във всекидневната на Айн, чакайки я да се появи от кабинета си, и през отворената врата чувах как чете на глас текста, търсейки и най-малкия недостатък в ритъма и фразировката, някоя неточна дума, някое липсващо прилагателно. Изискваше от всяко изречение, от всеки параграф поетическо съвършенство. Когато отбелязах, че в стила й има нещо дълбоко музикално, което не съм сигурен как да определя, тя каза:

— „Изворът“ беше написан по ноти. Тази книга обаче ще бъде в акорди. Много по-трудно е. Изисква много повече от мен. Понякога се чувствам така, сякаш мозъкът ми ще се пръсне.

Тя често се оплакваше от мъчително напрежение във врата и раменете си.

Често говорехме за любимите ми пасажи — пътуването на Дагни и Риърдън с влака по линията „Джон Голт“ в първата част, чиято кулминация е началото на тяхната връзка, или сцената, в която Дагни преследва самолета на Джон Голт в кулминацията на втората част. Говорехме за невероятната способност на Айн да пресъздава осезаемата реалност на движението или да преминава от описания към физическо действие, вътрешни емоционални преживявания и философски обобщения, или пък майсторското владеене на намека и непрякото описание, с които да извика най-дълбоките чувства у читателя.

— Ако искате да получите възможно най-силен емоционален отговор — каза ни една вечер тя, — трябва да пишете между редовете. Заобикаляйте чувството. Не го назовавайте изрично.

Барбара се противеше донякъде на тази идея; предпочиташе по-вагнеров подход към писането.

— Защо да не може чувството или каквото и да е друго да се изрази направо? Какво му е лошото да се споменава изрично?

А Айн отговори:

— Защото ако кажеш на читателя всичко, ако не оставиш място, което умът му да запълни, ако не ангажираш съзнанието му, като му дадеш да прави нещо, ако се опитваш да свършиш цялата работа вместо него, ще го оставиш пасивен. Съзнанието му няма да е достатъчно ангажирано, така че няма да го хванеш и емоционално. В това отношение Томас Улф е пълната ми литературна противоположност. Мисли си, че ако ти изкрещи какво чувства, ще накара и теб да почувстваш нещо. Не става така.

Барбара въздъхна.

— При мен става — каза тя. За миг в очите на Айн проблесна гняв.

— Е, скъпа — отговори тя деликатно, но изключително твърдо, — това просто не е добра литература.

Разговорите помежду им продължаваха, и с Барбара бавно и колебливо се сближавахме и ставахме все по-щастливи. Някога тайнствена и затворена, Барбара се люшна радикално в противоположната посока: разказваше ми за всяка дреболия в ежедневието си, далеч отвъд онова, което исках да знам. Когато попитах защо смята, че е нужно да ми дава всички тези подробности, тя отговори:

— Не искам вече помежду ни да има никакви лъжи, нищо премълчано, колкото и дребно да е. Когато кажа нещо, което не е съвсем точно, безпокойството отново ме връхлита.

Почувствах тъга, но и благодарност, защото, каквито и да бяха мотивите й, компулсивната й честност се оказа целителна за нас.

Понякога ми се струваше, че Айн и аз поставяме Барбара в унизителна позиция. И все пак при тогавашните обстоятелства не виждах алтернатива. Ясно е, че най-доброто и най-рационалното, което можех да направя, бе да пожелая на Барбара всичко хубаво и всеки да тръгне по своя път. Колко страдание щеше да спести това и на двама ни!

Имаше случаи, в които я тормозех безмилостно за моменти в миналото й, подтикван от собствения си ужас да не я загубя в един „чужд свят“. Бяхме две наранени деца, които продължаваха да се нараняват едно друго и не знаеха какво да направят, за да спрат. Поглеждахме към Айн с надежда да се случи чудо.

— Барбара — каза ми Айн — дълбоко копнее за почтеност. Грешките, които е направила, не отговарят на същността й.

Каза го с царствен авторитет. Когато говореше така, аз се разкъсвах вътрешно. Част от мен искаше просто да повярва на Айн, а друга се чувстваше неудобно от начина, по който тя представяше нещата — сякаш беше върховен арбитър по всички въпроси, свързани с човешката душа.

Каквото и да означаваше подобен начин на говорене, аз вече започвах да го чувам и в себе си, когато изразявах собствените си мнения и морални преценки. С Барбара болката и гневът ми лека-полека започваха да се проявяват като снизхождение и арогантност. Това само влошаваше нещата. Болезнено е да си го спомням.

Неподлежаща на обсъждане абсолютна даденост в това трудно време беше ентусиазмът на Барбара към творбите на Айн и привързаността й към самата Айн.

— Това е важно — често казваше Айн. — Показва същността на характера й.

Не виждах нищо странно в тази забележка — звучеше ми напълно разумно.

 

 

Идеята за брак ставаше все по-привлекателна. Бракът беше обвързване за цял живот. Смятах, че ще даде на Барбара (а и на мен) структурата и сигурността, за да можем да защитим и развием задълбочаващата се близост помежду ни. Семействата ни изпращаха месечна издръжка, по двеста и петдесет долара, и бяха съгласни да продължат да го правят, докато не завършим и не станем финансово независими. Нито искахме, нито очаквахме нещо повече от това; не мислехме, че някой е длъжен да плаща за сватбата. Единствената отрицателна реакция на семействата ни беше заради нежеланието ни да имаме деца. И двамата обичахме децата, но и двамата не искахме да бъдем родители; искахме животът ни да е организиран около работата.

Нюйоркският университет продължаваше да ни харесва повече от Калифорнийския. Чувствахме интелектуален стимул и предизвикателство. Сещам се например за двама професори по философия — Сидни Хук, прагматик и социалист, и Уилям Барет, екзистенциалист, — които бяха пълни противоположности един на друг, а от нас бяха дори и още по-далеч интелектуално. Барбара мина няколко курса при Хук, аз минах един-два при Барет. Смеехме се на споровете в клас, на караниците, на твърденията на нашите преподаватели, които смятахме за абсурдни, въпросите, които ни задаваха и на които още нямахме отговор, и непрекъснато се прекъсвахме един друг, също както и когато разказвахме всичко това на Айн и на Франк.

С тях обикновено говорехме за философия, отчасти защото това беше темата, по която Айн имаше най-много какво да каже. Понякога тя отбелязваше:

— Наистина не знам много за психологията. Оставям тая помия на теб, Нейтън.

Тя градеше философска система и все пак признаваше, че не знае почти нищо за психологията. Не ми хрумваше, че подобен недостатък е опасен за интелектуалните й усилия, както и лично за Барбара и мен. Мнението й всъщност беше, че рационалният ум няма нужда от психология. Философията е достатъчна. Психологията да се занимава с патологията — с ирационалното у хората. Спорех с нея на тази тема, и тя винаги отстъпваше:

— Да, разбира се, Нейтън, всички имаме психология, и функционирането на ума трябва да се изследва, но…

А след седмица-две казваше:

— Да знаеш само колко мразя професията ти, Нейтън. Колко само мразя ирационалното. Ненавиждам да се сблъсквам с него или да се мъча да го разбера.

 

 

Понякога с Барбара бягахме от училище, отивахме на „Таймс скуеър“, минавахме от кино на кино и гледахме по три-четири филма един след друг. Това беше любимата ни форма на отмора. В тъмните салони се държахме за ръка.

Барбара обаче свенливо отказваше да се държим за ръка на улицата, особено в близост до университета.

— Какво ще си помисли Платон? — шеговито казваше тя. Този неин свян за мен беше напълно непонятен. Готова е да предизвика убежденията на целия свят, а я е страх какво ще си помислят хората, като ни видят да се държим за ръка? Тълкувах това като странен остатък от предишната Барбара, който със сигурност щеше да отшуми.

Колебаех се дали да обсъждам с Айн един проблем, който си оставаше неизменен — разликите в желанието ни за секс. Барбара отказваше в поне половината случаи. Аз наивно смятах, че бракът някак си ще оправи това.

Не успях да спазя решението си да не въвличам психологията в отношенията си с Барбара. Разговорите за връзката ни неизбежно преминаваха в разговори за нейните проблеми.

— В капан съм — оплаках се на Айн. — Да се ангажирам на психотерапевтично равнище ми се струва грешка.

Каквото и да правехме обаче, стратегията като че ли работеше. Барбара изглеждаше по-щастлива, казваше, че е по-щастлива, говореше по-често за това колко ме обича и все по-рядко — за чувства, които я теглят в други посоки.

Интересувах се все повече от психотерапията като професия. За мен тя беше врата към човешката душа. Писането обаче си оставаше една от най-постоянните и дълбоки мои цели. Нищо не ми се струваше по-естествено от това да взема най-важното в моите очи и да го осъществя, като го въплътя в думи на хартия.

— Поне за това със сигурност сме на едно мнение — каза Барбара.

През лятото на 1952 г. с Барбара решихме, че моментът е настъпил и определихме дата за сватба през януари.

— Какво щях да правя — казах тогава на Айн, — ако не беше тук, за да помагаш?

А тя отговори:

— Чака ви щастлив съвместен живот, а и двамата сте си го заслужили.

 

 

Лимузини отведоха Барбара, мен и членовете на семействата ни до дома на чичо й в Уайт Плейнс, Ню Йорк. Не помня почти нищо от последните месеци преди това събитие, освен че бяха наситени със съмнения, несигурност и конфликти — почти до самия край.

Спомням си как гумите скърцаха по снега и леда, докато се движехме като керван в звездната нощ. От прозорците на колите излизаше пара, по клоните на дърветата имаше висулки, в които се отразяваха лъчите на фаровете.

Бях на двадесет и две години. Предизвикателствата в кариерата ми все още предстояха, но тази вечер празнувах една спечелена битка.

Барбара и аз се венчахме, а Айн и Франк ни кумуваха; очите им блестяха от щастие, което беше като благословия. Чувствах се силен, ефективен, уверен. Обичах Барбара. И през ум не ми минаваше да се запитам дали това означава, че сме подходящи един за друг.

След церемонията имаше празнична вечеря. Из стаята, освен роднините, се бяха пръснали и неколцина приятели. Те бяха ядрото на групата, която беше започнала да се оформя — млади хора, почитатели на творбите на Айн, искрено заинтересовани от нейната философия.

По-късно през нощта се върнахме в нашия апартамент — една стая на Тридесет и пета улица — и видяхме, че Франк я е декорирал с цветя с поразително въображение, превръщайки я в уютен провинциален дом. Трогнах се от това, че се е сетил и се е постарал толкова, а майсторството му дълбоко ме развълнува. Драматичните му аранжировки бяха почти като скулптури. Не познавах тази му страна преди.

И тогава Барбара застана пред мен, облечена в блед халат, който подчертаваше гъвкавото й тяло. Усмихна ми се в полумрака, русата й коса падаше по раменете, а зелените й очи излъчваха невинна ранимост, която обещаваше пълно отдаване.

Това беше първата ми брачна нощ. Това беше съпругата ми. Не можеше да има и капка съмнение, че ще правим любов. С тази окуражителна мисъл аз я взех в обятията си.