Натаниъл Брандън
Моите години с Айн Ранд (3)

1.

„Искам да спя с теб. Сега, тази вечер, и по всяко време, когато решиш да ме повикаш. Искам голото ти тяло, кожата ти, устните ти, ръцете ти. Искам те така — без истерична страст, студено, съзнателно, без достойнство и съжаление, искам те — нямам самоуважение, с което да се пазаря, а то да ме разкъсва, искам те, искам те като животно, като разгонена котка, като курва“.

Момичето, което четеше на глас тези думи пред приятелките си, сякаш се опитваше да сдържа и отрича вълнението си. Бях озадачен от неубедителното й старание, също както и от леко нервния смях на другите две момичета. Книгата, на която реагираха така, беше очевидно изключително обаятелна за тях.

Едно от момичетата беше сестра ми Флорънс, на двадесет и една години, със седем години по-голяма от мен.

В този летен следобед през 1944 г. някъде далеч от Торонто, Канада, където живеехме, се водеха войни, човешки същества срещаха насилствена смърт. В Париж германските войски се предаваха на френските и американските сили. В Тихия океан генерал Макартър започваше разрушителни бомбардировки над японския флот. За мен всичко това беше доста далечно.

През онзи следобед нито радиото, нито вестниците можеха да събудят интереса ми. Като че ли нищо не можеше да го събуди.

Седях в голям фотьойл в нашата дневна, с крака, изтегнати на една страна. Както обикновено, зяпах безцелно наоколо. Не очаквах сестра ми Флорънс или двете й приятелки да ми обръщат внимание, а те не ми и обръщаха. Бях се вмъкнал в стаята няколко минути преди това, в отговор на мистериозно приглушените им, развълнувани гласове. Нямаше къде да ходя и какво да правя, така че слушах и си мислех, че има нещо глупаво в такова поведение у двадесет и една годишни. Макар и само на четиринадесет, аз се усещах независим и изпитвах чувство на леко превъзходство.

След няколко минути, без да ми кажат и дума, те излязоха от стаята.

Бяха оставили книгата на масичката за кафе.

Пристъпих към нея донякъде с пренебрежение, вдигнах я и погледнах заглавието. „Изворът“, роман от Айн Ранд. Прочетох прашната обложка и разбрах, че основната идея на книгата е, че егото, тоест независимият ум, е „изворът на всеки човешки прогрес“. Бях заинтригуван. Разгледах снимката на автора на задната корица. Лицето не приличаше на нито едно от онези, които бях виждал дотогава. Може би тъмните, проницателни, напрегнати очи, излъчващи някаква извисена съзнателност, придаваха на лицето обаятелен, дори екзотичен оттенък.

Смътно си спомнях, че едно момче от нашата улица ми беше споменало за книгата преди няколко месеца. Опитах се да се сетя какво ми беше казало — нещо за архитект с много необичайна житейска философия. Отгърнах първата страница.

„Хауърд Роурк се засмя“. Така започваше.

Има изключителни преживявания, които остават завинаги врязани в паметта. Преживявания, които са житейски обрати. Моменти, часове, дни, след които нищо вече не е същото. Прочитът на тази книга беше такова преживяване.

Стилът беше невероятно целенасочен и ясен. Имах чувството, че всяка дума е избрана с мъчителна грижа; книгата изглеждаше напълно лишена от случайни моменти. Това беше стилизация, каквато не бях виждал никога преди, и беше приложена до последната подробност. Способността на автора да събужда преживяване за зрителна реалност веднага се наби на очи, и то зрителна реалност с блясък и точност от най-висш порядък.

Изказът, образите и ритъмът на автора ме грабнаха. Стилът отразяваше съчетание между преживяване и интерпретация, един вид осъзнаване на събитието, каквото никога не бях срещал преди, и все пак ми се струваше интимно познато.

Шест години по-късно, при една от ранните ми срещи с Айн Ранд, аз й казах: „Развълнувах се не само от стилизацията на текста — особеният начин, по който виждаш и пресъздаваш реалността, който пронизва всяка дума, — а сякаш бях в стилизирана вселена“. Тя плесна с ръце, възхитена от представата за тази картина, и след това я споменаваше много пъти.

Първата глава от книгата излага основните черти на характера и основните моменти от живота на Хауърд Роурк. Млад мъж, страстно отдаден на архитектурата, той тъкмо е бил изгонен от университета, задето е проектирал сгради, скъсали напълно с традицията. Той е равнодушен към изключването си и знае, че не могат да го спрат. Целеустремеността му идва не от мненията или ценностите на другите, а от собственото му вътрешно виждане и убеждения.

Романът обхваща почти две десетилетия от живота на Хауърд Роурк. Сюжетът на „Изворът“ разработва темата за битката на великия пионер, на един гениален архитект, срещу общество, сляпо ориентирано към традицията и ценящо посредствеността. Абстрактната тема е разработена като драматизация на моралността на индивидуализма.

Всяко произведение на изкуството е психологическо себеразкриване. Художникът заявява пред света: „Това е важно според мен — важно е аз да го изразя, а другите да го видят“. Интензивната реакция спрямо произведение на изкуството е също толкова ярко психологическо себеразкриване. В повечето случаи корените на нашите реакции лежат дълбоко в подсъзнанието ни, но ценностите, философията и усетът ни спрямо живота по необходимост се проявяват, когато се изправим пред произведение на изкуството — и се влюбим.

Докато четях „Изворът“, осъзнавах, че Айн Ранд се е докоснала до мен по някакъв уникален начин и че в основните ценности в романа — независимост, почтеност, любов към работата и свещено чувство за мисия в живота — съм открил свят, по-интересен, зареден с повече енергия и предизвикателство, та дори и по-реален от света около себе си.

Бях онова, което психолозите наричат „отчужден младеж“. Разбира се, аз се чувствах радикално различен от всички, които познавах, и то до степен понякога да смятам, че нямам почти нищо общо с когото и да било. На моменти се чувствах почти непоносимо самотен. Самата идея за отчуждение обаче е донякъде двояка: до известна степен всяка мислеща личност преживява отчуждение като страничен ефект от независимостта, макар и да не вярвам, че независимостта е била единствената причина за собственото ми отчуждение.

През юношеските ми години чувството ми за дистанция спрямо другите хора се задълбочи. Не помня да съм бил особено нещастен, по-скоро непрекъснато търсех и поставях всичко под въпрос. Онова, което търсех, ако и да нямах думи, за да го назова, беше свят, който да отговаря по някакъв начин на чувството, което изпитвах като дете, докато тичах по улицата. Копнеех за място, изпълнено със смях и предизвикателства, и за заредено с неизчерпаема енергия вълнение. Исках да откривам герои. Вместо това обаче виждах свят, в който животът се смяташе не за приключение, а за товар, и в който да пораснеш означаваше да се примириш.

Чувството ми за все по-плътна изолация и отчуждаване се превърна в психологически декор за събитията, които последваха — дори за тези, дошли в живота ми двадесет години след това.

Живеехме в предимно англосаксонско Торонто; родителите ми бяха руски евреи, които така и не се интегрираха напълно в канадската културна среда. От самото начало в дома ни цареше чувство за безродничество и път без посока. Аз нямах чувство за принадлежност — нито спрямо Торонто, нито спрямо което и да е друго място. Даже и не знаех какво е това чувство за принадлежност. За мен празнината беше нещо нормално.

Осъзнавах, че и двамата ми родители не се чувстват уверени във всекидневието си. От двамата майка ми със сигурност беше по-здраво стъпила на земята. Дейна жена без отдушник за енергията си, тя усещаше, че животът трябва да се „грабне“, но нямаше представа как и се вбесяваше на баща ми, който май също не знаеше как става. Баща ми, от друга страна, беше по-пасивен, направо мечтател. Любимата му отмора и начин да се измъкне от майка ми беше неговата градина, където обичаше да работи, особено когато майка ми ревеше да дойде и да се оправи с някакъв семеен въпрос.

Най-голямата грижа на майка ми беше какво ще си помислят хората. За нея реалността беше само онова, което смятаха другите. От днешна гледна точка мога да разпозная, че е живяла в състояние на хронично безпокойство.

И все пак тя създаваше минималното семейно чувство, което съществуваше в нашия дом. Приносът на баща ми, освен това да ни издържа, беше от различно естество: той внасяше в живота ни музика и литература — гласа на Карузо и пиесите на Шекспир например.

Баща ми държеше магазин за мъжко облекло в работническо предградие на Торонто. Бях принуден да работя там през повечето съботи и ненавиждах това, защото исках повече свободно време за себе си. Той очевидно смяташе, че свободното време, като изключим музиката и литературата, е само за малките деца и може би за момичетата; мъжете работеха.

Спомням си множество моменти, в които се опитваше да изрази физически нежност към майка ми, но не мога да се сетя и за един път, в който тя да не го е срязвала безцеремонно. Караха се доста, най-вече заради склонността на баща ми да се изолира вътрешно, да започва да говори за птици и цветя, когато майка ми искаше да обсъдят някой паричен или семеен въпрос.

Ако майка ми страдаше от тревожно разстройство, то баща ми беше пасивно — агресивен. Не изпитвах близост към когото и да е от двамата, макар и понякога да ги съжалявах, осъзнавайки колко безрадостен е животът им.

Веднъж, когато бях на шестнадесет и бях пропуснал да свърша някаква домакинска работа, баща ми, раздразнен и ядосан до бяс, ме зашлеви. Стояхме и се гледахме. Той изглеждаше изпълнен с горчива безнадеждност: не можеше да контролира семейството си, не можеше да спечели уважението на жена си, не можеше дори да накара сина си да свърши нещо като хората. Не изпитах нито болка, нито гняв. За него прибягването до физически удар беше един вид признание за безсилие, и в този момент аз се почувствах по-възрастен от него. Не беше приятно чувство.

Като единствен син получавах много сигнали, че на мен се възлагат множество важни семейни надежди; от мен се очакваше да постигна нещо забележително в живота. От друга страна обаче получавах и сигнали, че мога да се окажа пълен провал, защото не показвах особен интерес към парите, бизнеса и другите неща, които „хората“ мислеха за важни.

Едно от най-ранните ми впечатления за възрастните като цяло беше, че рядко казваха какво чувстват или мислят, а по-скоро говореха онова, което според тях щеше да послужи на някаква определена цел. Когато бях малък, това понякога ме терзаеше. Като пораснах, се опитах да го разбера, убеден, че разбирането е защита, че разбирането е сила. Понякога ми се струваше, че самите те не знаят какво мислят или чувстват и че просто си измислят обяснения в крачка. Изпитвах нетърпима жажда за рационалност и праволинейност. Израснах недоверчив.

Обичах движението — карах колело, катерех се по дърветата, стрелях с лък, — но тези мои занимания бяха почти толкова самотни, колкото и четенето. Рядко признавах пред себе си колко много копнея за човешка дружба. Исках да харесвам хора, да им се възхищавам, но бях безразличен към ценностите и грижите на връстниците си: да завоюваш любовта на мама и татко, да бъдеш популярен или да се клонираш в образа на някоя ефимерна модна личност. Другите сигурно са смятали безразличието ми за превземка.

Не познавах човек, с когото да говоря за онова, което имаше най-голямо значение за мен, който да се вълнува също толкова силно от важността на определени идеи или от великите житейски въпроси. С изключение на две или три момичета, към които изпитвах мимолетно увлечение, нямаше човек на моята възраст, който сериозно да ме интересува.

Случваше се да срещна някого, с когото да проведа няколко вълнуващи разговора. Мислех си, че съм намерил приятел, но по някое време или аз решавах, че той не е особено „сериозен“, или пък той се отдръпваше, очевидно загубил интерес към нашите доста интензивни дискусии.

Освен това — и това ме озадачаваше и плашеше — хората, които изглеждаха наистина сериозни, обикновено бяха депресирани. Аз бях единственият наоколо, чийто интерес към различни идеи беше жизнерадостен. Дори и без разликите в мирогледа моето щастие ме отдалечаваше от другите много повече, отколкото страданието ми.

От време на време провеждах интересни разговори с моя братовчед Алън Блументал. Алън беше отличник, примерен син, олицетворение на приличието в почти всяко възможно отношение. Иронията беше в това, че докато майка ми искаше да приличам повече на него, неговата майка искаше той да прилича повече на мен заради агресивността ми; двамата често се шегувахме на тази тема. Алън беше две години по-голям от мен и понякога изпускаше по някой помпозен укор, че трябвало да съм по-ориентиран към семейството си и „по-конвенционален“, тоест по-отстъпчив. Но беше интелигентен и можехме да разговаряме по теми като тази защо хората вярват в Бог и дали има основание за свободна воля. Алън ме запозна с един роман на Ромен Ролан, „Жан-Кристоф“, в който се разказва за живота и борбата на един гениален музикант. Той само подсили едно убеждение, което вече се беше породило у мен, особено след като прочетох „Изворът“ — че герой е онзи, който проявява постоянство. „Жан-Кристоф“ беше много значим за Алън, защото и той мечтаеше да стане концертиращ пианист. Неговите родители искаха да стане лекар, и в крайна сметка той наистина стана лекар, а след това — и психиатър.

През тези години живеех в някаква празнина, но тъй като не познавах друг живот, невинаги осъзнавах това. Не ми беше особено трудно да забравям знаците и за враждебност, и за приятелство. Защитаваше ме неизкоренимото ми убеждение, че да си жив е нещо велико, и надеждата ми, че някой ден в бъдеще ще открия хора като себе си.

 

 

Между четиринадесетата и осемнадесетата си година четях и препрочитах „Изворът“ почти непрекъснато, с отдадеността и страстта на равин, изучаващ Талмуда. Романът беше най-важният ми другар в юношеството. Когато отварях страниците му, се пренасях в свят, където онова, което ме интересуваше, беше наистина важно.

Имаше някои сцени, към които се връщах отново и отново, като към любими музикални творби. Едната беше в края на първата част. В момент на борба и лишения Роурк получава огромна поръчка, която може да определи кариерата му. Има обаче едно условие — да промени неконвенционалния дизайн на сградата. Роурк обяснява защо е важно и сградата, и човекът да са нерушимо праволинейни, защо една сграда не може да продава частици от душата си. Събеседниците му отстъпват, че може и да е прав, но твърдят, че в практическия живот човек не може да бъде толкова последователен. Дават му ултиматум: „Да или не, господин Роурк?“ След един дълъг, изпълнен с агония миг, Роурк казва: „Не“. Ужасен, един от членовете на борда на директорите казва: „Но вие имате нужда от тази поръчка. Необходимо ли е да сте толкова фанатично себеотрицателен?“ А Роурк, притиснал до гърдите си чертежите, отговаря: „Това беше най-себичното нещо, което някога сте виждали“.

Още щом прочетох пасажа за пръв път, разбрах какво има предвид Роурк. Да постави нерушимостта на собствените си убеждения, ценности и ангажименти над славата, светския успех или парите не е акт на саможертва, а върховен израз на себичност във възможно най-благородния смисъл на думата. Ако беше схванал действието си като саможертва, то щеше да изгуби всичко морално в себе си.

Всичко, което бях чул някога за добродетелта на саможертвата и себеотрицанието, стана абсурдно и безсмислено. То не отговаряше на онова, което изискваше животът — или величието. Не да жертваш себе си, а да си останеш верен на всяка цена — това беше възгледът за героичното, който предлагаше „Изворът“.

Друга сцена, която беше от изключително голямо лично значение за мен, беше сцената с момчето на велосипеда в началото на четвъртата част. Млад човек, тъкмо завършил колежа, минава с колелото си през гората и мисли за бъдещето си. Иска да обича и да се възхищава на другите, но е най-щастлив, когато е сам. Това го натъжава, защото копнее за човешка радост и достижения като стимул и вдъхновение. Стига до една поляна, спира там и обгръща с поглед долината; вижда поредица от сгради, спиращи дъха — великолепна симфония от камък. Потънал в съзерцание на този отговор на своя копнеж, той най-накрая забелязва човек, седнал сам на една скала, съзерцаващ същата гледка. „Кой е построил това?“ — иска да знае момчето. „Аз“ — отговаря мъжът. „Как се казвате?“ — пита момчето, а мъжът отвръща: „Хауърд Роурк“. Момчето му благодари и продължава. „Роурк гледаше след него. Никога не беше го виждал преди, едва ли щеше да го види някога пак. Не знаеше, че му е вдъхнал смелост да се изправи пред цял един живот“.

Имаше една сцена в „Изворът“, която препрочитах стотици пъти. Заради едно-единствено изречение тази сцена беше по-важна за мен от всяка друга в книгата. Питър Кийтинг, паразитиращ, но успешен архитект, моли Роурк да проектира държавния жилищен проект „Кортланд“ и да му позволи да пожъне лаврите. Преди години Кийтинг е завършил архитектурната академия с почести в деня, в който са изгонили Роурк. По-късно, когато и двамата вече работят — Роурк се бори отчаяно да оцелее, докато Кийтинг се издига до върховете на професията си — Кийтинг непрекъснато посещава Роурк, за да моли за професионална помощ. Кийтинг е човек „втора ръка“, без независими ценности или преценки, човек, който живее чрез и благодарение на другите. Роурк, пионерът, егоистът, човекът, който живее заради себе си и благодарение на собствения си разум, е водил осемнадесетгодишна битка с обществото. Сега архитектурните му идеи започват да взимат връх и при него идват все повече клиенти. Кийтинг, почивал години наред върху престиж, който не е завоювал, сега се хлъзга надолу. Роурк, вдъхновен от предизвикателството на „Кортланд“, се съгласява да го проектира от името на Кийтинг, но при едно условие: сградите да бъдат построени точно както ги е проектирал Роурк. В рядък, жалък миг на откровеност, Кийтинг се бори да разбере мотивите на Роурк. „Всички ще кажат, че си глупак… Всички ще кажат, че аз получавам всичко…“ А Роурк отговаря: „Ще получиш всичко, което обществото може да даде на един човек. Ще си запазиш всичките пари. Ще получиш цялата слава или почести, които някой може да ти даде. Ще получиш и благодарността на обитателите. А аз — аз ще получа онова, което никой не може да даде на един човек, освен самия той. Аз ще съм онзи, който е построил «Кортланд»“.

За мен — независимо дали бях на четиринадесет, на петнадесет, шестнадесет, седемнадесет или осемнадесет — тези думи — „Аз ще съм онзи, който е построил «Кортланд»“ — бяха като химн, като боен вик, увенчал почти благоговейното ми отношение към съзидателния труд и самодостатъчността на творческия процес. Това чувство никога не ме е напускало.

В предисловието към юбилейното издание, посветено на двадесет и петата годишнина на „Изворът“, Айн каза, че романът е утвърждение на младежкия дух. Собствените ми преживявания, докато го четях, могат само да потвърдят това. Той утвърждава младежкия дух — както и убеждението, че радостта е възможна за човешките същества, че гибелта и поражението не са неизбежната ни съдба.

Не мога да коментирам влиянието, което ми оказа „Изворът“, без да обърна внимание на неговата кулминация, породила толкова спорове: моментът, в който Роурк взривява „Кортланд“. Колко ли разногласия, колко ли дискусии трябва да е предизвикал този епизод сред безброй читатели! Когато за пръв път четох книгата и при всеки последващ прочит аз се вдъхновявах от преплитането на всички образи и техните конфликти при тази кулминация, както и от развръзката на историята.

Елсуърт Тухи, архитектурният критик, който помага поръчката за „Кортланд“ да бъде дадена на Кийтинг, е първият значим портрет на злото на Айн Ранд. Тухи е социалист, който проповядва себеотрицание, саможертва и колективизъм като средство да се добере до власт над другите човешки същества. Сега, след години на пъклени замисли, целта му е да установи контрол над вестникарската империя на Уайнънд, в която работи като колумнист. Негов шеф и мишена на манипулациите му е Гейл Уайнънд.

Гейл Уайнънд е замислен като великата трагична фигура в „Изворът“. След като на млади години е отстъпил пред убеждението, че доблестта и почтеността нямат шанс в човешкото общество, той стига до заключението, че единственият избор е да управляваш или да те управляват — и избира да управлява. Той насочва енергията и гения си към това да създаде огромен вестникарски синдикат, който не изразява собствените му ценности или убеждения, а поощрява най-долните ценности и вкусове на тълпата. С изключение на „Банър“, нюйоркския си вестник, Уайнънд има само две страсти в живота: Доминик Франкон, за която се жени, и Хауърд Роурк, когото първо се опитва да подкупи, а след това направо обожава. Роурк е въплъщение на невъзможното — почтен човек. Но Уайнънд започва да разбира, че ако Роурк може да бъде едновременно практичен и успешен по собствените си морални стандарти, то за живота на Уайнънд няма никакво оправдание.

Уайнънд не знае, че Доминик и Роурк са влюбени един в друг. Доминик е напуснала Роурк преди години, преди да срещне Уайнънд, защото не е можела да понесе да види разрушението, за което е била сигурна, че го очаква. Подобно на Уайнънд, тя смята, че доброто няма шанс в човешкото общество, но не търси нищо от света, който презира. Омъжва се за Уайнънд, когото смята за въплъщение на злото, в решителен акт на саморазрушение, тъй като иска да унищожи собствения си екстаз от живота. След това става свидетел на пропадането на Кийтинг, вижда как Роурк печели битката си, наблюдава безпомощността на Уайнънд пред него, и в крайна сметка започва да вижда колко безпомощно е злото.

За мен, а несъмнено и за много други млади хора, търсещи рационален поглед към живота, книгата показваше, че моралното и практичното не са в конфликт, стига човек да знае какво всъщност е морално. Не това чувах от връстниците си и от по-възрастните.

Когато „Кортланд“ е завършен, Роурк открива, че е бил напълно обезобразен. Правителствените чиновници са използвали структурните и инженерните планове на Роурк, без които проектът би бил невъзможен, но драстично са променили външния вид, причините за което са дребнави и лични. Кийтинг и Роурк не могат да получат правна защита; правителствената служба не може да бъде съдена или задължена да спази договора си.

Роурк взривява „Кортланд“ и чака на мястото на експлозията да бъде арестуван. Срещу него се надига буря от обществено възмущение, дирижирана от Елсуърт Тухи, който подчертава, че „Кортланд“ е жилищен проект за бедните. Мотивите на Роурк нямали никакво значение.

Питър Кийтинг (който е направил последно отчаяно усилие да спаси кариерата си чрез поредния акт на паразитизъм) е публично посрамен и осъзнава напълно своята посредственост. От моята юношеска перспектива характеристиката на Кийтинг олицетворяваше онзи конвенционален манталитет, който толкова ме отблъскваше — непрекъснатата загриженост „какво ще си помислят хората“.

Гейл Уайнънд се опитва да използва „Банър“ — за пръв път в живота си, — за да поддържа кауза, в която вярва — защитата на Роурк. Неговите читатели го изоставят и Уайнънд научава, че не той ръководи общественото мнение, а то го контролира и насочва. За да спаси вестника си, той най-накрая се присъединява към хора, изобличаващ Роурк. Признал обаче безсмислието на кариерата си и че стремежът към власт го е поробил, той затваря „Банър“. Разбира, че един човек не може цял живот да жертва ценностите си, и да очаква да се измъкне от последствията.

Когато наближих двадесетте, често спорех с хора, които обвиняваха Айн Ранд в ницшеанство. По онова време вече знаех кой е Ницше, и за мен беше очевидно, че образът на Гейл Уайнънд е тъкмо упрек срещу Ницше — убеждение, което след това Айн Ранд потвърди. „Един истински и последователен егоист — заяви в един разговор тя — никога не би търсил власт над други човешки същества. Би бил твърде независим за такова нещо. А търсенето на власт винаги означава зависимост“. За мен това беше напълно ясно още докато четях книгата.

Взривяването на „Кортланд“ подлага Доминик на възможно най-суровото изпитание; онова, което цени най-много — Роурк — е в много по-голяма опасност от когато и да било преди. Тя обаче не се бои за него. Знае, че е прав, че е победил, независимо какво ще стане. Тя се примирява с любовта си и се присъединява към него.

Образът на Доминик за мен беше най-обезпокоителният в цялата книга; не можех да разбера психологията й. Тя трябва да се възприема много абстрактно, много символично. Веднъж Айн си призна съвсем направо: „Ако приемеш Доминик буквално, тя е доста глупава. Трябва да я разглеждаш по-скоро като проекция на определено поведение, доведено до крайност — идеалист, парализиран от отвращение“. Но онова, което все пак ме привличаше, беше страстта и одухотвореността на Доминик. Тя беше жрица, изпаднала в транс, и със сигурност беше по-интересна от „нормалните“ момичета, които срещах в Торонто.

Любовта на Доминик към Роурк ми повлия дълбоко и с нещо друго — с изключителната важност на възхищението за романтичната любов, противопоставено на смесицата от привързаност и презрение, която като че ли минаваше за любов у толкова много хора. Точно това пълно отдаване, мислех си, искам да изпитам към жена някой ден, както и тя да го изпитва към мен.

Речта на Роурк пред съдебните заседатели по време на процеса обобщава философията на романа: всеки прогрес, всяко достижение идват от независимия ум; алтруизмът, учението, че себеотрицанието в услуга на другите е най-висш идеал, е инструмент за контролиране и в крайна сметка за поробване на производителните мъже и жени; човешкото същество не е жертвено животно, а има право да съществува заради самото себе си; обществото зависи от работата на творците и има право да я използва само при условията, поставени от нейните създатели. Роурк е оправдан.

Слушах момчетата от махалата да говорят за момичета, за популярни песни и бейзбол. Седях в час, докато учителите говореха за география и социални науки. Слушах на семейните вечери родителите си да се карат или да наставляват сестрите ми или мен. Но онова, което всъщност чувах и виждах, бяха събитията и образите от „Изворът“, смехът в екстаз, който въплъщаваше възгледа за живота в книгата.

Точно това, разбира се, е и вдъхновяващата сила на романтичното изкуство. Противно на претенциите на натурализма, младият човек няма нужда от описания на съседите си, а от бягство от тях, към по-широко виждане за възможностите в живота.

„Изворът“ за мен беше неоценим помощник за психологическото ми оцеляване. Не са много романите с подобна сила.

 

 

Въпреки че и трите ми сестри харесваха книгата и й се възхищаваха, всяка по свой си начин, Флорънс и Илейн понякога ме закачаха за нея. Флорънс, която беше социалистка за малко, беше заинтригувана от романа, но настояваше, че целта му е да даде етично оправдание на капитализма. Аз нямах особена представа какво е капитализъм и й казвах, че е луда. Въпреки че тя не беше права съвсем дословно, нейното наблюдение говореше за прозорливост, за която след години Айн я поздрави.

Най-малката ми сестра, Рива, четири години по-голяма от мен, изглежда изпитваше най-много емоции по повод на книгата и понякога говорехме за това. И двамата бяхме малко срамежливи, трудно споделяхме интимните си чувства, ако и по онова време да бях по-близък с Рива, отколкото с всеки друг в семейството.

Сякаш и четиримата живеехме в свои собствени светове, имахме различни цели и грижи. През лятото на 1944 г., когато за пръв път открих Айн Ранд, Флорънс работеше в една кантора, Илейн се готвеше да учи за медицинска сестра в университета в Бъфало, Рива беше на път да влезе в университета в Торонто, а аз наближавах втората си година в гимназията, нетърпелив да разбера какво ме чака в бъдеще.

Същата есен майка ми забеляза моята мания по „Изворът“. Въпреки че не я беше чела (за разлика от останалите членове на семейството, тя не четеше книги), това леко я притесни. Искаше външно мнение и покани на вечеря Селина Хърман, преподавател по хебраистика и „интелектуалка“, за да обсъждаме „Изворът“. Тази вечер щеше да има невероятни последствия за моето бъдеще.

За мен беше добре дошла възможността да обсъдя книгата с някого, който наистина може да се интересува от нея. Тъй като Селина не беше чела романа, аз й го разказах накратко. След това й го подадох и зачаках мълчаливо, докато тя четеше речта на Роурк в съдебната зала.

— Е, ами в това няма нищо ново. Това е добре позната философия, нарича се анархизъм.

На следващия ден пропуснах училище и по-късно фалшифицирах бележка уж от майка ми, в която пишеше, че съм бил болен. Отидох в клона на обществената библиотека на Торонто на улица „Блур“ и открих „Proposed Roads to Freedom“ на Бъртран Ръсел — изследване на социализма, анархизма и синдикализма. Прочетох цялата книга същия ден и затвърдих преценката си, че Селина греши. Посланието на Айн Ранд в „Изворът“ беше съвсем различно, беше основно етично и психологическо. Но се заинтересувах от анархизма и философията; започнах да чета други книги от Ръсел, а после и от други философи.

Що се отнася до политиката и икономиката, аз така и не открих капитализма (поне през тези години) или концепцията на бащите основатели за правителството като защитник на неотчуждаеми права или пък идеята за свободна пазарна икономика. Реших, че принудителната власт над другите човешки същества е зло, а анархизмът е единствената защитима политическа философия. Чудех се дали Айн Ранд ще се съгласи с мен.

Продължих да отсъствам от училище, фалшифицирайки извинения от майка ми, и да прекарвам дните си в библиотеката. Сякаш ме бяха изпуснали в сладкарница.

Накрая в ръцете ми попадна книга по психология. Спомням си, че я прегледах, бавно осъзнавайки темите и въпросите, които психологията разглежда. Какво причинява емоциите ни? Може ли нашият избор наистина да бъде свободен? Откъде произлиза геният? Това беше началото на страст за цял живот.

През онази година (бях на четиринадесет), взех две решения: да стана психолог и писател. Психолог заради нещата, които исках да разбера, а писател, защото исках да придам обективна форма на онова, което чувствах, вярвах, разбирах и си представях.

Същата година не успях да премина в по-горен клас. Бях пропуснал твърде много часове и бях прекарал твърде много време в четене на книги извън учебните нужди.

Не чувствах и капка вина за решението си как да прекарвам времето си, но мисълта за провала в училище все пак ме мъчеше. Убедих майка си да ме запише в специално училище, което предлагаше четири гимназиални години за една. В това училище нямаше спорт, нямаше социални събития, и много от учениците бяха възрастни. Към всички се отнасяха с уважение, като към големи хора. Бяхме там с една-единствена цел, която всички осъзнаваха: да учим. Това беше най-удовлетворителната учебна година в живота ми и аз я завърших с най-високите оценки, които някога съм имал.

Извънкласните ми проучвания не спряха, просто бяха ограничени до вечерите и уикендите.

В „Изворът“ се споменаваше драматург, на когото Айн Ранд очевидно се възхищаваше — Хенрик Ибсен. Така че аз отидох в библиотеката и открих театъра. Взимах картите на сестрите си, за да мога да заемам десет-дванадесет книги или пиеси едновременно. Между петнадесетата и седемнадесетата си година сигурно съм прочел към две хиляди пиеси. Написах и няколко собствени. Театърът се беше разкрил пред мен като отделен вид съществуване, по-стимулиращо от всяко друго.

 

 

Бях атеист от дванадесетгодишна възраст. Един ден си вървях по улицата, погледнах нагоре в небето, и през мен сякаш мина ток. Изведнъж осъзнах вселената като нещо единно, и си помислих, че ако Бог е необходим, за да обясни нейното съществуване, то какво обяснява съществуването на Бога? Ако Бог съществува, той е поне толкова удивителен и впечатляващ, колкото е и самата вселена, и има също толкова силна нужда от обяснение. Но тогава кой е създал онова, което е създало Бог? Не е ли по-разумно да приемем съществуването на вселената като отправна точка? Каквито и стадии да е преминала в развитието си, каквито и да са били формите й в различни моменти, в някакъв окончателен смисъл вселената е. Това е началото. Изпитах невероятен прилив на възторг, когато гледах синьото небе над главата си, зелените дървета по нашата улица, хората, колите, играещите деца. Почувствах любов, каквато никога преди това не бях изпитвал съзнателно — любов към живота, към съществуването като такова. Бях обзет от изключително дълбоко чувство за ведрост.

— Най-умните хора вярват в Бога! — крещеше на вечеря същата вечер майка ми. — Айнщайн вярва в Бога! Как можеш ти да не вярваш в Бога?

Аз я прекъснах:

— Но защо вярват хората?

— Тези хора са изключителни. Трябва да знаят.

Същото чувах и в училище: „Да не мислиш, че ти си единственият, който знае кое е вярно, а всички други грешат?“. Започнах да мисля, че повечето хора вярват в Бога само защото другите вярват, а не заради някакво собствено прозрение, знание или преживяване. Чудех се дали това не е основата за повечето им вярвания.

Реших, че най-важното е да запазя суверенитета на собствения си ум — срещу семейството, учителите и който и да е друг, който може да се опита да ме накара да видя света по неговия начин, а не такъв, какъвто беше той в собствените ми очи. „Ето защо «Изворът» е бил толкова важен за теб — ми каза по-късно Айн. — Вече си тръгнал по пътя към основната идея на романа“.

Само че начинът, по който прилагах идеята за независимост, не беше винаги положителен. При срещите си с други хора се прикривах твърде много. Пазех се и не попивах от учителите си неща, които можеха да ми бъдат от полза. В по-късните години често се борех да преоткрия колелото.

Имаше и друг аспект, в който тълкувах погрешно идеята за независимост. След като прочетох „Изворът“, започнах да се упреквам за самотата си. Казвах си, че това е слабост. Представях си, че един идеален мъж може да се наслаждава на хората, без да страда от отсъствието на удовлетворителни връзки. Борех се да потисна желанието си за човешко приятелство. Интересно, но тъкмо Айн ми помогна да разбера същността на грешката си. „Мога да разбера как си останал с такова впечатление от «Изворът», — каза ми тя — но това е грешка“. И то грешка, която, както научих по-късно, много хора са правили, след като са чели романа.

Едно от последствията от моята сдържаност беше, че понякога не успявах да видя как момичетата, които харесвах, отвръщаха на чувствата ми. Лесно подминавах проявите на интерес или топлота. Веднъж — вече бях прехвърлил двадесетте — споменах пред Айн: „Като юноша нямах особен успех с противоположния пол. Може би бях твърде сериозен. Така или иначе, момичетата не ме харесваха“. А тя ме зашемети с прозрението в отговора си: „И да те харесваха, щеше ли да забележиш?“

 

 

Жената, на която се възхищавах, не беше като Доминик, а като Кира, героинята от първия роман на Айн „Ние, живите“, който открих, когато бях на шестнадесет. Кира ме порази — беше много по-рационална, много по-здрава психологически: — млада жена, изпълнена с „целенасоченост, презрение към непоследователното и яростна невинност“. Тя е отдадена на работата, любовта и личната свобода, и няма никакви колебания по отношение на тях. Това ми беше напълно познато.

„Ние, живите“ разказва за борбата на трима млади и талантливи хора да живеят и да постигнат щастие в Съветска Русия, както и за начина, по който системата унищожава и тримата, и то не въпреки, а тъкмо заради техните добродетели. Когато за пръв път прочетох книгата, не знаех, че Айн Ранд е емигрирала в Съединените щати от Съветска Русия.

„Можеш ли да си представиш какво беше да чета романа ти — казах аз на Айн след няколко години — и същевременно да слушам хората да говорят за Съветска Русия като за благороден експеримент?“ Айн ми отговори: „А можеш ли ти да си представиш какво беше да го пиша, да познавам тоя ад, и същевременно да слушам американците да говорят така за Русия — без изобщо да разбират и да оценяват собствената си страна?“

По същото време, когато открих „Ние, живите“, аз попаднах и на друга нейна творба. „Химн“ беше новела, написана няколко години преди „Изворът“. В бъдещия свят на „Химн“ думата „аз“ е изчезнала от езика, заедно с идеята за егото. Индивидът говори за себе си като за „ние“, а за другите — като за „те“. Борбата на героя да се отличи и назове себе си е разработена с такова напрежение, че когато след много страници, изпълнени с „ние“, стигнах до първия ред на кулминационната глава, изпитах невероятно чувство за мощ: „Аз съм. Аз мисля. Аз искам“.

Свързвах тази борба с моята собствена, като разглеждах и двете не от политическа, а от психологическа гледна точка. Борбата, изключително изострена в юношеството ми, беше да си изградя чувство за идентичност и възглед за живота, които да не отстъпват пред мненията и ценностите на другите. За мен Айн Ранд беше най-видният защитник на независимостта, а така се превръщаше и в щит срещу света, който да предпази собствения ми растеж.

Няма как да разбере човек привлекателността на Айн Ранд за младежта — а и за читателите на всякаква възраст, — ако не схване колко задълбочено и многопластово въздейства тя на търсенето на индивидуалното, на независимостта и себереализацията.

Един от най-значимите спомени от юношеските ми години е за разговор, който проведох със сестра си Флорънс една вечер. Говорехме си за това какво искаме от живота. Беше рядко събитие. Обикновено нямахме кой знае колко контакти и не бих казал, че споделяхме много общи интереси.

— Някой ден искам да намеря нещо велико, някаква битка, кръстоносен поход… — казах аз. — Нещо, което наистина да си струва да се воюва за него… Нещо, което да изиска от мен всичко, което съм, и всичко, което мога да дам… Нещо важно. Нещо наистина предизвикателно.

Флорънс, която често се опитваше да ме предпази от това или онова, отбеляза замислено:

— Но в битките понякога се случва някой да бъде ранен.

Битка, която да си струва — точно това щях да намеря в света на Айн Ранд. Мъчех се да изразя този копнеж пред Флорънс… Но, както щях да открия, истинските битки са много по-различни от битките на нашите мечти.

 

 

През 1948 г. — вече бях на осемнадесет — познавах „Изворът“ толкова добре, че ако някой ми прочетеше изречение от книгата, аз можех да изрецитирам пасажа преди и след него. Това доведе до едно практическо последствие, което по-късно щеше да се окаже доста важно: бях се запознал задълбочено с начина, по който работеше съзнанието на Айн Ранд. Сякаш имаше пряка връзка между нейната и моята душа. От първата ни среща ме деляха две години.

След гимназията прекарах дванадесет месеца в Уинипег, Манитоба, където работех в бижутерийния магазин на чичо си, Дейвид М. Коп. Докато баща ми продължаваше да бъде все така дистанциран, майка ми ме умоляваше да забравя за психологията и да се възползвам от възможността, която брат й ми предлагаше — да се присъединя към бизнеса му. Чичо Дейв беше забогатял от бижутерия и недвижими имоти. Нямаше деца и беше готов да ми предложи осигурено бъдеще, стига да остана да живея и работя с него в Уинипег.

— Имаш мозък — казваше ми той — и те бива в приказките.

Мисля, че харесваше енергията и самоувереността ми. Когато му благодарих за щедростта и му обясних, че имам други амбиции, той беше мил и благосклонен. Не ме притисна, въпреки очевидното си разочарование. Каза ми, че ако искам да отида в колеж, да стана психолог или каквото и да е друго, и ако за родителите ми е трудно да поемат разходите, той ще се погрижи за това. Майка ми ме умоляваше да поработя в магазина му поне година, преди да взема решение. Съгласих се, знаейки, че в края на тази година ще направя точно това, което бях планирал.

През есента на 1948 г., когато тъкмо се бях установил в Уинипег, срещнах Ърл Хайман, страстен почитател на книгите, чийто баща имаше великолепна библиотека. За мен беше удоволствие да посещавам дома им, в който говорехме само за книги. Един ден Ърл ми каза:

— Мислех си… Имам една стара приятелка, с която трябва да те запозная. На деветнайсет е и е в колежа. Иска да стане писател и говори за „Изворът“ също като теб. Казва се Барбара Уейдмън.

В началото се оказа трудно да нагласим срещата. Барбара се изплъзваше няколко пъти. По-късно ми каза:

— Той говореше толкова много колко си блестящ, че си те представях метър и петдесет, с дебели очила и изключително чувствителен — с една дума, „интелектуалец“. Изобщо не бях любопитна да те видя.

Ърл се наложи. Отидохме до дома на Барбара, на една от „най-добрите“ улици в Уинипег. На вратата ни посрещна стройно момиче с руса коса, зелени очи, в които проблясваше интелигентност, с топла и донякъде свенлива усмивка, и с невинна ранимост, която веднага ме привлече.

— Нейтън — каза нашият приятел, — представям ти Барбара Уейдмън. Барбара — Нейтън Блументал.