Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
My Years with Ayn Rand, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
NMereva (2018)

Издание:

Автор: Натаниъл Брандън

Заглавие: Моите години с Айн Ранд

Преводач: Петьо Ангелов

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Изток-Запад“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Националност: американска

Излязла от печат: декември 2010

Коректор: Людмила Петрова

ISBN: 978-954-321-783-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7196

История

  1. — Добавяне

10.

След като Айн завърши речта на Голт, една от най-важните й професионални стъпки беше да избере издател за „Атлас изправи рамене“. Оставаха само няколко глави до края.

Айн беше сигурна, че няма да позволи на „Бобс-Мерил“ да публикуват романа, въпреки че договорът й изискваше да предложи книгата първо на тях.

— Не и след гадното им отношение към „Изворът“ — заяви тя. Аз я попитах:

— Ами ако „Бобс-Мерил“ поискат новата книга, както почти със сигурност ще стане?

А тя отговори:

— Ще им поставя условия, на които никога няма да се съгласят.

Чрез литературния си агент Алън Колинс, който оглавяваше тогава „Къртис Браун“, Айн предаде на „Бобс-Мерил“ ръкописа без речта на Голт — щеше да я покаже едва на избрания издател на книгата. Рос Бейкър, представителят на издателството в Ню Йорк, покани Колинс и Айн на вечеря, за да обсъдят съкращенията и промените, от които „Атлас“ според него имал нужда. Айн заяви твърдо, че романът й ще бъде публикуван точно както го е написала. Бейкър настояваше за съкращения и това й даде търсения повод. Когато той заяви, че книгата е непродаваема и следователно невъзможна за публикуване в настоящия й вид, Айн остана непреклонна и така се освободи от „Бобс-Мерил“.

Мълвата, че Айн си търси издател, се разпространи и повечето големи издателства се свързаха с Алън Колинс.

— Какво търсиш у един издател? — попитах я аз, а тя отговори:

— Не е задължително да приема идеите ми — не е в това въпросът. Искам обаче да ги разбира и да има куража да застане зад книгата, да се бори за нея, а не да млъкне уплашен, да се свре в миша дупка под ударите на критиката. А и трябва да прояви въображение при промотирането й.

Четирите издателства, на които Айн и Алън Колинс се спряха като сериозни кандидатури, бяха „Вайкинг“, където работеше тогава Арчи Огдън, „Кнопф“, „Макгроу-Хил“ и „Рандъм Хаус“. Ако зависеше от Айн, „Рандъм Хаус“ нямаше да е в списъка, тъй като тя смяташе издателската им политика за левичарска. Само че Хайрам Хайдн, главен редактор в издателството, беше работил в „Бобс-Мерил“, поддържаше контакт с Айн оттогава насетне и прояви интерес към новата й творба. Според нея Хайдн беше разумен човек, с когото можеше да се работи. Хайдн й каза, че и „Рандъм Хаус“ са променили политическата си ориентация и посочи като доказателство антикомунистическата книга на Уитакър Чамбърс „Свидетел“. Айн се съгласи да обядва със собствениците на издателството, Бенет Сърф и Доналд Клопфър, за да може да прецени сама.

Когато посетих Айн след тази среща, тя преливаше от ентусиазъм. Беше харесала веднага и двамата. Намираше ги за открити, праволинейни, честни и интелектуално настроени. Беше впечатлена от предложението на Сърф да изпрати книгата едновременно и на четирите издателства, за да ги подтикне към нещо като съревнование — не за да увеличи ползите за себе си, а за да открие чий подход харесва най-много. Тъкмо на такова неконвенционално мислене се възхищаваше Айн.

Въпреки че не беше го казала на Сърф тогава, неговото предложение я беше спечелило. Доналд Клопфър я беше впечатлил по друг, но не по-малко важен начин. Когато Айн очертала общия философски контекст на романа и заявила, че той предлага морална защита на капитализма, Клопфър я слисал и разтопил с отговора си:

— Ако е морална защита на капитализма, няма ли да се сблъска с цялата традиция на юдео-християнската етика?

Айн ми каза с вълнение:

— Той наистина разбираше сблъсъка между религията и капитализма. А и мисля, че е с либерални политически убеждения. Повечето защитници на капитализма изобщо не разбират този въпрос.

Аз я попитах:

— А съгласен ли е с теб?

— Не го попитах, а и не ме е грижа. Такова удоволствие е да говориш с издател, който е в състояние да мисли.

Айн се срещна с представители и на другите три фирми, но първата й среща беше поставила висока летва. Никой не беше демонстрирал интелектуален подход, никой не одобряваше и предложението на Бенет Сърф, и това убеди Айн, че идеята вече е постигнала целта си. „Рандъм Хаус“ получиха първи романа, а Сърф, Клопфър и Хайдн прочетоха ръкописа.

Един ден Айн ми се обади и в гласа й се четеше неподправено вълнение.

— Имам страхотни новини за теб и Барбара. Можете ли да наминете?

Когато пристигнахме, Айн направо хвърчеше от радост.

— Отидохме с Алън Колинс в офиса на Сърф. Не бяха ни казали кой как е реагирал на романа. Бенет стоеше до бюрото си изключително официално. Дори не ме поздрави. Просто откри срещата с думите: „Велика книга. Назовете условията си“.

Тя разтвори широко ръце и заяви:

— Това е животът такъв, какъвто би могъл и би трябвало да бъде — и поне веднъж е точно такъв.

През следващите седмици и месеци Айн ни разказваше подробно за всяка среща с някого от тримата, и въпреки че никой не беше приел напълно идеите й, и тримата повтаряха често какво влияние им е оказала мисълта й. Доналд Клопфър сподели, че се отнася по-добре към успеха си и уважава повече спечеленото богатство. Бенет Сърф каза, че е бил принуден да премисли вижданията си за ролята на правителството в човешките дела и че, подобно на Клопфър, не е вече чак толкова склонен да се извинява за успеха си. Хайрам Хайдн, който най-трудно приемаше философията на Айн (и по мое мнение беше най-малко независимият от тримата) говореше за чувството, че всичко, което някога е знаел и в което е вярвал, някак си се е обърнало с главата надолу и това го е потресло сериозно. И тримата изразяваха огромното си възхищение от Айн като личност.

След време, когато се срещах с тях, те клатеха глава с почуда за това как Айн е успяла да ги накара да се усъмнят в най-дълбоко вкоренените си вярвания и възхваляваха нейните умения, смелост и честност. Един от тях ми каза:

— Независимо дали си съгласен с нея или не, май нищо в света вече не е съвсем същото, след като прекараш малко време с Айн.

Бенет беше най-красноречив:

— Идеите на Айн ще се обсъждат в Конгреса! — заяви той. Именно с него Айн завърза най-близко приятелство. Смяташе го за духовит, чаровен, оптимист.

— Разбира се, и той е социален метафизик — каза тя, — твърде много се интересува от това да го харесват, но е интелигентен, честен и почтен. Мога да работя с него.

 

 

Вече шест години, откак с Барбара се бяхме запознали с Айн и Франк, ние четиримата живеехме основно в един интимен свят, който се беше разширил малко и включваше и членовете на Колектива. Сега обаче, със завършването на романа, периодът на социална изолация като че ли беше на път да свърши. Колективът чакаше с еуфория деня на публикуването на романа — както и бъдещето след него. И аз обикновено чувствах същото, въпреки че понякога ми беше неловко. Предвкусвах мрачни събития, защото знаех колко чужди са възгледите на Айн за културата, в която живеехме. Неудобството обаче не беше основното ми чувство. Най-често изпитвах тържественото вълнение на воин в навечерието на битката, която е била негова мечта и съдба, съчетано с нетърпението на дете, което вярва, че всеки момент ще види как светът се превръща в място, където битките вече не са необходими.

Малко след подписването на договора с „Рандъм Хаус“ аз и Айн вечеряхме в Руската чайна при една от срещите ни насаме. Писането й вървеше добре, връзката ни вървеше добре и резултатите се четяха по лицето й. Носеше тъмносиня блуза с огромна панделка; изглеждаше чуждоземна, екзотична, ослепителна. Изглеждаше като жена, която се чувства като у дома си по целия свят и на мен ми доставяше истинско удоволствие да я гледам така. Тя се взря в мен с особена нежност и каза:

— Искам да посветя новия роман на теб.

Ресторантът беше претъпкан и доста шумен, но сякаш изведнъж всичко застина, всички звуци изчезнаха и остана единствено смисълът на думите й. Аз се протегнах през масата и стиснах с все сила ръката й. И дума не можех да обеля. Можех само да я гледам.

— О, Айн — прошепнах накрая аз. Чувствах гордост, благодарност, еуфория, тържество.

— Благодаря ти за реакцията, скъпи — каза тя.

— Нямам думи, с които да изкажа какво значи това за мен. Като че ли са ме ударили по главата — и то с нещо толкова прекрасно, че ще ми трябва време да го осъзная.

— Отдавна мисля за това. Не исках да казвам нищо, преди да съм напълно уверена. Искам да посветя книгата и на Франк, естествено. Ще бъде надписана „На Франк ОʼКонър и Натаниъл Брандън“. Стига да приемеш, разбира се.

— Да приема? — невярващо попитах аз. — Ти шегуваш ли се? Дали ще приема най-голямата чест, която някой изобщо може да ми окаже?

— Помисли си — каза Айн. — Не бързай да се съгласяваш. Това ще бъде най-противоречивата книга на века. Ще ме мразят, ще ме демонизират, ще лъжат за мен, ще се опитат да ме смачкат по всякакъв възможен начин. Ако името ти е на книгата, ако заявя публично кой си, ще станеш белязан. Нападките срещу мен ще се прехвърлят и към теб. Трябва да мислиш за собственото си бъдеще и кариера. Искаш ли да се изправиш пред подобна пречка?

— Пречка ли? — повторих аз, все още невярващо. — Не говори глупости. Пречка? Та това е почетен орден.

Тя ми благодари още веднъж. Лицето й светеше от щастие. Аз казах, сякаш страницата беше пред мен:

— „Атлас изправи рамене“ — на Франк ОʼКонър и Натаниъл Брандън.

Чудех се как ли ще реагира Франк на посвещението, но Айн не спомена и дума за това, а и аз не я попитах.

— Заглавието звучи уместно, нали?

„Атлас изправи рамене“ беше заглавието на главата, в която Ханк Риърдън най-сетне се присъединява към стачката. Един ден Франк беше предложил — а Айн беше приела с ентусиазъм — така да се казва целият роман.

— Мисля, че звучи перфектно — казах аз.

Тя се върна на темата за нападките с обичайната си настойчивост, но моята радост и въодушевление правеха почти невъзможни усилията ми да се съсредоточа върху думите й. Защо ме караше изобщо да мисля за света или за неговото мнение? Чудех се дали не се опитва да ме изпитва, дори и в такъв момент.

Като видя реакцията ми, тя се засмя доволно с блеснал поглед.

— Добре, предавам се — и като видя колко безгранично щастлив съм, попита почти подигравателно:

— Доволен ли си сега?

— Самата мисъл, че най-великият литературен шедьовър, който някога съм чел, ще бъде посветен на мен, е повече, отколкото умът ми може да побере. Направо треперя от подобна чест. Сякаш съм в някакъв прекрасен сън. Занемял съм. Не знам какво да кажа.

— Вече го каза — отговори тя, гледайки ме с одобрение. — Май и двамата имаме сълзи в очите. Е, не съвсем, но почти. И за двама ни не е характерно, но е напълно уместно за повода — и добави: — Понякога просто изчезваш — вътре в ума си или някъде другаде — и аз не мога да те стигна. Но когато трябва, се връщаш обратно.

— Оставаше и да не е така!

Похвалата й ме изстреля още по-нависоко. Мислех си — де да можех винаги да се чувствам с Айн така, както тази вечер. Де да бях достоен за онова, което ми даваше. Исках го повече от всичко на света.

Тази вечер, скъпи — каза Айн, сякаш прочела мислите ми — е истинската реалност, а не нещата, с които понякога те ядосвам. Точно в момента всички те изглеждат нереални, нали?

Тя беше на върха на щастието. В един момент беше погълнато от триумфа хлапе, в следващия вече беше възрастна, чувствена, съблазнителна, галеше с крак коляното ми под масата и се оглеждаше с дяволита усмивка.

— Не се ли питаш понякога какво си мислят хората, като ни гледат?

Аз отговорих:

— Не, пък и не се налага. Знам какво си мислят. Мислят си, че си ми дъщеря.

Тя се разсмя.

Докато вървяхме по Петдесет и седма улица към „Парк авеню“, хванати под ръка, Айн заяви, че ако нямахме връзка, ако бяхме останали просто приятели, нямаше да реши да посвети „Атлас“ на мен.

— Тази книга може да бъде посветена само на изключителна моя ценност, а не просто на „приятел“. Чудя се дали има някой достатъчно умен, който да го схване.

— Обичам те — казах аз — и точно сега пет пари не давам какво този или онзи знае, мисли или разбира за каквото и да е.

— Ами добре, господин Нейтън Блументал от Брамптън, Онтарио — каза тя, спирайки до мен с широка усмивка.

Брамптън беше малко градче близо до Онтарио, в което бях роден и бях прекарал първите шест години от живота си. Мислех си за пътя от онова начало до тази нощ. Усещах в тялото си присъствието на някаква сила, която нямаше име, но беше подхранила всяка моя стъпка до тук. Чудех се защо понякога тази сила сякаш ме отделяше от другите хора, от всички, които познавах, освен от Айн. Чудех се също така как нещо може да бъде едновременно източник на самота и радост.

Изведнъж ми се прииска да говоря. Исках Айн да разбере нещо. Исках и самият аз да го разбера и може би нейната преценка щеше да помогне. Продължихме да вървим.

— Странно съвпадение е, че споменаваш Брамптън. Понякога спомените изскачат в напълно непредвидени моменти. Ето, например сега. Спомням си — бил съм на около пет години, — един ден карах детското си велосипедче по улицата, обут само в едни жълти гащета. Беше валяло и земята беше мокра. Видях три момчета на моята възраст да играят в калта, да си правят замъци. Махнаха ми да отида при тях, но аз продължих да карам колелото си нагоре-надолу. Спомням си емоцията, но не и думите; не мога да си представя какви биха могли да бъдат тези думи у дете на такава възраст. Погледнах момчетата, после погледнах небето; изпитах някакво чувство за безкрайност, което породи у мен странен, болезнен копнеж. Пак погледнах към момчетата, сетне пак към небето — и ако можех да го изразя тогава, сигурно щях да кажа: „Има нещо повече. Повече от това да играеш в калта. Повече от всичко, което виждат те. Повече от всичко, което всички виждат. Повече от живота около мен. И нещо вътре в мен иска да го постигне“. Този спомен ме преследва цял живот.

Докато крачехме, Айн ме слушаше внимателно, безмълвно — знаеше, че искам да кажа още нещо.

— Колкото до родителите и до другите възрастни, с които се сблъсквах, вече усещах — макар и очевидно отново без думи, — че съм се оказал в някаква лудница. Всички изглеждаха напълно изпуснати. Никой не знаеше защо прави това или онова. Направо се давех в човешката ирационалност. Големите казваха едно, а правеха друго. Твърдяха, че изпитват едно, но очевидно чувстваха нещо различно. Променяха правилата и очакванията си през час. Лъжеха децата, лъжеха се и помежду си. Непрекъснато. Бяха щедри един ден и зли на следващия. Сякаш бяха обзети от демони. А и всички изглеждаха нещастни. Не можех да разбера защо. Казвах си, че не бива да се страхувам, че трябва да се науча да разбирам всичко това и никога, ама никога да не ставам като тези хора.

— Това те е спасило — каза Айн.

Какво се мъчех да кажа… или да премълча? В главата ми имаше някакво статично напрежение, като радиосигнал, който не може да си пробие път навън.

— За мен — казах аз, — а май и за всички в Колектива ти представляваш нещо, което никога не сме имали като малки — здрав разум.

Тя отговори:

— Точно това искам да представлявам. И то най-вече за теб. Няма по-голям комплимент, който да можеш да ми направиш. Обичам те.

На следващата сутрин на закуска казах на Барбара за посвещението. Очаквах да се смае, но вместо това се смаях аз от мъдрата усмивка, с която посрещна новината.

— Мислех си, че Айн ще го направи. Чудесно е. Гордея се с теб.

Чудехме се как ли се чувства Франк и се съгласихме, че за него, както и за Барбара, посвещението ще бъде съвсем естествено. Помежду ни цареше чувство за спокойна хармония — както всеки път, когато не се занимавахме с връзката си.

Барбара беше първият ми приятел, както и първата жена в живота ми. Караше ме да се чувствам видим. Въпреки конфликтите ни тя успяваше да построи мост помежду ни, който не се влияеше нито от нейното, нито от моето страдание.

Бяхме се преместили от боксониерата си в едностаен апартамент на Тридесет и пета улица. Леглото ни се сгъваше като диван и спалнята ставаше кабинет, в който учех, пишех и приемах клиенти. Практиката ми растеше стабилно. Масата за хранене се превръщаше в бюро за Барбара. Тя вече беше получила магистърската си степен по философия и беше написала дисертацията си за свободната воля на същата тази маса, на която пиехме кафето си онази сутрин.

Барбара започна работа като рецепционистка, а после и като помощник-редактор в списание „Умънз дей“ — първата й работа след университета. Скоро щеше да започне да преподава философия, но бързо щеше да открие, че предпочита издателския бизнес пред академичния живот. Работата, която щеше да хареса най-много и на която щеше да се задържи най-дълго, беше в редакцията на издателство „Сейнт Мартин“.

След закуска тя хукна към „Умънз дей“, а аз — към Нюйоркския университет за среща с научния си ръководител Джон Тиц. Когато пристигнах в кабинета му, той ме уведоми, че се пенсионира. Не го очаквах и се зачудих дали не е болен, но ми се стори неприлично да питам. Бях започнал работа с него по дипломната си работа, която имаше за цел да представи моята теория за безпокойството. Той отново повтори мнението си, че темата е твърде амбициозна, дори за докторска дисертация.

— Ако не съм тук, за да те защитавам и да стоя зад гърба ти — мило, но твърдо каза той, — никога няма да успееш да прокараш през комисията онова, което се опитваш да направиш. Ще се бориш с тях поне още три години. Ако искаш съвета ми, по-добре ще е да влезеш най-сетне в собствения си свят. Тъкмо там ще научиш всичко, което искаш, а не тук или в който и да е друг университет. Така че ето какво ти предлагам — и мога да се погрижа за това преди да напусна, за да не се поставя под въпрос завършването ти. Вместо да пишеш дипломна работа, на каквато и да е тема, ще вземеш допълнителни курсове, които ще бъдат еквивалент на защита. Мога да го уредя. Ще бъде чиста работа без усложнения — а ти ще бъдеш свободен. Какво мислиш?

Бях очарован и незабавно се съгласих.

— Добре тогава — продължи той, — мислеше ли да продължиш в докторска програма?

Казах, че не съм решил още, но че по-скоро не искам да го правя, поне не още.

— Е, ти решаваш. За някои хора докторската степен може да е важна. Но така или иначе, моето мнение е, че за теб няма особено значение. Ти ще си останеш аутсайдер, независимо какви дипломи ще натрупаш.

Мислех си, че някой ден ще се върна в университета за доктората си — както и стана след години в Лос Анджелис, — но за момента мисълта, че няма да съм вече в училище, че ще съм свободен да уча и раста със собствени сили, както и да изкарвам хляба си, ме изстреля от сградата към най-близкия уличен телефон. Исках да споделя с Барбара новината. Тя знаеше с какво нетърпение чакам да се отърва от следването и с облекчение научи, че ще мога да завърша без стрес или усложнения. Каза ми обаче с нотка на съжаление:

— Щеше да бъде добра дипломна работа.

Уверих я, че няма да отстъпвам от намерението си да я напиша, но вече не като дипломна работа, а като монография за публикуване.

— Това ще бъде първата ми книга — уверено заявих аз (и сбърках).

Докато вървях развълнуван от „Уошингтън скуеър“ към къщи, се чудех кога Барбара ще започне да пише собствена книга. Тя непрекъснато говореше за амбицията си да се занимава с литература и аз не разбирах какво й пречи. От моя гледна точка тя имаше най-добрия учител — и модел за подражание — в света, имаше цялата подкрепа и насърчение, от които имаше нужда, и все пак май си оставаше само с копнежа. Тя говореше за писане. Веднъж, когато я попитах какви трудности има, тя каза:

— Не съм достатъчно щастлива, за да пиша.

— Не си достатъчно щастлива ли? Според мен един от начините да бъдем щастливи е да пишем.

Тя въздъхна.

— За някои може и да е така. Не и за мен. Когато не съм щастлива — и това е единственият начин, по който мога да го обясня, — не се чувствам достойна да пиша.

Всъщност Барбара имаше толкова дълго работно време, че писането на роман щеше да е предизвикателство дори и при по-благоприятни обстоятелства. Освен работата обаче днес вече мога да видя колко невероятно трудно щеше да е за млад човек да започне да пише роман в средата, в която живеехме — под ударите на смазващите присъди на Айн и на застрашителната й личност. Както щеше да сподели Барбара след години, това не беше среда, в която човек да открие собствения си глас.

Знаех, че Барбара не е напълно съгласна с настояванията на Айн за важността на сюжета. Айн определяше сюжета като „целенасочено развитие на логически свързани събития, които водят до кулминационна развръзка“. През 1968 г. в една статия, озаглавена „Основните принципи на литературата“, която по-късно беше включена в книгата й за литературната естетика „Романтичен манифест“, тя пише:

Тъй като романът е пресъздаване на реалността, неговият предмет трябва да бъде драматизиран, т.е. представен чрез действие. […] История, в която не се случва нищо, не е история. История, събитията в която са случайни и объркани, е или нелепо струпване на елементи, или — в най-добрия случай — хроника, спомени, описание на събития, но не и роман. […] Противно на преобладаващите днес литературни доктрини, тъкмо реализмът изисква структуриране на сюжета в един роман. Всички човешки действия са целенасочени, съзнателно или подсъзнателно; безцелността е противна на човешката природа. […] Затова и ако трябва да представим човека такъв, какъвто е, трябва да го обрисуваме като част от целенасочено действие.

Барбара изследваше до безкрай подобни идеи и със сигурност харесваше литературните коментари на Айн. Намираше анализите й на различни романи и стилове за изключително полезни и вдъхновяващи. Само че интелектуалното й съгласие с това колко важен е сюжетът беше доста по-голямо от емоционалното му приемане.

— Май умът ми просто не работи така — оплакваше се тя.

Ако бях достатъчно мъдър да забележа, че би било изключително трудно, ако не и невъзможно, Барбара или който и да е друг да твори литература в такава заплашителна обстановка, сигурно щях да успея да видя и немалко други неща.

Исках да видя Барбара щастлива, мислех, че писането наистина може да я направи щастлива… и почти всичко, което казвах по въпроса, беше погрешно.

 

 

През есента на 1956 г. безпокойството на Барбара до голяма степен беше изчезнало. Най-страшната буря, поне що се отнася до непосредствено проявяващата се емоционална тревога, като че ли беше утихнала. Каквито и вътрешни борби да преживяваше заради Айн и мен, тя не говореше за тях, а и да говореше, не съм сигурен доколко щях да я слушам. Общувахме пълноценно за всичко, освен за най-важното.

Тя често отхвърляше сексуалните ми домогвания, но това си беше така още преди връзката с Айн. Каквото и да не беше наред помежду ни, то съществуваше почти от самото начало. За мое нещастие желанието ми обаче не беше угаснало. За мен всяка нощ, в която успявах да заспя, без да се протегна към нея и да я докосна, беше триумф на самодисциплината, за който се поздравявах всеки път.

Парадоксално и непонятно обаче Барбара продължаваше да казва, че ме обича, и то повече от когато и да било. Често говореше така, сякаш споделяше вижданията на Айн за мен. Когато излизахме вечер, в асансьора тя ме поглеждаше нежно, дори еротично, и казваше по нещо хубаво за външния ми вид. Това само задълбочаваше мистерията — както и агонията. Не знаех какво да кажа, когато бях готов да рухна в отчаяние, а тя изведнъж заявяваше:

— Някой ден всичко ще стане така, както и двамата го искаме. Ще видиш.

Може и да звучи странно, но бях склонен да й вярвам. Увереността ми се опираше на две неща. Едното беше някакъв нерушим оптимизъм, който не ми позволяваше да повярвам, че животът ми може да бъде трагичен. Другото беше дълбокото чувство, че за Барбара е естествено да ме желае, също както и аз я желаех, че един ден ще отговори на чувствата ми, и че несъвместимостта помежду ни е просто дребна грешка, която всеки момент ще се разреши. Ако бях приел проблемите си с Барбара като нещо реално, може би щях да съм в състояние да виждам по-ясно живота си, да действам по-решително и да спестя и на двама ни доста мъки. Само че твърде дълго избягвах да говоря и да се изправя пред предизвикателството.

Статуквото като че ли ме уреждаше. Въпреки че никога не бих си позволил подобна мисъл навремето, от днешна гледна точка ми се струва съвсем очевидно, че Барбара беше моят щит срещу Айн, както и Айн ми служеше за щит срещу Барбара. Връзката ми с едната налагаше ограничения на исканията на другата. Съществуваше и моментът с поласканото его — та нали бях емоционалният център в живота на две жени! Страдах от заблудата, че две половинчати любови могат да направят една цяла.

Барбара, разбира се, имаше собствени причини да понася търпеливо болката си. Въпреки че в отношенията й с Айн имаше нотка на напрежение, приятелството им в много отношения стана по-близко. Ентусиазмът й към работата на Айн беше безграничен, и интелектът и чувствеността, с които приемаше романа, вдъхновяваха Айн да говори за нея като за сродна душа. Барбара беше единственият човек в нашата група (освен мен), който можеше да предложи на Айн подробния литературен анализ, който тя толкова високо ценеше. Не се съмнявам, че чувството, което често виждах в очите им, когато си говореха, беше любов.

Подкрепата от страна на Барбара обаче не пречеше на Айн да изказва от време на време твърде критични забележки.

— Барбара не е достатъчно целенасочена в живота си. Не ми ли беше казал, че обожава да лежи по цял ден на плажа? Ето защо целенасочеността в писането — както при сюжета, така и при целеустремеността на образите — не е напълно понятна за нея.

И аз бях правил подобни изказвания, и те звучаха също толкова глупаво, но не обичах да ги чувам от Айн.

Не можех да постигна някаква спокойна гледна точка относно връзката между Айн и Барбара, както не можех да се отнасям спокойно към която и да е от връзките помежду ни. Несъответствията и двойствеността бяха норма. И все пак аз живеех в свят, в който се предполагаше, че несъответствия и двойственост едва ли не няма — нито в поведението, нито в отношенията ни. Та нали бяхме защитници на разума? Нали живеехме в царството на трезвостта?

Та какво се опитвах да кажа онази вечер, когато с Айн излязохме от руската чайна и вървяхме по Петдесет и седма улица? На подсъзнателно ниво търсех връзка между света на моето детство и общия ни свят в Ню Йорк. Не се ли състоеше връзката в това, че светът, който бях открил заедно с Айн, беше пълната противоположност на онзи, другия, от който идвах? За мен беше напълно немислима възможността като възрастен да съм част от кошмар, много по-лош от този в детството ми.

Докато крачех по „Лексингтън авеню“ към дома си мислех, че никакви проблеми не могат да ме притеснят. Бях щастлив и развълнуван, яхнал вълна от неизчерпаема енергия. У мен гореше несломима сила. Каквото и да не беше наред, щях да намеря решенията. След по-малко от година щях да завърша. След по-малко от година „Атлас“ щеше да е готов за издаване. А малко след това щях да съм готов да започна да пиша първата си книга — критика на основните теории за патологичното безпокойство, тези на Фройд, Адлер, Хорни, Фром и Съливан, и да изложа собствената си теория. По дяволите всичко останало, радостно мислех аз, без да си давам труда да уточнявам какво имам предвид под „всичко останало“.

 

 

Една от най-безопасните и интересни теми, които можех да обсъждам с Барбара, беше възхищението ни от Айн. Подобни разговори укрепваха връзката ни. И двамата бяхме съгласни, че Айн е изключително независима. Изглеждаше невероятно праволинейна в подхода си към абсолютно всичко — сякаш беше първият човек на света, човек, който няма друг избор, освен да гледа на света през собствените си очи. Тъкмо това беше чертата, която ме беше впечатлила силно у Хауърд Роурк.

— Разликата между мен и другите хора — обичаше да казва Айн — е в това, че аз съм по-честна.

Говореше за интелектуална честност. Аз се засмивах и я питах дали наистина мисли, че който и да е от познатите й, колкото и да е честен, би могъл да роди „Атлас изправи рамене“. Тя се съпротивляваше на идеята, че могъщият й интелект е поне също толкова важен, колкото и почтеността й. Сега знам, че тя не осъзнаваше не само недостатъците си, но и силните си страни, и то доста често.

И все пак, стига да разбере човек какво имаше предвид под „честност“, тя не се заблуждаваше изцяло. С изключение на някои лични моменти, в които можеше да бъде потресаващо сляпа, тя хранеше изключително дълбоко и почти страстно уважение към фактите. За нея това уважение беше самата същност на морала, основата за всяка друга добродетел. Докато четях „Атлас“ аз бях впечатлен от виртуозността, с която разработваше идеята за уважение към реалността, от начина, по който взимаше студена и абстрактна материя и я превръщаше в жива, дишаща драма. Същото отношение въплъщаваше и самата й личност и до голяма степен го вдъхваше на цялата ни група.

— Всъщност онова, на което ни учиш — казах й веднъж аз — е, че уважението към реалността е най-великата добродетел.

— Ама разбира се — отговори тя, сякаш казвах нещо, което се разбира от само себе си. Каза ни още, че подобно отношение е тясно свързано с героичното: тъкмо на него беше основала образа на Джон Голт.

Днес ми изглежда болезнено очевидно, че ако и уважението към реалността да е най-великата обективистка добродетел, ние със сигурност не я практикувахме последователно. Беше неизбежно някой ден кръчмарят на реалността да поиска да си оправим сметките.

Айн беше убедена, че идеите управляват света, както и живота на всеки човек, независимо дали той го съзнава, или не. Барбара и аз напълно бяхме възприели тази гледна точка. Когато се запознаваше с някого, Айн понякога казваше:

— Кажете ми какви са предпоставките ви — което за повечето хора беше озадачаващ и дезориентиращ въпрос. За нея идеите наистина бяха важни. Ако някой не разбираше убеждението й относно върховната важност на философията, той не можеше да разбере и самата нея. Ако например чуеше твърдение от типа на това, че човекът няма право да съществува заради самия себе си, а само за да служи на обществото (или пък на държавата, на расата или на планетата), или че разумът е неспособен да познае реалността, или че всички ценностни оценки в крайна сметка са произволни, или че понятията за добро и зло са просто изрази на субективна емоция, тя веднага виждаше, съвсем конкретно и непосредствено, океаните от човешка кръв, пролени вследствие на такива вярвания. Виждаше нацистка Германия и Съветска Русия — и реагираше по съответния начин.

Убеждението й, че идеите са изключително важни, можеше да й вдъхне огромно търпение в интелектуалните дискусии. Ако някой в нашата група изпитваше объркване по даден въпрос, Айн можеше да седи до него и по осем-девет часа, стига в крайна сметка да успее да го задоволи интелектуално. Повтаряше ни, че онова, което мислим — и то не само за най-абстрактните философски въпроси, но и за днешните заглавия по вестниците или за някой филм, който сме гледали — е от първостепенна важност. Айн ни приемаше насериозно с такава топлота, каквато никога не бяхме изпитвали преди.

Забелязвах тази майчинска топлота дори към хора, които яростно се съпротивляваха на вижданията й. Присъствал съм на много разговори с мъже и жени, които не споделяха почти нито един от принципите й, и които все пак казваха: „Защо ли чувствам такова вдъхновение от разговора с вас?“ или „Защо се чувствам по-добър — или по-жив — или така, сякаш животът ми значи повече — когато съм с вас?“.

Айн мислеше чрез принципи. Това ставаше очевидно почти веднага за всеки, който я заговореше, и беше една от най-поразяващите й характеристики. Когато ме попита на първата ни среща дали приемам принципа, че човекът има право на съществуване, тя очакваше да разбера, че според нея това означава, че животът му не принадлежи на другите, че правителството няма право да определя цената, на която той ще продава стоките или услугите си, както и че съгражданите му нямат моралната власт да го лишават от свобода.

— Ако разбираш правото на човека върху собствения му живот — казваше ми тя, — значи разбираш моралната основа на капитализма.

При разговорите със свои противници тя винаги ги предизвикваше „да назоват предпоставките си“, т.е. принципите, на които основават твърденията си. „Ако вярвате в наборната военна служба, значи вярвате, че животът на човека принадлежи на племето.“ „Ако вярвате, че умът на човека не може да познае съществуването такова, каквото «наистина» е, значи поддържате ирационализма, тъй като сме длъжни да действаме въз основа на определени идеи или вярвания, а вие изключвате разума.“ „Ако вярвате, че определени доброволни сексуални действия между възрастни трябва да бъдат забранени от закона, значи приемате, че определени хора имат моралното право да налагат на други под дулото на пистолета собствените си понятия за правилно сексуално поведение.“

— С какво право? — често питаше тя. — По какви стандарти? Назовете принципите си.

И тъй като повечето хора не са в състояние да назоват имплицитните принципи зад позицията си, или пък просто не ги интересува какви са, нейното искане често пораждаше значително неудобство, даже враждебност.

— Никога не се е налагало да уча Барбара или теб колко важни са принципите — казваше ми на няколко пъти тя. — И двамата разбирате практическата нужда от тях. Това е едно от нещата, които обичам у вас.

В Колектива една от стандартните шеги беше за манталитета на човек, който, след като вече е бил убеден, че правителството не бива да национализира стоманодобивната индустрия, накрая все пак пита: „Добре де, ами въгледобивната?“.

Айн имаше невероятния талант да установява интелектуален контакт с „обикновените хора“ — с чистачката, с шофьора на такси, с телефонния техник. Гордееше се, че в разговор може да изложи идеите си почти пред всекиго — „освен пред професионален интелектуалец“, шегуваше се понякога тя.

Докато вниквах в чертите на Айн, които правеха разговора с нея толкова вдъхновяващ, черти, които самият аз исках да овладея, аз често се впечатлявах от способността й да сведе всяка тема до основния й елемент, без да позволява детайлите да я отклонят от пътя и без да приема безкритично нечия чужда дефиниция. Тя казваше например:

— Не позволявайте да ви заблудят, че изборът е между това да жертваш себе си за другите и това да жертваш другите за себе си. Тъкмо този капан са ви изкопали проповедниците на алтруизма. Изборът е между признанието, че човешкото същество е цел сама по себе си, а не средство за целите на другите, и прибягването до човешки жертвоприношения. Именно това исках да кажа в „Изворът“ с думите на Роурк, че изборът е между независимост и зависимост. Няма да приемете натрапен ви избор между садизъм и мазохизъм, нали? Същото важи и тук.

Веднъж един млад физик на име Ръсел Тарг изрази протест срещу убеждението ни, че правителствата не бива да насилват данъкоплатците да финансират науката, и запита:

— Какво искате да правим? Да ходим при частни лица, при бизнесмени или институции и да просим парите си с шапка в ръка?

А Айн отговори:

— Точно така. И е доста по-морално, отколкото да ходите с пистолет в ръка.

В областта на епистемологията тя отхвърляше идеята, че единственият избор е между „рационализъм“ и „емпирицизъм“. Според нея и двете доктрини бяха опорочени и предлагаха лъжлива алтернатива. По подобни причини отхвърляше и „идеализма“ и „материализма“ в метафизиката. В етиката отхвърляше понятията за „вътрешно присъщо добро“ и „субективно предпочитание“ като еднакво ирационални.

— В един интелектуален дебат — казваше тя — не се подвеждайте да приемете дефиницията на противника си. Търсете същината, търсете корена, който може да бъде изцяло извън заложените предпоставки и ориентири.

Освен Барбара, другият човек, с когото имаше най-голяма вероятност да обсъждам Айн, беше Ленард. Доставяше ми удоволствие да мисля на глас пред него за най-интересните й и будещи възхищение черти, въпреки че той беше още замръзнал в обожание пред нея и не я възприемаше напълно като човек.

— Това е лошо и за Айн, и за теб — казвах му аз. — За Айн е лошо, защото няма да се чувства особено добре, ако не можеш да я разглеждаш като реален, жив човек. За теб също е лошо, защото няма да разбереш, че можеш сам да постигнеш онова, на което се възхищаваш у нея.

А Ленард обикновено отговаряше почтително:

— Какъв късмет има Айн, че ти си част от живота й. Колко ли самотна щеше да е иначе?

И аз увисвах между одобрението и раздразнението.

Имаше страни от психологията на Айн, които не обсъждах с никого. Те се отнасяха до чисто женското у нея.

— Никога не съм искала да бъда генерал — казваше тя, — а още по-малко главнокомандващ. Мечтата ми винаги е била да бъда идеалният лейтенант — рамо до рамо с мъж от моя тип.

Когато чувах това, си мислех: „Де да бях на възрастта на Айн“. Сякаш я предавах само защото съм млад и не мога да й дам онова, което иска.

Същевременно обаче се чудех за нуждата й от контрол. При условие че тази нужда беше толкова силна, дали тя наистина беше в състояние да се отдаде в какъвто и да е друг аспект, освен в сексуален? А и в секса понякога разбирах, че представите й за контрол и отдаване далеч не са прозрачни. Веднъж й казах през смях:

— Твоят сексуален роб сега ще те овладее.

Тя се засмя, но не й беше толкова забавно, тъй като беше напълно обзета от представата за доминирането на мъжа.

И все пак презираше онези, които бяха прочели любовните сцени в романите й и се чудеха дали психиката й не е белязана от садомазохистични импулси. Аз никога не съм ги разбирал така, нито пък съм виждал подобно отношение в поведението й. Героините й не бяха по-пасивни и отпуснати от самата нея. За немалко самоуверени жени метафората или фантазията за доминирането на мъжа и отдаването на жената е привлекателна (при внимателно подбрани и ограничени обстоятелства), както и за мнозина широко скроени мъже. Що се отнася до „сцената с изнасилването“ в „Изворът“, Айн казваше:

— И да е било изнасилване, станало е след болезнено очевидна покана. Истинското изнасилване е нещо низко, гадно, немислимо за мой герой.

 

 

С Айн се срещахме насаме два пъти седмично — веднъж следобед и веднъж вечер, схема, която бяхме установили в самото начало на връзката.

Един ден вървях към апартамента й с надеждата, че Франк ще си е тръгнал, преди да пристигна. За мен беше непривично и притеснително, когато ме поздравяваше на вратата или докато стоях в дневната му и се опитвах да изглеждам нормално, а той целуваше с усмивка Айн за довиждане и излизаше — съпруг, изгонен от любовника на жена си.

Колебливо бях приел да не взимаме друг апартамент. По непонятни за мен причини тя се съпротивляваше на предложението да наемем „кабинет“ в сградата, в която живееше. За нея щеше да е съвсем лесно да го направи, а и присъствието ми нямаше да повдига въпроси. Бях се отказал да я притискам за това, но знаех, че да измествам Франк от собствения му дом заради нашите срещи беше направо варварско.

Докато наближавах жилището им, ведрото ми настроение изчезна, гледната ми точка към начина, по който осъществявахме връзката си, се промени напълно (както ставаше от време на време) и ми се стори, че аз и Айн сме студени, безмилостни хора, слепи за разрухата, която сеем, макар нито Франк, нито Барбара да се оплакваха.

След това обаче си казах: не разсъждаваш ясно, подхлъзнал си се в ямата на конвенционалното. Мислех си, че съм способен на жестокост, защото знаех, че понякога съм праволинеен, безчувствен и напълно егоцентричен. Но не и Айн. Тя обичаше Франк. И ако правехме нещо лошо, тя със сигурност щеше да го е разбрала и да е предложила по-добър начин на действие. Мъчех се да потисна собствената си тревога и си казвах, че това е „рационално“. И през ум не ми минаваше, че може би допусках същата онази грешка, която толкова ожесточено заклеймявахме: да поставям нечия друга морална преценка — тази на Айн — над моята собствена.

Но денят беше започнал с чувство на възторг и някак си това чувство се възроди с пълна сила, помитайки всичко останало. Лесно беше да забравя колебанието си, лесно беше да отхвърля мисълта, че правя нещо ужасно безотговорно. Чувствах се зареден с енергия, оптимизъм и сексапил, защитен от бронята на безмилостността, която щастието понякога вдъхва.

Веднъж, когато се чудех дали сме постъпили правилно, като сме започнали връзка, Айн каза:

— Тази връзка ще бъде или сексуална, или никаква. Ако не сме мъж и жена един за друг, в пълния смисъл на думата, ако сме просто безтелесни умове, значи философията ни е безсмислена.

Почуках на вратата.

— Здрасти, Нейтън! — ведро и топло каза Франк, когато отвори и ме покани с жест да вляза.

— Караме се — остро заяви Айн. Бързо осъзнах, че веселото посрещане на Франк беше плод на облекчението от това, че съм ги прекъснал. Пристигането ми обаче не сложи край на разговора помежду им. Вместо това Айн реши да въвлече и мен, както беше правила няколко пъти преди, карайки ме да се чувствам подчертано неудобно. Доброто ми настроение изчезна и се замени с пълно вцепенение.

Айн искаше да знае защо Франк не я извежда на пазар и не й дава съвети какво да носи, както правех аз. Не можех да си позволя да й купувам дрехи, но наистина ми доставяше удоволствие да я водя по магазините и да й предлагам това-онова. Тя самата не се интересуваше особено какво носи — казваше, че писането „не оставя място в ума за такива работи“. Значи един млад мъж на двадесет и шест може да пренебрегне протестите й, казваше тя на Франк, може да я измъкне от апартамента и да я накара да си купи нови дрехи, и при това поведението му да я накара да иска да го направи. Защо тогава нейният собствен съпруг, почти два пъти по-възрастен, е толкова пасивен и не иска да вложи повече в брака им?

Не можех да разбера как Айн може да причинява подобно нещо на Франк. Или пък на мен. Не разбираше ли колко неадекватно е да ни сравнява? Защо правеше такива неща? От нея се изливаше такъв бяс, сякаш дрехите бяха отприщили океан от трупано цял живот раздразнение и се бяха превърнали в център и символ на всичко, което тя бе искала и не бе получила от съпруга си. Беше болезнено да гледам жалкото положение на Франк: безпомощен, виновен, ядосан и твърде уплашен, за да го покаже, изпълнен със съчувствие към Айн и същевременно дистанциран, почти напълно откъснат от нея.

Мислех си колко малко всъщност разбирам брака им. Айн говореше за Франк като за своя герой. Винаги проявяваше любов и топлота към него. Непрекъснато му правеше комплименти. Настояваше да му готви вечеря, независимо колко е изтощена.

— Това е работата на съпругата — казваше тя. — А и ако не го насилвам, никога няма да яде достатъчно.

Отношението й към приготвянето на вечерята беше чудесен пример за онова, което ме озадачаваше у нея. Понякога пишеше много дълго и започваше да готви към единадесет или дванадесет вечерта, като при това искаше от него да я чака, с думите, че се чувства виновна, когато той сам си приготвя вечерята. Докато яденето станеше готово, Франк обикновено беше твърде уморен, за да се докосне до него, което пък отприщваше лекция за лошата му култура на хранене. Мотивът на Айн очевидно беше собствената й представа за самата нея, а не толкова неговото здраве.

На няколко пъти се опитвах да я придумам шеговито да осъзнае колко непрактично се държи, и тя все обещаваше да сервира вечерята по-рано, но нищо не се промени. В ума си тя имаше изключително скъпа за нея картина — как готви вечеря и с Франк се хранят заедно. Тази картина трябваше да бъде съхранена, независимо какво означаваше това на практика. Формата на романтичната любов трябваше да се запази и за пред самата Айн, и за пред другите, ако и тази форма да изглеждаше наложена силом над факти, които не й съответстваха.

Аз седях като на тръни насред дневната и се чудех какво ли иска Айн да направя или да кажа на Франк. Не виждаше ли колко предимства имах, колко по-лесна беше моята роля от тази на Франк? Ако е пасивен, имаше ли друг избор, освен още по-дълбока пасивност при подобни обстоятелства? Чувствах се приклещен в нелепата роля на арбитър или брачен консултант. На всичкото отгоре не бях и външен човек. Бях един от участниците. В съзнанието ми проблесна споменът как, петгодишен, седя на масата в кухнята и слушам майка си да се оплаква от баща ми.

Толкова е лесно миговете от детството да се повторят. В семействата и на Айн, и на Франк майката е била доминиращата сила, а бащата е бил относително пасивен. Същото важеше и при мен и Барбара. В този смисъл всички бяхме израснали със сходни ролеви модели. Без съмнение това ни бе подготвило да приемаме връзката между Айн и Франк като „нормална“.

Когато Франк ме погледна, в очите му не се четеше и следа от обида; тъкмо напротив, гледаше ме както се гледа съюзник, който може да разбере всичко неизказано. Сякаш ми казваше, че и аз имам нужда от защита. Някога имаше моменти, в които и баща ми ме гледаше по същия начин.

Единственото, което можех да му кажа — внимателно и не особено решително — беше, че този конфликт сочи колко важен е той за Айн и че тя все още има нужда от всичко, което той може да й даде — един вид му казвах, че не съм го заменил. Звучах глупаво в собствените си уши, но все пак думите ми постигнаха целта си — като че ли оказаха успокояващ ефект и върху двама им, а когато Франк се надигна да излиза, те отново преливаха от топлота, скандалът се беше стопил в нищото.

Опитах се да споделя с Айн колко трудно е положението на Франк и тя бързо се съгласи с мен, поласкана от факта, че проявявам загриженост към него. Приближи се до мен и се прегърнахме, само че настроението, с което бях дошъл, се беше изпарило.

— Искаш ли да хапнем? — предложих аз.

Докато обядвахме в един ресторант наблизо тя говореше с ентусиазъм за напредъка в работата си. Приближаваше края на романа и изпитваше почти трескава нужда да говори за това.

— Философската част е готова. От тук до края на историята има само действие. Последното голямо събитие е спасяването на Голт от килията за мъчения от Дагни, Риърдън, Франсиско и Рагнар. Сега мога вече да се позабавлявам. Стига толкова обяснения. Просто вълнуваща сцена на спасяване. Такъв искам да е следващият ми роман — само действие и драматизъм, без нови философски идеи. Роман за човек, който е овладял изкуството да се радва на живота, може би някакъв авантюрист, нещо като Франсиско дʼАнкония — но без философски речи. Какво облекчение ще бъде само!

У нея имаше останало доста напрежение. Отдадох го на разправията с Франк и я попитах дали иска да говори за това. Тя отговори със стоманен тон, че имаме само няколко часа заедно и че не бива да ги пилеем.

— Приоритети, скъпи — сурово каза тя. — Приоритети!

Сетне продължи да говори с жар как ще свърши „Атлас изправи рамене“. Радостта й изглеждаше искрена. Разказваше ми:

— Всички основни стачкуващи вече са в долината и битката като цяло е свършила. Правителството е рухнало. Нощ е. Голт и Дагни се разхождат в планините, високо над светлините на долината. Голт се оглежда и казва: „Пътят е чист. Връщаме се обратно в света“. И последният ред в романа гласи: „Той вдигна ръка и начерта в пространството върху пустата земя знака на долара“. Доларовият знак е символ на свободния ум и на свободната търговия. Разбира се, ще ме разпънат за това — за един такъв явен религиозен намек. Ще се опитат да замъглят истинското значение на жеста на Голт в контекста на историята.

Според мен краят беше великолепен и й го казах. Сетне добавих:

— Не само краят, но и цялата трактовка на Голт в романа има почти религиозен привкус — или май по-точната дума е „духовен“. Мисля, че тъкмо това поражда силата на романа да вдъхновява.

Разговорът ни за „Атлас“ ни беше отвлякъл в друг свят, както винаги ставаше. Когато се връщахме към апартамента, аз казах на Айн, че нямам търпение да правим любов. Тя се огледа, сякаш постъпваше предизвикателно дръзко, и придърпа ръцете ми около тялото си. Щом влязохме, отидохме направо в спалнята.

Фактът, че правехме любов в спалнята на Айн и Франк, беше труден за приемане. И все пак той си оставаше символ на нашата връзка в най-хармоничните й моменти. Не мога да си спомня и един конфликт в тази стая; в ума ми тя си оставаше място на пълна безопасност, едва ли не светилище.

Когато влязохме, аз отново усетих особената готовност, с която Айн винаги подхождаше към сексуалния акт. Като човек тя беше пламенна, и тази жар се проявяваше най-силно именно тук. Беше всичко, което можех да желая, като изключим игривостта. За нея нищо не беше случайно или фриволно. Когато се опитваше да се държи лековато, сериозността, с която се мъчеше да го постигне, будеше усмивка. Харесваше ми повече, когато беше самата себе си. Можеше да се забрави напълно и да се отдаде на преживяването.

И все пак аз не можех да се отърва от мощния прожектор на съзнанието й, от очите, които не пропускаха нищо. Когато й го казах веднъж, тя ми отвърна, че и у мен вижда същото.

— Ние не сме хора, при които сексът изключва съзнанието — каза тогава тя.

За мен винаги беше важно тя да се чувства желана, сексапилна, физически осъществена. Исках да й го дам — и то по чисто себични причини. Вярвах, че ако двама души наистина ги е грижа един за друг, те не само искат другият да е сексуално задоволен, но и да засилят и укрепят неговото сексуално самоуважение, чувството му за мъжественост или женственост. Тъкмо това не можехме да си дадем с Барбара.

Дори когато се отдаваше, Айн демонстрираше несравнимата си мощ. Имаше невероятно присъствие — и очите, и гласът, и жестовете й бяха жизнеутвърждаващи и вдъхваха увереност във всичко. Казват, че за много жени мъжката сила е афродизиак; за мен силата на Айн беше не по-малко еротична.

Накъдето и да отива тази връзка, казвах си аз, тъкмо за такива неща живее човек.

В секса има ритуали — не само физически, но и словесни: неща, които двойките с удоволствие повтарят всеки път.

— С теб — казваше тя — аз се чувствам напълно и абсолютно жена. Това е твоя заслуга.

— А с теб — отговарях аз — аз се чувствам напълно осъществен като мъж. Сякаш тъкмо аз съм типът мъж, който искаш. Това ми даде ти. Винаги сме имали невероятна интелектуална връзка. Ние сме толкова интимно свързани, че понякога ми се струва направо свръхестествено. Духовният мост помежду ни е невероятно солиден. Ние наистина сме сродни души — за толкова много неща мислим и чувстваме еднакво. А и да не ми се налага да обяснявам, да споря, да се защитавам или да се дърпам, след всичко, което съм преживял…

Тя вдигаше голия си крак във въздуха.

— Не мислиш ли, че имам хубави крака?

— Така е.

— Щяхме да сме страхотен отбор, ако бяхме връстници — замислено казваше тя.

— И сега сме добър отбор.

— Да, но иначе щеше да е направо неудържимо — в добрия смисъл. Можеш ли само да си представиш какво щеше да е?

Бях си го представял много пъти и й го казах. Мислех си какво щеше да е ако и двамата бяхме под тридесетте и израствахме заедно.

— Щеше да е идеално — искрено казах аз. Ласкаех се, че ако бях с нея от младите й години чертите в личността й, които понякога ме затрудняваха, нямаше да съществуват. Щеше да е по-ведра, нямаше да познава гнева, подозрението и горчивината. Щеше да е по-лека. С твърде много неща й се беше налагало да се справя сама.

Казвахме си, че нашата връзка е нещо като брак — „духовен брак“, който съществува в своя собствена вселена, „и то без да изневеряваме на Франк и Барбара“, бързаше да добави Айн.

Лежахме дълго, без да продумаме, плътно прегърнати. Часовникът на бюрото в другия край на стаята показваше, че Франк ще се прибере след около два часа. Внезапно Айн се усмихна дяволито.

— Жената е глина, която копнее да се превърне в кал — каза тя. Знаеше, че ще разпозная цитата от романа на Виктор Юго „Човекът, който се смее“.

— Това пък откъде ти хрумна?

— Познай.

— Добре де, ти задоволи ли копнежа си да се превърнеш в кал? — попитах аз.

— Твърдението е вярно, стига да знаеш как да го тълкуваш. Горкият Юго. Езическото и християнското непрекъснато са се борили в него. Написал е най-хубавите думи за секса по повод на жена, която трябва да приемаме за неморална. Но като писател, който е в състояние да разчете психологията на друг писател, мога да ти кажа, че в сърцето си той е бил на нейна страна.

Айн използваше репликата на Юго, за да постигне дълбоко лично себеразкриване, с намерението интелектуалната му форма да приглуши интимността на съдържанието му. С известно задоволство забелязах, че и тя можеше да се „отнася във философстване“ в трудни моменти.

Неволно започнах да разсъждавам върху цитата. Изречен от жена с високо самоуважение, той носи изключително еротично послание. Използван обаче от жена без самоуважение, която наистина търси упадъка, смисълът му е точно обратният, посланието е трагично. В устата на Айн думите може би подчертаваха желанието й да се отдаде на мъжката сила, да се откаже от всякакъв авторитет, да бъде третирана като инструмент на желанието на мъжа — стига, разбира се, това да е нейният мъж. Неудържимата й самоувереност за мен беше вдъхновение и предизвикателство.

— Ей, къде се отнесе? — попита тя. — За какво се замисли? Заслужавам си го, като вкарвам Юго в леглото…

— Мислех си, че в момента животът е точно такъв, какъвто трябва да бъде.

Въпреки периодичните си съмнения относно връзката и честите ми копнежи да се върна към първоначалната й форма, с удоволствие посрещах такива следобеди. Имаше моменти, в които чувствах, че съм точно там, където искам да бъда, и правя точно онова, което искам да правя. Нерешените проблеми с Барбара не ставаха нереални, просто си оставаха в напълно изолирана част от съзнанието ми и за мен нямаха никакво отношение към връзката ми с Айн. В такива моменти нереални ставаха по-скоро нерешените ми проблеми със самата Айн.

Един ден този следобед щеше да се превърне за мен в облян от слънце миг — един от последните ми непомрачени спомени от историята на нашата връзка.

 

 

През зимата на 1956 г. се чувствах така, сякаш целият Колектив е яхнал експреса, който с грохот се придвижва към завършването на „Атлас изправи рамене“. Възторгът и предвкусването на триумфа бяха основните ни теми за разговор. Бяхме дълбоко убедени, че Айн предлага на света нещо с неизмерима стойност — и интелектуална, и литературна, и социална — и че ще е практически невъзможно хората да пренебрегнат този факт. Трудно беше да не мислим, че можем да станем свидетели още приживе на философски и културен ренесанс — както и че ще бъдем част от него.

Същата зима завърших Нюйоркския университет, започнах да пиша книгата си за безпокойството (която така и не завърших), а психотерапевтичната ми практика стана доста натоварена. Чувството ми за мисия спрямо философията на Айн ставаше все по-силно и напористо. Каквито и да бяха другите ми цели, една от задачите ми беше да предам посланието й на света. Бях решил да изнеса лекционен курс по обективизъм малко след издаването на „Атлас“. Намерението ми беше да обясня позициите й в метафизиката, епистемологията, етиката, политическата икономия и литературната естетика, както и да вмъкна някои собствени идеи относно самоуважението, социалната метафизика, безпокойството и основите на едно положително отношение към живота. Виждах се като кръстоносец със свещена кауза.

Айн не проявяваше особен ентусиазъм към проекта за лекциите. Имаше съмнения дали ще бъде успешен финансово и се боеше, че ще се поставя в ролята на мъченик. Нямаше обаче нищо против това. Попита ме отново:

— Разбираш ли, че се превръщаш в мишена за обществото?

Колективът като цяло подкрепяше пламенно идеята и винаги ме разпитваха за последните ми планове, които бяха още в зачатък. Интересът и подкрепата им ме окуражаваха.

Едно от нещата, за което с Айн си блъскахме главите напоследък, беше какво име да дадем на нейната философия. Накрая тя предложи да я наречем обективизъм. Името беше приложимо спрямо теориите й за съществуването, познанието и ценностите. В метафизиката тя твърдеше, че реалността е обективна и абсолютна, съществуваща извън съзнанието, възприятията, вярванията, желанията, надеждите или страховете на който и да е човек. Съществуващото е онова, което е: „съществуването е идентичност“, А е А. В епистемологията поддържаше тезата, че човешкият ум е способен да постигне обективно познание за съществуващото. А в етиката твърдеше, че свойствените за човешките същества ценности могат да бъдат обективно демонстрирани — с други думи, че е възможен рационален морален кодекс.

Силата, с която Айн се противопоставяше на съвременната епистемологическа теория, беше не по-малка от съпротивата й срещу етическите и политическите теории, както бяхме научили с Барбара по време на първите си разговори с нея в Калифорния. Според Айн същото онова отхвърляне на разума, което в политиката се въплъщаваше във възраждането на склонността да се използва груба сила навсякъде по света, съществуваше и във философията под формата на култ към несигурността и епистемологичен агностицизъм. Тя настояваше, че съвременното политическо варварство е плод и следствие от философски нихилизъм. По време, когато нуждата от отговори по важни теми е въпрос на живот и смърт, казваше Айн, модерната философия предлага на хората единствено избор между един или друг вид ирационалност (или „мистицизъм“, по нейните думи). На първо място бяха „неомистицизмът“ или прагматизмът, позитивизмът и езиковият анализ, които учеха, че е безсмислено да се говори за „факти от реалността“, както и да се твърди, че човекът може да познава изобщо някакви факти. Сетне идваше старомодният мистицизъм, т.е. екзистенциализмът, който учеше, че човекът може да познае реалността, но не и чрез разума, а само чрез „кръвта и червата си“ (по думите на професора от Нюйоркския университет Уилям Барет, който защитаваше върховенството на „кръвта и червата“ над ума). За мен анализът на Айн на това надигане на ирационализма, което бе започнало още от времето на Кант и което обикновено минаваше за глас на науката, беше една от най-блестящите, предизвикателни и просветителски теми в речта на Голт.

Съгласих се, че „обективизъм“ е идеалното име за философския й подход. „Обективизъм“ решихме да напишем на знамето, под което щяхме да водим кръстоносния си поход.

Една съботна вечер през март 1957 г. Колективът седеше в дневната и чакаше Айн да се измъкне от кабинета си. Тя пишеше последните страници на романа. Докато се чудехме дали не трябва да си идем и да я оставим на спокойствие, някой отиде на пръсти до вратата на кабинета, за да прецени какво да правим. С гръб към вратата, Айн чу колебливите стъпки, изръмжа „ще те убия“ и продължи да пише.

След около час, тринадесет години, след като беше започнала романа, Айн се втурна да покаже на Франк думата „КРАЙ“.

Помня малко от тази вечер, с изключение на неустоимото чувство за тържество и радост — както и някакъв неясен, далечен намек за тъга, породен от мисълта, че една ценна част от живота ми си отива. Мислех си, че през всичките тези години Айн е била задължена да се потопи в една различна реалност, в света на „Атлас изправи рамене“, и че сега, след като беше завършила работата си, щеше да върне творбата си обратна в света, в който живеехме наистина. Само че грешах. Истината, ако и да ми отне известно време да я открия, беше, че Айн беше изгубена в тази различна реалност и нямаше да се върне. Тя беше като стачкуващите в собствения си роман, които, видели веднъж мечтата на Джон Голт, се отказват от всичко и изчезват, защото животът, който са водили дотогава, вече не е приемлив за тях.

 

 

Завършеният ръкопис беше вече в „Рандъм Хаус“. Айн бе приела редакторските предложения на Арчи Огдън за „Изворът“ и често хвалеше майсторството му. Не можеше да приема обаче намесата на Хайрам Хайдн. Смяташе се за пълноправен майстор в занаята, който няма нужда от услугите на редактор. А и в противовес на Огдън, който винаги се бе отнасял благосклонно към литературните й амбиции и й беше помагал да ги осъществи по-ефективно, Хайдн не проявяваше подобно разбиране към работата й, към литературните й принципи и цели. За нея повечето му предложения бяха неадекватни, направо обидни.

След като Хайрам не успя да се наложи и да я накара да съкрати речта на Голт, Сърф обеща да опита на свой ред. Но когато Айн се изправи пред него с въпроса: „А Библията би ли орязал?“ той беше достатъчно разумен да се откаже. След известно време ми каза:

— Айн може да бъде влудяваща, но мисля, че това е едно от нещата, заради които я обичам. Стои твърдо зад всичко, което смята за правилно.

Аз му се усмихнах и отговорих:

— Освен това речта е дълга точно колкото трябва.

Шегувах се, но и наистина го мислех. Вярно, речта наистина беше твърде дълга, но отговаряше на мащаба на книгата. За мен тя беше шедьовър на икономичността. Дори и днес твърдя, че речта, както и самата книга, трябва да се разглеждат и разбират в собствения си контекст, а не да бъдат съдени по външен стандарт, който може да се окаже напълно неадекватен.

Денят на издаването беше определен за октомври. С Барбара решихме да организираме на Айн парти — изненада, на което Колективът да покани всички ключови фигури от професионалния й живот: семействата Сърф, Клопфър, Хайдн, Колинс и Огдън. Събитието щеше да се проведе в частна зала в хотел „Плаза“. Франк направи цветната аранжировка.

В поканите до гостите пишеше да не й казват за партито. Тя мислеше, че Франк ще я заведе в елегантен ресторант, за да празнуват в тесен кръг.

Когато Франк я въведе в залата, където всички гости вече се бяха събрали, Айн замръзна. След това хвърли пълен с упрек поглед към Барбара и мен и заяви ледено:

Не обичам изненадите.

Настроението ми се изпари. Сетне си казах, че е трябвало да го очаквам; Айн не можеше да понася липсата на контрол, особено когато ставаше въпрос за кариерата й. Беше очаквала различна вечер. Сега трябваше да промени очакванията си, а подобни промени не й се удаваха лесно.

Всички се мъчеха да я развеселят, и в крайна сметка Бенет успя. Тя беше във възторг от цигарите, които той беше поръчал да направят: на тях беше отпечатан в блестящо златно доларов знак (като на цигарите, които пушат стачкуващите в „Атлас“), и на всяка кутия имаше герб на „Рандъм Хаус“ и надпис „Кой е Джон Голт? В «Рандъм Хаус» знаят“. Тя изглежда изпита неподправено удоволствие, когато гостите вдигнаха тост в нейна чест и заговориха за това колко е важна работата й и колко я ценят като човек. Само аз и Барбара знаем колко пъти през следващите месеци и години Айн с плашеща безмилостност ни е натяквала за тази вечер, за това, че сме дръзнали да предприемем някакво действие, свързано с нея, без нейното одобрение.

Въпреки че празничният дух на вечерта се възраждаше с разведряването на Айн, аз не храня особено щастливи спомени от тогава — помня само последвалите упреци.

— На Колектива явно дотолкова му стига умът — казваше тя, — но от вас с Барбара не го очаквах. Особено от теб.

Значително по-добре се чувствах през следващите седмици, когато Айн се допитваше до мен за корицата на „Атлас“: тя сама бе написала текста, а аз го намирах за великолепен. Филис Сърф, съпругата на Бенет, направи снимката, която щяха да сложат на трета корица. Айн даде на мен и на Барбара по една снимка с посвещение, в което има леко изменен цитат от речта на Голт и в което сме наречени „съратници в победата“.

В екземпляра от книгата, който подари на Барбара, Айн я поздравява за всичките им споделени „ценности“. С неустоима усмивка тя ни попита:

— Има ли нужда да обяснявам какво означава „всички“ в това изречение?

Барбара отговори с не по-малко топла усмивка:

— Не, Айн, няма.

В моя екземпляр Айн отбеляза важните дати — деня, в който се запознахме, както деня, в който се връщахме с колата от Торонто: „На Нейтън — за онова, което си бил на четиринадесет, за онова, което беше на 2 март 1950 г., за онова, което беше на 13 септември 1954 г., за онова, което си сега, и завинаги — Айн“.

 

 

Малко след излизането на романа един журналист, който интервюираше Айн, я попита какво има пред вид, като пише за мен като за неин „интелектуален наследник“. Тя отговори:

— Това означава, че господин Брандън е най-последователното въплъщение на онова, за което пиша, че разбира философията ми по-добре от който и да е друг и че представлява следващото поколение, което ще продължи работата ми.

Не беше особено лесно да изглеждам уравновесен и нехаен в този момент; истината е, че се чувствах глупаво. И все пак отчаяно исках да бъда достоен за нейното доверие.

Айн не беше доволна от рекламата на „Рандъм Хаус“; вече беше се скарала с Бенет по този въпрос и искаше да я придружа на среща с него. Тя харесваше идеята ми да използваме великолепния портрет на Франк, който ме беше впечатлил при първото ми посещение в дома им, да му сложим надпис „Това е Джон Голт, който каза, че ще спре двигателя на света — и го направи. Запознайте се с него в «Атлас изправи рамене»“. Стилизацията на портрета излъчваше сила, която щеше да свърши чудесна работа.

Формулировката на надписа беше колкото на Айн, толкова и моя, и на Бенет цялата идея искрено му допадна.

Една вечер в началото на есента Айн, Франк, Барбара и аз излязохме с колата, за да отидем на вечеря в един от любимите си ресторанти. Айн беше в особено приповдигнато настроение. Аз обаче се чувствах потиснат. Притеснявах се от онова, което знаех за културата по онова време, и от мисълта, че романът е толкова радикален като възглед и толкова различен от доминиращите мнения, че нямаше как да не се натъкне на ужасяваща враждебност — по-ужасна от всичко, което Айн очакваше.

Бавно, колебливо, без да знам доколко и как да изкажа притесненията си, аз си позволих да ги спомена гласно, макар и не твърде ясно. Айн ме стрелна гневно и нетърпеливо — и чувството беше насочено не толкова към мен, колкото към начина ми на мислене.

— Не искам да слушам за „предчувствия“ — каза ми тя. — Ако не можеш да изкажеш идеите си по-конкретно, по-добре мълчи. Защото ако не пробия този път, ако книгата не получи все от някого разбирането, което заслужава, и то от някой сериозен ум, а не просто от почитатели, значи с мен е свършено. Свършено е с връзките ми с обществото и с този век. Ще изляза в стачка. Имаш добри инстинкти за културата. Знаеш как да я разчиташ. Това ли предчувстваш, че ще трябва да направя?

Уверих я, че само се опитвам да обърна внимание на всяка възможност. След няколко минути тя отново беше ведра и в еуфория. Не и аз.

 

 

Централата на „Рандъм Хаус“ тогава беше на ъгъла на „Медисън авеню“ и Петдесет и първа улица. Издателството заемаше едното крило от голяма облицована с пясъчник сграда, в остатъка от която се помещаваше седалището на Нюйоркската архиепископия. Важните нови книги обикновено се излагаха на витрината на „Медисън авеню“. С нетърпение чаках деня, в който ще видя там „Атлас изправи рамене“, и една вечер, седмица преди датата на официалното излизане на 10 октомври 1957 г., Айн, Франк, Барбара и аз отидохме с колата до издателството, за да видим дали романът вече е изложен. Там беше — един-единствен екземпляр, ярко осветен, без други книги наоколо. Стояхме там с щастливи усмивки. След това Барбара не издържа и каза нещо, което я издигна задълго в очите на Айн:

— Ама това сме ние!

Айн се засмя — весел, безгрижен смях на малко момиче, смях от чиста наслада. Никога повече нямаше да я чуя да се смее така.