Натаниъл Брандън
Моите години с Айн Ранд (18)

16.

„Искам да видя истинска, жива, в собствения си живот онази слава, която създавам като илюзия! Искам да знам, че има някой, някъде, който също го иска! Иначе каква е ползата да я виждам, да работя и да горя заради невъзможно видение? Един дух също има нужда от гориво. А моето може да свърши.“

Тези думи са на Кей Гонда, героинята от „Идеал“, пиеса, която Айн беше написала през 1934 г. в период на трудна професионална борба. Айн често цитираше този монолог, прилагайки го към себе си.

— Един дух също има нужда от гориво — казваше тя, — а моето е на свършване. На свършване е.

Гонда е красива актриса, която създава такова впечатление за слава, че в крайна сметка се превръща в символ за ценностите и идеалите на своите почитатели. В пиесата тя се опитва да открие дали тяхното възхищение всъщност има някакво значение — тема, която ще преследва Айн през целия й живот. Гонда се появява в живота на неколцина свои почитатели, уж в голяма опасност, и ги предизвиква да й помогнат със значителен риск за себе си. Само един мъж, Джони Дос, преминава изпитанието и загива трагично и ненужно, уж за да я спаси.

Пиесата беше на сцена съвсем за кратко. След смъртта на Айн Ленард Пейкоф я публикува в сборник, озаглавен „Ранната Айн Ранд“. Пиесата е изпълнена с огорчение и страдание и радикално се отличава от бъдещите й творби по емоционалната си настройка, ако и следи от тази настройка да има в цялото й творчество. Тя несъмнено е вик на душа, която се чувства наранена, и хвърля светлина върху една страна от психологията на Айн, която щеше да става все по-централна и заплашителна за нашата връзка.

В пиесата Кей Гонда разпространява слуха, че е търсена от полицията за убийство и че се опитва да избегне ареста. Нито един от почитателите й не е готов да й помогне, докато не среща Джони Дос, млад мъж, който е сам, напълно отчужден, човек, „който не може да живее днес“. Между двамата протича следният диалог:

ГОНДА. За какво мечтаеш?

ДЖОНИ. За нищо. Какъв е смисълът от мечтите?

ГОНДА. Какъв е смисълът от живота?

ДЖОНИ. Никакъв. Но кой е виновен за това?

ГОНДА. Тези, които не могат да мечтаят.

ДЖОНИ. Не. Тези, които могат само да мечтаят.

Пиесата няма за цел да бъде „реалистична“, в смисъл че Айн не вярваше, че хората наистина трябва да са готови да рискуват живота си заради актриса, която харесват, но която всъщност не познават. И все пак Джони отговаря на вижданията на Гонда за това що е човешко, като умира за нея, а Гонда приема жеста, при условие че може да го предотврати.

Имаше паралел между пиесата и връзката между всеки един в нашия кръг и Айн. Тя ни демонстрираше с непреодолима яснота, че основното доказателство за идеализъм е лоялността към нейната работа и лично към нея. Ние бяхме възприели напълно този възглед и вследствие на това самоуважението ни беше свързано с подкрепата за Айн и с положителното й отношение към нас. Няма как някой да разбере мотивацията ми през този период от живота ми, ако не разбере колко дълбоко в мен беше вкоренена тази идея.

Айн и Франк се преместиха от апартамента си на Тридесет и шеста улица в нов, по-просторен апартамент на шестия етаж в нашата сграда на източна Тридесет и четвърта улица №120. Сега всички бяхме в една сграда, макар и на различни етажи: Айн и Франк, Барбара, централата на Института и „Обджективист нюзлетър“, и аз. Лари и Патриша бяха на една пресечка.

Един ден Патриша дойде в апартамента ми, очевидно с намерението да говори, и все пак странно свенлива и мълчалива. Накрая заяви:

— Реших с какво ще се занимавам професионално. Искам да стана актриса — и ме погледна така, сякаш очакваше отрицателна реакция. Не бъркаше напълно. Това беше един от редките мигове, в които не исках да види какво чувствам.

Като чух какво иска, настроението ми се скапа — не защото се съмнявах, че може да бъде добра актриса; знаех, че може. Смятах обаче професията й за една от тези, в които голямото страдание е почти неизбежно. Провалът подхранваше един вид болка, успехът — друг. Страхувах се за Патриша, страхувах се и за нашето бъдеще.

— Какво мислиш? — нервно и предизвикателно попита тя.

За мен беше нещо като аксиома да подкрепям напълно избора й.

— Ако това искаш, какво е най-доброто, което можем да направим? Кажи ми, защо си толкова напрегната?

— Никога не съм харесвала онова, което съм чувала за актьорската професия и за целия й свят. Винаги съм смятала, че е лъжлив, нереален, безумен. Мислех си, че ще решиш, че съм си изгубила ума. Помня как един продуцент каза, че почти не познава щастливи актьори и около него няма нито една щастлива актриса. И все пак тъкмо това ме привлича, това искам да правя, и мисля, че ще се справя добре. Премислям го отдавна. Знам, че е ужасен начин на живот — може би.

Помислих си за приятеля си Ралф Роузман, който беше влязъл в живота ми няколко години по-рано, след като беше написал на Айн ентусиазирано писмо за „Атлас изправи рамене“. Той беше успешен театрален мениджър и от време на време — преподавател по актьорско майсторство. Предложих й да се срещнат. След години Ралф си спомняше:

— Аз бях първият човек, с когото ти и Патриша говорихте за интереса й към актьорската професия. След като поработих малко с нея и поговорихме за театъра, аз бях впечатлен от въпросите, които задава, и реших, че потенциалът й е огромен. Тя показваше по време на уроците качества, които актьорите развиват с години — например емоционална откритост и дързост. Ориентираше се много добре. Единственият й недостатък, който се среща често при начинаещи таланти, беше, че се хвърля в ролята с такава наслада, че не успява да установи пълноценна връзка с другите актьори. По-късно, когато започна да учи при Роуз Шулман, видях, че тази й черта е била поправена. Роуз споделяше моето мнение за потенциала на Патриша. Единственото представление, в което я гледах — във Филаделфия през 1966 г. — беше „Знак на прозореца на Сидни Бръстийн“ от Лорейн Хансбъри. Това беше първото й участие на сцена, мисля. Беше великолепна. Енергията и духът й развълнуваха публиката. Беше прекрасна, разбира се. Никой не би помислил, че й е за първи път. У нея имаше нещо наелектризиращо. Съчетаваше ранимост и истинска сила.

 

 

В късния следобед на 9 ноември 1965 г. светлините на Ню Йорк угаснаха — прословутата авария, която напомни на много хора за „Атлас изправи рамене“.

Знаех, че Барбара е в института, а Айн — в апартамента си. Когато се опитах да се обадя на Патриша и не можах да се свържа, аз се разтревожих, без да имам реална причина. Изтичах по стълбите на улицата и хукнах към апартамента й. Без ток асансьорите не работеха. Качих се пеша двадесет етажа, само за да открия, че я няма. Върнах се на потъналата в тъмнина улица и започнах да я търся. Накрая се отказах и отидох в апартамента на Айн.

След няколко минути се появи Патриша с фенерче. Водеше Франк. И двамата бяха в приповдигнато настроение. Като много други хора Патриша помагаше на хората по улиците или в тъмните сгради да се ориентират. Беше срещнала Франк и му беше предложила да го придружи до дома.

— Какъв ангел хранител! — възкликна Айн. — Спасителката на Франк! Благодаря ти, скъпа!

След час или два всички се бяхме събрали — Айн, Франк, Патриша, Лари, Барбара (която остана само за малко) и аз. Говорехме, ядяхме и се смеехме на светлината на свещи.

— Не е ли прекрасна сцена? — весело каза Айн. По-късно бях удивен и поласкан да я чуя как казва на Патриша: — Ти си толкова добронамерена. Ето защо те обичам.

Напомних си, че за Айн това е само моментно настроение. Колкото и абсурдно да звучи, онази вечер се чувствах изключително удовлетворен.

 

 

Месец по-късно, през декември, с Барбара решихме да заявим официално раздялата си, поне пред семействата и приятелите си. Още не бяхме решили да се развеждаме, но искахме да спрем с преструвките за щастливо семейство. Първите хора, на които казахме, бяха Илейн, Хари, Алън и Джоан; и четиримата приеха доста тежко новината.

Не след дълго Лари и Патриша казали на Алън, че и те са решили да се разделят и разведат. Той ги помолил да не го казват публично още няколко месеца — „защото Барбара и Нейтън тъкмо обявиха раздялата си, а пък не искаме хората да си помислят, че двете събития са свързани. Знаете как започват клюките и слуховете“. Те се съгласили.

С Барбара отричахме, че решението ни за раздяла е свързано с други романтични връзки. „Просто сме несъвместими — казвахме ние, — просто не можем да бъдем щастливи заедно.“ Учудвах се колко страдаха приятелите и роднините ни, за които нашият брак очевидно е означавал много повече, отколкото си бях мислил. Решението ни да не доверяваме на никого истинските си проблеми само задълбочаваше пропастта, която ни отделяше от всички останали.

Исках да кажа на Барбара за Патриша. Вече нямаше причина да крия — освен Айн. Ако кажех на Барбара, тя трябваше да лъже Айн, също като мен, а това беше неприемливо. Въпреки че ставах все по-открит за чувствата си към Патриша, все пак не казвах на Барбара цялата истина. Тя се вълнуваше все повече на тази тема. Чудех се защо й пука. Не спираше да ме разпитва каква е връзката ни, а аз продължавах неубедително да я описвам като чисто приятелска.

От днешна гледна точка за мен е очевидно, че направо я „подлудявах“ с тази измама. Създавах вътрешен конфликт у нея, защото тя ми се възхищаваше и беше убедена, че никога няма да я излъжа. И все пак онова, което казвах, я караше да се съмнява в реалността.

Въпреки че раздялата ни беше официална, а те с Уилфред имаха по-голяма свобода да се наслаждават на връзката си, тя продължаваше да твърди, че ще бъде трагедия, ако не успеем да намерим отново път един към друг. Сякаш беше психологически свързана с мен по същия начин, по който аз самият бях свързан с Айн. От време на време се чудех дали все пак не е права, но това не се случваше особено често. Разбрах, че много от старите търкания с Уилфред отново са започнали да се проявяват.

След много години в своята биография на Айн Барбара заявяваше, че през лятото на 1965 г., изтощена от нашата връзка и влюбена в друг мъж, вече е възнамерявала да поиска развод. Всъщност дълго след това тя още настояваше за помирение. През май 1966 г. тя тръгна на околосветско пътешествие, „за да бъда сама, да помисля за бъдещето и за това какво искам от живота, може би да намеря разрешение за нашата връзка“, казваше тя, и ми написа няколко почти лирични любовни писма, които започваха винаги със „скъпи Нейтън“ или „скъпа моя любов“. В едно от тях питаше: „Казвала ли съм ти някога защо те обичам?“. Сетне сипеше страстни комплименти и ми казваше, че съм я вдъхновил за герой на роман, който е започнала да обмисля да напише. В друго писмо ме объркваше с думите, че всичко, което някога е искала от любовта, е възможно, и че тъкмо аз съм го направил възможно. „Винаги ще те обичам“, пишеше тя. Не се обадих на кораба на рождения й ден, 14 май, защото исках да й покажа колко реално е тогавашното положение, след което обаче започнах да се упреквам, защото знаех колко ще я заболи, и след това започнах да й пиша много по-топли писма, отколкото всъщност исках.

Когато говореше за тези писма след това, Барбара каза:

— Разбира се, не те обичах наистина, не и в пълния смисъл на думата, но чувствах, че трябва да те обичам.

 

 

През 1966 и 1967 г. Айн пишеше последния важен труд в кариерата си, монография, озаглавена „Въведение в обективистката епистемология“, която се публикуваше на месечни свезки в „Обджективист“ и по-късно беше издадена като книга от „Обджективист прес“ и преиздадена от „Ню Американ Лайбръри“. В тази монография тя третираше блестящо един от най-важните въпроси във философията — естеството на понятията. Този труд е едно от най-оригиналните й и важни достижения. Аз бях щастлив, че имах възможността да обсъждам с нея идеите в книгата, и то не само заради ентусиазма си към онова, което беше постигнала, но и като начин да съм едновременно близо до нея и на безопасна територия. По време на един от „медените ни месеци“, както ги наричаше Айн, тя се засмя и каза:

— Не знам дали е добро или лошо, но за теб умът ми е истински афродизиак!

 

 

Когато казах на Айн, че Патриша ще участва в „Знак на прозореца на Сидни Бърстийн“ във Филаделфия, тя веднага отговори, както и очаквах, че трябва да отидем да я гледаме. Айн харесваше Патриша и аз се надявах да успея да развия тази привързаност. Бях убеден, че ако Айн опознае Патриша, преди да открие романтичните ми чувства към нея, щеше да види в нея онова, което виждах и аз. Целта ми беше да бъда открито с Патриша и да впиша връзката ни в живота си на обективист. Бях убеден, че желанието ми е рационално, и се надявах, че в крайна сметка и рационалността на Айн ще се прояви. Беше задължително обаче тя сама да стигне до това заключение. Исках да приеме, че времето ни като любовници си е отишло. Исках старата й добронамереност и здрав разум да се върнат. Исках да разбере, че имам нужда от личен живот, отделен от нейния, и че този живот включва жена от моето поколение. Освен това исках тя сама да ми каже тези неща.

Ненавиждах сметките и манипулациите, които изискваше подобна стратегия, но чувствах, че съм притиснат до стената и оцеляването ми е заложено на карта. У мен се проявяваше някакво друго, непознато „аз“. То не беше младото ми „аз“, което бе пробудила Патриша, нито зрялото, мъжествено „аз“, което беше влюбено в нея, а нещо без възраст, без пол, нещо напълно безмилостно, чиято единствена цел беше да ми помогне да се осъществя и което беше готово да мине през всяко препятствие. Та това „аз“ се усмихна мило на Айн и каза:

— Разбира се, че трябва да отидем и да я видим на сцена. Може да бъде забавно.

На сцената Патриша наистина беше „наелектризираща“, както би казал Ралф Роузман — същество, изтъкано от енергия, светлина и опустошително невинна сексуалност, което излъчваше стилизация в контраст на натурализма на другите актьори. Беше невъзможно да откъсне човек поглед от нея.

Аз седях между Айн и Барбара с неколцина наши приятели наоколо, както и множество студенти от института, които бяха дошли с нас за събитието.

— Прекрасна е! — прошепна ми развълнувано Айн. — Това момиче е истинска актриса!

По-късно, вече зад кулисите, Айн прегърна Патриша и започна да я хвали по начин, който дори за мен беше екстравагантен. Но такава си беше Айн — никаква умереност. Всички се струпаха около нас, за да поздравят Патриша. Лицето й грееше от донякъде замаяно щастие. След това Айн каза нещо удивително и абсурдно:

— Патриша, колко е хубаво, че си приложила към актьорската игра философията на обективизма!

Видях недоумението по лицето на Патриша. Погледът й сякаш ми казваше:

— Какво общо има тук обективизмът?

Но моментът отмина, когато куп хора нахлуха в стаята, за да я похвалят и да й пожелаят успех за в бъдеще.

— Сега виждам по-ясно защо ми казваше, че е много необикновена — каза ми Айн, докато пътувахме обратно към Манхатън. Франк, който се беше състарил изключително много през последното десетилетие и чиито способности вече започваха да западат — както заради пиенето, така и заради ранната сенилност, без ние да виждаме нито едното, нито другото — само промърмори:

— Чудно. Чудно.

След няколко седмици с Патриша се отбихме у Айн и казахме, че Патриша търси от мен насоки за една сцена, която подготвя в момента. Айн и Франк приеха спокойно това за нещо нормално, точно както разчитах. Онази вечер с Патриша наистина работехме върху някои сцени от „Майстор Солнес“ на Ибсен, просто така, за наше собствено удоволствие, и по молба на Айн прочетохме една от тези сцени. Всички бяхме спокойни и в приповдигнато настроение. Сетне Айн отиде до кабинета си и се върна с текста на „Идеал“. Искаше да драматизираме кулминацията между Кей Гонда и Джони Дос. След два-три неуверени опита, Патриша успя да влезе в образа и в психиката на Гонда и резултатът беше направо хипнотизиращ.

— Как го направи? — попита я Айн. — Какво направи, за да я уловиш?

В тона й имаше нещо почти заплашително и видях как Патриша се смразява. Знаех, че не може да обясни вътрешния процес на идентификация с Гонда, не и сега, нито пред Айн, нито пред самата себе си. Знаех също така, че тъй като я разпитва не друг, а именно Айн, тя ще се упреква за тази си неспособност. Докато заекваше и се мъчеше да открие подходящите думи, тя успя да каже само „Ами просто я почувствах“, аз видях как част от топлотата изчезна от очите на Айн. Патриша също го забеляза, но нямаше какво да кажа, нямаше как да помогна.

— Трябва да си способна на нещо повече от това да говориш за чувства — каза й Айн и Патриша отговори объркано и искрено, че се опитва да се научи.

— Аз пък мисля, че си великолепна — внезапно и високо каза Франк. Прозвуча предизвикателно. Вечерта завърши с нотка на емоционално еднообразие.

 

 

Междувременно работата покрай обективизма напредваше.

В началото на 1967 г. ми се обади психологът Албърт Елис, основател на рационално-емотивната терапия, който ми обясни, че много от последователите му го подтиквали да се сближи с обективизма, защото според тях помежду ни имало много общи неща.

— И двамата знаем — каза той, — че разликите ни са много по-дълбоки от привидните прилики. Когато говорим за важността на разума например не мислим за едно и също. Предлагам да направим публичен дебат — рационална психотерапия (така наричаше той системата си тогава) срещу обективистка психология. Това трябва да направи фактите ясни за всички.

След известно колебание аз се съгласих. Не харесвах особено дебатите, но реших, че ще бъде интересно преживяване. Елис предложи и двата института да продадат билети на почитателите си и всеки да запази печалбата за себе си. В една петъчна вечер, на 26 май, около хиляда и сто души се струпаха в хотел „Нюйоркър“. Елис беше продал около двеста билета, ние — около деветстотин. Нашият общ приятел, психологът Лий Шулман, беше модератор.

Въпреки че бях доволен от многото продадени билети, не ми харесваше, че имам такава силна подкрепа в залата. Това вече поставяше Елис в по-слаба позиция, която предпочитах да заемам самият аз, когато ставаше въпрос за интелектуален сблъсък. На няколко пъти трябваше да апелирам заедно с Лий публиката да проявява повече уважение към Елис, който почти веднага я настрои срещу себе си с провокативното си държание и високопарните си тиради, които май бяха запазена марка на стила му на преподаване.

Когато нападна „липсата на реализъм“ у героите на Айн, отклонявайки се радикално от темата на дебата, Айн скочи от мястото си и викна:

— Аз нереална ли съм? И аз ли съм образ, който не може да съществува?

На Лий му отне известно време да възстанови реда.

За Елис вечерта не беше добра. Ядосваше се все повече и разсмиваше публиката. След този дебат Елис започна редовно да напада обективизма и психологическите ми идеи.

Ако и едва ли да го осъзнавах навремето, в крайна сметка забелязах, че някои от критиките му към поведението в обективистката субкултура — относно фанатизма, догматизма и потисническото морализаторстване — са напълно оправдани, независимо от погрешните му тълкувания на обективистката теория.

Ако и семейство Скот да не бяха обявили още официално раздялата си, Патриша се изнесе от апартамента и се премести в една гарсониера на една пресечка разстояние, на Тридесет и пета улица №165, където с Барбара някога живеехме.

Една вечер бяхме на парти у Уилфред. Патриша седеше кротко до мен в ъгъла на дневната, когато Алън Блументал дойде при нас и неочаквано започна да обяснява какъв принос имам към живота му и към този на Джоан и колко много съм помогнал на всички в Колектива. Чудех се дали ми е приятно или намирам отношението му за унизително и подмазваческо и усещах колко жестока е подобна мисъл.

— Ти ми даде професия — казваше той. — Научи ме да вярвам в себе си. Направи брака ми с Джоан възможен. Допринесе с толкова много за това да сме щастливи. Дано да знаеш колко високо оценявам това.

Аз му благодарих, тупнах го приятелски по рамото и той се отдалечи. Когато погледнах Патриша бях удивен да видя в погледа й желание да ме защити. По-късно тя ми каза:

— Изглеждаше толкова млад и самотен.

Чувствах, че Патриша ме обича така, както никой никога не ме е обичал, по начин, който беше изключително важен за мен. Освен това ме разбираше, и то точно за онова, за което имах най-голяма нужда. Не чувствах сляпо обожание; тя беше лишена от всякаква сантименталност и обръщаше внимание на недостатъците ми всеки път, когато решеше, че съм безчувствен, нечестен, студен или капризен. Чувствах пълна подкрепа от нейна страна, но когато ме погледнеше, аз виждах съзнание, което не се бои да възприема онова, което вижда пред себе си.

Може би заради младостта й или пък за това, към което беше най-чувствителна у хората, Патриша изглеждаше свързана с по-младата част от мен, с онази, която беше останала недокосната от Айн или Барбара, с най-откритата, възприемчивата и ранима част. Тя всеки път съживяваше това мое младо „аз“, сякаш съживяваше личност, която бях заровил някъде дълбоко.

— Понякога — казвах й аз — имам чувството, че някой — не питай кой — те е изпратил при мен, за да ми помогнеш да си спомня кой съм в действителност.

— Не е ли странно? — отбелязваше тя. — Ти извличаш на повърхността най-зрялата част от мен, а аз те карам да се чувстваш млад.

— Даваме си онова, от което имаме най-голяма нужда в момента — отговарях аз.

 

 

Плащах си за удоволствието, което изпитвах с Патриша, с вина, тревожност и депресия. Най-лошото беше, че карах и Патриша да плаща за това.

— Бягай, спасявай се — викнах й веднъж. — Бягай от мен и от този свят. Дух като твоя не може да оцелее тук. Потъвам в ужас и се притеснявам за теб.

Тя поклати спокойно глава и каза:

— Обичам те.

— Какво ти причинявам? — продължавах да викам аз, а тя ме погали по лицето и каза просто:

— Не се възхищавам на постъпките ти. Мразя онова, което самата аз правя. Но се възхищавам на теб и ще остана до теб, докогато мога.

— Все по-трудно става — каза ми тя през лятото на 1966 г. — Никога не съм вярвала, че трябва да пазим тайната си толкова дълго. Притеснявам се, че още не съм казала на Лари истината, ако и бракът ни да е приключил. Трудно ми е всеки път, когато виждам Барбара и Айн, да им се усмихвам и да се държа приятелски, като знам, че всичко, което кажа или направя, ще бъде лъжа. Чувствам се притеснена в присъствието на когото и да е от Колектива или института. Държа се странно. Преувеличавам младостта и объркването си, за да прикрия какво чувствам, сетне виждам колко странно ме гледат Джоан или Барбара и знам, че си мислят колко незряла съм. Това е толкова унизително, но не знам какво друго да направя. Не съм добра в лъжите. Вече не се чувствам добре в собствената си кожа. Понякога съм ти толкова ядосана, че искам да избягам. Друг път искам да ти поставя ултиматум — или да обявим истината на всеослушание, или да те оставя. Само че се страхувам да ти поставям ултиматуми, защото не мисля, че си готов, а мен ме е страх да не те загубя. Не мога да те оставя. Не искам. Питам се кое е истинска проява на смелост: да те напусна и да се надявам, че някой ден отново ще сме заедно, или да продължим така, да приемам всичко и да се отказвам от частица от себе си всеки път, и това да е цената, която съм платила, за да те имам.

 

 

Когато най-сетне казах на Барбара за връзката ни с Патриша, нямаше нито драма, нито шокирани реакции. Казах й, защото вече беше нетърпимо да го крия.

— Беше очевидно и неизбежно — каза тя с убит и уклончив глас. — Очакваш ли да трае дълго? — попита ме тя, а аз й отговорих, че не знам. — Няма да трае кой знае колко — заяви тя, може би защото не можеше да осъзнае естеството на тази връзка, или пък защото тя не пасваше на официалните ни теории за секса и любовта. Съгласи се, че Айн никога не бива да разбира за Патриша, „защото, каза ми, ти си прав — това ще бъде краят на всичко“.

От време на време смяташе, че трябва веднъж завинаги да кажа на Айн, че е невъзможно да подновим връзката си. През останалото време обаче беше несигурна, потръпваше и казваше неща като „Един Господ знае как ще приеме отхвърлянето. Бог знае какво трябва да направиш. Ама че бъркотия“.

Барбара продължаваше да ме обърква. Когато се срещахме, тя често заговаряше за нашето бъдеще и за убеждението си, че е трагична грешка да не се помирим.

— Имахме всичко — казваше ми тя. — Не бива да го губим.

Сестра ми Илейн ми разказа, че няколко години преди това, когато се разхождали с Барбара и Джоан, Барбара заявила: „Имам всичко, което някога съм искала. Прекрасен апартамент в Ню Йорк, вълнуваща и важна работа, чудесни приятели и велик съпруг“. Въпреки всичко, което се беше случило, въпреки Айн, Уилфред и Патриша някаква част от Барбара още се беше вкопчила в този мираж. Имаше моменти, в които и аз попадах под въздействието им, но те не бяха особено чести.

Не спираше да ми напомня за най-добрите моменти от съвместния ни живот, сякаш задълбочаващите се различия помежду ни имаха нужда единствено от добра воля, за да се разрешат. Деликатно, едва ли не състрадателно, тя продължаваше да настоява, че каквито и да са кратковременните ползи от връзката ми с Патриша, в дългосрочен план тя ще доведе до катастрофа, дори и без Айн. Оставих я да изложи мнението си от някаква последна готовност да бъда справедлив и обективен към нея.

След доста нерешителност и объркване се съгласих да отида с Барбара за един уикенд в Поконос — курортно селище в Пенсилвания.

— Нека си дадем този последен шанс — умоляваше ме тя. Също както и аз се бях придържал към химерата за нашата връзка много след като тя отдавна беше повехнала, сега беше неин ред да не иска да се откаже, въпреки любовта си към Уилфред. Може би в известен смисъл беше обвързана с мен по начина, по който аз бях обвързан с Айн, и то по същите причини. А може би и защото Уилфред още беше женен и връзката му с Барбара не беше безболезнена, някъде дълбоко в себе си тя се чувстваше сама на този свят, уплашена от непознатото бъдеще.

— Върви — нареди ми Патриша. — Така или иначе не сте се сбогували още. Надявам се да можете да си дадете един на друг най-доброто, на което сте способни. Може би тогава ще разберете по-ясно докъде сте стигнали.

В курорта, докато държах в обятията си Барбара, аз не изпитвах особен ентусиазъм към онова, което правехме, и се боях, че си личи. Барбара изглеждаше почти истерична, сякаш беше решила да даде на тази сексуална среща всичко, което беше сдържала през целия ни брак. След това внезапно се разплака, като скимтеше от болка — нещо, което никога не бях чувал от нея.

— Не мога да го понеса! — хлипаше тя. — Не мога да го понеса! Ще умра! Прекалено е!

Напълно сащисан, аз започнах да я умолявам да ми каже какво става. Тя викна:

— Не мога да понеса идеята, че спиш с Патриша! Направо ме убива!

Страданието й беше опустошително. Чувствах се така, сякаш собственият ми здрав разум помръква. Откъде беше дошла тази експлозия?

— Какво говориш? Моля те, успокой се и ми помогни да разбера какво искаш да кажеш.

Тя продължаваше да повтаря истерично, че се измъчва от представата как правим любов с Патриша.

— Непоносимо е! — продължаваше да стене през сълзи тя. Накрая й казах единственото нещо, което изглеждаше смислено:

— Барбара, защо изобщо ти пука? Аз никога не съм бил твоят сексуален тип. Защо недоволстваш, че съм щастлив?

Тя каза, че ме обича и че никога няма да се сърди на щастието ми, но че не може да понесе идеята, че спя с друга жена. Не забелязваше противоречието в това твърдение.

— Ами Айн?

Барбара повиши глас:

— Това беше друга работа! Айн е различен случай! Тя е друг свят — много по-възрастна е и е велик гений. Не бих и помислила да се сравнявам с Айн. А и освен това от сексуална гледна точка Айн никога не е значела за теб това, което значи Патриша. Да не мислиш, че не разбирам?

Аз отново я попитах безпомощно:

— Но защо изобщо ти пука?

И тогава, най-сетне, след осемнадесет години измъчена връзка, тя ми каза, хлипайки:

— Защото знам какво означава за теб сексът! Знам каква сила излъчваш — тя е много по-голяма от обикновено сексуално излъчване. Познавам те! Познавам израза на лицето ти и не мога да понеса да го даваш на друга!

Мислех си за всички нощи, в които лежах в леглото със стиснати от яд и самота юмруци, докато Барбара лежеше до мен и четеше книга. Спомних си за една конкретна нощ, някога отдавна, в Лос Анджелис, когато бяхме още в Калифорнийския университет. Това беше нощта, в която тя си бе признала, че когато показвам страданието си, тя се чувства разочарована. Щеше да отхвърли такова твърдение след няколко десетилетия като нещо, което противоречи на убежденията й, но в онзи момент то беше врязан в паметта ми спомен. Казах си, че заслужавам цялата болка, която съм понесъл в брака ни, само защото не съм се отказал от него в подходящия момент.

Имаше ли моменти, в които да сме били щастливи заедно? Несъмнено. Дори такива, в които сме били щастливи и сексуално. Това обаче не беше достатъчно, за да оправдае всичко, което бяхме понесли по време на връзката ни. Време беше да се събудим.

Докато гледах как сълзите се стичат по лицето й, аз си мислех, че вероятно никога няма да я разбера, а и не трябва. Тази мисъл незабавно ме накара да се почувствам освободен. Утеших я както се утешава дете. Чувствах единствено смазваща умора.

По-късно попитах Патриша дали е знаела какво ще стане.

— Не — каза тя. — Мислех, че можеш да откриеш, че още я обичаш.

— Патриша, ти си много смел човек.

 

 

През септември 1967 г., по-малко от година преди светът ни да се срине завинаги, институтът нае офис от осемстотин квадратни метра на първите етажи на „Емпайър Стейт Билдинг“. Предлагахме лекции в осемдесет града и хора от целия свят искаха да получат достъп до курсовете ни. Уилфред успя да договори наем за петнадесет години. Това беше най-големият финансов ангажимент в живота ми — почти половин милион долара. „Обджективист“ също се нанесе като наш наемател. Тук започнахме да организираме и съботните танцови забави.

— Да не сме полудели? — притеснено ми казваше Барбара. — Всичко може да рухне, и то всеки миг! Въпрос на време е да се наложи да кажеш на Айн истината, и двамата го знаем. Няма ли да е по-добре да й кажем, преди да подпишем договора?

Осемстотин квадратни метра в „Емпайър Стейт Билдинг“, които да станат дом за всичките ни проекти — наистина исках това.

— Ще намеря решение — казах аз. Не разбирах, че в онзи момент бях излязъл от почти всякакъв контрол.

Осъзнаването колко от собствените си принципи и убеждения предавам ме изпълваше с безпокойство. Усещах у себе си беса на животно, което крачи неспирно из клетката си и реве безпомощно.

Не се чувствах добре с Барбара още от първите месеци на връзката ни, вече не се чувствах добре и с Айн, а на всичкото отгоре предавах единствения човек, с когото все пак се чувствах добре.

Но когато видях вратите на новата централа и пред мен се изправиха блестящите букви на надписа „Институт «Натаниъл Брандън»“, аз усетих, че все още съм човекът и умът, който е поставил началото на философско движение. Погледнах катедрата, аудиторията, залата за конференции, стъклените прегради, бюрата, шкафовете с папки. Мислех си за първото си писмо до Айн и за всичко, през което бях преминал, за да стигна до този ден и до тази гледка. Не мога да оставя всичко това, казвах си. Не мога да се откажа. Защо да го правя? Има толкова много неща, които искам да постигна. Обичам тази битка. Тя е кръстоносният поход, който винаги съм търсил. Дали съм прокълнат, само защото искам Патриша да бъде моята награда?

Понякога идвахме с Патриша посред нощ, когато персоналът отдавна си беше тръгнал, и се разхождахме заедно из помещенията. Веднъж аз спрях в средата на аудиторията, където четях лекции по психология и философия, и извиках:

— Патриша, онова, което искам, е правилно! Искам теб, но искам и всичко това! И имам право да го искам!

Бях шокиран от израза на лицето й; по него се четеше толкова силен гняв, колкото не бях виждал никога преди. От нея лъхаше безмерно морално възмущение.

— Нейтън — каза тя с треперещ глас, — винаги съм обичала Айн и съм й се възхищавала, и винаги съм изпитвала състрадание към нея, но онова, което видях в онази първа вечер на твоята лекция, е истина — тя наистина има извратена страна. Когато стане въпрос за теб, Айн обезумява напълно. Тя е също толкова ирационална, колкото и ония побъркани мистици, които ме плашеха като дете. Направо е луда.

Не я прекъснах, не й забраних да говори така, както го бях направил някога. Не отговорих. Този път обаче тя знаеше, че съм я чул.

И все пак, не допринасях ли тъкмо аз за това Айн всъщност да полудее?

 

 

Раздялата на Барбара и Уилфред назряваше отдавна, тъй като търканията, съсипали връзката им преди години, се появяваха под нова форма и ставаха все по-чести и разгорещени. Струваше ми се, че по принцип двамата са несъвместими.

След няколко месеца, в началото на 1968 г., Барбара завърза приятелство с друг мъж. Това приятелство в крайна сметка щеше да се превърне във връзка, траяла няколко години, и Барбара щеше да говори за нея като за най-щастливата си връзка дотогава. Той се казваше Робърт Берол и беше приятен и мил човек с много положително отношение към живота. За Барбара изглеждаше възможно най-подходящото решение. Въздействието му върху нея беше изумително — в негово присъствие тя направо летеше в облаците.

Бях щастлив да я видя по-щастлива. Беше станала по-ведра и спокойна… и вече не говореше за спасяване на брака ни.

 

 

Откак се беше омъжила за Лари, Патриша работеше под името Патриша Скот. Сега обаче откри, че има поне още шест жени със същото име в нейните професионални среди в Ню Йорк и реши да смени фамилното си име. Една вечер обсъждахме въпроса с Айн и неколцина други приятели и тя поиска мнението ни за няколко имена, които си беше харесала.

— Ако мога да предложа нещо — каза Айн, — какво мислиш за име като Патриша Уайнънд? Мисля, че звучи добре, ти какво ще кажеш?

— Като Уайнънд от „Изворът“ ли? — замислено каза Патриша. Сетне кимна. В професията си стана известна като Патриша Уайнънд.

Никога не съм обсъждал с Патриша стратегията, която прилагах спрямо Айн. И двамата мълчаливо я разбирахме. Знаех обаче, че ако я изразя с думи, това ще я напряга още повече в присъствието на Айн.

— Ще отнеме доста време да се възстановя от всичко, което правим в момента — сериозно заяви тя. — Дори в крайна сметка да останем заедно, няма да се измъкнем без белези. Надявам се да го разбираш.

Знаех, че има моменти, в които ми се сърди за положението, в което я поставям. Не я упреквах. Вината ми пред нея притъпяваше чувството за вина за това, което причинявах на Айн.

Към края на 1967 г. Айн ме попита какво ми се ще да правя на Нова година. Никой от нас не беше в настроение за голямо парти.

— Не искам да посрещам новата година с Барбара и приятеля й на събитие с целия Колектив — казах й аз, знаейки, че ще трябва да уважи такова чувство. — Пък и не искам да оставам насаме с теб и Франк, ще ми бъде трудно и ще ви съсипя настроението.

Бях твърдо решен да празнувам с Патриша. Казах, че се чувствам доста потиснат и че не съм в настроение за празнуване. Оплаквах се често от депресия; за Айн беше очевидно, че често съм нещастен. Приписвах това на разпада на брака си, на твърде многото работа и някакво чувство, че нещо в мен е мъртво, което ми пречи да мисля за подновяване на връзката си с нея; говорех за травмата от някогашните й опустошителни упреци и за липсата на лично удоволствие извън работата. Споменавах всички тези причини, за да обясня лошото си настроение, дистанцираността и отчаянието, които като болест постепенно вкочаняваха тялото ми.

— Имам идея — ведро каза Айн. — Защо не помолиш Патриша да бъде твоя дама? Може би Алън Грийнспан ще покани Лиша и така шестимата можем да прекараме вечерта заедно.

След като обмислих внимателно предложението й, опитвайки се да разбера дали не е капан, аз казах, че може би това е добра идея.

— Има само едно нещо, за което трябва да внимаваш — каза Айн. — Подозирам, че Патриша вече си пада по теб. Трябва да се пазиш и да не я насърчаваш. Не искаш да я нараниш, нали?

Празнувахме в хотел „Плаза“. Като израз на бунт срещу безумната конфигурация на събитието, Патриша реши да се забавлява, да бъде просто и открито самата себе си, без да претегля всяка своя дума. Не се оттегли зад обичайната си фасада на не особено развито хлапе; позволи си да бъде уверена двадесет и седем годишна жена и да се отнася към мен напълно като към свой кавалер за вечерта. Ако се заседях на масата, потънал в разговор с Айн, тя ме сграбчваше весело за ръката и казваше:

— Хайде да танцуваме!

Айн и Франк като че ли искрено се забавляваха, сякаш и те се радваха да са далеч от мрачната атмосфера, която вече неизменно цареше на партитата на Колектива. Докато танцувах с Айн, й казах:

— Това беше наистина добра идея.

— Да — отговори тя — и двете момичета са приятна компания, не мислиш ли?

Франк танцуваше с Лиша, а Алън — с Патриша.

— Мисля, че Алън харесва Патриша повече — каза Айн. — Мислиш ли, че от това може да излезе нещо?

— Кой знае? — вдигнах рамене аз.

Седмица или две по-късно Айн беше ужасно раздразнителна, може би защото подсъзнанието й беше регистрирало сигнал, който съзнанието беше пропуснало, и ми каза ядно:

— В Колектива няма нито един човек, който да посмее да прекъсне разговора ни и да иска да танцувате. Опасявам се, че Патриша е прекалено нахакана. Един идеалист не се държи така.

Знаех, че онова, което чувам в момента, вече не е самоуважение, а егомания.

 

 

Разговорите ми с Айн все повече се въртяха около това какво не е наред с мен, защо съм толкова потиснат и къде съм се изгубил. Знаех, че я прекарвам през Ада. Не й помагах да ме разбере. Понякога, когато не бях изцяло потопен в собствената си болка, аз се притеснявах за страданието, което й причинявах. И все пак не си мърдах и пръста да променя нещо. Отлагах осъзнаването на факта, че нищо няма да се промени, ако аз не реша да го направя. И тъй като непрекъснато отбягвах това, причинявах ненужно страдание и унижение и на двама ни. Не исках да поема отговорността и сякаш очаквах някакво чудо да ме спаси.

Тя не можеше да се съмнява в огромното уважение, което хранех към ума и достиженията й, или пък в отдадеността ми на борбата за разпространението на обективизма. Нямаше защо да се съмнява и че я обичам, ако и еротичният момент да беше някъде недостижимо далеч.

— Хем си тук, хем те няма — казваше тя. — Убягваш ми. Един ден се държиш като влюбен мъж, на следващия си студен и дори не можеш да обясниш защо. Знаеш ли какво мъчение е това за мен?

Имахме зад гърба си почти осемнадесет години прекрасни спомени. Аз бях изградил целия си живот около нашата връзка. Ако бях просто безразличен към нея или ако емоциите ми по начало бяха отрицателни, нямаше да мога да продължа всичко толкова дълго. Романтика нямаше, но любовта съществуваше още. Тогава не се съмнявах в това, както не се съмнявам и днес. Все още я обожавах като богиня на разума. И все пак мисълта, която непрестанно се въртеше в ума ми, ако и да не я изричах, беше, че ако според философията на Айн е неморално да съм влюбен в Патриша и ако съм предал ценностите си с това, че не желая плътски Айн, то поне в това отношение философията й греши. Още не знаех обаче как да защитя подобна позиция.

Съзнателно си казвах, че трябва да има начин да удовлетворя емоционалните нужди на Айн без романтика или секс, и че когато открием този начин, когато Айн приеме, че връзката помежду ни е връзка между умове, а не между тела, че е такава, каквато беше в началото, пред нас ще се отвори път към емоционално възраждане.

— Осъзнаваш ли, че съм те познавал през половината си живот? — казах й аз. Тя ме погледна безмълвно и подозрително. Аз продължих: — Година след като напуснах дома си, намерих нов дом. Май никога не съм оставал сам. Понякога се чудя дали това е здравословно.

— Да не си се уморил от сериозния философски живот? — остро запита тя. — Сам си във всяко едно важно отношение. Освен ако не искаш да кажеш, че трябва да се освободиш от мен.

— Да се освободя от теб ли? Че аз искам да останем приятели завинаги.

— Приятели? Кой говори за приятели! Това пък що за ирационалност е? Да не мислиш, че ще посветя „Атлас изправи рамене“ на приятел? Казах на целия свят, че ти си въплъщение на обективизма. Да не мислиш, че бих казала такова нещо за приятел? Какво ти става? Не придаваш ли вече значение на думите, които използваш? Какво стана с интелекта ти?

Посланието беше ясно — ако не съм влюбен в нея, значи интелектът ми си е отишъл и съм предал философията. Това беше нейната представа за възможност да прекратя „романса“ помежду ни. Провеждахме множество „психологически“ разговори, в които тя се опитваше да ми „помогне“ с моята депресия и объркване, а аз търсех възможности да й подхвърлям намеци, които да доведат до заключенията, които исках.

— Не виждам бъдещето си като третия човек в брака ти с Франк — казвах аз, а тя отговаряше разтревожено:

— Да не искаш да напусна Франк и да заживеем открито заедно?

— Не — отговарях аз, — искам обаче да разбереш колко трудно е станало положението ни.

Тя отговаряше с възмущение:

— И предпочиташ живота с по-низша жена, само защото е по-лесен?

Бяхме възприели термина „психоепистемология“, изкован от Барбара, за да обозначаваме изучаването на познанието от гледната точка на връзката между съзнателно и подсъзнателно, волево и автоматично, както и индивидуалните разлики в методите за когнитивно функциониране. Говорехме за психоепистемологията на човека като рационална или ирационална, като ориентирана към реалността, към емоциите или хората.

— Нещо става с твоята психоепистемология — казваше тя. — Ясният изказ винаги е бил най-силната ти страна. Какво е станало с него? Осъзнаваш ли колко хаотично си позволяваш да се държиш?

Когато не обсъждахме личната си връзка, умът ми работеше както винаги, или поне така ми се струваше. Имаше много случаи, в които бяхме на една вълна, също като в най-хубавите си моменти. Тогава Айн се изпълваше с оптимизъм за бъдещето и заявяваше, че няма проблем, който да устои на синхрона на умовете ни.

— Нима не сме сродни души още откак си бил на четиринадесет? Помисли си само през какво сме минали заедно!

Още беше възможно да бъдем щастливи заедно, да се прегръщаме, да се смеем и да казваме, че живеем в добронамерена вселена.

— Помни — казваше тя, понякога заплашително, понякога весело, но винаги като предупреждение, — без теб Колективът губи значение за мен. Те са опашката, но ти си кометата. Ако помежду ни нещо се обърка завинаги, с мен е свършено. С всичко е свършено. Ти си моята връзка със света и единственият шанс за щастие, който някога ще имам.

Това, което искаше да каже, беше присъда, от която се ужасявах — ако я предадях, това щеше да се равнява на грях пред Светия Дух, който заслужава пълно и безусловно осъждане. Част от мен споделяше този възглед, но той все пак ме парализираше.

Привързаността ми към института и към света, който изграждах, беше още един капан в отношенията ми с Айн. Друг препъникамък беше сравнението, което правех между разрушителните си преживявания с Барбара, когато бях само на двадесет и целият ми живот беше пред мен, и това, което подозирах, че причинявам на Айн сега, когато вече е над шестдесет, след цял живот неспирна борба с един невъзприемчив свят.

Сякаш умът ми беше потънал в блатото на сблъскващи се ценности — всичките абсолютни и във война една с друга.

 

 

От всички дейности на Института най-голямо удоволствие ми доставяше нещо ново, което бяхме започнали по моя инициатива — театърът. Работата на Патриша на сцената беше съживила ранната ми любов към театъра и аз исках да продуцирам пиеси и сам да пиша. Ралф Роузман ме ръководеше по отношение на различните търговски аспекти на начинанието. Барбара беше написала отлична сценична адаптация на „Изворът“ (Айн дори ми каза, че я харесва повече от собствената си екранизация). Филип Смит беше режисьор, говорехме с агенти и актьори и искахме да отворим през есента на 1968 г.

Предполагах, че по това време най-после ще завърша „The Psychology of Self-Esteem“. Имах договор за книгата с „Уърлд Пъблишинг“, издателство, собственост на „Таймс-Мирър“, които притежаваха и „Ню Американ Лайбръри“ (НАЛ). Айн беше обещала на издателя, че книгата ще бъде добра, и поради важността й за НАЛ това се оказа достатъчно, така че той така и не поиска да види дори и част от книгата, докато я пишех. Бях обещал да я завърша през тази година.

Закъснявах. Забавях и много от статиите си за „Обджективист“. Беше ми трудно да се съсредоточа върху писането. Днес ми е трудно дори да повярвам, че именно в агонията и хаоса на онзи период съм писал основните глави за самоуважението.

Айн често закъсняваше със собствените си статии и все пак не спираше да ме упреква, че не предавам моите навреме, като причината според нея бяха заниманията ми със сценичната постановка на „Изворът“.

— Никога нямаше да се съглася с подобен проект — беснееше тя, — ако знаех, че ще ти попречи да пишеш за „Обджективист“. Статиите трябва да са основната ти работа. Нищо не е по-важно от тях.

 

 

Айн не искаше да ме преследва; представата й за самата нея изискваше аз да я гоня.

— Кажи ми какво не е наред. Като те попитам, ти винаги отговаряш, че ме обичаш, и понякога наистина се държиш така, сякаш си влюбен, но в поведението ти няма и грам последователност. Ако връзката ни е приключила, просто го кажи.

Когато правех плахи опити в тази посока, тя незабавно откликваше с бесен гняв, който траеше часове наред. В по-спокойни моменти тя казваше:

— Да не би да е заради възрастта ми? Бих могла да го приема.

Не, не можеше да го приеме. Опитвах се да й го кажа на няколко пъти, но дори и намекът водеше до невиждана буря. Успях обаче да й кажа следното:

— Най-точно би било да кажа, че искам шанса да изградя живот с някого от моето поколение, с когото да мога да имам пълноценна връзка.

— И къде ще намериш твой връстник, който да се сравнява с мен?

— Ти нямаш равна на никоя възраст — мълчаливо обаче се зачудих дали наистина любовта е просто съревнование по философско величие.

— Добре, какво предлагаш тогава? Да не искаш да си като Гьоте или другите така наречени гении, дето се женят за някоя проста домакиня? Знаеш какъв тип хора имам предвид. Презирам ги. Да не искаш да си герой пред публиката, но не и в личния си живот?

Всяка дума беше като удар с чука на моралното осъждане.

— Айн, на света има и други жени, освен теб и домакините.

Тя повиши глас:

— Мъжът, на когото посветих „Атлас изправи рамене“ няма да приеме нищо по-низше от мен! Няма значение дали съм на деветдесет години или в инвалидна количка! Винаги ще смятам така! А ако си долен измамник, поне прояви доблестта да си признаеш, всеки ще си тръгне по пътя, ще изчезнеш от живота ми завинаги, а аз ще се измъкна най-после от това нещастие! Няма да ми се налага да те виждам или да говоря с теб — никога!

В отчаянието си Айн беше започнала да се обръща все повече към Барбара, която се опитваше да привлече като съюзник на своя страна. Това ставаше от около година. Барбара ми каза:

— Айн настоява, че ти я притискаш да продължите връзката си. Казва, че осъзнава напълно, че може и да е твърде възрастна за това. Ако ти предлага шанс да се оттеглиш, защо не се възползваш?

Отговорих й, че май не разбира какво точно има предвид Айн под „шанс“. Когато обаче тя заяви, че не мога да оставя Айн да страда така и че трябва да й кажа истината, аз я попитах дали има предвид, че трябва да й кажа за Патриша.

— Не. Не и за Патриша. Идеята, че си предпочел Патриша пред нея ще я убие.

Аз подчертах, че не съм предпочитал никого пред нея, че чувствата ми са се променили още преди години, много преди да срещна Патриша, но Барбара правилно отбеляза:

— Тя така ще го приеме.

Казах си, че ако Айн става все по-неспокойна и ирационална, то и аз съм допринесъл за това. Като й давах противоречиви сигнали, като не й позволявах да види границите на чувствата ми към нея в началото на връзката ни, като не я принудих да се придържа към първоначалното ни споразумение за „година-две най-много“, като подхранвах чувството й за величие от самото начало.

Понякога, като виждах колко силно страда, смущението и самообвиненията ми направо ме разяждаха. В други моменти обаче изпитвах различно, не по-малко реално чувство — студено безразличие към страдание, което все по-малко уважавах.

В събота вечер танцувах с Айн, с Патриша и с някои от приятелките ни. Борех се да съхраня привидното чувство за нормалност, чудейки се дали истината не е очевидна за всички. По-късно щях да науча, че части от нея наистина са били очевидни, поне за неколцина студенти, които са подозирали, че с Патриша имаме връзка.

След години, размишлявайки за „добрите стари времена в Института“, сценаристът Ричард Данъс отбеляза:

— Докато ви гледахме с Патриша ни се струваше съвсем естествено и логично да сте влюбени един в друг. Някак си си пасвахте. С Барбара не беше така — не че я критикувам, разбира се — и съм сигурен, че не само аз мислех така. С Патриша не ни озадачавахте. Виж, с Барбара вече бяхте непонятни.

 

 

Сблъсъците на Айн с Франк се влошаваха. Умът му продължаваше да запада, ако и никой още да не забелязваше напредъка на артериосклерозата. Той избухваше срещу Айн със страшна сила, понякога в мое присъствие, и аз виждах израза на безпомощност и объркване по лицето й.

— Франк, скъпи, да не си ми ядосан за нещо, което да не си ми казал?

Водеха безкрайни разговори за неговата психоепистемология. Айн говореше, а Франк слушаше мълчаливо, само от време на време промърморваше по нещо в отговор. Айн често ме питаше:

— Имаш ли някакви предложения как да насърча Франк да говори повече с мен?

Аз предположих, че Франк може да е натрупал много гняв срещу нея. По-късно тя ме уведоми:

— Питах Франк за това, и той каза „в никакъв случай“. Грешиш.

Франк имаше собствен малък апартамент по това време, в който рисуваше — и пиеше. След години, след смъртта му, когато откриха, че апартаментът е пълен с празни бутилки, Илейн ми каза:

— Айн отказа да повярва, че е станал алкохолик. Каза, че вероятно е използвал бутилките, за да „смесва боите си“. Виждаше онова, което искаше да види.

 

 

В началото на пролетта на 1968 г. се прояви още една страна от психологията на Айн — склонността й да използва хората изключително хладнокръвно и лицемерно. Тъй като отношенията ни продължаваха да се влошават и тя се обръщаше все по-често към Барбара за помощ, Айн често изливаше мъката си пред нея по начин, който направо й късаше сърцето. В същото време говореше пред мен за Барбара със стряскащо неуважение. Нито моментите на привързаност към Барбара, нито презрението й можеха да се приемат чистосърдечно; трябваше да знае човек каква цел обслужват в дадения момент или в какво настроение се е оказала Айн в този конкретен ден. Когато например се фокусираше върху историята на брака ми, тя казваше, че е била напълно наясно, че Барбара не е жената за мен — че не е достатъчно силна и целенасочена. Но когато заподозря, че може би съм привлечен от Патриша (което не спирах да отричам, ако и да възхвалявах непрекъснато достойнствата й), тя заяви, че Барбара е единствената „друга жена“ в живота ми, която може да приеме. След това тя направо обяви Барбара за своя духовна сестра. Чувството за вина у Барбара за това, че лъже Айн, като пази тайната ми относно Патриша, започна да расте.

Барбара се чувстваше задължена да слуша, макар и все по-трудно, разказите на Айн за страданието й. Айн твърдеше, че според нея нежеланието ми да бъда „другия мъж“ в брака й е просто рационализация. Казваше:

— Ако наистина изпитва към мен онова, което твърди, и ме вижда по начина, по който твърди, че ме вижда, ще трябва да е готов да бъде част от харем. Не знае ли, че най-голямото доказателство за любовта ми към него е тъкмо това, че го избрах въпреки щастливия си брак и разликата във възрастта ни?

Айн беше споменавала и пред мен за харема. Веднъж, когато изказах пред нея желанието си за личен живот извън Института и работата, тя незабавно отговори:

— Искаш да кажеш личен живот извън мен, нали?

Това беше достатъчно, за да отприщи дълга, безстрастна и възмутена реч.

— Нямаш право на други интереси. Оставила съм труда на целия си живот в ръцете ти. Казала съм на света, че ти си мой интелектуален наследник. Не съм минала през ада през последните четиридесет години, не съм се борила, борила, борила, не съм търпяла, за да можеш ти да ми изпиеш кръвчицата! Няма да се оттегля благородно и да те оставя да пожънеш плодовете на агонията ми! Нямаш право на случайни приятелства, на отпуски, на секс с по-низши жени! Да не мислиш, че ще ти позволя да ме изхвърлиш на боклука? Това ли си представяше? А?

Такива тиради бяха станали всекидневие. През пролетта на същата година Барбара продължаваше да ме притиска да кажа на Айн, че не съм влюбен в нея. И дума не обелваше за това да й кажа за връзката си с Патриша, може би защото още мислеше, че рано или късно Патриша ще изчезне от живота ми.

Айн ставаше все по-подозрителна и враждебна към Патриша, тъй като собствените ми чувства ставаха все по-явни, и търсеше всяка възможност да намери някакъв недостатък у нея. Докато някога говореше за нея като за възможна партия за Алън Грийнспан или Ленард Пейкоф, сега твърдеше, че подобна идея е невъзможна и отричаше някога изобщо да е мислела иначе.

— Не си позволявай да мислиш дори за миг — каза ми веднъж тя с глас, разтреперан от потиснат бяс, — че Патриша или някоя друга такава ще осребри моята амбиция, ум и усилия. Не съм живяла живота си, за да ти го отстъпя, да легна и да умра.

Докато се връщахме от една разходка извън града, на която бяхме отишли, за да поговорим, Барбара каза:

— Изглеждаш ужасно. Никога не съм те виждала по-съсипан. Изглеждаш толкова изтощен. Боже, как се забъркахме във всичко това?

Влязохме в гаража на сградата и главата ми падна върху волана в пълно отчаяние.

— Трябва да кажа на Айн цялата истина — казах аз. — Не мога вече да понасям това. Цялата ситуация ме побърква, гади ми се от самия мен. Ще й кажа истината, пък всичко да върви по дяволите, накъдето и бездруго е тръгнало.

Сега беше ред на Барбара да се уплаши. Тя прошепна нежно и настоятелно, че не знам какво говоря, че реагирам твърде емоционално, че имам нужда да мисля по-ясно. В думите й имаше нотка на твърда, практическа пресметливост.

— Готов ли си да се откажеш от института? — каза тя, сякаш обсъждахме края на света — на нейния свят. — Да се откажеш от всичко, което сме създали? Просто ей така да напуснеш обективизма? Да напуснеш института? Как можеш да направиш подобно нещо? Не можеш. Никога няма да можеш да се погледнеш в очите отново.

 

 

Когато осъзнах, че се чувствам като измамник пред собствените си студенти, когато видях, че нищо в работата ми вече не ми доставя удоволствие, а срещите ми с Айн са сведени до дълги, изтощени разговори, съставени единствено от съжаление, гняв, вина и взаимно нараняване, когато разбрах, че помежду ни не е останала и капка достойнство, когато чух Айн да изказва с крясъци подозренията, че си падам по някаква „шантонерка“, а Патриша да ми казва след едно турне извън Ню Йорк: „Липсваше ми, но се радвах, че не съм тук, че съм далеч от всичко, далеч от тая лудница“, вече знаех, че не мога да остана повече пасивен. Трябваше да действам, да върна връзката си с Айн към реалността, независимо от последствията. Трябваше да й съобщя — ясно, изрично и несъмнено, — че продължаването на романса ни е невъзможно, че любовта си е отишла. Бях непростимо пасивен твърде дълго. Трябваше да започна да поемам отговорност, а във връзката си с Айн бях доста назад в тази област.

Реших да й напиша писмо, което да й връча лично, така че да го прочете в мое присъствие. Знаех, че ако се опитам да й кажа какво мисля, нямаше да ме остави да довърша; само след секунди щеше да последва взрив. Вече не се боях от гнева й; бях се изправял пред него твърде много пъти, а и така или иначе писмото едва ли щеше да ми го спести. Страхувах се обаче, че никога няма да имам шанса да бъда чут и разбран.

Писмото ми даваше и възможността внимателно да подбера думите си, да кажа точно каквото искам без възможност за двусмислие или погрешно тълкуване. Можех да се изразя тактично, ясно и с любов. Все пак бях писател — знаех как да се изразявам на хартия. Това беше най-предизвикателната задача в живота ми. Целта ми беше да й съобщя, че времето ни заедно като любовници е изтекло и че най-страстното ми желание е да бъдем близки приятели и интелектуални съратници. Работех по писмото по-грижливо, отколкото по който и да е друг проект. Исках Айн да разбере, че трябва да имам собствен живот.

Думите ми се съсредоточаваха върху разликата във възрастта, но, разбира се, имаше и куп други аспекти от личността на Айн — яростта й, манията й за величие, — които отдавна бяха угасили романтичните чувства, които хранех към нея. А още по-дълбоко от подобни съображения отиваше простичкият факт, че на двадесет и четири години бях объркал страстната възхита с романтична любов и не бях проявил достатъчно разум, за да се измъкна. Писмото не обръщаше внимание на тези въпроси.

Когато Барбара го прочете, по лицето й се изписа страх. Каза ми обаче, че писмото е добро — доколкото изобщо подобно писмо може да е добро, и че се чувства „вцепенена“ при мисълта за реакцията на Айн.

След това заяви нещо неочаквано, чиято истинност аз осъзнах доста по-късно:

— И за миг не съм си помисляла, че очакваш това писмо да свърши работа. Идеята, че с Айн изобщо някога ще бъдете приятели след всичко това е някаква лоша шега. Част от теб вече знае, че няма начин да спасиш ситуацията и да получиш всичко, което искаш. Мисля, че намерението ти е да предизвикаш криза. Вярвам, че знаеш как точно ще свърши всичко това, и смятам, че дори се опитваш да го организираш.

Една вечер към края на юни Айн дойде в новия ми апартамент на вечеря. Когато влезе и ме видя, тя ме прегърна загрижено и каза:

— Скъпи, какво има?

Казах й, че трябва да говоря с нея. Решихме първо да се опитаме да хапнем, но беше невъзможно. Разтревожена от поведението ми, Айн стана изключително грижовна и състрадателна. Казах й, че съм написал писмо, в което съм се опитал да изложа гледната си точка за основния проблем в нашата връзка. Веднага щом чу това, топлината изчезна от очите й и аз разбрах, че никога вече няма да се върне, не и към мен.

— Да не си написал, че не си влюбен в мен? — остро попита тя. Аз й подадох писмото.

Беше дълго няколко страници. В него се извинявах, че не съм споделил по-рано с нея истината за чувствата си. Признавах невероятната радост и любов, която съм преживял с нея през годините. Говорех за чувството, че съм натрапник в брака им с Франк, за това колко оправдано е това чувство, и за нуждата си от мой собствен личен живот. Казах й, че двадесет и петте години разлика помежду ни правят секса невъзможен за мен, както и че искам отново да бъдем невероятните приятели, които някога сме били.

След минута и половина тя вече крещеше с ярост, която надминаваше и най-лошите ми очаквания.

— Копеле такова! — пищеше тя. — Копеле, копеле! Нищожество! Измамник! Долнопробна свиня! — сетне скочи на крака и каза: — Няма да търпя да стоя сама в една стая с теб. Искам Барбара да дойде! Да види само каква низост!

Изтича до телефона, обади се в апартамента на Барбара и каза с треперещ глас:

— Слизай веднага да видиш какви ги е свършило това чудовище!

Когато Барбара пристигна, Айн вдигна писмото — цялото й тяло трепереше — и попита:

— Виждала ли си тази нечовешка измет?

Барбара се престори на изненадана и не отговори. Когато го прочете, тя кимна към Айн с изражение, което можеше да значи всичко, и въздъхна тежко.

— Всичко, което някога си твърдял, че си — говореше Айн с изкривено от омраза лице — е лъжа!

Любовта ми към „Атлас изправи рамене“ била лъжа, посвещаването ми на обективизма било лъжа, идеализмът ми бил лъжа, дори психологическата ми работа била измамническа.

— Всичко си откраднал от мен! Кога си имал и една собствена оригинална идея?

Разбрах, че не чувам нищо ново. Прехвърлях в ума си и други случаи, в които Айн пренаписваше историята на други хора.

Независимо от тактичността на писмото, основното послание, което тя веднага схвана, без да обръща внимание на нищо друго, беше, че е твърде стара, за да събужда романтични чувства у мен. Цялата й енергия беше насочена сега към това да отрича страданието си.

Дълбоко личното значение на онова, което става помежду ни, вътрешното опустошение, което преживяваше, беше отхвърлено надалеч. Лесно беше да проследя вътрешните й процеси: тъй като бях копеле и измет, нямаше как да мога да я нараня, и следователно тя изпитваше не болка, а морално възмущение. Вече бях виждал подобни рационализации, в които обаче не бях страна. Познавах начина, по който отблъсква чувствата, застрашаващи представата й за самата себе си.

Тя крачеше из стаята, докато аз и Барбара седяхме мълчаливо и я наблюдавахме. Първият й импулс беше да скъса с мен веднага.

— Ще те изоблича в „Обджективист“!

Някъде изпод притеснението ми започна да надига глава някакво странно, едва ли не лековато спокойствие. Прав беше, казвах си, прав беше. Бях разбрал Айн напълно правилно. Тя още не знаеше за любовната ми връзка с Патриша; знаеше само, че не искам да продължа връзката си с нея — и беше готова дори и само заради това да ме изгони публично, да отрече стойността на работата ми и да каже на последователите ни същото, което казваше сега — че съм „предател на обективизма“ и „пълен измамник“.

— Какво ще правя? — простена тя, сякаш бяхме там, за да й помагаме. — Дадох му публично одобрението си. Посветих „Атлас“ на него. Ако може да направи това, значи е способен на всичко. Как да разбера какво може да направи или да каже, за да ме уязви публично?

Имах чувството, че най-голямото й притеснение е, да не би да си отмъстя за всяка нападка, като разкрия тайната на нашата връзка.

— Ако не получа гаранции, че ще бъда защитена от него, ще го опозоря. Ще съсипя името му. Няма значение какво ще стане с него — трябва да защитя себе си!

Не придавах буквално значение на думите й; дори и в състоянието, в което бях тогава, ги смятах за пълна глупост. Знаех, че рано или късно по-практичната й страна ще осъзнае, че за да ме изобличи публично, ще трябва да спомене какво е пишело в писмото. Погледнах Барбара и ми се стори, че и тя мисли същото.

Когато Айн започна да говори за отмяната на всички планове за постановката на „Изворът“, аз я слушах напълно безразлично, сякаш ставаше дума за проект, с който съм се занимавал в някакъв друг живот. Беше започнала да се успокоява и очевидно беше осъзнала практическите трудности да ме изобличи публично на този етап. Едва ли можеше да каже пред света, че изпъжда Натаниъл Брандън като говорител на обективизма, защото е предал любовта й и е отказал да спи с нея. Ако щеше да има аутодафе, тя трябваше да намери други основания за него.

Почти несвързано тя заговори на Барбара, сякаш мен изобщо ме нямаше там, за това да ми даде „още един шанс“. Личната ни връзка, обяви тя, е приключила, но може би „той може да ми покаже, че все още е компетентен и достоен за доверие да представлява обективизма“. Как можех да й докажа подобно нещо не стана ясно, пък и аз не посмях да попитам.

Когато двете излязоха и аз останах сам, най-живото ми желание беше да говоря с Патриша. Тя обаче беше извън града, работеше в един летен театър. Вкопчих се в образа й — единствената опора в един разпадащ се свят.

Бях в агония. И все пак насред угризенията, безпокойството и най-тежката болка, която съм преживявал някога, бях доволен, че всичко това се е случило. Бях доволен, че съм дал на Айн писмото. И страстно съжалявах, че не съм го направил преди години.

Това беше първата стъпка към конфронтация, която щеше да бъде много по-жестока от тазвечерната. Това обаче беше и първата стъпка към едно връщане към реалността и към възстановяването на моето самоуважение.

 

 

След онази вечер с Айн разговаряхме рядко и почти само по работа относно „Обджективист“ — до деня, в който се видяхме за последен път.

През юли имахме няколко работни срещи, които бяха изпълнени с неудобство и доста официални. Разговорите ни за умственото и емоционалното ми състояние бяха дистанцирани и безлични. След осемнадесет години близост бяхме изгубили способността да си говорим просто и естествено. Когато се срещахме, очите ни биваха сухи: всеки плачеше сам. Признахме си го. Аз се развълнувах от прямотата, с която Айн призна, че и тя плаче, ако и гласът й да беше напълно лишен от емоция, когато го споделяше.

— Как се чувстваш? — попита ме тя веднъж и аз отговорих, че съм адски зле.

— Но адът сега е доста по-спокоен и светъл от този преди месец.

Тя кимна и аз продължих:

— Ами ти?

— Както виждаш — адски зле.

Говорехме сухо и делово, като двама счетоводители, които сравняват цифрите в книжата си.

Виждах, че има моменти, в които, в отговор на болката и у двама ни, Айн искаше да общуваме пълноценно. Виждах също така, че иска аз да направя първия ход, да й позволя да отстъпи от съпротивата на официалната си интелектуална позиция срещу мен. Само че още не бях й казал за Патриша и знаех, че скоро и това ще излезе на бял свят. Дотогава всяка топлота между Айн и мен щеше да бъде измама, която вече не бях готов да търпя. Ако изобщо някога отново щяхме да сме близки, исках тази близост да се основава на почтеност.

Айн има нужда от време, казвах си, за да приеме факта, че вече не съм влюбен в нея. Надявах се връзката ни да може да се стабилизира отново в тази рамка. След това щях да й кажа за връзката си с Патриша през последните години. Надявах се да се примири с тези факти.

Колкото и глупаво да звучи днес, докато една част от мен копнееше да се отърве напълно от тази среда, друга не можеше да изостави идеята, че всичко може все още да приключи щастливо. Тази част смяташе, че действам рационално и правилно в желанието си да продължа работата си с института и списанието, да съм близък приятел с Айн и да живея с Патриша, а аз чувствах, че всички сме в плен на някаква огромна, трагична, ненужна грешка.

И все пак някакъв глас в мен казваше, че тази изпълнена с горчивина жена срещу мен на дивана е човекът, в когото се бях влюбил, след като за пръв път бях прочел „Изворът“ — както и че Айн Ранд вече не съществува.

Усещах подобен конфликт и у самата нея. Имаше моменти, в които ме гледаше с омраза, както и други, в които тъмните й, потънали в страдание очи се сепваха: „Ама това е Нейтън! Това е човекът, с когото споделях всичко!“

На Барбара казваше:

— Вече няма какво да очаквам, няма на какво да се надявам в реалността. Животът ми свърши. Той ме принуди да се оттегля завинаги в кула от слонова кост. Открадна ми този свят.

Айн каза, че очевидно трябва да поговоря с някого, който да е емоционално неутрален по отношение на проблема. Предложи това да е Алън Блументал. Аз се съгласих не защото мислех, че Алън може да ми помогне „да си изясня мислите“, а защото смятах, че ако разбере какви са фактите, може да повлияе на Айн да поеме в по-трезва посока. Знаех, че каквото и да му кажа, веднага ще стигне до Айн. И двамата го бяха заявили още от самото начало. Никой не споменаваше дори, че имам право на поверителна информация по въпроса, но пък и аз също не обелвах и дума за това.

Айн ми позволи да обсъдя с Алън всички подробности от нашата връзка. Призна, че няма как той да участва ефективно, ако не знае за това.

Спомням си момента, в който влязох в апартамента на Алън. Двамата с Джоан ме гледаха внимателно и уклончиво. В изражението на Джоан имаше нотка на удовлетворение. От няколко месеца насам Колективът усещаше приближаващата буря. Никой не можеше да си представи каква ще е тя, но всички знаеха, че сблъсъкът ще бъде между Айн и мен. Сега жаждата на Джоан да научи за какво става въпрос беше почти осезаема. Спомням си как си помислих на влизане в кабинета на Алън, без нещо да трепне в мен, че Джоан трябва да е натрупала доста лоши чувства към мен и че претенциите й за вечна благодарност са празни приказки. Ако бях обърнал внимание, щях да разбера това много по-рано.

Каквито и да бяха оплакванията й, тя така и не ми ги каза. От нея чувах само колко съм й помогнал за личните й проблеми.

Докато разказвах за връзката си с Айн, трябваше да внимавам да не се разсмея, докато гледах неволното потръпване на носа на Алън, което беше толкова типично за него, когато някой наранеше чувствителната му душа. Беше очевидно, че не одобрява връзката. Когато видях нарастващата му симпатия и загриженост за мен, аз си позволих искрица надежда.

— Но това е чудовищно! — възкликна накрая той. — Какво й става на Айн? Как може да не вижда колко ирационална и нечестна е? Изобщо не е трябвало да позволява подобна връзка! Та тя е с двадесет и пет години по-възрастна от теб — нейна е била отговорността да помисли за това в самото начало! Катастрофата още тогава е била неизбежна! Да оставим теб, ами я виж какво е причинила на Франк и Барбара!

Когато протестирах, че едва ли съм невинна жертва, нетърпеливият му жест ме накара да млъкна.

— Нейтън, толкова си наивен!

Каза ми, че от известно време насам с Джоан са притеснени от параноята, от яростния темперамент и от слепотата на Айн към всичко, което не се отнася пряко до нея. Настояваше, че е готов да заеме моята страна и да направи всичко възможно, за да вразуми Айн. Каза, че трябва да я „спасим“ — както заради самата нея, така и заради мен.

— Боже Господи — каза той, — и като си помисля, че понякога с Джоан сме те упреквали, че си напрегнат, рязък или безчувствен! Невероятно е, че изобщо си бил в състояние да функционираш, да направиш всичко, което си направил, да понесеш този абсурден товар през всичките тези години! Благоговея пред теб повече от всякога!

Не от благоговение имах нужда, а от сила. Срещата ни се проведе в неделя и аз знаех, че още на следващия ден той има среща с Айн, за да изслуша нейната версия за събитията. Когато ми повтори още веднъж, че напълно мога да разчитам на него, аз му напомних, че още не е говорил с Айн. Той се изпъна на стола си и каза — с надеждата, че мога да намеря думите му за окуражителни:

— Можеш да ми се довериш, и ще ти кажа защо. От теб ме е страх повече, отколкото от Айн.

Не ми се обади във вторник сутрин, както беше обещал, така че му се обадих аз. Първите му думи бяха:

— Сега ще решиш, че ми е промила мозъка.

Веднага разбрах, че точно това е станало. Слушах го с познатото вече чувство за непоносима тежест, докато обясняваше:

— Айн ми обрисува съвсем различно ситуацията. Нямах представа, че тъкмо ти си я преследвал през всичките тези години, докато тя ти е давала куп възможности да се оттеглиш от връзката. Да ти кажа истината, шокиран съм от жестокостта ти! Очевидно имаш сериозни психологически проблеми!

На следващата ни среща му казах, че не съм преследвал Айн, както му е казала тя, ако и тя да държеше изключително много на тази фантазия, и му разказах как се бяха развили събитията и каква беше активната ми роля в тях. Собствените му познания за психологията на Айн го правели склонен да ми вярва, каза той, и спомена, че Айн има свои собствени проблеми и неща, за които е сляпа, и че истината несъмнено е много по-сложна, отколкото мисли който и да е от двама ни.

Исках да му кажа за Патриша — първо, защото тя беше основен елемент от цялата ситуация, и второ, защото смятах, че собственото му мнение за нея ще му помогне да ме разбере по-добре. Проблемът беше, че не бях готов да го карам да лъже Айн заради мен. Барбара беше съгласна, че не мога да го поставям в такова положение. Реших да му споделя, че съм влюбен в Патриша, но не и че имаме връзка.

Започнах да му разказвам за връзката си с Барбара, тъй като именно от нея беше започнало всичко, и говорех за годините на самота и сексуални лишения, както преди, така и след началото на любовната ми афера с Айн.

— Твоят проблем, Нейтън, е, че приписваш твърде голяма важност на секса.

„Защо ли му разправям на тоя евнух каквото и да е?“ — с отвращение си помислих аз. Но тогава бях нетърпелив да постигна някакво решение и продължих, като му признах за дълбочината на чувствата си към Патриша.

— Ще трябва да се откажеш от нея — заяви той, сякаш се разбираше от само себе си. Попитах го дали ако го направя значението й за мен ще намалее. Той вдигна рамене:

— С това ще трябва да се оправиш сам.

Понеже замълчах и той усети, че няма да съм чак толкова послушен, колкото е очаквал, Алън каза:

— Добре де, какво си мислиш, че ще стане иначе? Ти зависиш напълно от Айн. Цялата ти репутация е на „господин Обективизъм“, а за това имаш нужда от нейното одобрение. Как ще си изкарваш прехраната?

Аз се усмихнах вътрешно и си помислих: наистина ли смята, че съм приклещен в ъгъла? През последните няколко лета прекарвах по шест седмици в Калифорния и изнасях лекции в Лос Анджелис и Сан Франсиско; бях се привързал към Лос Анджелис и напоследък си мислех дали да не се преместим там с Патриша, ако ситуацията в Ню Йорк стане неспасяема. Междувременно обаче мисълта да напусна града беше болезнена. Отговорих му:

— Ще се преместя в Ел Ей и ще започна практика като психотерапевт.

Алън ме погледна така, сякаш напълно съм си изгубил ума.

— Ама Нейтън, Айн няма да ти позволи.

Презирах вече не Алън, а себе си: затова че съм го одобрил като психиатър, за това, че изобщо някога съм си представял, че може да ми бъде съюзник в подобна битка, за това, че съм му приписвал независимост или почтеност. Чувствах се напълно съсипан, но не можех да се контролирам.

— И как мислиш, че ще ме спре?

До този момент, в опит да ме защити, Алън беше давал доста цензурирани отчети на Айн за напредъка на разговорите ни, без да споменава колко всъщност съм отчужден от нея или колко силни са чувствата ми към Патриша. Мога само да предполагам колко голям е бил собственият му смут тогава; по онова време обаче изобщо не можех да мисля за това. Така или иначе краят наближаваше.

Когато Алън най-накрая каза на Айн за любовта ми към Патриша, тя незабавно заяви, че при никакви обстоятелства не иска повече да говори с мен. И Алън, и Барбара ме уведомиха, че Айн е стигнала до невиждани висини на яростта.

— Дори не можеш да си представиш какво говори за теб — каза Алън. Спряхме да се срещаме, защото стана ясно, че няма никаква полза. Барбара каза, че всяка следваща комуникация с Айн трябва да минава през нея.

— Страшният съд наближава — казах на Патриша аз, и когато тя ме попита какво имам предвид, аз отговорих: — Това е денят, в който всичко ще се разкрие.

Патриша забеляза, че изглеждам облекчен.

— Така или иначе Страшният съд ще е страшен за всички ни. Айн обича да казва „Съдете и бъдете готови да ви съдят“. Чудесно. Мисля, че всеки ден от нашия живот е Съден ден, и собственото ни его е съдникът.

Като условие да продължи подкрепата си за Института „Натаниъл Брандън“, тоест да даде „одобрението“ си, Айн изиска писмо от мен, в което да призная, че съм се държал в разрез с принципите на обективизма. Аз се подчиних с безразличие и надрасках една бележка с едно-две изречения. По това време нямаше никакво значение да призная, че не съм съвършен обективист. В писмото ми не се споменаваше конкретно действие или човек. Смятах, че така успокоявам параноята на Айн, че смекчавам патологичните й фантазии, според които ще направя нещо, с което да опозоря нея и обективизма — сякаш писъмцето можеше да я защити или пък щеше да има значение за някого другиго, освен за нея.

Слушах спокойно как Барбара изброява новите „условия“ на Айн, които изискваха да посветя живота си изключително и само на обективизма, да отхвърля всеки друг интерес и цел и някак да я убедя, че умът ми още е надежден и че може да ми се вярва да я представлявам. Осъзнах, че нито Барбара, нито Айн са схванали абсурдното противоречие един човек да преподава обективизъм и същевременно да прилага себеотрицанието, което изисква Айн. Да изоставя егото си и да проповядвам колко морален е егоизмът? Ако грехът ми е бил лицемерието, нима изкуплението му трябваше да бъде ново лицемерие?

— Трябва да знаеш — каза Барбара, — че Айн не проявява особен ентусиазъм към това да продължиш да работиш в Института при каквито и да е обстоятелства. Мисли, че трябва на всяка цена да те изобличи в „Обджективист“. Но на какво основание — че си влюбен в Патриша? Това е истина, но тя едва ли може да я каже. Единственото, което те пази в момента, е страхът на Айн за собствената й репутация.

Най-сетне разбрах, напълно и безвъзвратно, че всяка надежда за помирение с Айн е била самозалъгване, поредният случай, в който не виждам нещо, което ще ми извади очите. Знаех, че следващата стъпка е да обявя пред Айн, че съм имал връзка с Патриша. Не я направих. Страхувах се, ако и да не можех да кажа точно от какво. Страхувах се от гнева на Айн, разбира се, но това не беше всичко. Най-много се страхувах може би да се изправя съзнателно и неизбежно пред факта, че съм предал себе си за нищо. Ако бях казал истината от самото начало, резултатът щеше да бъде същият (в това не се съмнявах), но поне щях да съм спестил на всички много страдание. Беше трудно дори да си спомня какви са причините, които ме бяха накарали навремето да мисля, че нямам избор.

 

 

До мен започваха да достигат първите слухове за нови обвинения, които Айн беше повдигнала и сега се разпространяваха сред приятелите ни. Те звучаха толкова абсурдно, че сякаш целият ни свят се беше превърнал в лудница. Потъвах все по-дълбоко в някакъв кошмар наяве. Ленард Пейкоф, който се беше върнал от изгнанието си в Денвър и гордо беше заел мястото си до Айн, ме гледаше напрегнато, сякаш бях някакво непредсказуемо бедствие, което можеше да се разрази всеки момент. Други членове на нашия кръг говореха с мен внимателно, колебливо. Беше истински ад и аз си мислех, че поне отчасти и аз нося вина за реакцията им.

Мислех си все по-често да зарежа всичко и да избягам с Патриша към един нов живот. Тя обаче не гореше от желание да напусне Ню Йорк. Обичаше сцената и смяташе Източния бряг за център на театралния живот. Именно интересът на Лиша към актьорската професия направи Калифорния толкова изкусителна за Патриша.

— С Лиша говорихме за това — каза ми тя. — Понеже сме близначки, и двете можем да се надяваме да пробием там. Може би ще си поделим страната — тя ще се опита да успее в Ню Йорк, а аз ще опитам да се вмъкна в киното и телевизията в Калифорния. Ако изобщо се стигне до там.

Към началото на август знаех, че ще се стигне до там. Просто не знаех как точно ще стане. Един ден Барбара ме уведоми:

— Айн се чуди дали ще мога да управлявам института без теб.

Каза го така, сякаш не смяташе това за особено приятна перспектива. Подозирах, че и самата тя вече мечтае да се измъкне.

— Разбира се, че исках да избягам — каза ми тя по-късно. — Виждах какво ти коства „славата“ ти.

— Бягай, спасявай се — казах на Патриша аз, както й го бях казвал и преди това, а тя отговори:

— Няма. Нито сега, нито когато и да е.

Не бях позволявал на никого — нито на Айн, нито на Барбара — да види отчаянието, което си позволявах да разкривам пред Патриша. Исках да види най-лошото, да ме види на дъното, без никакви илюзии. Тя каза тогава.

— Ще оцелеем.

Не се опита да ми повлияе за каквото и да е, сякаш просто съзерцаваше драмата, която се разиграваше пред нея.

— Единственият избор, който трябва да направя сега, е тъкмо този, който вече направих — да остана до теб и да чакам. Прави каквото трябва. Работата ти е да се справиш с това. Когато свърши, се надявам да се проклинаш по-малко, отколкото сега.

Прекарвах дълги, измъчени часове на самоанализ в кабинета си, гледах през прозореца и оставях ежедневната работа в института на Барбара и Уилфред. Една августовска вечер Барбара дойде в апартамента ми, видимо потресена.

— Край — заяви тя. — Айн ще ме прави своя наследница.

До този момент аз бях наследник по завещанието на Айн, заедно с Франк, както и по това на Франк, заедно с Айн. Айн беше казала на Барбара, че си е уредила среща с адвоката си, за да промени завещанието си.

— Айн иска да наследя всичко! — каза Барбара с такъв тон, сякаш беше станала катастрофа. — Не мога да живея така. Вината е твърде голяма. А и е твърде късно да й казваш истината за Патриша. Тя отказва да говори с теб по какъвто и да е повод. Ще трябва аз да го направя.

Поне ми дай шанс да се спася, казваше ми всъщност тя, шанс да спася собствената си почтеност.

Онова, което предстоеше, изглеждаше неизбежно. От нощта, в която бях чул забележката на Барбара, че целта ми е да предизвикам криза и в която бях дал писмото си на Айн, някаква част от мен знаеше точно какво правя и как ще свърши всичко. Самият аз го бях планирал.

— Кажи й тогава.

 

 

Барбара се обади на Алън Блументал и го помоли да я придружи. Отидоха заедно в апартамента на Айн на шестия етаж, докато аз чаках в моя на двадесетия.

Барбара започнала да обяснява на Айн, че съм лъгал за връзката си с Патриша, че сме имали любовни отношения още от 1964 г. насам, и че през последните две години самата тя е знаела за това и ми е помагала да го скрием от Айн. Казала, че затова съм бил в толкова лоша форма толкова дълго. Разговаряли по-малко от час, когато Айн скочила яростно на крака и поискала да бъда призован незабавно. Алън я посъветвал да не стига до конфронтация, като заявил, че състоянието ми е толкова лошо, а угризенията — толкова дълбоки, че нищо не било в състояние да ме накаже повече. Барбара го подкрепила. „Не си мисли, че на Алън му беше приятно — каза ми тя по-късно. — Притесняваше се за теб. На няколко пъти, докато разказвах историята на Айн, Алън ходи да повръща в банята.“

„Домъкнете копелето тук!“ — просъскала Айн.

Обади ми се Алън.

— Нейтън, Айн иска да слезеш.

Докато слизах с асансьора, чувствах как умът ми се разделя, как част от съзнанието ми напуска изтощеното ми и съсипано тяло, за да наблюдава какво ще стане и да ме преведе през него.

Влязох и ги погледнах — Айн, Франк, Барбара и Алън. Айн и Барбара седяха една срещу друга на дивана. Франк се беше изтегнал в един стол и изглеждаше малко по-осъзнат от обикновено. Алън ми отвори и се върна на стола си.

— Не те искам в дневната си — каза Айн и се изправи срещу мен, разтреперана. Посочи ми един стол с права облегалка в коридорчето между дневната и трапезарията, на половината път до вратата. — Седни там.

Подчиних се.

— Що за ненавистно създание си! — каза тя и аз започнах да я наблюдавам внимателно още от първите думи на тирадата й. Сипеше обида след обида, давейки собственото си старание в гняв с претенции за правдивост. — Отхвърлил си мен? Посмял си да отхвърлиш мен?

Гледах я, слушах я и си мислех: нищо не трябва да правя вече, само трябва да седя, да чакам и да търпя. Всичко върви по пътя си — нека го извърви до край. Нека каже, каквото иска. Поне това й дължа.

Не мога да кажа какво чувствах. Май бях изолиран от всякакви чувства. В моменти на тежка криза умът и тялото се защитават, като преминават в състояние, недосегаемо за чувствата.

— Започваш ли изобщо да осъзнаваш какво си направил? — пищеше Айн. — Започваш ли изобщо да разбираш какво си отхвърлил? Да изгниеш дано в ада, през който ме прекара! Гнусен лицемер!

Мислех си: Патриша, наистина съм виновен. Виновен съм за всичко, през което те принудих да преминеш — само за да съхраня връзката си с хората в тази стая. Айн е права — наистина заслужавам осъждане, само че не по нейните причини, те в никакъв случай не са най-важните… Какво значение има болката, която Барбара, аз и Айн сме си причинили един на друг? Така или иначе и тримата сме подивели животни и ръцете ни са оцапани. Но ти — ти винаги си ми носила само добро, а аз те предадох, защото не разтръбих любовта си към теб още първия ден, в който я осъзнах.

Докато слушах Айн, чувствах смесица от жал и презрение към нея, със сила, която никога не съм смятал за възможна. Грохотът на изобличителната й реч продължаваше, сякаш тя искаше всяка дума да се превърне в удар. Имах нужда от всичките си сили, за да се задържа изправен на стола.

Забелязах, че дори и сега за Айн е важно да се съглася с нея, да споделя присъдата й, да се видя като „извратеното чудовище“, което настояваше, че съм. „Разбираш ли…?“, „Допускаш ли…?“ — така започваха всичките й изречения.

Мислех си, че ако наистина съм презряното същество, което описваше, ако наистина нямах чувство за морални принципи, то упреците й нямаше и пет пари да струват. А ако сега й дадях одобрението си, нямаше ли да допусна същата онази грешка, която тя изобличаваше в „Атлас изправи рамене“? Наричаше я „одобрението на жертвата“ — грешката да придадеш морална валидност на предпоставките на собствените си противници и така да допринесеш за собственото си унищожение.

— Ти си непоправимо, долнопробно създание — казваше тя. Но ако беше истина, защо изобщо ми го казваше? Дали не разчиташе на добродетел, за която нямаше да признае, че още притежавам?

— Обективизмът никога не е значел нищо за теб! Нито „Изворът“, нито „Атлас изправи рамене“, нито която и да е ценност, която уж си споделял с мен! Преструваше се на моя сродна душа, проклет да си, а всъщност си по-лош от Питър Кийтинг и Джеймс Тагарт! Навреди ми повече, отколкото който и да е от враговете ми можеше изобщо някога да ми навреди!

Мислех си, че в известен смисъл тук е права. Барбара ми беше казала:

— Тя има оръжия срещу интелектуалните си противници, но ти я нарани като жена, точно там, където са най-големите й съмнения и несигурност. Тя никога не е харесвала тялото си, нито пък външния си вид като цяло. Мрази факта, че не прилича на героините си. Какво си мисли според теб, като види Патриша?

Нима именно образът на Патриша я караше да изпада във все по-бесен гняв?

— Преструвките свършиха! Аз те създадох и аз ще те унищожа! Няма да имаш нито кариера, нито пари, нито престиж! Нищо няма да имаш! Ще спра издаването на „The Psychology of Self-Esteem“! Имам достатъчно влияние в „Ню Американ Лайбръри“, за да го направя! Ще махна името ти от посвещението на „Атлас изправи рамене“! Без мен щеше да си нищо, и пак ще си едно нищо, след като свърша с теб!

Внезапно, с гласа на петгодишно дете и със сълзи, търкалящи се по бузите й, Барбара занарежда:

— Гордея се, че никога не откликнах! Гордея се, че никога не ти дадох онова, което искаше!

Горката Барбара, мислех си. Виж само през какво трябва да мине, за да съхрани самоуважението си, да рационализира това безумие и да оцелее.

Не спори, казвах си. Не отвръщай. Изучавай тези хора и ги разбери веднъж завинаги. Това се хората, от които не искаше да се откажеш през всичките тези години. Това са хората, пред които принесе в жертва Патриша и собствената си почтеност.

Вниманието ми се върна обратно към Айн, когато с периферното си зрение видях как у нея набира сила нова мисъл. Тя пристъпи към мен и ме попита заплашително:

— Казал ли си на Патриша за връзката ни?

Отговорих, че съм й казал и че е трябвало да го направя, за да й помогна да разбере положението ми и желанието да го пазим в тайна.

Айн се задави, сякаш някой я беше ударил, след което и тя започна да удря. Зашлеви ме два пъти, като не спираше да крещи:

— Проклет да си! Проклет да си!

Щеше да е лесно да избегна ударите й. Реших да не го правя. Исках действието й да се прояви без завеса, която да го крие.

Когато най-сетне млъкна, аз усетих как тялото ми се изпъва, а раменете ми се отпускат. Наведох се напред почти с любопитство, сякаш пред мен се разкриваше нещо важно за личността на Айн.

— Е, какво пък — каза тя и се разсмя мрачно. — Какво значение има? Така или иначе никой няма да ти повярва. Не и след като приключа с теб. Няма да има значение какво казваш, нито пък на кого. Целият свят ще те заклейми като лъжец — аз ще се погрижа за това.

В този случай обаче ако си отворех устата, щях да казвам единствено истината. Айн го знаеше, както и всички останали в стаята. Лъжите бяха част от живота ни — и то по настояване на Айн — от самото начало на нашата връзка, още когато бях на двадесет и четири. А Айн щеше да започне нова поредица от лъжи, за да скрие от приятелите си и от света истинската причина за нашата раздяла. Всички в стаята го знаеха. А и дори Ленард и останалите от Колектива да научеха истината, нямаше да има кой знае какво значение, защото щяха да вържат мозъците си на възел, само и само да измислят начин да съхранят мнението си за Айн.

Раздразнена от дългото ми мълчание, Айн попита:

— Е? Имаш ли нещо да кажеш?

— Ужасно съжалявам — искрено отговорих аз — за мъката, която съм ти причинил.

— Хубаво, имам да ти кажа само още едно нещо — заяви Айн и тогава хвърли върху ми последното си пожелание: — Ако ти е останала и капка морал и капка психическо здраве, ще си останеш импотентен през следващите двадесет години! И ако потентността ти се върне по-рано, дано да я виждаш като знак за още по-голям морален упадък!

Посрещнах с отворени обятия дългия миг мълчание, който последва. Исках всички в стаята да чуят какво е казала току-що. Погледнах настоятелно към Алън. Мислех си: ти си психиатър. Как оценяваш психическото състояние на човек, който казва подобно нещо? Е, това е човекът, до когото си избрал да застанеш. Погледнах Барбара; тя още плачеше. Погледнах Франк; очите му бяха широко отворени, вторачени в мен, но празни. Щеше ли изобщо някой да разбере някога какво означава всичко това за него? Щеше ли самият той да си позволи да го разбере?

— А сега се махай! — нареди Айн. Аз станах и тръгнах към вратата. Обърнах се — знаех, че това е последният път, в който я виждам. Мислех си за нощта, в която Франк ме беше посрещнал на вратата, преди повече от осемнадесет години, когато бях влязъл в дома им за пръв път. Тогава чаках Айн Ранд да се приближи към мен. „Приятно ми е да се запознаем, господин Блументал.“

Мислех си за спомените й през онази вечер, за това как ми казва с блеснали от щастие очи: „Когато влязох в стаята, когато те видях за пръв път, си помислих: мой тип лице. Сетне си казах: не започвай отново. Имах предвид да не започвам да се надявам. Срещала съм много уж почитатели, които изглеждаха интелигентни и сериозни по отношение на ценностите си, а накрая се оказаха кухи чучела. Този път обаче не се разочаровах. Този път бях права“.

— Сбогом, Айн — казах аз, застанал до вратата. Сетне кимнах на Франк и излязох.