Натаниъл Брандън
Моите години с Айн Ранд (6)

4.

Не го осъзнах веднага, но четиримата бяхме на път да се превърнем в семейство. За мен това беше първото семейство, което някога съм имал — първото ми чувство за някакъв корен. Не че усещах Айн и Франк като родителски фигури; бях много далеч от подобно чувство. Бяхме по-скоро нещо като интелектуален клан. Като част от всичко това връзката ми с Барбара се задълбочаваше.

Посещавах Айн и Франк всяка събота вечер, а с Айн говорех по телефона почти всяка вечер. Понякога говорехме по няколко часа, основно за философия, но и за живота ми преди това. Чатсуърт беше извън градската телефонна зона и си спомням притесненията на сестра си Илейн заради доста ограничения ми бюджет. Мен не ме беше грижа; нямаше друго нещо с подобна важност, за което да харча парите си. Когато се сещаше за това, Айн обикновено предлагаше да затворя и тя да ме набере отново.

Въпреки че Барбара не се обаждаше на Айн, тя обикновено идваше с мен в съботите, а често и при други посещения. Насърчавах я да контактува с Айн сама, а не да осъществява цялата връзка чрез мен, но тя така и не го направи; казваше, че е твърде срамежлива.

— Не искам да приемаш Барбара като притурка към мен — казах веднъж на Айн аз. Тя ми отговори меко:

— Реално погледнато, за момента не мога да я приемам иначе. Не я познавам така, както познавам теб.

Интересът й се поразпали, когато Барбара спомена, че иска да става писател.

Веднъж Айн и аз си говорехме за героите от детството си, за идеалите и за ролята, които те са изиграли за нашето развитие. Казах й:

— Когато бях на шест или седем, моят герой беше Самотният ездач. След това, на около осем или девет, беше Супермен. Когато бях на дванадесет, открих романите на баронеса Орни и мой идеал стана Аленото цвете.

После нехайно добавих:

— Не е ли странно, че и тримата в известен смисъл са невидими? Никой не знае истинската им самоличност… Как можех да осъвременя онова, на което се възхищавах в тези образи, да го преведа на езика на двадесети век? Нямах желание да спасявам френски аристократи от гилотината, но имаше нещо в тези приключенски истории, в което бях влюбен и от което не исках да се отказвам. Чудех се как мога да го приложа към живота си в съвременния свят. Сетне на четиринадесет прочетох „Изворът“ — и открих отговора. Приключението на съзидателната работа. Индивидуализмът като морална битка.

Айн се въодушеви.

— Не виждаш ли? — възкликна тя. — Съхранил си все същите ценности — дързост, смелост, независимост, — но непрекъснато си адаптирал формата, под която се изразяват, към растежа си, към развитието на знанията си. Останал си цялостен. Някой по-конвенционален би отхвърлил всичко като напразен блян, който няма нищо общо с живота му като възрастен. И, забележи, ти не си разсъждавал буквално: не си решил да станеш архитект като Роурк. Откликнал си на абстракцията, на страстта към работата, и си я въплътил в съгласие със собствените си цели — и добави: — Прав си, разбира се: има значение това, че и тримата герои от детството ти са маскирани или дегизирани — невидими са. Това сигурно е било в хармония със собственото си чувство за изолация.

Изпълнен с благодарност и неподправена радост, аз отговорих:

— Вече не се чувствам невидим.

 

 

През първата си година в Калифорнийския университет в Лос Анджелис доста време не ме свърташе в клас. Нито един от преподавателите ми не се отнасяше към идеите така, както го правеше Айн — като въпрос на живот и смърт.

Едно от най-запомнящите се посещения от този период беше една вечер, когато Барбара донесе „Възходът на научната философия“, учебник от един от курсовете, който посещавахме заедно. Курсът се водеше от автора на книгата, Ханс Райхенбах, виден представител на логическия позитивизъм. Тази философия твърдеше, че законите на логиката в крайна сметка са произволни, че сетивата са ненадежден източник на информация за света, че нищо не може да се знае със сигурност и че всяко твърдение за естеството на реалността е безсмислено. Харесвахме го като преподавател заради хумора и живата му реч, но не бяхме съгласни с почти всичко, което ни казваше. Разговорът, който последва тази вечер, беше невероятен.

Айн никога не бе чувала за Райхенбах. Тя взе книгата му и прочете първите две-три страници, след което предсказа каква ще бъде позицията на Райхенбах по множество въпроси. След това изчака да потвърдим, че е права. Сетне започна да ни обяснява как го е направила и, по-общо, как да разчитаме косвено сложни твърдения, въплътени в най-прости думи. Беше удивително как успя да разбере за него толкова неща въз основа на почти невидими за нас доказателства.

— Когато говорите, когато пишете или четете, внимавайте за смисъла — каза тя. — Обръщайте внимание на смисъла на твърденията си — както и на тези на другите хора.

Това беше един от първите философски уроци, които ни накара да си набием в главите.

Нашата енергия и ентусиазъм никога не надвишаваха енергията и ентусиазма на тази жена, която беше с двадесет и пет години по-възрастна от нас. Понякога, когато пристигахме в ранчото, тя беше видимо изтощена от тежкото писане през деня, но щом разговорът потръгнеше и умът й се потопеше в него, тя сякаш започваше да черпи от някакъв бездънен енергиен източник. Умората изчезваше и лицето й ставаше ясно като зората. Демонстрираше вдъхновяваща и зареждаща страст към идеите. Най-добрите ни преподаватели изглеждаха сухи и изхабени на нейния фон. Тя беше апотеоз на един отдаден на философията ум. През следващите години я слушахме да говори с всички преподаватели, които ни идваха на гости, и не помня и един да не е казал по нещо за тази нейна черта, за тази отдаденост на важността на идеите.

Една от нейните идеи, която особено ме впечатли, беше отъждествяването на свободната воля с избора да мислиш или не — да търсиш осъзнатостта или да я избягваш.

Тя неуморно отделяше време и енергия за Барбара и мен. Бях озадачен от щедростта й.

— Сигурно имаш съвременници, които споделят интелектуалните ти интереси? — казах й веднъж аз, а тя отговори:

— Само приятели, или по-често познати, които споделят политическите ми интереси. Най-вече консерватори. Не и мислители философи.

Аз останах озадачен.

— Но Барбара и аз не сме постигнали още нищо в живота си.

Тя се разсмя.

— Ще постигнете. Да не се притесняваш, че получаваш нещо, което не заслужаваш?

Не бях поглеждал нещата от този ъгъл, но отговорих:

— Ами предполагам, че да.

— Не се притеснявай. Вие с Барбара знаете как да мислите. Никой не ви е учил на това. Един ден ще разберете колко е важно това и колко дребни са разликите във възрастта в сравнение с него.

С Айн водихме няколко пъти подобни разговори. Когато се опознахме по-добре, нейната гледна точка започна да ми се струва все по-естествена.

В университета се опитвах да въвлека някои от преподавателите си в разговор по въпроси като тези, които обсъждах с Айн. Когато се опитах да убедя един професор по психология, че доктрината за психологическия детерминизъм съдържа непреодолими противоречия, той отговори:

— Не философствай.

Когато в един курс по логика се опитах да защитя мнението, че реалността е познаваема за човешкия ум, ми бе казано:

— Нито един просветен човек не вярва, че може да знае каквото и да е.

А когато в задължителния курс по държавно устройство предизвиках един преподавател, който говореше страстно за Съветска Русия, той ми заяви:

— Просто сте предубеден към диктатурата.

Споделях с Айн скуката и нетърпението си към другите хора. Тя ми се усмихваше малко тъжно, но кимаше с разбиране.

 

 

През следващите години говорехме често за чувства, които Айн е осъзнавала — или не — през тези първи години. Тя казваше:

— Не мисля, че бих си позволила да знам в началото. Ситуацията беше невъзможна. А да не осъзнавам чувствата си не е никак характерно за мен, нали? Не се опитвах да избягам — не бих го направила съзнателно — но предполагам, че в известен смисъл ги потисках. Знаех, че имаш моя тип лице, че си моят тип човек, че си най-добрият ум, когото някога съм срещала, но никога не си позволявах да мисля по-нататък. Ако го бях прочела в някой роман, със сигурност щях да заподозра. Драматургът в мен щеше да застане нащрек.

Тя призна, че е подходила към нашата връзка изключително внимателно. Посвещенията й върху моите екземпляри на „Химн“, „Ние, живите“ и „Изворът“ бяха например почти непривично резервирани. За тези ранни посвещения Айн казваше:

— В началото бях толкова предпазлива, толкова много внимавах какво мога да оставя на хартия. И все пак… дали вече не чувствах всичко?

 

 

Малко след като се запознахме с Айн и Франк, Барбара ми каза:

— Чудя се какъв ли е социалният им живот.

А аз отговорих:

— Трудно е да си ги представиш в обикновена социална среда, нали? Така де, с обикновени хора.

С времето се срещнахме с много от техните приятели.

Един от тези приятели беше млад сценарист, Албърт Манхаймър, който работеше по екранизацията на „Born Yesterday“ на Гарсън Кейнин. Айн го беше привлякла от недрата на марксизма. Забавляваше я фактът, че в началото той се беше опитал да привлече нея. Оценяваше интелигентността му и привидния му ентусиазъм към идеите. Под нейно влияние той стана пламенен защитник на laissez-faire.

Научихме, че Албърт се бори с болезнени лични проблеми, сред които сериозно безпокойство и депресия, и Айн се опитва да му помогне, основно чрез философски разговори. Изглеждаше привързана към него. Един от конфликтите му беше пропастта между ценностите, представлявани от Айн, и онези, асоциирани с Холивуд. Донякъде като обяснение за търпимостта си към неговите проблеми Айн спомена, че преди години, когато тя и Франк били в отчаяно финансово състояние, Албърт й пратил чек за петстотин долара, който бил от огромна помощ за тях. За благодарността си казваше:

— Не мога да забравя помощта му в толкова лош за нас момент.

Изненадах се, защото я бях чувал да заявява пред доста хора, че никой не й е помагал през годините на борба за финансово оцеляване. След години тя повтори това пред целия свят от страницата „За автора“ в „Атлас изправи рамене“. Аз обаче не й зададох въпроси за това очевидно противоречие.

Никой от нас не разбираше, че Албърт всъщност има нужда не от абстрактно обсъждане на „предпоставките“ си, а от компетентна психотерапия. Не на последно място имаше нужда от свободата да изследва корените на чувствата си и да казва каквото му дойде наум без страх от цензура, което едва ли би било възможно с човек, толкова отдаден на морализаторстването като Айн. Разбира се, тогава не го наричах така, предпочитах да говоря за „страст към морала“. Така или иначе, Айн не беше в състояние да му помогне.

Един ден тя заяви, че се е разочаровала от него. Легнал на дивана й в отчаяна депресия, Албърт казал нещо, в смисъл че не го интересуват идеите, че философията за него няма никакво значение. За Айн това беше анатема. В светлината на убежденията, която смяташе, че споделят, за нея думите на Албърт бяха неразбираеми. Когато ни говореше за това, изглеждаше почти детински разочарована. Беше и наранена, и ядосана, и от този момент нататък връзката им западна.

Айн имаше особени очаквания към хората, които смяташе за свои приятели, и колкото по-близко беше приятелството, толкова по-високи бяха очакванията. Ако хората не отговореха на тези очаквания, отговорът й можеше да бъде безмилостен. Тъй като Албърт не излезе от депресията си и позволи на „психологията“ си да надмогне „философията“, той изгуби приятелството на Айн. Тя не скъса с него направо, но той изгуби всякакво уважение в очите й. Аз се колебаех между съжаление към Албърт, съчетано с мисълта, че Айн е била твърде строга, и безразличие към Албърт и съжаление към Айн.

Рухването на приятелството им ми се стори доста тъжно, тъй като другите й връзки изглеждаха сърдечни, но много по-малко интимни. Сред познатите й бяха Бъроуз (Бъзи) Хил, изследовател на рака от Калифорнийския университет, и неговата съпруга Рут Бийб Хил, която по-късно щеше да се прочуе като автор на „Ханта Йо“; икономистът Хенри Хазлит и съпругата му Франсес; Айн беше работила с Франсес в „Парамаунт пикчърс“ десетина години преди това. Семейство Хазлит живееха в Ню Йорк и когато посетиха Лос Анджелис, Айн и Франк организираха парти в тяхна чест, на което имах шанса да кажа на Хенри колко се възхищавам на „Икономиката в един урок“ Познаваше и Ленард Рийд, чиято малка фирма стоеше зад първото американско издание на романа на Айн „Химн“, и който беше основал и ръководеше Фондацията за икономическо обучение, организация, посветена на идеалите на индивидуализма и политическата свобода. Сред познатите й беше Уилям Мълендор, президент на „Консолидейтид Едисън ъф Калифорния“; той беше възрастен бизнесмен, изключително почтен, който изнасяше в цялата страна лекции, посветени на достойнствата на свободния пазар. Айн го ценеше изключително много. Другите й приятели включваха актрисата Джанет Гейнър и съпруга й, дизайнерът Ейдриън Гейнър, чиито доста театрални дрехи Айн обожаваше и ги носеше при всеки официален случай, както и Мори Рискинд, автор на „Of Thee I Sing“.

Беше вълнуващо да се срещаме с различни хора в дома на Айн и да се чувстваме един вид като въплъщение на нейната гордост — не като нейни деца (в отношението й нямаше нищо майчинско), а като продукт на нейната философия.

— Нищо подобно! — сопна се тя веднъж, когато някой я попита дали се чувства като наша майка, сетне добави: — Те не са мои деца; те са деца на „Изворът“.

Имаше нужда да подчертае интелектуалността на нашата връзка.

Беше вълнуващо да гледам как Айн се движи сред гостите си с невероятен чар, топлота и дори хумор, да виждам как Франк е седнал с някого в някой ъгъл и говори с изненадващо оживление, може би за работата си по ранчото, както и да знам, че след като всички гости си тръгнат, Барбара и аз ще останем за „аутопсия“ на вечерта, която можеше да продължи дори още шест часа след това.

— Всички изглеждат приятни и интелигентни хора — отбелязах пред Айн аз — и като че ли всички ти се възхищават, но… — поколебах се, не знаех как да се изразя. — Дали наистина споделят най-дълбоките ти интереси и ценности?

Айн вдигна рамене.

— Добър въпрос. Ако трябва да отговоря буквално, вероятно да — в едно или две отношения, но със сигурност не във всички останали.

Дали бях задал въпроса заради някакъв импулс или зле разбрано чувство за собственост? Когато изразих такава загриженост, Айн се разсмя:

— И така да е било, одобрявам го. Бих направила същото на твое място. Наричам това „предпоставката на Доминик“ — да не искаш да споделяш ценностите си с никого. Като малка ненавиждах някой да ми каже, че харесва същите книги или музика като мен. Исках ценностите ми да са моя частна собственост. Всъщност чувствах, че никой друг не е достатъчно добър да ги споделя. Ако и ти изпитваш същото към мен, скъпи, ще го приема като комплимент.

Напушваше ме смях, като ме наричаше „скъпи“. Казваше го често — на мен, на Франк, на Барбара. Това беше единствената следа, оставена от Холивуд. В такъв момент чувах единствено нейната топлота и радост. Забравях всичко друго, което можеше да се крие в обръщението — например деликатната подкрепа за отчуждаването ми от света.

С Барбара видяхме колко много блестящи и известни хора посещават дома на Айн и Франк. И все пак аз се съгласих с Барбара, когато тя отбеляза:

— Забеляза ли, че те не са особено близки с никого? Винаги има някаква дистанция.

Съгласих се по-скоро с гордост, тъй като не усещах подобна дистанция между Айн и Франк и нас двамата.

Айн ясно показваше, че предпочита неформалната обстановка, когато сме само четиримата и си говорим.

— Не си падам особено по изтънчените обстановки — често повтаряше тя, като под „изтънчена обстановка“ разбираше всичко отвъд задоволяването на най-основните си нужди. Забелязахме, че най-удобно се чувства с почти рошава коса, с бримки по чорапите, с всекидневна блуза и пола и набързо сложено червило. Сякаш материалната действителност, подобно на готвенето, я отвличаше от писането и интелектуалните дискусии.

Независимо от страстта към физическия свят, която разкриваше в книгите си, у Айн имаше голяма доза аскетичност. Любовта й към физическата реалност изглеждаше абстрактна, сякаш съзерцаваше красотата на далечен хоризонт. Като писател майсторски пресъздаваше сетивната реалност — звук, картина, движения — и много от природните й описания бяха едва ли не почтителни в своя лиризъм. Нещо повече, повечето й герои и героини умело управляваха физическия свят. Самата тя обаче живееше почти изцяло в света на идеите.

Заяждащи ключалки, повредени тостери, блузи с откъснати копчета, рокли с разпрани подгъви — това бяха все злонамерени врагове, чиято основна задача сякаш беше да я ядосват и да й пречат. Понякога се чудех на силното й отчаяние пред такива дребни ежедневни грижи.

Пример за отчуждението на Айн от физическата реалност беше фактът, че тя така и не се научи да кара кола. Зависеше напълно от Франк за придвижването си — зависимост, която признаваше, че ненавижда. Той не беше добър шофьор и Барбара и аз неведнъж ставахме свидетели на размяна на остри думи, когато Айн му се ядосаше. На фона на независимостта на Айн и на възхищението й пред технологията не можех да разбера как така не се е научила да шофира. Когато й го казах, тя отговори:

— О, Франк се опита да ме научи, но нищо не стана, а и Франк се притеснява, че ще си мисля за писане, а не за пътя, и може би е прав.

Имах чувството, че се опитва да придаде романтичен оттенък на ситуацията, и озадачен оставих темата. Чувствах, че начинът, по който се възприемаше, не включваше шофиране — то просто не пасваше на връзката й с материалния свят.

Може би имаше и друга причина да не кара кола. Тя беше толкова по-силна от Франк в практически всяко отношение, че може би беше избрала, съзнателно или не, да остане зависима от него в тази област, независимо какво неудобство й причиняваше това. Може би това беше нейният начин да защити връзката им.

Въпреки че рядко ставаше въпрос за това, Барбара и аз се озадачавахме от тази връзка. Чудехме се какво общо имат двамата. Той никога не участваше активно в нашите разговори, не четеше книги, очевидно не беше интелектуалец и нямаше нито енергията, нито страстта на Айн. Бяха се запознали, когато той бил борещ се за оцеляване актьор. Тогава Франк се занимаваше с тринадесетакровото им ранчо, което беше преработил и превърнал в парк, и отглеждаше цветя и цитрусови дървета с търговска цел. Най-жизнен и разговорлив беше, когато говорехме за работата му в ранчото.

— Сцената не ми липсва, дори не мисля за нея — с усмивка ми каза той. — Обичам ранчото.

— Франк вярваше в мен. Видя коя съм аз и каква ще стана в момент, когато никой друг не виждаше, когато и двамата бяхме млади, борехме се и нямахме нищо — каза ни Айн. — Имахме едно и също усещане за живота. Но Франк е твърде отвратен от хората, за да сподели със света какво представлява.

Франк слушаше мълчаливо подобни излияния и дума не продумваше. Ако не беше отвратен от Айн, Барбара или мен, не разбирах защо обикновено мълчи по време на нашите срещи. Той имаше голямо вродено чувство за достойнство, осезаем чар и винаги излъчваше огромна добронамереност, и аз бях силно привързан към него. И все пак не можех да разбера липсата му на амбиция, още повече че беше съпруг на Айн Ранд. За друг мъж заниманията с ранчото щяха да са напълно в реда на нещата. Но когато Айн говореше за работа и кариера, тя всъщност говореше за това да промени света, да окаже влияние на историята.

— Никога не бих могла да обичам някого, който не е герой — казваше тя. Буквално казано, „герой“ е човек с морална доблест много над средното ниво, но в контекста, в който Айн използваше думата, тя означаваше и човек с визия и амбиции далеч над тези, които демонстрираше Франк. Осъзнавах, че между тях има нещо, което не разбирам.

И все пак не полагах особени усилия да опозная Франк, за което сега горчиво съжалявам. От време на време му задавах по някой въпрос за работата в ранчото или изказвах възхищение от прекрасните пауни, които отглеждаше, или пък отбелязвах, че изглежда малко уморен. След миг обаче вниманието ми се връщаше обратно към Айн. Тя беше неугасваща светлина, която заливаше всички наоколо и оставяше остатъка от света в сянка. И двамата с Франк като че ли приемаха това състояние на нещата за естествено. Повечето хора, които виждах в ранчото, се отнасяха към Франк също като мен. Той никога не беше съвсем сред нас.

По това време и понятие си нямах, че помежду им има проблеми. Много по-късно Айн ми каза, че годините в ранчото са били лоши за тях. Карали се много, тя се отегчавала от пасивността му и от липсата на интелектуалност. След това ми сподели, че по време на цялата им връзка той нито веднъж не бе пожелал секс; винаги тя правела първата стъпка. След това всичко било както трябва, той бил отдаден и без задръжки, но не беше особено трудно да разбера какви чувства е оставило това у нея. А и си оставаха огромните интелектуални разлики между тях — не само що се отнася до интелигентността, но и до начина, по който работеха умовете им. Тя разбираше само студени, линейни, последователни разсъждения; той беше почти изцяло интуитивен. Въпреки че той можеше да оцени познавателния й стил, тя така и не прие напълно неговия. Казваше, че е мислила за развод, но искала да почака до края на романа, защото се ужасявала от прекъсването на работата си. Работата беше над всичко. И все пак, след години ми каза, че не можела да живее без него. По някакъв свой си тъжен начин той беше скалата, на която тя се опираше.

Айн обичаше да говори за началото на връзката им. Когато се срещнали за пръв път, и двамата били малко над двадесет. Тя била пристигнала в Америка няколко месеца преди това и дошла в Холивуд. Надявала се да пише сценарии за неми филми, докато овладее английския достатъчно добре за бъдещите си романи. Имала невероятния късмет да заговори Сесил Б. де Мил, който я видял да го зяпа до портала на студиото му.

— Защо ме гледате? — попитал Де Мил, а тя, полудяла от вълнение, му отговорила, че тъкмо е дошла от Русия и е щастлива да го види. Казала му, че се възхищава на филмите му и иска да пише за тях. Очарован и заинтригуван, той я поканил да гледа снимките, за да научи как се правят филми, и й дал работа в продукцията, по която работел тогава — „Царят на царете“. Франк имал дребна роля във филма.

Тя видяла Франк по-рано същия ден в един трамвай на път за студиото на Де Мил в Кълвър Сити.

— Хвърлих му един поглед — разказваше ни Айн, — а той физически е типа на всичките ми герои. Влюбих се веднага.

В трамвая тя се ужасила, че той ще слезе и никога няма да го види отново. На снимките, твърдо решена да привлече вниманието му, тя го настъпила, така се заговорили и се запознали.

— Не можех да измисля никакъв друг начин да го заговоря — с усмивка казваше тя.

Франк не й казал, че това е последният му ден на снимки. Когато свършили работа, той просто изчезнал. Очевидно му се сторила интересна, но не подходил агресивно. Искал да я изчака, но някой му предложил да го закара и той се съгласил. Мисля, че тя споменаваше това с лек оттенък на разочарование в гласа.

— Защо не можа да ме почакаш онзи ден? — с шеговит упрек го питаше тя. В продължение на девет месеца тя отчаяно мечтаела да го намери отново. Казваше: — Не можете да си представите колко нещастна се чувствах.

През тези девет месеца Франк се превърнал в натрапчива идея. Това ме очароваше — та тя е знаела съвсем малко за него. От днешна гледна точка бих казал, че видът и маниерите на Франк очевидно въздействаха на някакъв личен, вътрешен неин възглед, на мъжки архетип в нейната психика. Когато това стане, когато срещнем някого, който сякаш въплъщава чертите на нашия архетип от противоположния пол, можем незабавно да пламнем в романтична любов. Ако гледаме на другия реалистично, ако по-подробното му опознаване подкрепи първоначалното ни впечатление, любовта може да процъфти. От друга страна, ако просто проектираме собствените си нужди и копнежи, потъваме в сън — или в кошмар, — от който може и никога да не се събудим.

Един ден, докато работела за Де Мил като младши сценарист, тя влязла в една обществена библиотека и видяла Франк. Той вдигнал поглед и я познал. Излезли заедно. Говорили си за писането, за актьорската игра и за живота, и двамата били поразени от незабавно чувство на дълбоко сродство. Не им отнело много време да решат — или поне Айн да реши, — че са „сродни души“.

Айн казваше:

— Когато Франк започна да говори за филми, аз разбрах колко подобни са нашите ценности. Мразеше конвенционалното. Обичаше дързостта и героизма.

— Едно от най-поразителните неща в нея — спомняше си Франк — беше отсъствието на каквато и да е непочтеност. Кристално честна. Ако харесваше нещо, го харесваше с пълна отдаденост, а ако не харесваше друго, го изразяваше рязко. Никога не се чудеше дали ще успее. Единственият въпрос беше колко време ще отнеме.

— Франк изглеждаше напълно изолиран от другите хора — казваше тя. — Сякаш съществуваше сам в света. Като Роурк.

Докато я слушах как разказва за началото на връзката им, аз се наслаждавах на нейната откритост; говореше като младо момиче и аз си мислех, че тъкмо така трябва да говори една жена за мъжа, когото обича. Жените в нейните романи почитаха героите по същия начин. Нямаше значение, че не можех да разбера напълно преклонението й пред Франк. Важното беше, че тя е в състояние да изразява любовта си по този начин.

Франк излъчваше по-скоро привързаност и възхищение, а не толкова страст. Струваше ми се, че това е по-скоро форма, отколкото съдържание, защото предполагах, че в сърцевината си чувствата им един към друг трябва да са еднакво силни. Толкова много неща не разбирах.

 

 

Осъзнах, че тя смята своя тип преклонение пред героя за основно въплъщение на женствеността. Един ден я попитах:

— Нима мъжете не се прекланят пред жените? Искам да кажа — пред жените, които обичат?

— Ами да, предполагам, но не това искам да кажа. Под „преклонение“ имам предвид най-висшата ни способност за възхищение, почит, уважение. Смятам мъжа за по-висш от жената, и…

— Но Айн — възкликнах аз, — не е възможно. Шегуваш се!

— Не се шегувам — сериозно отговори тя.

— По-висш в какво отношение? Интелигентност? Творчество? Морална стойност?

— Не, разбира се, че не. В духовната и интелектуалната сфера половете са равни. Но мъжът е по-едър, по-силен, по-бърз — по-добре може да се справя с природата.

— Искаш да кажеш, на чисто физическо ниво?

— Физическото не е без значение.

Връщах се към този въпрос много пъти през годините. Не приемах напълно гледната й точка. И все пак щях да открия, че много от най-независимите и силни жени, които познавах, я споделяха.

Айн се усмихваше добродушно на очевидното ми объркване. Веднъж ми каза, сякаш за да изясни въпроса веднъж завинаги:

— Не разбираш ли, че една наистина силна жена иска да вижда мъжа по-силен? Поне своя мъж.

А когато я запитах защо, тя отговори:

— Заради удоволствието да се отдаде.

Аз настоявах:

— Тоест въпросът е един вид сексуален?

Тя се засмя.

— Ама разбира се — и добави: — А освен това съществува и удоволствието да бъдеш безпомощен понякога, да хвърлиш от плещите си товара на силата. В известен смисъл и това е сексуално. Една жена не може да направи това с мъж, когото не уважава. Нейтън, бъди честен. Разбираш ме напълно. Това чувство за отдаване — тъкмо него очакваш от една жена, нали?

— Може и така да е — колебливо отстъпих аз, — но не бих се опитал да защитя позицията си философски.

— Аз пък бих — ведро каза тя.

 

 

При едно от посещенията говорих с Айн за състоянието на връзката си с Барбара — казах й за разликата в чувствата ни един към друг. Споделих, че моите чувства към Барбара са романтични и сексуални, а нейните към мен — не.

— Какъв тип мъже харесва Барбара? — искаше да знае Айн. Аз промърморих нещо, в смисъл че Барбара е объркана и не е ориентирана към конкретен тип.

Ако и да демонстрираше уважение и отзивчивост към Барбара, Айн ясно показваше, че трудно разбира психологията й. В очите на Айн сексуалните ни желания бяха продукт на най-интимните ни ценности, и ако ценностите на Барбара бяха такива, каквито казваше и към каквито на пръв поглед се придържаше, как беше възможно да не е влюбена в мен? Място не можех да си намеря, докато слушах това, и все пак не мога да отрека, че и аз мислех същото. По-късно тя споделила насаме възгледите си пред Барбара, която ми разказа за това с тъжна нотка. Разкъсвах се между притеснение, благодарност към Айн, жал към Барбара и мъка.

Един ден посетих Барбара в апартамента й. Беше се скарала за нещо с тогавашния си приятел и изглеждаше объркана и нещастна. Прегърна ме, притисна лицето си в моето и прошепна:

— Не се отказвай от мен.

Изглеждаше толкова невинна, ранима и детски чиста, че ме заля море от нежност; изпитах обаче и несигурност. Дали това беше просто моментно настроение или наистина се опитваше да ми каже нещо? Следващия път, когато я видях, отново беше жизнерадостна, а онзи момент сякаш никога не беше настъпвал.

През тези първи месеци търсех възможности да подхвърлям на Айн темата за любовта и секса с надеждата да разбера нещо, което да ми помогне да изясня връзката си с Барбара. Айн ни казваше, че разработва теорията си за сексуалното привличане в новия си роман и че дори тя е основен елемент във фабулата. Теорията е въплътена в образа на Ханк Риърдън, най-вече в съзнателните му философски убеждения. Това беше нивото, на което разсъждаваше Айн, и то налагаше строги ограничения на теорията. Едва години по-късно осъзнах, че нейният възглед за секса е драстично опростенчески. И все пак мнозина психолози днес признават основната й идея — че най-дълбокият ни възглед за самите нас, както и най-интимните ни лични ценности и разбирането ни за смисъла на живота неизбежно ще се проявят в реакциите ни в сексуално — романтичен план — и най-вече чрез хората, в които се влюбваме.

През пролетта и лятото на 1950 г. основният резултат от теорията на Айн за секса (която, разбира се, тогава аз напълно споделях) беше да увеличи чувството за вина у Барбара, че не е влюбена в мен. Не мисля, че такова е било намерението й, а и тя несъмнено не разбираше какво влияние оказва. По свой си начин тя полагаше основите на евентуално помирение между мен и Барбара, като смяташе за все по-очевидна представата, че аз съм един вид герой. Не можех и да сънувам, че ще дойде ден, когато теорията на Айн за секса ще бъде използвана не срещу Барбара, а срещу мен.

 

 

Същото лято братовчедът на Барбара, Ленард Пейкоф, ни дойде на гости в Калифорния. Тогава беше на седемнадесет.

Ленард ми се стори ужасно напрегнат, изпитваше хронично безпокойство. Нямаше търпение да се срещне с автора на „Изворът“ и ние му обещахме да го заведем при нея. Една вечер отидохме заедно до ранчото. Само няколко минути след като пристигнахме, той потъна във философските въпроси, които си беше приготвил. За всички ни това беше изключително приятно.

Един въпрос беше особено важен за него: идеалист или практик е Хауърд Роурк?

След разговор, продължил повече от час, Айн заключи:

— Ако идеалите ти са рационални, ако моралните ти принципи се основават на реалността, конфликт няма. Моралното е практично. Роурк е напълно практичен и последователен в принципите, по които живее. Затова и успява. Ако ти се стори, че има конфликт между идеализма и реалността, провери предпоставките си за това какво приемаш за „идеализъм“.

За Ленард тази идея беше не просто важна, а напълно революционна. Тя противоречеше на почти всичко, което някога беше чувал. Той изпадна в еуфория.

След няколко месеца ни писа, че се е отказал от медицината, противопоставяйки се на очакванията на семейството си, и че ще следва философия.

 

 

Месеците минаваха, приятелството ни с Айн и Франк се задълбочаваше и ние научавахме все повече подробности от миналото им — къде са родени, какви са били връзките със семействата им, подразбирахме и по нещо за това как са се борили през първите години.

Айн е родена на 2 февруари 1905 г. в Санкт Петербург (по-късно известен като Петроград, сетне като Ленинград, преди отново да стане Санкт Петербург), където се развива и действието на „Ние, живите“.

— Айн Ранд не е истинското ми име — каза ни тя. — Малкото ми име беше Алиса. Взех името Айн от един фински писател, а фамилията Ранд приех скоро след като пристигнах в Америка — заради пишещата ми машина „Ремингтън-Ранд“! Не казвам на никого истинското си фамилно име, защото ако все още имам роднини в Русия, мога да ги изложа на опасност.

Минаха много години, преди да науча (и то от Барбара), че истинското й име е Алиса Розенбаум.

Когато обсъждахме първия й роман, тя каза:

— „Ние, живите“ не е автобиография, освен интелектуално може би, но все пак може да ви създаде добра представа за Санкт Петербург — Петроград — в годините след революцията. Майката на Кира прилича малко на моята собствена, а чичото на Кира, Василий, е изграден по образа на баща ми. Той беше силен, мълчалив, сдържан човек, но беше пламенен антикомунист, неспособен да се адаптира, човек, издигнал се сам и попаднал в невъзможна ситуация. По това време нямаше много такива хора в Русия и баща ми беше горд, че има собствен бизнес — беше аптекар. Много професии бяха недостъпни за евреите, така че той избра да отвори аптека. Образът на Лео е вдъхновен от един човек, в когото бях влюбена. Между нас така и нищо не стана, срещахме се няколко пъти, но до връзка не се стигна, и когато той спря да ми се обажда, аз страдах ужасно. Това като че ли беше най-болезненото преживяване в живота ми. Много по-късно научих, че е свършил като обикновен женен мъж. Но на образа на Лео в книгата дадох онова, което виждах в него, онова, което той значеше за мен.

Когато я попитах за майка й, тя отговори:

— Майка ми и аз не се разбирахме. Тя винаги ме насърчаваше да правя физически упражнения, които ненавиждах. „Повече движение, Алиса“, казваше ми. „Движи се!“ А и беше много общителна, много социална — нещо, което също не харесвах. Изобщо не беше мой тип човек.

Нямаше как да не забележа дистанцираността, с която говореше за родителите си, дори за баща си, към когото се беше привързала повече в юношеските си години. Отчуждението й обаче ми се струваше съвсем нормално — свързвах го с моите чувства към собствените си родители.

По друг повод Айн ни каза:

— Бих казала, че детството ми беше щастливо, ако и да не бях особено близка с когото и да е. Винаги получавах огромно признание за интелигентността си, не само от родителите и близките си, но и от учителите. Винаги бях първа в класа. Бях специална, необичайна, и като че ли всички го знаеха. Така че колкото до признание, получавах го. Винаги задавах въпроси. Направо побърквах възрастните. Винаги исках да знам „защо“ за всяко нещо, което някой кажеше.

Ако някой възрастен изобщо я е прегръщал, казвал й е, че е хубава или изобщо я е третирал като малко момиче, то тя не го споменаваше, и аз някак си бях сигурен, че никой не го е правил. Или пък просто тя си спомняше само доброто отношение, дължащо се на интелигентността й. И тази гледна точка не ми се стори неестествена. Не се ли чудех и аз доста често защо хората настояват да взимат детството си толкова насериозно?

Една друга вечер тя говореше за удоволствието от летните ваканции на семейството, обикновено в Крим, и за това колко вълнуващо е било да открие едно лято онова, което наричаше „музика — залъгалка“. Имаше предвид ярка, агресивно бодра и предизвикателно нетрагична музика. Тя включваше няколко марша, песни като „Дълъг е пътят до Типерери“ (една от любимите песни на баща ми, който често я пееше), няколко популярни немски и американски мелодии, а по-късно — някои оперети на Лехар, Калман, Милокер, Офенбах и други подобни. Обичаше Рахманинов, Шопен, неколцина други класически композитори (или поне някои от творбите им), но не толкова, колкото „музиката — залъгалка“.

Понякога, когато с Барбара пристигахме вечер, заварвахме Айн да слуша своята „залъгалка“, да танцува из стаята и да размахва бамбукова пръчка. Сякаш искаше да се надсмее на цялото страдание в живота си, да заяви, че тези радостни звуци са истинската същност на живота.

В противовес на такива моменти при едно от нашите посещения говорехме за ужасите на гражданската война, за комунистическия преврат и за реакциите й спрямо комунистическата идеология. Спомням си неумолимата строгост на гласа й, когато ни каза:

— Бях на дванадесет, когато чух лозунга, че човекът трябва да живее за държавата — и веднага си помислих, че тази идея е зла и е коренът на всички други злини, които виждахме наоколо си. Вече бях индивидуалист. А и онова, за което говореха комунистите, не беше просто саможертва, която и сама по себе си е достатъчно зло, а жертване на висшето пред низшето, на интелекта пред посредствеността, на изключителното пред негодното — това беше идеалът, който всъщност проповядваха… И години наред, та до днес, всички мъчения, кланета и кръв не са накарали хората да спрат да наричат това „благороден идеал“… А аз видях какво наистина представлява този идеал едва на дванадесет.

Сетне, с онази особена яснота, която демонстрираше всеки път, когато можеше да свърже личното с интелектуалното, тя каза:

— Когато видях, че и баща ми се чувства по същия начин, а той видя интереса ми към политиката, между нас започна да се поражда близост.

Беше убедена, и несъмнено с право, че ако не е успяла да избяга, е щяла да бъде убита. Адаптацията към съветската система е била абсолютно невъзможна. През 1926 г., когато ограниченията за пътуване били разхлабени за малко, тя получила разрешение да напусне Съветския съюз и да посети Съединените Щати.

— Трябва да призная — почти колебливо казваше тя, — че майка ми ми спаси живота. Баща ми се притесняваше какво ще се случи с мен в чужбина, но мама знаеше, че трябва да се измъкна. Майка ми беше тази, която уреди нещата. Свърза се с роднини в Чикаго и те ме поканиха на гости.

Семейството й разбирало, че „гостуването“ ще е завинаги. Няколко месеца живяла с чикагските си роднини, за които не казваше почти нищо, освен че са били мили с нея. По-късно, в биографията на Айн от Барбара, „The Passion of Ayn Rand“, беше описано как те казвали, че са били привързани към нея и са й се възхищавали, но са смятали самовглъбеността й за повече от тревожна. Пишела шумно на машина на кухненската маса по цели нощи, забравила за опитите на роднините си да заспят. Не се интересувала от нищо, свързано с тях.

— Бяха мили — каза веднъж на Барбара и на мен. — Много мили. Но нямахме много общо; не бяха точно моя тип хора.

Не личеше да им е особено благодарна.

Айн се преместила в Холивуд, където срещнала Франк и по-късно се омъжила за него, което пък й позволило да стане американска гражданка.

— Тъкмо затова се ожених за нея — шегуваше се Франк. Между трудните моменти без работа тя работела като статистка по студиата, като сервитьорка, продавачка на вестникарски абонаменти и гардеробиерка. Пишела разкази, проекти за филми и сценарии, които никога не били за обикновените хорица, в духа и стила на епохата, и които съответно не будели никакъв интерес, който да позволи едно добро начало на кариерата й.

Когато се почувствала готова, започнала да работи по първия си роман, посветен на борбата на човека срещу държавата, чиито основни образи са млади хора, „защото знаех, че още не мога да овладея образа на зрелите индивиди, за които пиша в «Изворът»“. И добавяше, че е искала да се отърве от призрака на Съветска Русия; когато завършила „Ние, живите“, почувствала, че го е постигнала.

След като бил отхвърлен от много издатели, романът бил публикуван през 1936 г. Нападнали го като коравосърдечна картина на Русия. Това беше „червеното десетилетие“ в Америка, когато съчувствието към Съветска Русия и към комунизма беше в апогея си, особено сред интелектуалците, писателите и хората от шоубизнеса. Книгата не се продавала добре. Докато рекламата от уста на уста започнала да повишава продажбите, издателят вече бил унищожил набора и романът вече не се печатал. Тя ни разказа тези факти сухо и без емоция; нямаше и оттенък на самосъжаление.

През същата година една от пиесите на Айн, „Легенда за апартамента на последния етаж“, се радвала на сравнително успешен сезон на Бродуей под заглавието „Нощта на шестнадесети януари“. Това й помогнало малко финансово, но знаела, че истинската планина, която й предстои да изкачи — да постигне успех като романист — все още е пред нея. Амбицията й била да изкарва достатъчно пари, за да се занимава само с писане, без да й се налага да се издържа с друга работа. Описваше преживяванията си в театъра като „ужасяващи“, най-вече заради неспирните разправии с продуцента, който се опитвал да промени текста й.

Когато написала краткия роман „Химн“, не могла да намери издател в Щатите и книгата била публикувана във Великобритания. Изминали почти десет години, преди „Химн“ да бъде публикуван в САЩ, когато Ленард Рийд я открил и издал през 1946 г.

— За да разберете как се чувствах — отбеляза Айн, — трябва да знаете какви прокомунистически книги се публикуваха през тридесетте, и при това ги превъзнасяха като сериозна литература.

Разказа ни за неспирните финансови трудности и интелектуална изолация през годините, в които е писала „Изворът“. След като бил отхвърлен от дванадесет издатели като „некомерсиален“ и „твърде интелектуален“, романът бил публикуван през 1943 г., когато Айн била на тридесет и осем години. Романът обаче постигна зрелищен успех и й донесе световна слава. Повече от половин век след първото издание той продължава да се продава в повече от сто хиляди бройки годишно.

Айн често заявяваше, че Франк я е подкрепял по време на цялата тази борба.

— Независимо колко отчаяна се чувствах, той се усмихваше и заявяваше: „Малко писане оправя всичко“. Имаше една нощ, в която наистина исках да се откажа. Към света изпитвах единствено парализиращо отвращение. Франк беше човекът, който ме преведе през това. Никога не съм виждала смисъл книгите да се посвещават на този или онзи; винаги съм смятала, че книгите са посветени на ония читатели, които са достойни за тях. Но през онази нощ реших, че „Изворът“ ще бъде посветен на Франк.

 

 

Франк (Чарлз Франсис) ОʼКонър е роден осем години преди Айн, на 22 септември 1897 г. в Лорейн, малко градче в Охайо със стоманодобивна фабрика. Баща му бил леяр, пасивен, лишен от амбиции, но топъл и мил човек, към когото Франк изпитвал тиха и сдържана обич. Било очевидно, че майка му е основната сила в семейството, и когато Айн го подканяше да ни говори за детството си, той я споменаваше с обожание. Разбрахме, че майка му е била с аристократични маниери, с амбиции за синовете си, строга във възпитанието им и твърдо решена да ги направи „джентълмени“.

Айн ни каза, че когато майка му починала, Франк бил съсипан; тогава бил на петнадесет години.

— Мисля, че тази тема още е болезнена за него — каза тя. Франк не я опроверга.

Франк бил очарован от киното още с пристигането на първите прожекционни апарати в Лорейн. С по-големия си брат Ник, който по-късно станал репортер, Франк организирал театрални представления в мазето на къщата им. Всичко в театъра го интересувало: актьорската игра, режисурата, драматургията, сценографията. Когато пораснал, се увличал особено много по актьорското майсторство. Казвам „увличал“, защото докато го слушах да говори за ранните си години, така и не чух онази непреклонна целенасоченост, която беше толкова ярка у Айн. За разлика от нея Франк никога не бе разглеждал себе си като човек с мисия. В разказа му липсваше сила, а що се отнася до живота му, аз не можех да спра да се чудя дали и за него не му липсва сила.

Когато пораснал, се захващал с много случайни работи на път за Ню Йорк, където се надявал да си намери работа като актьор. От време на време получавал временни ангажименти и успял да изиграе няколко случайни роли. Накрая стигнал до студиото на Д. У. Грифит и участвал като статист в „Orphans of the Storm“. Възхищавал се на Грифит и се надявал той да му даде повече роли, но това не станало. През 1925 г., когато Франк бил на двадесет и осем и още се мъчел да започне кариера, Грифит пренесъл студиото си в Холивуд, също като много други студиа. Франк го последвал. Не след дълго получил епизодична роля в „Царят на царете“ на Де Мил и се запознал с Айн. През следващите години изиграл няколко по-големи роли, но така и не успял да пробие.

Когато говореше за това, у него не личеше гняв или горчивина — сякаш ставаше въпрос за някакъв минал живот. Беше оставил сцената зад гърба си. Улових се да мисля, че за него не поражението, а успехът би бил нещо удивително.

„Франк не е създаден да работи с хора — мислех си. — Създаден е да работи с природата, с пауните, цветята и кипарисите си, и затова сега е в мир със себе си. А безпомощността му пред хората е част от причината Айн да го обича“.

— Нека върху мен сипе удари светът — казваше тя. Тогава си мислех, че по някакво негласно споразумение те са се разбрали тя да бъде мъжът, а той — жената. Тя беше амбициозната, агресивната, тръгнала да завладява света, а той беше лоялен компаньон, емоционална система за поддръжка, много по-пасивен пред света.

Айн говореше за трудностите си съвсем рядко, и то колебливо. Сякаш не искаше да придава важност на страданията. Барбара и аз искахме да ни каже повече, защото за нас страданието беше вдъхновяващо. През тези първи месеци получихме само най-обща представа. Много неща предстоеше тепърва да бъдат разкрити.

 

 

На 22 септември 1950 г. Франк навърши петдесет и пет и Барбара и аз бяхме поканени на вечеря на свещи в ранчото — около седем месеца след първото ни посещение там. В чест на събитието Айн беше сготвила сама и бе направила ястие, което щеше да се нареди сред любимите ми — „бьоф Строганоф“. Абсолютният ми фаворит беше пилето по киевски, с което също се запознах благодарение на Айн.

— Будиш у мен ново възхищение към руската култура — казах й аз. Докато гледах лицата наоколо, докато погледът ми се местеше от масата към пламъчетата на свещите и обратно към блясъка в очите на Айн, аз се чувствах пиян от радост.

— Искам да разберете — каза тя тогава, — че колкото и да е трудна битката, тя може да бъде спечелена. Можете да пробиете. Докато обществото е поне наполовина свободно, имате шанс. Може би, когато вашият ред дойде, вече няма да ви е толкова трудно. И ако мога да ви улесня с нещо, за мен ще бъде удоволствие.

В такива моменти семейното ми чувство ставаше най-силно. Мислех си: тук е домът ми, тук ми е мястото, тук са корените ми. Съзнателно копнеех за корени и посрещнах с радост тези, които открих.

Изпълнен с благодарност казах:

— Имаме невероятния късмет да те срещнем в самото начало. Наистина ни улесняваш. Каквото и да стане след това, нямаме право да се оплакваме от трудности, защото ти си проправила пътя.

Чувствах се така, сякаш съм скъсал веригите на гравитацията, сякаш живея във вселена без препятствия, в която всичко е възможно. Изглеждаше така, сякаш всичко може да се преодолее, всички проблеми могат да се решат и никое страдание не бива да се приема твърде насериозно.

След месец с Барбара започнахме да четем ръкописа на новия роман на Айн. Той беше основата на всичко, което преживявахме тогава.

Бях влязъл в света на „Атлас изправи рамене“.