Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
My Years with Ayn Rand, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
NMereva (2018)

Издание:

Автор: Натаниъл Брандън

Заглавие: Моите години с Айн Ранд

Преводач: Петьо Ангелов

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Изток-Запад“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Националност: американска

Излязла от печат: декември 2010

Коректор: Людмила Петрова

ISBN: 978-954-321-783-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7196

История

  1. — Добавяне

12.

„Приемете факта, че в областта на морала съвършенството е единственият стандарт“, беше написала Айн в речта на Голт. Под „съвършенство“ тя имаше предвид непорочна рационалност — с други думи, ангажимент да използваш ума си до върха на възможностите му, да уважаваш фактите, реалността и логиката и да отказваш да угаждаш на капризите си противно на информацията или доказателствата, с които разполагаш.

Като психолог знаех, че поне в някои случаи отказът или отбягването на някои страни на реалността е неизбежно — страхът, болката и желанието са тъкмо такива аспекти — и че при каквото и да е събитие самото понятие за напълно последователно отношение в тази област е чиста фантазия. Като философ обаче бях напълно отдаден на идеята, че „непорочната рационалност“ е не само могъщ ръководен принцип, ангажимент да направим всичко възможно, за да живеем честно и отговорно, но е и практика, която може да приложи наистина всеки, и то през цялото време. Това, че самата Айн вече е постигнала това състояние, беше неподлежаща на коментар аксиома.

В нашия свят, в света на Колектива, психологията мълчаливо се разглеждаше като помощна наука на философията. В резултат на това психологът в мен почти винаги отстъпваше пред философа. Поддържах абсолютната позиция на „непорочната рационалност“ като морален императив в лекциите си, както и в собствения си приятелски кръг.

С Айн не казвахме: „Живейте съзнателно. Опитвайте се да бъдете възможно най-рационални. Не изказвайте твърдения, които не можете да аргументирате. Внимавайте за противоречия и се стремете да ги разрешавате. Направете всичко по силите си, за да се изправите пред нещата, които трябва да посрещнете. Когато действате, положете усилия да разберете какво точно правите и какви ще са вероятните последствия. Живейте отговорно. Приемете, че понякога ще се проваляте; не падайте в плен на чувството за вина, защото от него няма полза. Стегнете се, признайте грешката си и се опитайте следващия път да се справите по-добре“. Това би бил напълно рационален съвет. Онова, което им казвахме, всъщност беше следното: „Бъдете рационални двадесет и четири часа в денонощието, по всеки възможен въпрос, тъй като за противното извинение няма. Коренът на всяко зло е бягството от реалността. Ценете собственото си морално съвършенство повече от всичко друго“. Това са съвсем различни послания и — напълно предсказуемо — имат съвсем различни последствия.

Сред нас най-страшното обвинение беше в „бягство от реалността“ — съзнателна безсъзнателност, доброволна слепота, избор на действие, за което знаем, че е погрешно. Подобна перспектива беше несекващ извор на безпокойство. В речта на Голт Айн беше заявила: „Толерирайте грешките от недостатъчно знания; не прощавайте обаче никакво престъпване на морала“. Един член на групата ми довери:

— Всяка нощ, преди да си легна, си припомням изминалия ден, за да проверя дали не съм извършил нещо неморално, дали не съм избягал от нещо, дали не съм се отнесъл правилно към някой важен факт.

Когато му казах, че подобно нещо звучи ужасяващо — дори и по моите стандарти това беше вече прекалено, — видях у събеседника си единствено измъчено удивление.

От всички обвинения, които критиците отправяха към нашата философия, нито едно не беше по-безумно от това, че проповядваме хедонизъм. Ако изобщо имаше нещо, за което Айн да не е и помисляла, то беше да защитава идеята, че човек трябва да прави каквото му хрумне. По-близо до истината би било да се каже, че за Айн животът беше нещо като морално цирково въже, по което всеки въжеиграч можеше да изгуби равновесие и да полети в бездната на неморалността. Поне такава беше гледната точка, дълбоко вкоренена у всички членове на Колектива. Ние презирахме „почитателите на капризите“ и гледахме с подозрение на всеки, който изглеждаше твърде заинтригуван от емоциите и казваше „чувствам“ вместо „мисля“. Искахме разумна причина за всичко.

Ако разумът беше върховната ни ценност, то тя трябваше да се прилага последователно в ежедневния ни живот. Идеята, че идеалите трябва да се изживяват, а не само да се приемат, беше една от основните теми за Айн. Днес (макар и не тогава) за мен е очевидно, че Айн беше гениална колкото в разсъжденията, толкова и в рационализациите.

Щом у нея се пробудеше някакво желание — каквото и да е желание, — тя можеше да изработи логическа верига, с която да го оправдае. Не, тя в никакъв случай не твърдеше, че човек трябва да прави каквото си поиска — не като правило и не за другите хора, — но ако се вземат пред вид отношенията й с Франк в контекста на нашата връзка, пълното пренебрежение към нанесените щети, и то не само върху него — ясно се вижда една липса на състрадание и отговорност, която противоречи напълно на един отдаден на разума живот. Това няма нищо общо с нейната философия и се отнася единствено до собствената й психология. Това противоречие в ценностите може да ни помогне да обясним защо толкова се вбесяваше, ако някой намекнеше, че проявява каквато и да е ирационалност.

Нашето посвещаване на разума оказваше върху нас положително влияние за много неща. Мислехме философски и принципно. Борехме се за яснота. Наистина обръщахме внимание на точния изказ и точната мисъл. Поведението ни беше съсредоточено и праволинейно. Не стоварвахме вината върху никого — сами поемахме отговорност за действията си. В отношенията помежду ни имаше чувство за лично достойнство. Бяхме дълбоко загрижени за това да бъдем честни и справедливи. Хвалехме безгранично и ентусиазирано онова, което харесвахме; вярвахме, че трябва да стоим зад ценностите си. Такава беше ориентацията на групата в най-добрите й моменти.

В същото време обаче имаше известна скованост, страх от прегрешение, както и — у другите — страх от моята или на Айн критична оценка и неодобрение. След много години Хари Калбърман ми каза:

— В Колектива винаги цареше ужас от морално осъждане отгоре. Не знам дали изобщо си осъзнавал колко притеснени бяхме.

Върху емоционалния живот на всеки един се упражняваше ужасяващо насилие — безмилостно потискане на всяко чувство, което беше в противоречие с онова, което идеалният обективист трябваше да изпитва: било то сексуален импулс, артистични предпочитания, копнеж по повече спонтанност, болка или яд към мен заради рязкото ми и нетърпеливо отношение на моменти, или пък болка от студенината на Айн, когато си намереше нещо, което да захапе.

— Никога не съм изпитвала емоция, която да не мога да обясня — обичаше да заявява тя. Можеше да кове обяснения за емоционалния си живот със заслепяваща виртуозност, а на нас и през ум не ни минаваше, че тези обяснения могат да бъдат лъжливи. Айн правеше множество самохвални изказвания, които ние приемахме за чиста монета. Ако не бяхме съгласни, си мълчахме и потискахме недоверието си.

Когато ни беше трудно да разберем някоя от собствените си емоции, си казвахме, че трябва да се научим на „по-добра интроспекция“. По онова време „интроспекция“ за нас означаваше напълно умозрително и аналитично демаскиране на „предпоставките“, които пораждаха чувствата ни. Думата нямаше много общо с изкуството на самоанализа, което щях да опиша след години в психологическите си работи.

Не че не осъзнавахме проблема за потискането на емоциите. Често го обсъждахме, а аз го споделях като тема, на която да обърна внимание в лекциите си по обективизъм. И все пак потискането винаги се насърчаваше — деликатно и коварно.

В продължение на няколко години Айн обмисляше да напише книга за противопоставянето на „разума срещу сърцето“ и да покаже върховенството на разума и злото, което поражда поставянето на сърцето над него. В крайна сметка реши да не пише нищо, защото смяташе, че вече е засегнала достатъчно пълно въпроса в „Атлас изправи рамене“. Дълбокото й ангажиране с този въпрос, което проличаваше в безброй разговори, се превърна в могъщо, макар и неизказано послание да не вярваме на емоциите си. Групата се присъедини към разсъжденията й, ако и това послание никога да не се прилагаше към емоциите на самата Айн, които безкритично тълкувахме като прояви на безупречна рационалност.

Официалната ни позиция беше, че емоциите не са инструмент за познание, и беше правилна. Но омаловажаването на чувствата беше любимо занимание на почти всеки от нас, сякаш това беше средство за утвърждаване на собствената ни рационалност. Единственото, което постигнахме обаче, беше да закопаем дълбоко чувствата си.

Редом с послания за противното, склонността на Айн да насърчава потискането на емоциите съществува и в „Изворът“, и в „Атлас изправи рамене“, макар и да успях да забележа това едва след скъсването с нея. Ето един пример от „Изворът“ — пасаж, който ме вдъхновяваше на четиринадесет. Хауърд Роурк е стигнал до дъното в борбата си да успее като архитект; работи в гранитна кариера, където върши смазваща, неизискваща никакъв разум и изтощаваща работа.

Понякога, макар и не често, той сядаше и дълго време не помръдваше; сетне се усмихваше — бавната усмивка на екзекутор, който съзерцава жертвата си. Мислеше си как отлитат дните му, мислеше за сградите, които можеше да е построил, които трябваше да е построил, и които може би никога вече нямаше да строи. Наблюдаваше незваната болка със студено, дистанцирано любопитство; казваше си: ето я пак. Чакаше да види колко ще трае този път. Доставяше му странно, болезнено удоволствие да наблюдава борбата си срещу нея и забравяше, че това е собственото му страдание; можеше да се усмихне презрително, без да осъзнава, че се смее на собствената си агония. Такива моменти бяха редки, но когато настъпваха, той се чувстваше като в кариерата: трябваше да пробие гранита, да вкара клина и да разтроши онзи глас вътре в себе си, който не спираше да го призовава да прояви състрадание.

Колко много копнеех като юноша да съм способен на това! За съжаление, когато наближавах тридесетте, бях вече майстор в тази област. И на всичкото отгоре вярвах, че всички други в нашата група трябва да постигнат същото. Тъй като нямах особено търпение или състрадание към собственото си страдание, не проявявах такива чувства и към тяхното. Можех да бъда загрижен, привързан и закачлив, но можех да съм и арогантен, нетърпелив, взискателен и да излъчвам арктическа дистанцираност и студенина. Към персонала си можех да бъда същински ужас — с високи изисквания и никакво съчувствие.

В „Атлас“ има сцена, в която една нощ Ханк Риърдън идва в апартамента на Дагни, бунтувайки се срещу залеза на своя свят, срещу несправедливостта, която вижда навсякъде и срещу привидната неспособност на доброто да се бори с всичко това. Казва си, че не трябва да разкрива страданието си пред жената, която обича: „Той изпита чувство, което познаваше добре, но никога не съумяваше да назове, защото то винаги биваше абсолютно и непосредствено: чувство, което му забраняваше да се изправя изтерзан пред нея. То беше много повече от горд опит да скрие страданието си: беше чувството, че в нейно присъствие страданието не заслужава внимание, че никакви отношения помежду им не бива да се основават на страдание и да целят съжаление. Не съжаление беше донесъл със себе си, не съжаление беше дошъл да намери“.

Подтекстът тук е, че ако решим да сме откровени за страданието си с човека, когото обичаме, целта ни е да предизвикаме жал. Разбира се, Айн не вярваше в това, но това казва пасажът — и при това далеч не е единственият подобен в книгата.

Когато Айн все пак говореше за собственото си страдание, тя беше дълбоко загрижена дали ще получи адекватно разбиране и съчувствие от страна на слушателя си. Спомням си колко кисела можеше да бъде, ако откликът не беше достатъчно явен: очевидно психологията й беше съвсем различна от тази, с която беше надарила своя герой Риърдън.

По-късно в романа, когато Дагни напуска „Тагарт Трансконтинентал“ в знак на протест срещу безобразните решения на правителството, тя отива в една хижа в провинцията, за да се възстанови емоционално и да се научи да живее без работата си, която е била нейна страст през целия й живот. Страданието, причинено от загубата, е почти нетърпимо: „Беше дошла тук с три заповеди, които беше отправила към самата себе си: почини си — научи се да живееш без компанията — разкарай болката. Разкарай я, точно тези думи беше използвала. Чувстваше се привързана към някакъв ранен непознат, който можеше всеки момент да попадне под удари, които да я удавят в писъците му. Не изпитваше жал към него, само някакво презрително нетърпение; трябваше да се пребори с него и да го победи“. И тук имаме героично представяне на емоционална репресия. Този пасаж е нещо повече от драматизиран съвет да отбягваме самосъжалението: той внушава, че да се противим на собствения си емоционален живот е достойно за възхищение.

Всички бяхме съзнателно или подсъзнателно повлияни от този „идеал“. Щеше да ми отнеме десет години да разбера напълно, че отрицанието или отхвърлянето на страданието е един от основните източници на психологически трагедии.

В безброй пасажи от „Атлас“, ако и страстта да се възхвалява, потискането, отричането на чувството и отхвърлянето на емоцията се драматизират като проява на сила и доблест. Вниманието към чувствата се разглежда като ирационален каприз, белег за слабост и неморалност. Психолозите казват на родителите: „Децата ви ще се повлияят повече от примера, който им давате, отколкото от това какво им казвате“. Примерът, който дава поведението на героите на Айн, оказва много по-силно влияние от явните философски изказвания относно легитимното място на емоцията в човешкия живот. Не се сещам за друга книга, в която да има толкова много пасажи, които да изразяват лошо отношение към емоциите. Парадоксално, но това става в книга, в която кипи страст почти по всяка страница. Не мога да устоя на изкушението да приложа концепцията на Фройд за реактивно поведение — тенденция, породена подсъзнателно като защита срещу потиснат противоположен импулс. Така или иначе именно емоциите на Айн я съсипаха накрая, или, по-точно, съсипа я неспособността й да се справи с тях адекватно. Както винаги звярът, от който най-много се боеше, беше вътре в нея.

 

 

Подозрителност, дори враждебност към емоциите беше посланието, което всички в Колектива попихме от романите на Айн и от самата нея. Недоловимото насърчаване на емоционалната репресия, а оттам и насърчаването на отчуждението от самия себе си, присъстваше навсякъде в нашия свят — редом с призивите за по-голяма емоционална почтеност и автентичност. Приемането на това опасно послание правеше по-лесно преглъщането и на други, не по-малко опасни.

В нашия свят имаше мълчаливи принципи, които всички в кръга ни приемаха. Предавахме ги и на студентите си в Института. Тези принципи бяха:

Айн Ранд е най-великото човешко същество, живяло някога.

„Атлас изправи рамене“ е най-великото човешко достижение в историята.

Айн Ранд, по силата на философския си гений, е върховен арбитър по всеки въпрос, отнасящ се до това какво е рационално, морално или легитимно присъщо за живота на човека на земята.

След като един човек се запознае с Айн Ранд и нейното творчество, добродетелите му се измерват с оглед на позицията, която заема спрямо нея и творбите й.

Човек, който не се възхищава на онова, на което се възхищава Айн Ранд, и не осъжда онова, което осъжда Айн Ранд, не може да бъде добър обективист. Човек, който изразява несъгласие с Айн Ранд по какъвто и да е фундаментален въпрос, не може да бъде напълно последователен индивидуалист.

Тъй като Айн Ранд е обявила Натаниъл Брандън за свой интелектуален наследник и неведнъж е заявявала, че той е идеално въплъщение на нейната философия, почитта към него трябва да отстъпва съвсем малко на почитта към самата Айн Ранд.

Най-добре е повечето от тези неща да не се споменават изрично (с изключение може би на първите две точки). Винаги трябва да се твърди, че хората достигат до убежденията си единствено чрез разума.

Може би не бяхме членове на култ в буквалното, учебникарско значение на думата, но със сигурност в нашия свят имаше и култови страни (също както можем да говорим в ранните дни на психоанализата например за „култ към Зигмунд Фройд“ или „култ към Вилхелм Райх“). Бяхме група, организирана около харизматичен водач. Членовете й преценяваха характера на другите основно чрез лоялността към лидера и неговите идеи.

Айн не беше създала сама тази атмосфера. Всички активно допринесохме за нея. Във всяко едно отношение аз бях пълноценен и доброволен партньор, за когото правотата на онова, което правим, беше почти самоочевидна. Цялата ни група подхранваше екзалтираната представа на Айн за самата нея, и никой не го правеше по-пламенно от самия мен. Всъщност аз дори често твърдях, че тя подценява собственото си величие. Бях напълно убеден в това. Доставяше ми удоволствие да смятам, че укрепвам значително самооценката й.

Понякога се притеснявах, че не мога да намеря философска област, в която да ми се струва, че Айн греши. Разглеждах историята на човешката мисъл и знаех, че и най-големите гении са допускали грешки и че Айн също трябва да ги прави. Но къде ли бяха тогава? Какво не виждах? Знаех, че като човек Айн не е лишена от недостатъци, но станеше ли въпрос за абстрактните й принципи, така и не намирах нещо, на което да възразя — имаше само идеи, нуждаещи се от разширяване, разработване или по-подробна обосновка.

Веднъж я попитах дали се е притеснявала някога от възможността за грешка.

— Не — каза тя. — И то не защото мисля, че съм безгрешна, а защото ако разумът и наблюдението са ме довели до някакъв извод, какво друго мога да направя, освен да го приема за верен — докато някой не докаже, че съм сбъркала? Какво друго може да направи който и да е човек, освен да действа съгласно най-добрата си рационална преценка и да остане отворен за доказателства за противното, стига някой да може да му предостави такива? Междувременно обаче няма да казвам „струва ми се“ за неща, за които съм убедена, че разумът е на моя страна.

 

 

Яхнали вълната на успеха на „Атлас“, от „Рандъм Хаус“ решиха да пуснат ново издание на „Ние, живите“. През декември 1958 г. Айн получи авансовите си бройки. Показа ми новия увод, в който подчертаваше, че темата й е абстрактна. Книгата е за злото на диктатурата — на която и да е диктатура, на всички диктатури — а не само за злото в Съветска Русия в средата на двадесетте години. „Основната тема тук — пише тя — е здравият разум в човешкия живот“.

Тъй като разказва за живота на млада жена, израснала в Съветска Русия, „Ние, живите“ е най-близката до автобиография творба на Айн, и то не толкова като събития, колкото като среда и философско развитие. По тази причина книгата винаги е била от особен интерес за мен.

Романът описва борбата на трима талантливи младежи да се осъществят и да постигнат щастие в Съветска Русия. Книгата разказва как системата разрушава и тримата, и то не въпреки, а именно благодарение на техните добродетели. За да получи парите, с които да изпрати Лео Коваленски, мъжа, когото обича, в туберкулозен санаториум, Кира Аргунова става любовница на Андрей Таганов, комунист идеалист. Нито един от двамата мъже не знае за връзката на Кира с другия. Омразата им е взаимна. Лео е аристократ, а Андрей — служител на съветската тайна полиция. Идеята една жена да спи с мъж, който не обича, за да спаси живота на онзи, който обича, не е нова — виждаме я в „Тоска“ например, както и в множество други истории.

Оригиналното в трактовката на Айн е начинът, по който тя задълбочава конфликта и го прави по-комплексен. В „Тоска“ и другите подобни истории мъжът, на когото жената се продава, е злодей, когото тя презира, и който знае, че тя му се продава. В „Ние, живите“ обаче Андрей не е злодей. Той искрено обича Кира и вярва, че и тя го обича; не знае за любовта й към Лео. Кира пък не го презира, тъкмо напротив, уважението й към него расте. В началото на връзката им тя действа от отчаяние, знаейки, че това единственият й шанс да спаси Лео и с пълното съзнание, че Андрей е помогнал за налагането на системата, която я принуждава да действа така. С развитието на връзката обаче, след като Андрей познава първото щастие в живота си, той започва да разбира важността на индивидуалното съществуване — и започва да се съмнява в идеалите, за които се е борил. От този момент нататък двете връзки се устремяват към сблъсък.

В моя екземпляр от новото издание Айн цитира описанието на Кира — думи, на които и преди това бях обърнал внимание. Бях й казал, че те описват нещо, на което се възхищавам у една жена — съчетание от могъща невинност и чувство за целенасоченост. Казах също, че тъкмо това виждам и в нея. Докато четях посвещението на Айн, изпитвах приглушено, далечно удоволствие, като онова, което обикновено върви ръка за ръка с мисълта: „Някога този свят значеше много за мен“.

 

 

След издаването на „Атлас“ в живота ни влязоха много нови хора, а други, които вече познавахме, се върнаха в него по неочакван начин.

Един от тези хора бързо стана член на вътрешния ни кръг. Едит Ефрон работеше тогава за Майк Уолас. След това щеше да започне успешна журналистическа кариера и да напише няколко книги, най-важната от която е „The Apocalyptics“ — пионерско проучване на политиката спрямо рака.

Изключително привлекателна за мен я направиха не само необичайната й интелигентност и свежото й чувство за хумор, но и фактът, че когато се запозна с Айн, тя беше искрен „нюйоркски либерал“, чиито възгледи по повечето въпроси бяха диаметрално противоположни на нашите, особено що се отнася до политиката. Тя беше силно впечатлена от „Атлас изправи рамене“, а Айн направо я омагьоса; никога преди не беше чувала аргументи и обяснения като тези на Айн. Когато по препоръка на Айн прочете някои от икономическите творби на Лудвиг фон Мизес, както и на други членове на Австрийската школа за свободен пазар, тя реши, че е бъркала за повечето неща, които си е мислила, че знае за политиката и икономиката, и започна да изучава тези въпроси по-съвестно от повечето членове на Колектива. Превърна се в поддръжник на капитализма laissez-faire. Обхватът на ерудицията й беше огромен. И тъй като я биваше в общуването, тя започна да обръща към нашите идеи много свои приятели.

— Сякаш досега съм живяла сред някаква цензура — каза ни тя. — Завършила съм колеж, а откривам, че съм напълно неграмотна в изключително важна област. Всяка книга, която са ми препоръчали в колежа или извън него, е била с ляв уклон. Защо хората не знаят за книгите, които вие ми давате? Защо не съм чувала за тези мислители?

На една вечеря Майк Уолас се засмя на отношението й.

— И не е само Едит — каза той. — Айн май е съблазнила целия ми персонал.

Сестрите ми Рива и Флорънс и съпрузите им Шоули и Ханс прочетоха „Атлас“ и бяха във възторг. Ние продължавахме да се сближаваме — интелектуално, не лично. Не бях близък с никого, тъй като в личния ми живот имаше твърдо много неща, които не можех да споделям. Когато идваха в Ню Йорк, те присъстваха на съботните срещи и се виждаха с Айн и Франк. Станаха част от една растяща група хора, които не бяха от вътрешния кръг, но искрено се интересуваха от идеите ни, подкрепяха ни и с които поддържахме приятелски взаимоотношения.

Истинска изненада за мен беше баща ми — той се влюби в „Атлас“, и този мълчалив, сдържан човек изведнъж започна да говори за книгата на Айн повече, отколкото за каквото и да е друго през годините. „Какво стана с татко ти?“ — чудеше се майка ми. Останах с впечатлението, че той се вижда като Ханк Риърдън. Аз вече не бях разочарованието за семейството, човекът, обърнал гръб на бизнеса, за да започне непонятна кариера в Ню Йорк; бях интелектуалец, който върши важна работа, от която светът има отчаяна нужда. „Атлас“ му беше отворил очите и той се отнасяше към мен с непозната топлота и уважение. Когато говореше с Айн по време на едно посещение в Ню Йорк, той видя в нея въплъщение на ясна мисъл и здрав разум.

— Виждаш ли? — казваше ми той с такъв тон, сякаш пръв го е открил. — Една жена може да бъде високоинтелигентна.

По същото това време, в годината след издаването на „Атлас“, Айн започна да получава невероятни количества писма от почитатели. Едно от тях беше от млад икономист, студент на професор фон Мизес, на име Мъри Ротбард, който един ден щеше да се издигне в либертарианското движение. Писмото беше вълнуващо и красиво, задълбочено изразяваше онова, което Айн беше постигнала в романа, и изпълнено с на пръв поглед искрено възхищение, беше почти модел за идеално писмо от почитател на най-високо интелектуално ниво.

Мъри живееше в Ню Йорк и Айн го покани на среща. Ако и да имаше поразителна интелектуална дарба, почти веднага почувствах разочарование. Лицето му преливаше от страх и злоба. Мъри ни каза, че се отличава от нас по един важен интелектуален въпрос — беше анархист. Беше убеден, че правителството по своята същност е потисническо и зло и че идеята ни за конституционно ограничено управление, в което правата на гражданите да бъдат защитени, е безнадеждно непостижима. Попитахме го как без правителство предлага да се осигурят индивидуалните права. Отговорът му беше смехотворен: „С частни, конкуриращи се институции за защита“. Айн бързо отговори:

— Тоест като при гражданска война?

След години Айн щеше да пише за собствените си възгледи за правителство и да разкритикува позицията на анархистите в статията си „Същността на правителството“. Тя се появи първо в „Обджективист нюзлетър“ и беше препечатана в два сборника с нейни есета — „Добродетелта на егоизма“ и „Капитализмът — непознатият идеал“.

Проведохме няколко разговора с Мъри относно правителството и нуждата от него. Първоначално отношението беше спокойно и добронамерено. Една вечер той доведе собствения си приятелски кръг — студенти по икономика, история и други подобни дисциплини, които бяха все анархисти и поне за мен излъчваха по нещо от отношението на самия Мъри. У тях имаше нещо страхливо и саркастично, както и намеци за някакво неопределено превъзходство. На вид и по стил на говорене те не се отличаваха от всеки млад социалист, с когото някога бях се сблъсквал. Всички изказваха възхищение от „Атлас“. Мъри и някои от останалите минаха курса ми „Основни принципи на обективизма“. Беше обявено неловко примирие, но връзката щеше да трае кратко.

Когато най-сетне дойде моментът на скъсването с Мъри, той беше породен не от анархизма му, а от отказа му да признае Айн като източник на някои идеи, които беше включил в подготвена за публикуване разработка. В частност ставаше въпрос за причинността, свързана със свободната воля. Мъри настояваше, че е взел тези идеи от средновековен схоластик, аристотелианец, който наистина беше представил част от аргументите на Айн. Тъй като си спомнях разговора ни с него и знаех как точно се е запознал с използваните идеи, макар и да са били изказвани и преди това, аз оспорих обяснението му по телефона и го помолих да дойде, за да обсъдим лично въпроса. Той отговори ядно по начин, който издаваше, че тук има нещо много по-сериозно, отколкото съм предполагал. Един от неговите приятели ни довери, че Мъри е изкопал средновековния източник, защото смятал, че ще се отрази зле на стипендията му, ако цитира романист в работата си.

— Академичността е много важна за Мъри — каза ни той.

След телефонния разговор Мъри премина в атака, започна да говори яростно против Айн, против мен и против всички останали в нашия кръг, като казваше точно обратното на онова, което беше написал в първото си писмо до Айн. Не знаех как да тълкувам този обрат, освен като плод на гузна съвест. През годините той написа много книги в защита на „анархокапитализма“ и привлече собствени последователи. Поде и неспирна кампания от лъжи срещу нас, която продължи години наред.

През седемдесетте и осемдесетте години последователите на Мъри оказаха неблагоприятно влияние върху зараждащата се Либертарианска партия. Докато повечето й привърженици се изказваха в полза на ограничено конституционно управление, едно малцинство (което осигуряваше влияние на Мъри) предпочиташе анархизма. Това разцепление значително попречи на развитието на движението и подкопа доверието към него. Както показаха множество проучвания, много повече хора бяха избрали либертарианството заради творбите на Айн, отколкото по каквито и да е други причини. Но Мъри и неговите приятели съумяха да създадат илюзията, че той е „господин либертарианство“, и бяха допълнително облекчени от факта, че Айн отхвърли това политическо движение и се разграничи от него, донякъде и заради толерантността му към анархисткото крило.

Преживяванията покрай Мъри Ротбард извадиха на бял свят един елемент от психологията на Айн, който не бях виждал преди. Преди разрива с него и двамата го смятахме за високоинтелигентен. След това аз продължавах да мисля така, просто смятах, че характерът му се е променил. Айн реагира по различен начин. Тя се усъмни не само в морала, но и в ума му. Струваше ми се, че всеки път, щом заговореше за него, тя го смяташе за все по-малко интелигентен, сякаш след предателството му не можеше да му припише никаква добродетел. Това си беше направо фалшификация, и когато й го намекнах, тя се ядоса и ме попита:

— Каква полза от ума му, ако действа по този начин?

Разбрах, че всякакъв спор е излишен. В мен цареше смут — не по отношение на Мъри, а по отношение на Айн. Но като всяко подобно чувство, и това беше погълнато от огромното уважение, което продължавах да изпитвам към нея.

 

 

Срещнахме се с множество уж ентусиасти, които смятаха, че нашата защита на личния интерес означава пълна слободия за всеки каприз. Айн ги наричаше „ницшеански почитатели на капризите“. Казваше:

— Тъкмо заради хора като тях думата „себичност“ си е спечелила лоша слава и затруднява нашата борба. Толкова много се старая в работата си да изяснявам в какъв смисъл използвам тази дума. Използвам я единствено в контекста на разума. Тези хора обаче и представа си нямат от контекста, а на всичкото отгоре претендират, че са съгласни с мен. Ще ми се да стоят по-далеч от нас. Поне веднъж изпитвам симпатия към Маркс — беше казал някъде, че не е марксист. Да ме пази Господ от рандианци.

Беше ми приятно, когато благодарение на Айн имах възможността да се срещам с хора извън нашата среда, такива като композитора Диймс Тейлър, чиято дъщеря, Джоан Кенеди Тейлър, беше слушател в Института. Спомням си една особено увлекателна вечер у Айн, когато Диймс седеше с мен в един ъгъл и ми помагаше да разбера някои от нещата, които Рахманинов прави в музиката си, и които бях усетил, но не можех да изразя. Разказваше ми увлекателни истории за хора като Владимир Хоровиц и Ленард Бърнстейн. Диймс покани Айн в дома си, за да слушат записи на негови композиции, и тя с удоволствие разказваше за тези гостувания. На Франк май също му беше приятно. Може би заради възрастта на Диймс — той беше с няколко години по-голям от Айн, — тя като че ли беше в състояние да се наслаждава на контакта с него, без да иска безусловно приемане на идеите си.

Друго, още по-изненадващо приятелство се зароди между Айн и Мики Спилейн. Бях открил ранните му книги за Майк Хамър, бяха ми харесали и ги бях препоръчал на Айн, защото знаех, че обожава детективски романи. Айн се възхищаваше на „черно-белия морален абсолютизъм“ в творчеството на Спилейн и смяташе, че го подценяват като стилист.

— Вярно, стилът му е неравен — казваше тя — и някои пасажи са доста сурови, но описанията му са отлични. Сравни само описанието на Ню Йорк в „Една самотна нощ“ с описанията на Томас Улф и ще видиш разликата между писател, който наистина знае как да те накара да видиш и такъв, който просто те засипва с прилагателни.

Бях съгласен с нея, поне донякъде, но се чувствах неудобно от възхвалите, с които публично го заливаше, сякаш се наслаждаваше на това да шокира всички, или пък й се щеше да направи за него онова, което никой не беше направил за нея. По онова време либералните критици лаеха буквално с пяна на уста по Мики Спилейн и бясно го очерняха; не бях и предполагал, че един автор на трилъри може да зачекне толкова много агресивни струни.

Айн научи, че Спилейн се възхищава от „Атлас изправи рамене“. Когато се запознаха, Айн се опита да го накара да мисли по-философски за работата си и за живота, но той само поклати глава. Останахме с впечатлението, че е дълбоко наранен от беса на нападките срещу него, но когато Айн му предложи съчувствие, той предпочете да демонстрира пълно безразличие.

— Мразят ни здравата, нали? — учудено каза той и след това се ухили широко. Можеше да бъде забавен. Каза ни за някаква вечеря, на която „някакъв литератор“ отишъл при него и му казал: „Мисля, че е пълен позор седем от десетте най-продавани романа на всички времена да са написани от вас“. А Спилейн отговорил: „Имаш късмет, че съм написал само седем книги“. Той обаче спря да пише за няколко години след излизането на „Целуни ме смъртоносно“, и когато отново се завърна, вече не беше толкова добър. Живецът и пламъкът си бяха отишли.

— Хванаха го — каза Айн. — Никога няма да си признае, но го хванаха. Няма да покаже вече най-доброто от себе си, защото не иска да го нараняват повече.

След години, когато вече не поддържаха контакти, Спилейн неочаквано й изпрати пощенска картичка с думите: „Кога Атлас отново ще изправи рамене?“. Искаше да знае кога Айн ще започне нов роман. Всички се чудехме какъв ли е отговорът на този въпрос. Айн казваше само:

— Може би, някой ден…

Този ден така и не дойде. А съвсем скоро след издаването на „Атлас“ аз вече знаех, че никога няма и да дойде.

 

 

През пролетта на 1959 г. навърших двадесет и девет. Не бях нито любовник на Айн, нито съпруг на Барбара. Имах малко време за почивка или забавления. За мен думата „развлечение“ беше лишена от смисъл. Организирахме партита, които понякога биваха приятни, но като цяло бяха лишени от веселие. Пишех, мислех, учех, четях лекции, тормозех приятелите си да четат повече, да учат повече, да общуват по-ефикасно, и се стремях да не отстъпвам пред неприятностите и пред пристъпите на чувството, че съм нещастен.

Писането ми напредваше бавно; разпространението на обективизма беше изместило психологията като основна задача. Неочаквано единственият човек, който се опита да ми обърне внимание върху това, беше майка ми.

— За какво са ти всички тия лекции и приказки за Айн Ранд? — искаше да знае тя. Опитах се да й обясня, че не се боря за Айн Ранд, а за собствените си убеждения. Тя не беше особено впечатлена.

Сигналите, които получавах от Айн, ме караха да се чувствам непрекъснато изваден от равновесие. Един ден бях герой, който се бори с цялата култура и успява в начинание, в което дори и тя не е повярвала; бях нейният рицар, единственият човек, способен да извести пред света коя е тя. На другия ден бях непонятно разочарование, не я подкрепях достатъчно в страданието й, не се интересувах от нея в романтичен смисъл, гледах само да използвам ума й. Сетне фактът, че сякаш знам как да бъда „в света, но не и част от него“, беше достоен за възхищение, беше доказателство за изключително напреднало лично развитие, дори нещо, от което Айн да се поучи. На следващата сутрин това, че можех да бъда отпуснат и спокоен пред хората и това, че рядко се ядосвам пред студенти или журналисти например, или пред интелектуалците, които я посещаваха, за нея беше подозрително, едва ли не въплъщение на недостатъчна сериозност и почтеност.

Ако си позволях и най-малък признак на нетърпение, когато тя се оплакваше за хиляден път от „света“, можеше да стоим цяла нощ и да обсъждаме какво не е наред с психологията ми. Обикновено се придвижвах умело по тънкия лед, но веднъж направих грешката да спомена „болничната атмосфера“ в дома й. Това беше в края на 1959 г. и чувството за трагедия и криза присъстваше почти неизменно, особено когато оставахме насаме.

— Не разбираш ли положението ми? — нахвърляше се върху мен Айн и не спираше да ме упреква цяла нощ, сравнявайки морала ми с този на най-лошите си врагове. Когато Франк се опитваше да се намеси в моя защита, тя му крещеше и той се снишаваше и млъкваше. Изпитвах и съжаление, и яд към нея. Най-младата част от мен, същата онази, която някога се бе чувствала толкова сигурна в този свят, сега се оказваше потопена обратно в кошмара на детството, в който всички възрастни са луди и не бива да им се вярва. Накрая почти винаги успявах да измисля извинения за поведението й, но разстоянието помежду ни беше започнало да расте, като пукнатина, която някой ден ще разцепи планината.

Ако и да не предлагаше да подемем отново физическата си връзка — още беше твърде притеснена за това, — във всяко друго отношение тя несъмнено искаше връзката да продължи, а за мен това беше трудно. През повечето време оцелявах, като изолирах чувствата си. Емоциите бяха опасни за равновесието ми и аз започвах да се интелектуализирам все повече в опит да съхраня някаква хармония с Айн и да потисна впечатлението колко болезнен е станал животът ми. Можех да бъда интелектуален другар на Айн, да й предложа състрадание и подкрепа в битката й със света, но не можех да й дам романтична страст, и това ме караше да се чувствам виновен. Агонизирах при мисълта, че причинявам на Айн същото, което Барбара причиняваше на мен, и беше непоносимо да си представям, че съм причина за това страдание. Съзерцавах безразличието на тялото си и търсех порока в душата си, който да го обясни. Виждах се как предавам „върховната си ценност“, ако и друга част от мен да се бунтуваше срещу товара на задължение, което ми отнемаше правото върху собствения ми живот.

Търсех алтернативни начини да уверя Айн в пълната си преданост. Станах нейна „опора“. Ако някой в групата направеше нещо, което обиждаше нея или „каузата“, или пък не се държеше като „добър обективист“, аз го канех на обяд и с тих, но смъртоносен глас му обяснявах какво нарушение е извършил. Ако нарушението беше голямо — например приятелско отношение към човек, критикувал Айн, или пък клюкарстване относно друг член на Колектива, — цялата група се събираше да изслуша обвиненията, и почти винаги аз влизах в ролята на прокурор. Ужасявам се от спомена за безмилостното си поведение при такива случаи.

Едно от най-лошите неща, които си причиних през онези години, което се превърна и в престъпление срещу останалите, беше потискането на състрадателните ми импулси. Започнах да разглеждам способността си за емпатия, симпатия и просто добро отношение като потенциална слабост, освен когато не ставаше въпрос за Айн. Понякога човечността ми избиваше на повърхността и ми се случваше да защитя някого срещу обвиненията на Айн, но тази защита обикновено приемаше силно интелектуална форма. Знаех, че това е единственият начин да достигна до нея, защото всички приказки за мило отношение вероятно щяха да бъдат изтълкувани като липса на реализъм, опорочено чувство за справедливост или „предателство срещу доброто“. В речта на Голт Айн беше заявила: „Справедливостта означава да признаеш, че да не презираш човешките пороци е акт на морална фалшификация, а да не се възхищаваш от добродетелите е акт на морална злоупотреба“. Айн беше твърдо убедена във важността не само на подкрепата и възхищението пред добродетелта, но и на презрението към моралните недостатъци (а на нас и през ум не ни минаваше да попитаме дали презрението може изобщо да поправи нечие поведение).

Веднъж или дваж Барбара, която също беше в плен на тази лудост и също понякога играеше ролята на Великия Инквизитор, нерешително се опита да спомене добронамереността и щедростта, които някога бяха толкова характерни за мен. Отчаяният й тон ме развълнува, премина защитните ми бариери, но аз не знаех как да отговоря. Да призная колко добре я разбирам беше все едно да разруша всяка опора на света, който си бях създал. Този свят, който споделях с Айн, беше първият ми и единствен „дом“. Не бях готов да се откажа от него.

За моралната ми безмилостност имаше и награди — възнаграждаваше се именно жестокостта ми. Едната от тях беше одобрението на Айн. Другата беше уравновесяването на чувството, че съм я предал. Съществуваше и усетът за собствената ми морална непорочност. Освен това можех да изразявам гнева си. Реалната причина за този гняв беше Айн, но аз не можех да призная такова нещо, така че го пренасочвах към по-приемливи цели. А и не на последно място беше увереността, че в повечето случаи постъпвам напълно правилно.

 

 

Брачният ми живот с Барбара продължаваше постарому. Бях малко по-щастлив след края на връзката с Айн, но като цяло промяна нямаше. Обичахме се, дразнехме се, критикувахме се, чувствахме се едновременно разбрани и недоразбрани от другия. Ако Барбара е мислела за други мъже, не съм разбрал. Аз поне не мислех за други жени. Опитвах се да не страдам заради секса. Потисках или пренасочвах към работата голяма част от сексуалната си енергия.

Ако изобщо в живота на Барбара през този период е съществувал друг мъж, то със сигурност това беше Уилфред Шуорц. По време на периодичните си посещения в Уинипег при семейството си тя се беше свързала с него, беше му разказала с какво се занимава и с удоволствие беше научила, че останал очарован от „Атлас изправи рамене“. Това придаде нова сила на връзката им. Той беше вече женен и имаше деца, но въпреки това за мен беше очевидно, че още се интересува от Барбара. Слушах разказите на Барбара за това какво е правила в Уинипег и чувствах само дистанцирано, спокойно одобрение за желанието й да привлече Уилфред на наша страна. Като че ли беше на път да успее и аз я насърчавах.

Тогава работеше като координатор в редакцията на издателство „Сейнт Мартин“. Помощта й за разработването на Института „Натаниъл Брандън“ (или „Лекциите на Натаниъл Брандън“, както още го наричаха понякога) допринесе за близостта, която изпитвахме през повечето време. Виждахме се като съратници. През годините тя щеше да допринесе много за разрастването на института.

Барбара отиваше във Филаделфия веднъж седмично, за да чете лекциите „Основни принципи на обективизма“. Изнасяше и собствен курс, озаглавен „Основни принципи на ефективното мислене“. Понякога Айн или някой друг от Колектива отиваше с нея, за да изнесе своя лекция. Бяхме засипани със заявки да организираме курсове и в други градове.

Получихме писмо от млада двойка в Лос Анджелис. Семейството се възхищаваше от работата на Айн и предлагаше да запишем лекциите и да продаваме записите. Барбара предложи да направим така навсякъде. Щяхме да намерим подходящи представители в даден град, да разработим група от слушатели и след това курсът да се предлага на някакво централно място, където всички да се събират и да слушат записа. Тъкмо тази идея доведе до експлозивното разрастване на института.

Барбара напусна работата си в издателството, за да работи в организацията на пълен работен ден; аз я назначих за изпълнителен директор. Тя щеше да се занимава с администрацията, а аз — със стратегията, със създаването или надзора над нови проекти. Прекратих почти изцяло терапевтичната си практика. Работното ми време се разделяше между четенето на лекции и писането. За кратко курсовете ни започнаха да се предлагат целогодишно в Лос Анджелис, Сан Франсиско, Сиатъл, Чикаго, Бостън, Филаделфия и Торонто (където наш представител беше сестра ми Илейн). Първо градовете бяха десет, после станаха двадесет, сетне тридесет, и през шестдесетте години броят им продължаваше да расте.

Процесът по разширяване протичаше почти винаги по един и същи начин. Пишеше ни някой, който искаше да предлагаме лекциите си в неговия град, и предлагаше да помогне. Ако ни се стореше подходящ като представител, започвахме да пускаме обяви по вестниците в съответния град. „До читателите и почитателите на «Изворът» и «Атлас изправи рамене»“ — така започваха обявите, които известяваха началото на курса „Основни принципи на обективизма“.

В резултат на тази стратегия името на Айн, заглавията на две от най-важните й книги, както и собственото ми име се появяваха редовно по вестниците из страната. Тъй като обявите говореха за „философията на Айн Ранд“, те допринасяха за промяната на общественото мнение по отношение на това коя е Айн — от романист тя се превръщаше във философ. В статии по вестниците и в интервюта по радиото и телевизията, където и Айн, и аз започвахме да се появяваме все по-често, тази промяна стана по-видима. Хората започнаха да говорят за „философията на Айн Ранд“, както и за „движението на Айн Ранд“. Говореха и за „Айн Ранд и Натаниъл Брандън“.

— Започваш да ставаш популярен — казваше Айн. — Е, как ти харесва?

А аз отговарях напълно искрено:

— Харесва ми изключително много.

С все по-големия успех на Института „Натаниъл Брандън“ духът на Айн започна да се повдига.

— Ти ме върна обратно към живота — не спираше да повтаря тя, и тези думи ми помагаха, макар и само за момента, да се преборя с чувството си, че съм я предал. Най-очевидните признаци на депресията заглъхнаха, но мрачното й отношение така и не изчезна напълно. Раздразнителността и потиснатостта й се проявяваха през по-голямата част от времето, прогонвани само понякога от случайни изблици на ведрост, когато изглеждаше като старата Айн. Въпреки че тези изблици никога не биваха трайни, тя все пак беше по-щастлива от преди.

Ентусиазмът й към философски дискусии изглеждаше поугаснал и аз съжалявах за това. Когато споменах за това веднъж, тя отрече и ми се ядоса, че изобщо съм посмял да кажа такова нещо. От друга страна интересът й към разговори за културните тенденции, за изкуство, политика и социология ми се струваше направо маниакален; насилвах се да участвам в безкрайните й анализи, но неотстъпчивостта й за мен беше изтощителна. В нейно присъствие за другия оставаше все по-малко въздух.

Пред Колектива тя ме възхваляваше непрестанно, дори понякога се притеснявах. От време на време, когато се опитвах да се пошегувам на тази тема, тя ме порицаваше внимателно, сякаш съм дете, и ми казваше, че не бива да се смея на собственото си „величие“. Аз бях стандартът, по който преценяваше всеки друг. Аз бях идеалният мъж. Избухванията й, когато бяхме насаме и аз не се оказвах достатъчно чувствителен към нейните нужди и очаквания, не намаляваха, но те никога не стигаха до ушите на приятелите ни. Доколкото ми е известно, само Барбара и Франк знаеха за тях. Понякога ми беше мъчно, че Колективът и представа си няма каква цена плащам за привилегированото си положение.

След като прекратих практиката си, насочих мнозина пациенти към Алън Блументал. С голяма мъка и след немалка борба той беше изоставил музикалните си амбиции и работеше като психиатър. Предполагахме, че познанията му по обективизъм, медицинското му образование, както и обучението и работата под супервизия, която му осигурих, му даваха достатъчна квалификация, за да практикува тази професия. Продължаваше да свири на пиано за собствено удоволствие и това на приятелите си. И ако една част от него тъгуваше заради загубата на музиката като основно занимание, друга част изглеждаше облекчена. Изпитвах уважение към лишеното от всякакво самосъжаление достойнство на Алън; знаех колко трудно е било решението, макар и да изглеждаше правилно.

 

 

Въпреки че животът на всеки един в нашия кръг изглежда напредваше в някаква посока в годините след издаването на „Атлас“, Колективът като че ли беше изгубил опорната си точка. В миналото ни свързваше страстта да четем романа, докато Айн го пише, и да изучаваме обективизма; сега целите ни сякаш бяха изчезнали и съботните вечери изглеждаха поразително формални и лишени от енергия.

Енергията, която все пак съумявахме да съберем, все по-често идваше от външни стимули, и на първо място от несекващия поток от посетители в апартамента на Айн. Идваха професори, писатели, учени и бизнесмени, които, макар и да не приемаха напълно философията ни, все пак бяха дълбоко впечатлени от „Атлас“. Пуках се от възхищение към Айн, докато я гледах как се държи с посетители, чиито професии бяха много далеч от нейната собствена. Тя разпитваше госта за работата му, извличаше необходимата информация и сетне започваше да прави връзка между неговата област и философията си, което удивяваше всички присъстващи. Говореше за физика, математика, еволюция, биохимия или Айнщайновата теория на относителността задълбочено и умело, използвайки твърденията на събеседника си, за да докаже своите. Имаше дарбата да внушава на гостите си, че разбира и оценява и тях, и работата им по неповторим начин.

Независимо от удоволствието, което извличах от този поток от посетители, непонятната инертност на Колектива по отношение на обективизма продължаваше да ме дразни. Барбара споделяше чувствата ми, макар и в по-малка степен. Дълго време не казвах нищо, но в края на пролетта през 1960 г., малко след тридесетия си рожден ден, аз посетих Айн един следобед и започнах почти неволно да изливам пред нея притесненията си.

— Дразня се от Колектива. У тях има някаква интелектуална пасивност. Нали уж всички трябва да сме отдадени на разпространението на обективизма? За мен това означава непрекъснато да усъвършенствам разбирането си по един или друг въпрос, непрекъснато да уча и да чета философия, история, икономика и литература. Не е достатъчно само да казваш, че Айн Ранд и „Атлас изправи рамене“ са невероятни. Защо например Ленард не помисли как да предизвика интерес към обективизма на срещите на Американското философско дружество? Защо Алън Блументал не посещава сбирките на Американското психиатрично дружество и не види какво може да се постигне там? Трябва да го гоня по петите дори за да чете книги в собствената си област! Какво прави Ей Джи, освен че те хвали всяка събота пред хора, които и без това са съгласни с похвалите? Имам чувството, че всичко лежи на нашите плещи с Барбара. Ние правим всичко, а другите само се интересуват докъде сме стигнали и ни ръкопляскат. Не правят обаче нищо свое, не се опитват дори да разберат как работи светът и какво е необходимо, за да се промени той, не развиват уменията си да представят по-ефективно философията ни — не могат дори да си стоят на краката в това отношение! Джоан си мисли, че ако само гледа отвисоко хората, които не са съгласни с обективизма, това вече е достатъчен принос за каузата. Пропуснах ли нещо? Несправедлив ли съм? Какво им става на всички? Или пък аз съм лудият в случая?

— Колективът не води интелектуален кръстоносен поход по начина, по който го правиш ти. Те никога няма да са като теб и ще трябва да приемеш това.

Отговорих й, че не искам никой да става като мен. Исках само да поемат повече отговорност за напредъка на кауза, на която твърдят, че са се посветили. След като поговорихме още малко, Айн накрая каза:

— Прав си — могат да правят повече, отколкото правят в момента.

Сетне говори повече от час за собственото си мнение за пасивността на групата, задълбочавайки онова, което вече бях казал и приписвайки на ситуацията почти апокалиптични измерения. Бях започнал разговора с цел най-вече да изясня за самия себе си какво става; сетне вече исках идеи за това какво може да се направи, за да се подобри отношението на групата. Разговорът ни беше паднал до нивото на коментари относно „недостатъците“ на нашите приятели, нещо, типично за Айн, и аз ставах все по-неспокоен и раздразнителен. Накрая, за да отклоня Айн от този път, аз се разсмях от яд.

— И как ще наречем това? „Предпоставката на разбирането“ ли?

Имахме навика да лепваме етикет „предпоставка“ на някои основни отношения, например „предпоставка за добронамерената вселена“ или „предпоставка в полза на човека“.

— Точно така — отговори Айн. — „Предпоставка на разбирането“. Предпоставката да се опитваме да разберем до самия корен всичко, което засяга нашите интереси и цели. Мисля, че трябва да поговориш с целия Колектив за това. Важно е.

Не след дълго аз изложих пред тях онова, което бяхме разкрили с Айн. След много години, когато размишляваше за този период, Илейн ми каза:

— Това породи непоносимо чувство за вина у всички ни. И преди чувствахме вина, разбира се — за това, че не сме „достатъчно добри обективисти“, — но след това стана много по-лошо. Казвахме си, че си прав, и все пак нямахме мотивацията да живеем така, както ти и Айн като че ли очаквахте от нас. Предполагам, че повечето от нас просто не са били кръстоносци в смисъла, в който влагаше ти. Но все пак се упреквахме, и ако и никой да не беше готов да си признае тогава, ти се сърдехме. В крайна сметка именно ти беше непосредствената причина за чувството ни за вина. Предпоставката за разбирането беше опустошителна за нашето самоуважение. Всички решихме да се напрегнем повече, което, разбира се, нямаше как да изпълним. Така че просто продължихме да се самообвиняваме и заровихме дълбоко лошите си чувства към теб.

Несъмнено трябваше да видя, че онова, което исках от приятелите си, е напълно нереалистично. Те не бяха воини или кръстоносци; бяха просто хора, които обичаха Айн и „Атлас изправи рамене“ и искаха и светът да мисли така. Чрез случайната си връзка с Барбара или мен те бяха получили достъп до свят, който едва ли биха открили сами. И все пак, когато пристигнаха в този свят, той заплени душите им. За мен обективизмът беше целият ми живот, но не и за тях, с изключение на Ленард; другите имаха собствени кариери, свой живот, който не беше напълно преплетен с „каузата“.

Не виждах, че у всеки един от тях се трупа взривоопасен бяс, който съумяваха да държат под похлупак — до деня, в който самият аз не запалих фитила.

 

 

Когато си мисля днес за онзи период от живота ми и за това какво е било най-важно за мен тогава, мислите ми не се въртят около външни събития. Припомням си как се опитвах да разбера по-добре романтичната любов — и то по време, когато точно тази страна от личния ми живот беше стигнала дъното.

— Защо е толкова важна любовта за човешките същества? — чудех се на глас аз пред Барбара, Айн и Франк по време на една от вечерите ни извън града. Франк се усмихна, но замълча. Айн отговори:

— В нашата природа съществува метафизичното желание да се възхищаваме, да откриваме стойности, които да ценим.

Аз казах:

— Въпреки че възхищението е от основна важност за здравословната любов между възрастни, възхищение и любов не са синоними. Има хора, на които се възхищаваме, но не ги обичаме. Любовта е нещо повече. А и защо и в какъв смисъл копнежът да се възхищаваме да е „метафизичен“? Как можем да докажем подобно нещо?

През последните години бях постигнал сериозен напредък в разработването на идеите си за самоуважението и автономията. Сега исках да задълбоча и разбирането си за романтичната любов. Вече планирах да напиша „The Psychology of Self-Esteem“. Следващият проект, реших тогава, щеше да бъде „Психология на романтичната любов“.

Очевидно беше, че копнеем за страстна любов. Какво обаче можеше да обясни този копнеж? Къде в човешката природа се коренеше той?

Няколко седмици след това отбелязах пред Айн, Барбара и Франк, че чрез романтичната любов ние преживяваме състояние на психологическа видимост. Това е могъща нужда. Работех върху тази идея вече повече от година.

— Ние осъзнаваме себе си по неповторим начин, чрез отклика на партньора си — казах тогава.

Седмица след седмица продължавах да добавям детайли и корекции към теорията си. С нетърпение я предложих първо на колектива, а после и на студентите си в Института. В една лекция за романтичната любов заявих:

Когато срещнем човек, който мисли като нас, който забелязва онова, което и ние самите забелязваме, който цени същите неща като нас, който откликва на тази или онази ситуация като нас, ние не само чувстваме силно чувство за близост с него, но можем да усетим и самите себе си, когато наблюдаваме него. Осъзнаваме себе си чрез отклика на партньора си. Възприемаме себе си чрез отражението в съзнанието си — а следователно и в поведението на партньора. Ето къде можем да видим един от основните източници на човешкото желание за дружба, за приятелство и романтична любов: желанието да възприемем собственото си „аз“ като реално съществуващо, да го възприемем обективно чрез реакциите и отклика на други човешки същества.

Когато се срещнахме за пръв път, Барбара ме беше накарала да се чувствам по-видим от всякога, и тъкмо това правеше последвалите събития толкова болезнени. С Айн бях стигнал още по-далеч: нейното разбиране и одобрение, и особено през първите години, бяха вдъхновяващи и укрепващи. И двете, освен това твърдяха, че и аз съм ги карал да се чувстват удивително видими. Всичко, което си казвахме по този въпрос, беше вярно — но не беше цялата истина.

Работата винаги е била мое убежище срещу болката. В миг, когато личният ми живот изглеждаше безнадежден, аз се изправих пред предизвикателството да разбера романтичната любов.

Опитвах се да схвана на теория онова, което не можех да постигна на практика — без да знам, че реалността скоро ще почука на вратата.

 

 

Тя седеше на третия ред, близо до централния коридор, и в началото не я забелязвах. Беше през февруари 1961 г. Стоях на подиума в лекционната зала и се готвех да посрещна новите слушатели на курса „Основни принципи на обективизма“. В залата имаше около сто и осемдесет души. Погледнах ги; бях спокоен, ведър, чувствах се комфортно в залата и в света наоколо, както всеки път, когато изнасях лекция.

— Добър вечер, дами и господа — казах аз. — Казвам се Натаниъл Брандън.

Барбара стоеше в дъното на залата, облегната на стената, и ми се усмихваше. Това беше нашето място — пространство, което бяхме създали заедно. Развълнуван от удоволствието, породено от тази мисъл, аз направих нещо, което не беше свойствено за мен, нещо интимно, което днес биха нарекли проява на мачизъм. Посочих Барбара и добавих:

— А русата жена в дъното е съпругата ми, Барбара Брандън.

Ето го мъжът, мислела си младата жена на третия ред, макар че щях да науча за това едва след години. Това е мъжът, когото винаги съм искала, когото съм чакала, още откак бях на дванадесет. Само че е женен. И изглежда влюбен. Така че няма как да е за мен и ще трябва да си остане абстракция.

— Повечето от вас — казах на слушателите аз, — както и по-голямата част от хората изобщо вярват, че философията е някаква мъглява, абстрактна, езотерична наука, която няма нищо общо с всекидневния живот. Още в самото начало ще ви кажа, че всеки от вас, както и всяко живо човешко същество, има философски убеждения; че тези убеждения управляват всяко действие, всеки момент от живота ви; че без тях няма да сте в състояние да съществувате — няма да можете и улицата да пресечете, да не говорим да си сготвите храна, да работите или да се ожените. Нямате избор дали да се водите или не по някаква житейска философия; единственият ви избор е да разберете или не за нейното съществуване, да я следвате съзнателно или несъзнателно, и тя да бъде вярна или погрешна.

Това е той, мислела си тя, а аз никога няма да го имам. Сега поне знам, че съществува.

След малко забелязах, че ме гледа. Млада жена на третия ред. Тя вдигна глава към мен. Силата на погледа й ме прикова — както и жизнеността на очите й. Сини очи, невероятно съзнателни, раздалечени едно от друго. Високи скули. Фино изваяно лице. Светла коса.

Чух се да казвам:

— Понятието за съществуване не може да се отдели от понятието за идентичност. Ако осъзнаваме едното, трябва да осъзнаваме и другото. Те могат да влязат в ума единствено ръка за ръка. Неделими са — както в реалността, така и в съзнанието. Да знаем каквото и да е означава да знаем, че то е самото себе си.

Странна работа, мислех си. В погледа й има толкова възторг. Защо ли ме гледа така?