Натаниъл Брандън
Моите години с Айн Ранд (20)

През първата ни година в Лос Анджелис, свободни от външни конфликти и натиск, с Патриша имахме възможността да изследваме и задълбочим връзката си, потвърждавайки и засилвайки онова, което вече интуитивно знаехме един за друг. Чувството, че съм свързан с нея по-силно от когато и да било преди, стана още по-могъщо.

На 7 ноември 1969 г., година след като напуснахме Ню Йорк, с Патриша се оженихме. Решихме да не каним никого на сватбата. Церемонията беше кулминация, която искахме да преживеем сами. Помня спиращата дъха тържественост на жестовете ни, допира на ръката й до моята, когато се връщахме към хотелския си апартамент. Спомням си мисълта, че силата ми се е върнала напълно и че нямам нужда от нищо друго, за да гарантирам бъдещето ни заедно.

— Искам да остареем заедно — казах й. Бях сигурен, че най-лошото е зад гърба ни. Животът ни беше изискано прост, организиран около две основни ценности: работа и любов. — Никакви пречки повече — заявих аз. — Сега вече сме свободни да се занимаваме единствено с важни неща.

— Да остареем заедно — повтори тя. — Има ли нещо по-прекрасно?

Аз веднага започнах псхотерапевтичната си практика и икономическото ми възстановяване беше по-бързо и сравнително безболезнено, отколкото предполагах. Девет месеца, след като пристигнахме в Калифорния, се нанесохме в къщата, където живея и до днес. За мен тя беше символ на свободата ни, на моята победа над миналото. Застанали пред стъклените стени на дневната, ние гледахме града и небето пред себе си.

— Какъв глупак съм бил — казах аз, прегърнал Патриша — да се вкопчвам толкова дълго в миналото. Сега всичко е пред нас.

Будех се сутрин, нетърпелив да започна деня си, и осъзнавах липсата на цялата тежест на задълженията, с които бях свикнал в Ню Йорк. Не трябваше да се чудя как се чувства Айн или пък има ли нужда от мен за нещо. Нямаше организация, за която да отговарям, нямах персонал или режийни разноски. Не ми се налагаше да прекарвам време с хора, които не харесвам. Чувствах как натрупаното напрежение се оттича от ума и тялото ми.

Простите излизания навън — кратко пътуване до океана за обяд, разходка из Бевърли Хилс, еднодневно посещение в Санта Барбара — се превръщаха в жизнерадостни събития. Невероятен лукс беше да седя на бюрото си и да мисля единствено за собствената си работа. Опиянявах се, предвкусвайки вечерта с Патриша и знаейки, че цялото ни време е само наше и че можем да го посветим на каквото си искаме.

Докато работеше като модел в Ню Йорк, Патриша беше изрусила косата си; сега й позволи да се върне към естествения си кестеняв цвят, който предпочитах. Докато се гмуркаше в басейна в задния ни двор, косата й блестеше на слънцето и хвърляше червеникави оттенъци. Аз я прегръщах, измъквах я от водата и я вдигах във въздуха с вик:

— Патриша Брандън!

А тя отвръщаше:

— Натаниъл Брандън, съпруже мой! Натаниъл Брандън!

Говорих на няколко пъти пред обективистка публика и почти винаги бях посрещан с топлота и добронамереност. Понякога Барбара ме придружаваше, стоеше до мен, защитаваше ме от лъжливи обвинения — беше отличен приятел. Това беше ролята, в която се чувствахме най-добре: не на любовници, а на съратници.

Независимо от щастието ни с Патриша имаше моменти, в които ни връхлитаха мъка, гняв или депресия заради сенките на миналото. Имаше сутрини, в които се будех с плътно стиснати зъби и спомен, че сънищата са ме отвели обратно при Айн и при живота ми в Ню Йорк, и чувствах как бесът ме разкъсва. Когато идваха подобни пристъпи, аз не се съпротивлявах. Приемах ги със съзнанието, че са неизбежни и че с Патриша имаме нужда от време, за да се излекуваме.

„The Psychology of Self-Esteem“ беше публикувана от издателство „Наш“ през есента на 1969 г. След това правата бяха откупени от „Бантъм Букс“. Продаденият тираж в целия свят достигна цифрата един милион. Особената важност на самоуважението за човешкото благополучие, пренебрегвана почти изцяло по времето, когато книгата беше издадена за пръв път, днес като цяло се смята за незаменима.

През 1970 г. издадох „Бягство към свободата“, в която изследвах произхода в детството на отрицателните представи на човека за самия него, като привеждах множество казуси. Тази книга отразяваше пробуждащия се интерес у мен към развойните аспекти на психологията, които дотогава почти напълно пренебрегвах. С нея започнах да размишлявам много по-сериозно от преди за ролята на родителите в изграждането — или подкопаването — на здравословното самоуважение.

В онзи период хората ме питаха: „Смятате ли се още за обективист?“, а аз отвръщах:

— Ако под „обективист“ имате предвид човек, който се съгласява с всяка идея или позиция на Айн Ранд, то тогава със сигурност не съм обективист. Ако обаче имате предвид човек, който приема същността на нейната философия — върховенството на разума, противопоставянето на всяка форма на ирационалност, етика на рационалния или просветения личен интерес в противовес на защитата на саможертвата, индивидуализъм, противопоставен на колективизма, неотчуждаеми права, политическа и икономическа свобода, либерален капитализъм в противовес на всякакъв етатизъм — тогава да, обективист съм.

Понякога се усмихвах и добавях:

— Трябва да знаете, че според Айн Ранд аз не съм никакъв обективист. Може би съм неообективист.

През годините срещах много мъже и жени, които в името на идеализма си, било обективистки, било друг някакъв, разпъваха на кръст емоционалния си живот, за да го приспособят към ценностите, които изповядват. Това неизбежно води до отричане от самия себе си, в което хората, занимаващи се с обективизъм, са стряскащо добри, независимо от приказките им за „себичност“. (Днес като че ли това важи с по-малка сила.) Докато слушах историите им, си мислех за собствената си история и за това какво съм научил от нея. В терапията и лекциите си казвах:

— Никой не е успял да се развие до по-високо стъпало, като отрича и проклина онова, което наистина е.

Вече виждах колко важно е една личност да приеме себе си, за да си изгради здравословно самоуважение.

„The Disowned Self“, книга, която издадох през 1972 г., представлява изследване на широко разпространения проблем за самоотчуждението, при който индивидът се изолира от най-дълбоките си емоции и от най-големите си възможности. Тази книга, която е един вид продължение на „The Psychology of Self-Esteem“, премества акцента от чисто познавателните аспекти на развитието на самоуважението към един по-широк контекст, включващ чувства, емоции и проблеми, свързани със самоотчуждението чрез отричане и репресия. Целта ми беше не да заместя, а да допълня по-ранното съчинение. „The Disowned Self“ най-добре илюстрира каква терапия практикувах през седемдесетте години.

Докато пишех книгата, мислех почти непрекъснато за някогашните си студенти в Института — все едно им пишех писмо. Като им предлагах по-добър поглед върху емоциите и наблягах на това колко важно е човек да приеме себе си, аз се надявах да поправя някои от вредите, които можеше да съм им причинил.

В същия този период се върнах обратно в университета и през 1973 г. получих докторската си степен от Калифорнийския институт за следдипломна квалификация.

Когато размишлявам за първите години в Лос Анджелис, споменът, който е останал най-траен в паметта ми по отношение на собственото ми развитие, беше пробуждането на усета ми за някаква вътрешна сила, която беше много по-силна, отколкото в Ню Йорк. Обичах психотерапията, обичах да експериментирам с нови и различни процедури и се вълнувах от резултатите, които постигах. Нищо не ме привличаше повече от процеса на промяна в човешките същества.

След като публикувах „The Disowned Self“, ако и да продължавах да си водя бележки, не издадох нищо цели седем години.

— Уча толкова бързо и толкова много — казах на Патриша тогава, — че известно време не искам да публикувам нищо. Струва ми се, че докато завърша някоя книга, вече ще съм я надраснал значително.

Освен теоретическата ми работа за самоуважението и, разбира се, за обективизма, за кратко станах известен с една техника, която бях разработил, за да помогна на човека да разбере себе си, да се изследва, да се приеме и излекува. Беше процедура с довършване на изречения, която за пръв път описах в „The Disowned Self“, след което я усъвършенствах и я преподавах на семинарите си. Не бях измислил техниката, но бях разширил значително възможностите й, като й бях намерил нови приложения. След години я усъвършенствах допълнително в „If You Could Hear What I Cannot Say“ (1983) и „То See What I See and to Know What I Know“ (1986). Основната идея е да дадем на клиента едно недовършено изречение и да поискаме да го повтаря многократно на глас, като всеки път го довършва по различен начин. Умението се състои в избора на такива изречения и в изграждането на структура от тях, дори понякога на много дълга поредица от фрази. То изисква начин на мислене, който трябва да е фин, сложен и непряк, използващ подсъзнателни асоциации, в опит да се достигне до знания и ресурси, които клиентът може и да не осъзнава. Получавах много покани да демонстрирам техниката и да обяснявам как точно я използвам. Почти всяка седмица в една или друга от групите ми по психотерапия имах гости, психолози или психиатри, които искаха да ме наблюдават как работя. Доставяше ми удоволствие да гледам удивлението им от възможностите на този подход. Той си остава най-простия и бърз инструмент, който познавам, за достъп до блокирани или отчуждени части от личността. Процедурата може да се интегрира в практически всеки вид терапия и повечето от по-късните ми книги по психология съдържат илюстрации за нейната мощ.

Не ми липсваше светът, който бях оставил в Ню Йорк, но понякога ми липсваше интелектуалната му интензивност. Не ми липсваше Айн като човек (или поне не често), но ми липсваше стимулът от философските ни разговори в техния разцвет. Не ми липсваше Колективът, но понякога ми липсваше чувството за общност, което споделяхме.

Като размишлявам за връзката си с Айн виждам, че съм искал да имам до себе си някой по-възрастен, който да ме научи на едно или друго, да ми помогне да разбера света и живота и да бъде моя опора, докато оформям собствената си идентичност. Исках герой, на когото да се възхищавам. Не знаех, че съм искал точно това. Докато растях, си казвах, че нямам нужда от никого. Тъй като потисках нуждата, властта й над мен ставаше все по-голяма и ме заслепяваше за опасностите във връзката ми с Айн, които при други обстоятелства вероятно щях да видя.

През първите години в Калифорния Барбара ме упрекваше, че не осъждам остро Айн. Въпреки че отношението й след това омекна значително, в периода след раздялата тя беше на мнение, че Айн е чудовище, което влияе изключително гибелно на всички. „Не разбираш ли, че си нейна жертва“ — повтаряше ми тя. Аз казвах, че според мен нито аз, нито който и да е в Колектива е „жертва“ на Айн и че по принцип ме интересува повече да разбера корените на собственото си поведение, отколкото да губя време в мислене колко ужасна е Айн. Имаше моменти, в които за кратко разменяхме ролите си; тя започваше да проявява повече симпатия към Айн, а аз — по-често да я осъждам. Но като цяло обикновено тя проявяваше по-твърдото отношение.

Казвах, че предизвикателството във философията на Айн е да не горим суровото покрай сухото, не просто да се бунтуваме срещу всичко, което сме научили, а да отделим време и да премислим идеите си, за да не изгубим нещо ценно. Барбара не можеше да отхвърли това. Аз се притеснявах, защото виждах хора, занимаващи се с обективизъм, които бяха наранени и разочаровани от развода на философските си родители, които се бунтуваха срещу философията като цяло и захвърляха всякакъв сериозен интерес към идеите, превръщайки се в огорчени циници.

В ретроспекция трябва да кажа, че ако и с Барбара да имахме различия, и двамата бяхме донякъде прави. Аз бавно осъзнавах разрушителната страна от характера на Айн. По отношение на нея тя заслужаваше — по собствения си морален кодекс — изключително строго осъждане заради лицемерието, безчестието и мегаломанията си. Но аз също бях прав да настоявам, че самоизследването трябва да бъде приоритет номер едно, и да предупреждавам за опасността от изоставянето на философията.

В „Страстта на Айн Ранд“ Барбара разказва, че малко след разрива гневът й към Айн утихнал и любовта й отново взела връх. Всъщност ние поддържахме различията си относно това как трябва да се отнасяме към Айн в продължение на единадесет години. Една вечер през 1979 г., в моята дневна и в присъствието на поне петнадесет души, Барбара започна да говори с много болка и гняв за пореден път как Айн почти е съсипала живота й.

Аз отдавна бях признал какви са били ползите за мен, които са ме карали да остана с Айн (в тази книга всички те са подробно описани), и се надявах Барбара поне да се замисли за собствените си мотиви. Проведохме разгорещен разговор, в който, трябва да призная, тя накрая призна как е била облагодетелствана: от позицията, която заедно с мен заемаше като ръководител и преподавател, от обожанието, което получаваше, от опияняващата егото идея, че участва в създаването на история, от чувството, че съществуването й има уникално морално значение за обективистката кауза, както и от простичкия факт, че се е наслаждавала на личното приятелство и доверие на една жена, която е смятала за един от най-великите мислители в света. След това започна да говори за Айн с повече симпатия и с по-малко гняв. Още залиташе към предишната си гледна точка, но вече не чак толкова често.

През следващите години тя започна да разглежда себе си като защитник на Айн Ранд, а мен — като враг. Гледната й точка се беше обърнала за пореден път. Все пак тя изрично ме помоли в тази книга да заявя от нейно име, че вече не ме смята за враг на Айн.

Понякога, когато с Патриша разговаряхме за бъдещето, виждах по лицето й да преминава почти недоловима сянка. Когато я попитах какво има, тя ми каза:

— Не знам. През целия си живот се боря с чувството за надвиснала гибел, с което майка ми ни отгледа. Това е чувство за някаква ужасна катастрофа — земетресение, война, някакъв друг катаклизъм, — която ще разруши всичко. Боже, как мразя такива работи! Понякога, когато съм много щастлива, както съм сега с теб, този спомен се връща за миг, като нещо студено и зло, което ме преследва. Сетне изведнъж изчезва и пак всичко е наред.

Не бях виждал това у нея преди и не знаех какво да мисля. Прегърнах я, за да създам около нея малък, безопасен остров. Тези кратки моменти обаче като че ли изчезваха почти веднага и тя отново ставаше бързата, енергична и усмихната Патриша. Често казваше:

— Толкова те обичам, че чак се плаша.

Знаех какво има предвид; силата на собствените ми чувства понякога плашеше и мен. Никога преди не бях изживявал такова щастие. Тогава обаче се усмихвах и казвах:

— Че от какво има да се плашиш?

Така и не спрях да мисля за философията на Айн и за аспектите в нея, които имаха нужда от допълнителни разсъждения. Спирах се основно на неадекватното внимание, което обръщаше на добронамереността, на взаимопомощта, щедростта и обикновеното мило отношение като желателни от етична гледна точка елементи. Ако животът наистина е стандарт за това кое е добро, тези въпроси в никакъв случай не са второстепенни и заслужават по-видно място в обективистката доктрина. Познавах мнозина обективисти, които разбираха това, практикуваха го в личния си живот и смятаха, че във философията поведението им се разбира от само себе си, ако и Айн да беше доста мълчалива по темата. Ако я беше разработила пълноценно, мисля, че хората по-лесно щяха да разберат какво има предвид под „рационален егоизъм“.

Мислех си за идеята на Айн за справедливост. Едно от най-значимите неща, които казваше по този въпрос беше, че трябва да мислим за справедливостта не само спрямо виновните, но и с оглед на това да оценяваме доброто, да признаваме и възнаграждаваме доблестта. В „Атлас“ тази тема е централна. Само че Айн често подтикваше последователите си „да не сдържат презрението си пред човешките пороци“. Оттук идваше и изключително грубият език, с който тя и последователите й охарактеризираха действия, които не одобряват. След нашата раздяла аз осъзнах с особена острота, че дори хората да правят нещо лошо, дори да се държат ирационално и да допускат морални грешки, ние няма да ги поведем към добродетел и рационалност, като ги заливаме с презрение. Няма да ги направим по-добри, като им казваме, че са отвратителни. Ако целта е да се постигне положителна промяна, необходима е по-добра стратегия от нападките и яростното осъждане.

Тъй като непрекъснато ме молеха да излагам гледната си точка по отношение на философската система на Айн, аз започнах да осъзнавам, че Айн всъщност не е формулирала пълноценна философска система, а само е заложила нейните основи. Някои от елементите бяха запълнени в подробности, докато други си оставаха неясни или напълно отсъстваха. Тя предлагаше цялостно виждане за мястото на човека във Вселената, за връзката му със съществуването, както и блестяща подкрепа на някои ключови идеи (например възгледите й за формирането на понятия, метаетиката й, моралът на личния интерес и оправданието й за естествените права) и няколко невероятни прозрения по широка гама от философски въпроси (естеството на възприятията, ирационалността на конвенционалната етика, стойността и значението на изкуството, добродетелите на свободата и злините на етатизма).

Разглеждайки творчеството й като цяло мислех, че е права за повечето неща. Творбите й изобилстваха от философска мъдрост, ако и понякога да ме отблъскваше начинът й на изразяване. Смятах, че произведенията й съдържат всички съставки, необходими за разработването на пълноценна философска система — стига последователите й да имаха достатъчно мозък да го направят. Такива са убежденията ми и до ден-днешен.

Несъгласието ми с нея е по-скоро в областта на психологията, където смятах, че за повечето неща греши, особено когато „психологизираше“ опонентите си. Ако и да споделям съпротивата й срещу мистицизма, мисля, че анализът й на „мистичната психология“ не е достатъчно информиран и като цяло е абсурден. По-късно представих своя собствена критика на мистицизма в „The Art of Living Consciously“ (1997).

Един неделен следобед през 1975 г. аз споделях в дома си някои от идеите си относно обективизма с група студенти, които се интересуваха от работата на Айн. Казах им:

— Айн Ранд знаеше много повече, отколкото пишеше. Тъй като съм участвал в безброй философски дискусии с нея и съм присъствал на разговорите й с талантливи професионални философи, знам, че можеше да спори много по-убедително в полза на идеите си и да отговаря на много повече възражения, отколкото личи в творбите й. Мисля, че тя беше много по-добър философ, отколкото повечето хора изобщо подозират. Вярваше обаче, че е достатъчно да хвърля гръмотевиците на вдъхновението си по света, и че всеки достоен ум ще разбере останалото. Достиженията й са огромни. В чисто технически аспект обаче трябваше да даде много повече, ако целта й е да остави след себе си цялостна философска система. Аз обаче не вярвам да е целяла това; тя искаше да формулира само толкова, от колкото имаше нужда за „Атлас изправи рамене“.

Някой ме попита как приемам факта, че Айн е инструктирала издателите си да отстранят всяко споменаване на името ми в „Атлас“ — посвещението на първа страница и думите от корицата, че съм „най-рационалният и независим ум, който някога е срещала“ и неин „интелектуален наследник“. Отговорих, че винаги ще помня радостта и вълнението си, когато тя за пръв път ми каза, че има намерение да посвети романа на мен, и че последвалият й отказ от мен вече не е толкова важен.

— Така или иначе ми е трудно да мисля за нея, без да се натъжавам.

Когато студентите си тръгнаха, аз останах на терасата в градината, прегърнал Патриша, и се взирах в града.

— Щастлив съм — простичко й казах аз. — Наистина съм щастлив. Когато бях юноша, имах две амбиции: да си изкарвам хляба с работа, която ми харесва, и да имам жената, която обичам. От публикуването на „The Disowned Self“ насам мисля, че животът вече нищо не ми дължи. Така де, надявам се, че ще има още много книги и много великолепни години заедно, но ако трябваше да умра сега, мисля, че нищо нямаше да ми липсва.

— Ще ми се и аз да мога да се почувствам така — въздъхна тя. — Усещам го по отношение на теб, но не и по отношение на работата си. Все още се чувствам несигурна какво ще правя в живота си. Най-важното, което научих, откак сме в Калифорния, е нещо, което знаех и преди, но сега го осъзнавам още по-добре. Любовта не е достатъчна. Да живея чрез теб не ми стига. Нищо няма да ме задоволи, докато не открия какво да правя с енергията си, докато не й намеря отдушник, начин да използвам онова, което наистина представлявам. Дали ще го постигна на сцената? Не знам… А кое е най-важното нещо, което ти си научил, откак сме тук?

Аз отговорих:

— Колко гибелно е било да позволя самоуважението ми да стане част от връзката ми с Айн. Каквото и да ме е накарало да й пиша, каквото и да ми е казвало как да говоря с нея, преди още да съм навършил двадесет, каквото и да ме е хвърлило в обятията й и при цялата лудост на ситуацията да ми е вдъхвало увереност, каквото и да ми е позволило да създам Института и да постигна онова, което постигнах в психологията — то си е било в мен преди още да се запозная с нея. Нейният дар се състоеше в това, че ми помогна да го видя. Когато се върнахме в Ню Йорк, тя се опита да го скрие, да ме накара да го забравя. Само че в крайна сметка не успя. Има дарове, които, веднъж дадени, не могат да се вземат обратно.

Патриша отвърна:

— Днес си точно такъв, какъвто те видях в първия момент в Института — само че си много по-отпуснат и жизнерадостен.

Един ден същата есен, докато отивах от кабинета си към асансьора, едно гласче ми каза, че е време да се обадя на Айн.

— И какво се надяваш да постигнеш, като й се обадиш? — попита Патриша, когато споделих с нея на вечеря.

— В известен смисъл не очаквам нищо. Не мисля, че Айн ще иска да говори с мен. По всяка вероятност ще затвори. Мисля си за всички години в Ню Йорк, когато можех да бъда напълно откровен с нея, но не бях. Тогава се страхувах, но вече не ме е страх. Не знам дали да й се обадя е правилно и рационално, или пък ще е по-добре да не се обаждам и да оставя миналото на мира. Но ако трябва да избирам, без да съм напълно сигурен, то поне ще знам, че не страх ме подтиква този път. Струва ми се важно да го направя — важно за самоуважението ми, за личността ми през всичките тези години. Няма значение как ще реагира Айн всъщност. Това си е между мен и мен.

— В идеалния случай какво искаш от разговора?

— Не възстановяване на приятелството, а по-добър край — такъв с повече честност и достойнство помежду ни.

Обадих се на Айн една януарска сутрин през 1976 г., когато бях в Ню Йорк, за да водя уъркшоп по психотерапия. Ето как протече разговорът дума по дума:

— Ало?

— Здрасти, Айн. Натаниъл е.

В собствените ми уши гласът ми звучеше спокойно, почти мило, сякаш за да смекчи всеки удар.

— Кой?

Усмихнах се, като я чух рязко да си поема дъх.

— Натаниъл.

Сетне тя каза с прокурорски тон, който все още помнех добре:

— С кого разговарям, моля?

— С Натаниъл Брандън.

— Не мислиш наистина, че искам да говоря с теб, нали?

Все това познато презрение, запазено за враговете.

— Ами не знам. Но си мисля, че би било загуба и за двама ни, ако не го направиш. Мисля, че има неща, които трябва да си кажем, та се надявах, че можем да поговорим.

Грозен кикот.

— Нищо подобно. Довиждане.

И затвори. Аз се разсмях, затанцувах из хотелската си стая, облекчен от огромен товар. Дръпнах една от бланките на хотела и записах всяка дума. След това се обадих у дома и казах на Патриша какво е станало.

— Как се чувстваш? — попита тя.

— Точно както звуча — прекрасно! Беше странно, дори когато набирах номера й, се чувствах абсолютно ведър, почти замаян, сякаш го правех, само защото трябва, а не за да приключа нещо веднъж завинаги. Но все пак то свърши. Чувствах го, но все пак исках да бъда сигурен, и вече получих окончателното потвърждение.

С това обаче не свършиха нито размислите ми за Айн, нито усилията ми да разбера собственото си поведение в нашата връзка. Все по-ясно виждах как се е изкривявала личността ми в нея. Понякога беше трудно да подредя собствените си мисли, чувства и отговори и да направя разлика между тези, които бяха наистина мои, и другите, които представляваха всъщност гласа на Айн, който говореше чрез мен и ми влияеше също както преди. Започнах да оценявам важността на отделянето и индивидуализирането, не само в ранното детство, но и на всеки стадий от човешкото развитие. Не се бунтувах срещу важните неща в обективизма, но се научих да питам: какво още е вярно?

С напредъка на разсъжденията си аз почувствах в мен да се надига духовност, която нямаше нищо общо с религията. Имаше обаче много общо с любовта. Любов към живота и жизнената сила, чиито проявления виждах навсякъде около себе си. Любов към света като чудо, магия и безгранични възможности. Любов към лицето на Патриша в светлината на ранното утро, когато си мислех какъв невероятен късметлия съм. Любов към всички обикновени ежедневни дейности, които поддържат нашето съществуване.

Една вечер през 1975 г. с Патриша вечеряхме с Дейл Васерман и съпругата му Рамзи. Аз говорех с нея, а Дейл и Патриша говореха за театър. Вниманието ми се раздвояваше между собствения ми разговор и това да надавам ухо към другия край на масата, защото и двата бяха интересни. Когато Дейл разсъждаваше за пиесите, които е писал, например „Човекът от Ла Манна“ или „Полет над кукувиче гнездо“, или пък за трудностите пред тяхното поставяне, аз винаги проявявах интерес. Той понякога признаваше, че не харесва особено актьорите като група, но винаги оказваше гореща подкрепа на Патриша. Тя дълго бе говорила с него напълно откровено, когато той й каза:

— Сигурна ли си, че искаш да останеш актриса? Мислиш твърде много за актриса. Умът ти работи по начин, който е по-характерен за писател или режисьор.

След около месец Дейл ми се обади да каже, че Свободният шекспиров театър в Лос Анджелис ще поставя „Макбет“. Предложи Патриша да се яви на прослушване за ролята на Лейди Макбет. Тъй като нямаше опит с Шекспир, тя беше колкото поласкана, толкова и изненадана. Когато каза, че не се смята за достатъчно квалифицирана, Дейл й каза тежко:

— Патриша, просто го направи.

Даде й името на режисьора, Дейвид Алегзандър (тя го познаваше) и й каза, че ще му се обади, за да я представи. Оттам нататък трябваше да се справи сама.

Викаха я на прослушване три пъти. Дейвид и останалите били впечатлени от работата й, но се чудели дали няма да е по-добре да ангажират някое „име“. След третото прослушване й казаха, че получава ролята.

Пиесата беше приета добре и Патриша получи куп комплименти за представянето си. Докато я гледах на сцената си мислех, че с Шекспир Патриша най-сетне е открила себе си като актриса. Спомням си как един преподавател по английска литература говореше екзалтирано пред мен за дълбочината и оригиналността, с която тя интерпретира ролята си, и искаше да знае кой я е обучавал.

По-късно същата година прочетохме, че в „Лос Анджелис Мюзик Сентър“ се подготвя сериозна постановка на „Макбет“ с Чарлтън Хестън и Ванеса Редгрейв в главните роли. Първото представление трябваше да е в началото на 1976 г. Преди още Патриша да успее да провери какви са възможностите за прослушване за по-малка роля, нейният агент от „Уилям Морис“ й се обади да я уведоми, че продуцентът се е свързал с него и иска Патриша да се яви на прослушване за ролята на Лейди Макдъф, както и за дубльорка на Редгрейв.

Бързо я наеха. Джон Айрланд играеше Макдъф. Режисьор беше Питър Уд. По-късно разбрахме, че се е очаквало Редгрейв да се разболее по някое време и че Патриша е била наета специално, за да поеме ролята на Лейди Макбет, ако се наложи.

След няколко седмици точно така и стана. Една сряда сутрин през февруари Патриша получи обаждане с нареждане веднага да отиде в театъра и да се подготви за дневно представление; Редгрейв беше болна и Патриша щеше да играе Лейди Макбет. Исках да отменя всичките си часове, за да мога да отида същия следобед, но Патриша ме помоли да изчакам вечерното представление с думите, че дотогава ще се е овладяла по-добре. Тъй като не исках да добавям допълнително напрежение, аз се съгласих. Веднага след следобедния спектакъл тя ми се обади и с неподправен възторг каза, че всичко е минало прекрасно и безпроблемно. Всички били приятно изненадани, Хестън и останалите в екипа непрекъснато я хвалели, а Питър Уд изглеждал доволен.

Никога няма да забравя как седях в театъра същата вечер и гледах колко авторитетно и страстно играе Патриша. През целия си живот бях изпитвал силен копнеж да се възхищавам, и особено когато ставаше дума за любов. Този копнеж изглеждаше сега напълно удовлетворен. Обичам те, безмълвно й казвах аз и чувствах емоционалната планина, започнала с първата ни среща в Института и израснала до представлението тази вечер.

Когато останахме насаме след това, аз й казах какво съм изпитал, докато е била на сцената:

— Толкова се гордея с теб. Изпитвах благоговение пред това, което правиш. Увереността ти беше великолепна. Във всяко твое действие, до най-малкия жест, имаше някаква екстатична осъзнатост. Усещаше се и в най-изпълнените със страдание сцени, също както се усеща и в целия ти живот. Толкова те обичам.

Редгрейв не се върна до края на седмицата и Патриша игра Лейди Макбет до събота вечер. След това се върна към ролята на Лейди Макдъф. Критиците бяха поканени отново да я гледат, и въпреки че Чарлз Чамплин от „Лос Анджелис Таймс“ имаше известни резерви към продукцията като цяло, той сравни в положителен смисъл изпълнението на Патриша с това на Редгрейв.

С тъга се чудех дали изобщо някога отново ще има шанса да изиграе толкова удовлетворяваща роля и как ще се почувства, когато й се наложи след това да се яви на прослушване за някоя от ролите в киното или телевизията, които обикновено се предлагаха тогава.

Тя също мислеше за бъдещето си. Осъзнаваше емоционалната цена — както за себе си, така и за връзката ни — на една актьорска кариера. Не беше особено оптимистична по отношение на това да намери удовлетворяващи я ангажименти в Лос Анджелис, а не искаше да търси другаде, защото не искаше да се разделяме за дълго.

— Чувствам се като в затвор — казваше тя.

Преди последния си ангажимент в „Макбет“ беше решила да се запише в „Антиок Колидж“, първо, за да получи бакалавърска степен, а после и магистратура по психология. Още от Ню Йорк искаше някой ден да завърши образованието си и не беше променила намеренията си заради „Макбет“.

Веднъж я попитах:

— Какво е за теб актьорската игра?

Тя се замисли за момент и каза:

— Обичайната реалност е твърде бавна. В изкуството всичко е сбито, стилизирано и сведено до голата си същност. Така че когато играя, живея в свят, в който няма нищо случайно, всичко си има цел, всеки жест и дума значат нещо, животът върви на бързи обороти, всичко е много по-интензивно. И тъкмо това ми се струва моето естествено състояние.

На 7 ноември 1976 г. празнувахме седмата годишнина от брака си. Бяхме се запознали преди почти шестнадесет години.

— Гледах те — с усмивка каза тя — и си мислех: никога няма да го имам. Ще трябва да си остане абстракция.

— Гледах те — отговорих аз — и си мислех, че съм напуснал реалността и сънувам.

През февруари Патриша получи обаждане от театър „Олд Глоуб“ в Сан Диего, с което я уведомяваха, че се планира Шекспиров фестивал и я канеха на прослушване. Чакаше това събитие от година. Тогава основният конфликт в живота й, този между любовта и кариерата, бързо излезе на преден план. Ако приемеше, щеше да има възможността да изиграе Кейт в „Укротяване на опърничавата“ и Гертруд в „Хамлет“, както и още една малка роля в трета пиеса. Тази перспектива я изпълваше с възторг. Само че ангажиментът означаваше да остане далеч от Лос Анджелис за шест месеца — пет месеца в Сан Диего и един в Скотсдейл, Аризона.

И двамата мислехме, че на всяка цена трябва да се яви на прослушването.

— Ако получиш тази работа — казах аз — ще идвам до Сан Диего всеки уикенд. Ще се справим някак. Това е толкова важно за теб.

Тя се обади в „Антиок“ и оттам я увериха, че при нужда може да си вземе отпуск без академични наказания.

Междувременно аз влагах цялата си жар в мой собствен проект.

Още от началото на кариерата ми основните ми интереси бяха насочени към самоуважението. Откак бях дошъл в Калифорния, се опитвах да установя какво може да се постигне при работа в групи. През пролетта на 1976 г. започнах да обмислям провеждането на терапевтично — образователна програма, която да може да включи между сто и двеста участника едновременно. Целта беше да стимулирам психологически растеж, особено в областта на самоуважението. Уъркшопът щеше да се казва „Интензив“ и да трае три дни и половина.

За мен това беше възможност да създам събитие, което да съчетава дидактични елементи, т.е. преподаване, участие, учене чрез личен опит, както и процеси, целящи да повишат осъзнатостта, да стимулират хората да приемат самите себе си и да ги доведат до по-голяма готовност да се изразяват и утвърждават, както и да се развиват в етична насока. Исках да отведа участниците на пътуване, което да отразява ключовите елементи от собствената ми еволюция.

Първоначално проектът хем ме привличаше, хем ме плашеше. Знаех, че ако курсовете успеят, мога отново да се окажа принуден да създам организация, а харесвах твърде много простотата на живота си с един кабинет и една секретарка. Страхувах се, че „Интензив“ може да набере собствена инерция и да се превърне в център на професионалния ми живот, като изисква повече време, отколкото бях склонен да отделя за това. Беше ли възможно психологическите истини, които ме интересуваха, да бъдат ефикасно предадени чрез такъв курс по начин, че наистина да променят нечий живот? Можех ли да създам преживяването, което очаквах, да го свържа с всичко, което съм научил?

Когато се замислих за курса, озаглавен „Самоуважението и изкуството да живееш“, и за това какво исках да съдържа, се сетих за собствената си борба, откак бях напуснал Ню Йорк, за да се освободя от стари перспективи, които вече не служеха за нищо, да се освободя от гняв и болка, да започна да усещам по-добре собствените си нужди, да проявявам повече емпатия към другите, да бъда по-балансирано и цялостно човешко същество. И за миг не съм си представял, че процесът е завършил. Още бях твърде напрегнат, още бях твърде нетърпелив и дистанциран, ако и да не исках да съм такъв, и със сигурност не бях в хармонична връзка със собственото си тяло. Мислех си, че с този курс ще направя стъпка напред и в собственото си развитие, както и в това на студентите си.

Вечерта на 17 март 1977 г. за пръв път проведох в Лос Анджелис „Самоуважението и изкуството да живеем“. Групата се състоеше от около сто седемдесет и пет слушатели. Асистентите, пръснати из залата, бяха мои студенти по психотерапия. Патриша и баща й седяха сред слушателите. Курсът беше източник на емоционална енергия за всички, включително и за мен. Чувствах, че съм постигнал нови висоти на ефективността в работата си с хора и в това да ги подтиквам към промяна, и бях силно развълнуван от множеството прояви на откровеност, самокритика и личностно израстване, пред които се изправих. Работи! — мислех си триумфиращо аз.

— Какъв невероятен пробив! — щастливо каза Патриша в края на уикенда. — Сякаш съм преживяла най-фантастичния скок в собственото си развитие — като че ли съм постигнала ново ниво на независимост.

Двама студенти, които ме познаваха още от Института, дойдоха да ми кажат колко съм се променил.

— Цялата ви предишна енергия се е върнала — каза единият от тях, — само че сега сте човек.

На следващата сутрин, докато Патриша още се излежаваше, аз седнах до нея и с неочаквано избликнали сълзи й казах:

— В каквото и да съм се превърнал, за да постигна онова, което видя вчера, аз виждах непрекъснато онзи Натаниъл Брандън, който се отразяваше в очите ти, когато беше на двадесет и една и идваше в Института. Ти ми даде този образ и ми помагаше да го постигна през всичките тези години. Каза ми веднъж, че аз съм твой защитник. Разбираш ли, че и ти си ме защитавала непрекъснато?

Тя слушаше с израз на тиха благодарност и гордост — същото, което изпитвах и аз.

След седмица неколцина приятели ни поканиха да отидем с тях за няколко дни на ски в Аспен. Първоначално мислех да замина сам, защото Патриша закъсняваше с разни задачи за университета, но в последния момент реши да дойде с мен; ако получеше работата в „Олд Глоуб“, щеше да мине доста време, преди да може да си позволи друга ваканция. Така или иначе тя се разкъсваше между обучението и подготовката за прослушването и беше изтощена; очите й светеха по начин, който ми казваше, че отдавна е надхвърлила всякакви граници. В момента с безпокойство очакваше окончателното решение на театъра, което щеше да дойде чак след седмица.

Докато летяхме към Аспен, аз се усмихнах, като я видях да пише в дневника си. Водеше си дневник от малка и продължи да го води по време на връзката ни. За моя изненада същата вечер се съгласи да ми покаже няколко страници — нещо, което никога не беше правила преди.

„Натаниъл се е излегнал, спокоен и ведър, скоро ще заспи и ще потъне в собствения си малък рай. Ръката му, която обхваща бедрото ми, скоро ще се изплъзне… Имам работа и ще я свърша, но не искам да седя сама в голямата си празна къща и само да копнея да съм с него… Ръката се отпусна. Липсва ми топлината й. Ще си я взема обратно и ще си правя с нея каквото си искам.“

Аз я прегърнах и й казах колко съм щастлив, че е решила да дойде с мен.

От няколко години знаехме, че има лека епилепсия, вероятно в резултат от ограничения кислород, докато е била единадесет дни в инкубатор. На три пъти през последните десет години беше получавала пристъпи и беше губила съзнание за минута-две; това беше единственият симптом. Казваха ни, че състоянието й лесно може да се контролира с лекарства. На втория ден от пътуването я видях да поглежда с известно притеснение шишенцето — беше взела последното си хапче. Беше тръгнала с мен съвсем неочаквано и не беше забелязала, че не е останало много от лекарството. И двамата не разбирахме, че ако човек пие редовно такива лекарства, не е добре да спира изведнъж, тъй като това може да смъкне прага на дразнителите, които да отключат пристъп. Невероятно, но никой не ни го беше казал и аз го научих едва много по-късно.

През деня карахме ски. Патриша караше по-бързо от мен, и то на по-трудни писти. Обикновено се спускаше първа и ме чакаше долу, размахвайки щеката си, сякаш ми казваше окуражително: „Нищо де!“. Вечер говорехме за курсовете, за „Олд Глоуб“ и за следването й в „Антиок“. Напрежението, което изчезваше от погледа й на пистите, се връщаше с пълна сила, щом заговорехме за бъдещето.

Прибрахме се в сряда, на 30 март, и излязохме на вечеря. И двамата бяхме изтощени от ските и от разговорите до късна нощ. В ресторанта очите ни направо се затваряха. Патриша отбеляза, че първата й работа на следващата сутрин ще бъде да си купи лекарства. Изглеждаше напрегната — на следващия ден трябваше да говори с хората от „Олд Глоуб“. Насърчих я да говори за чувствата си, но тя беше необичайно мълчалива.

— Мога ли да ти кажа нещо, което вече да не знаеш? — попита тя.

На следващата сутрин изглеждаше в по-добро настроение. Излежавахме се дълго, прегърнати.

— Как е възможно след толкова много години още да те обичам така? — попита тя.

Аз поклатих глава и отговорих:

— Не знам. Гледам те и се чувствам също както преди петнадесет години, сякаш си чудо, което е било изпратено в живота ми. През тези петнадесет години всеки път, щом те видех, Вселената заблестяваше по-ярко.

В два и половина тя ми се обади в кабинета. Спомням си приглушения й, тържествен тон:

— Е, Натаниъл, одобриха ме.

Тъкмо й се бяха обадили от театъра. Каза какви комплименти са й направили за качеството на работата й. Тихото щастие в гласа й излъчваше някаква контролирана сила, а аз си мислех колко много обичам този глас.

— О, Патриша — казах аз — толкова се радвам, че получаваш оценката, която заслужаваш. Толкова съм щастлив за теб.

Тя отвърна:

— Ще ми се да си беше у дома. Имам лекции днес, не знам как ще се съсредоточа, но трябва да тръгвам. Ще се видим към седем и половина или осем.

Казахме си, че се обичаме и затворихме.

По-късно някой, който я беше видял в университета към четири и половина, ми каза: „Изглеждаше направо луда от щастие“.

Докато карах по завоите към дома ни в седем и петнадесет, след една ранна вечеря с приятели, аз се зачудих дали от вълнение не е забравила да нахрани Такара, нашето куче. Обикновено я хранехме всеки ден към пет и половина. Когато влязох на алеята и видях колата на Патриша, аз се усмихнах и си помислих: не е издържала в университета, рано се е прибрала.

Влязох в къщата и викнах:

— Патриша!

Тя не отговаряше. Викнах отново и започнах да обикалям из къщата. Когато влязох в кабинета й и видях чантата й на пода, изведнъж се разтревожих: тя не ходеше никъде без нея. След това забелязах, че Такара е в стаята и скача около мен. Как беше възможно? Ако Патриша не беше у дома, Такара щеше да е заключена навън. Сетне видях, че вратата към двора е отворена и изтичах навън, оглеждайки се наоколо.

Когато се изправи пред нещо непоносимо, мозъкът понякога се опитва да се предпази. Като погледнах в басейна, за част от секундата се запитах как е възможно клон да потъне чак на дъното. След това, в един миг на неизказуем ужас, който още не ме е напуснал, осъзнах, че това не е клон. В тъмната вода различих лицето на Патриша.

Изкрещях, хвърлих се в басейна, гмурнах се и подхванах тялото й. Издърпах я до ръба и се опитах да я съживя, опитвайки се отчаяно да си спомня всичко, което знаех за спасяване на удавници. Тя не реагираше. Продължих да се опитвам, молех я да се върне при мен. Никакъв отговор. Очите й бяха отворени. Лицето й излъчваше спокойствието на пълна празнота. Патриша вече я нямаше.

Не си спомням точно какво е ставало след това. Знам, че започнах да викам за помощ и пуснах алармата в къщата, за да повикам полицията. Помня, че непрекъснато се връщах при тялото й и се опитвах да му вдъхна живот, хлипайки като малко дете и умолявайки я да се събуди. В един момент усетих на рамото си ръката на съседа и чух гласа му:

— Няма смисъл. Мъртва е.

Ходех из къщата като ранен звяр, минавах от стая в стая и крещях:

— Патриша!

Сетне рухнах на дивана в дневната и не спирах да шепна името й — като молитва, която никога нямаше да бъде чута.

Какво беше станало? Как беше загинала? За миг през ума ми проблесна мисълта, че е получила пристъп, докато е била близо до басейна, изгубила е съзнание и е паднала вътре. Какво друго обяснение можеше да има? Следващата ми мисъл беше, че не е било пристъп и че може да е била убита — от някого от „онова време“, който може би беше решил, че така отмъщава за Айн Ранд.

Направиха аутопсия и преценката беше, че смъртта е нещастен случай. Патриша очевидно беше напуснала рано университета и се беше прибрала у дома. Както всеки ден, беше нахранила Такара досами басейна около пет и половина следобед. По това време яркото слънце сигурно се е процеждало през листата и клоните на дърветата, отразявало се е от прозорците и от водата в басейна, пред която е стояла Патриша. Както ми обясни лекарят, резултатът вероятно е бил „просветване“ — промяна в честотата на светлината, която е стигала до очите й, и която е възбудила нестабилните мозъчни клетки, причинявайки пристъп. Ако беше хранила кучето само на крачка или две встрани, щеше просто да припадне. Всичко това обаче бяха предположения. Така или иначе обаче това беше най-логичното обяснение, което някой можеше да даде, и най-близкото до веществените доказателства.

По-късно научих, че е била проведена и „психологическа аутопсия“. Проверявали са живота й, за да разберат дали смъртта й може да е в резултат на самоубийство. Такава възможност беше напълно изключена. Бяха помислили и за убийство, но нямаше каквито и да е доказателства за нещо нередно — въпреки че двамата ми племенници, Ленард и Джонатан, щом чуха за смъртта й, също първо се зачудиха дали до нея не се е добрал някой луд от миналото ни. Единствената рационална интерпретация на събитията беше, че Патриша е загинала при нещастен случай с рядко стечение на обстоятелствата — липса на лекарства, фотостимулация от слънчевата светлина, физическо изтощение и емоционален стрес, като всичко това се е случило в непосредствена близост до басейна.

Същата нощ, на 31 март 1977 г., аз лежах в леглото си и се ужасявах от съня, защото умирах от страх как ще се събудя, боях се от първите моменти в свят, в който Патриша вече я няма. Опитвайки се да накарам ума си да поеме нещо, което беше невъзможно за приемане, аз казах на висок глас в празната стая:

— Намерих тялото на жена си в басейна. Намерих тялото на Патриша в басейна.

Продължавах да го повтарям с глас, който никога не бях чувал преди, умолявайки безразличната вселена за някакъв отговор. Всичко в мен като че ли се разпадаше, сякаш цялата структура на тялото и ума ми се трошеше на парчета, а аз пропадах безкрайно в празното пространство. Нямаше за какво да се заловя.

Това се случи преди двадесет и една години.

Няма да се опитвам да описвам агонията и дългия траур. Няма да описвам и ужаса — или чудото — отново да се влюбя. Разказал съм накратко тази история в „The Psychology of Romantic Love“, публикувана през 1980 г., три години след смъртта на Патриша, както и в една друга книга, която написах заедно със съпругата си Девърс, „What Love Asks of Us“ (първоначалното заглавие беше „The Romantic Love Question-and-Answer Book“), излязла през 1982 г.

Няколко седмици преди инцидента с Патриша посетихме Барбара и двете жени споделиха топлите си чувства една към друга по начин, който дълбоко ме развълнува. След смъртта на Патриша Барбара се представи направо невероятно. Пое грижата за цялото погребение и през цялото време стоеше до мен, проявявайки възхитителна грижовност. Дори и само заради това ще съм й благодарен до края на живота си, ако и близостта ни в онзи момент да не можа да се задържи дълго.

Борбата ми да събера отново живота си, нарастващата ми любов към Девърс и героичната й подкрепа по време на дългата ми мъка не са част от тази книга. Но няма да приключа тук, защото не искам да превръщам спомените си в трагедия — а и защото в отношенията ми с Айн Ранд предстоеше още едно невероятно събитие.

През есента на 1980 г. с Девърс летяхме към Ню Йорк, за да представим нов курс — „Самоуважение и трансформация“. Час след началото на полета аз четях, а тя седеше замислена. От време на време вдигах поглед към нея и виждах профила й, очертан на фона на прозореца. Мислех си, че съм получил благословия, каквато малко хора могат да очакват от живота си.

Получи втори шанс, мислех си. Противно на всякаква вероятност. Минаха три години и половина и все още има трудни моменти, но се научавам да бъда щастлив. Силата на любовта ми към Девърс ми помага да съборя стените.

Докато я гледах се сетих как се запознахме. Тя дойде в кабинета ми да търси работа малко преди инцидента. Търсех човек, който да може да поеме отговорността да промотира и продава интензивните курсове, както и да поеме ежедневната административна работа, и един познат ми се обади и ми каза, че иска да се запозная с една жена, която може да свърши работа. Имаше опит в бизнеса, продажбите и мениджмънта, и прилагаше необичаен работен модел: обикновено навлизаше в нова за нея област за две-три години, работеше като консултант по оптимизация на работните процеси или като офис мениджър, вдигаше на крака закъсали фирми, обучаваше заместника си и си взимаше няколко месеца отпуск. След това отиваше да работи в съвсем друга област.

Беше висока, с дълга кестенява коса, която падаше право надолу, и излъчваше спокойния авторитет на мениджър. Трудно беше да се прецени на колко години е. Физически можеше да е на тридесет и няколко, само зрялата й увереност намекваше, че е малко по-възрастна. Беше слаба и изглеждаше удивително добре; чертите й бяха малко резки, а в поведението й личеше осмислена и естествена гордост. Държеше се като жена, която си знае цената и няма нужда да парадира с това.

Учудих се, когато ми каза, че е на четиридесет и три. Аз бях тогава на четиридесет и шест. Учудих се, още повече че има две големи дъщери, които е отгледала сама; беше останала вдовица на двадесет и четири годишна възраст.

— Затова и влязох в света на бизнеса. Трябваше да намеря начин да оцелея.

В края на пролетта през 1977 г. в Девърс започна да посещава всичките ми терапевтични групи и курсове. След което започна да се занимава структурирано с психология, с цел да изучи всеки аспект от работата ми с хората, и успя да го постигне със скорост и майсторство, които надминаваха възможностите на всеки студент, който някога съм имал. Минаваше много програми и семинари, предлагани от психотерапевти от други школи, и усвояваше работата им със същата бързина и умение. Внасяше в света на психологията и психотерапията същата блестяща интелигентност и самоувереност, които преди това бе прилагала в света на бизнеса. Научих, че преди няколко години за известно време е приемала проблемни тийнейджъри в дома си и е работила по проблемите на малолетни престъпници заедно с полицията. През 1980 г. вече започваше да води заедно с мен курсовете от поредицата „Интензив“ и да преподава подхода ми на специалисти по психическо здраве. Дори започваше да подобрява съществуващите терапевтични процедури и да създава свои собствени, включително и работа с различните части на личността, която щях да опиша накратко в „The Six Pillars of Self-Esteem“ (1994). Тази книга щеше да се превърне в кулминация на целия ми професионален живот, посветен на самоуважението.

Когато я погледнех, виждах енергия, самоувереност и абсолютна отдаденост на представата, че животът е радост, както и баланс и вътрешна хармония, каквито никога не бях виждал преди у жена. Възхищавах се безмерно на тези й качества. От самото начало ми се струваше почти невероятен начинът, по който различните страни на личността й се интегрираха в едно цяло — отдадената на кариерата си жена, любовницата, детето вътре в нея, майката, както и здравословно себичните, щедрите, състрадателните, женствените и мъжките части на психиката й. Често казваше, че балансът е основната й ценност. Не можех да се откъсна от ведростта и вълнението, които се сливаха в сърцевината на нейната същност. При първите ни срещи помежду ни остана нещо неизречено — никой не каза „ти въплъщаваш представата ми за жена“ или „ти въплъщаваш представата ми за мъж“.

Спомням си с какво неверие посрещнах новината, че е баба. Малко преди да се запознаем дъщеря й Вики беше родила син — и го беше кръстила Брандън! Как можеше Девърс, тази красива жена, която се движеше като леко нетърпелива танцьорка, да бъде баба?

— Много лесно — обясни ми тя. — Просто родих Вики преди още да навърша осемнадесет.

Научих, че моминското й име е Израел и че предците й са емигрирали в Гърция от Испания.

Облегнах се назад и позволих на ума си да се рее. Спомних си деня на сватбата ни, 10 декември 1978 г. Бях напълно уверен в себе си и в това, което правя. Знаех, че не съм се освободил от болката, но обичах Девърс безрезервно, от дън душа, и исках обвързването с нея да бъде ново начало за мен. Щях да имам нужда от време, защото още скърбях за Патриша — духовният другар на младостта ми. С Девърс се чувствах така, сякаш тръгвам на любовното приключение на истинската си зрелост.

Преходът обаче не беше никак лесен. Нямаше как да скрия от Девърс мъката си и тя трябваше дълго да живее с нея. Караше ме обаче да гледам снимки на Патриша и да говоря за нея с часове — и то неведнъж, а много, много пъти. Не направи нищо, за да ускори края на траура ми; насърчи ме да премина през него изцяло, да не сдържам нищо, включително и, в определени моменти, желанието си да не се събуждам повече в свят, в който Патриша не съществува. От дълбините на моя личен ад част от мен се възхищаваше на нейната смелост и упорство. Възхищението и любовта ми към нея продължаваха да растат и жизнената сила вътре в мен бавно започна да се възражда.

Усетих, че ме гледа.

— За какво си мислиш? — попита ме тя.

— За това, че с мен е станало чудо.

— Това важи и за двама ни — отговори тя.

— У теб има такава радост… и за мен също е неописуема радост да те гледам. Ти си въплъщение на собственото ми жизнеутвърждаване.

Мислех си за многото нощи, в които ме беше гледала как спя, докато тялото ми се извива от кошмари за смъртта на Патриша. Спомних си дългия, измъчен път, по който се бях върнал към живота. И тогава казах:

— Минахме през трудно време заедно.

Тя ме прегърна.

— Струваше си. Много те обичам.

— И аз те обичам — и мисля, че нямаше да оцелея без теб.

— Щеше да се справиш, със или без мен. Но се радвам, че преминахме през всичко заедно.

Когато тя вдигна книгата си и отново се зачете в нея, аз потънах в размисъл и се върнах към годините в Ню Йорк. След около час забелязах, че оставя книгата, обърнах се и казах замислено:

— Толкова голяма част от живота ми се е съсредоточавала върху работата и дългосрочните цели. Толкова малко време е оставало за игра.

Тя се засмя.

— Виж само какъв е бил животът ти. Влюбен си в драматизма — а я погледни последните тридесет години. Какво мислиш, че ти е липсвало?

И тъкмо тогава за пръв път аз видях сюжета във всичко, случило се от деня, в който за пръв път посегнах към „Изворът“, до днес. Когато казах на Девърс за какво си мисля, тя незабавно каза:

— Трябва да го напишеш.

Ден-два след пристигането ни в Ню Йорк, докато се разхождахме, стигнахме до Тридесет и четвърта улица №120, до сградата, която бях превърнал в свой затвор за толкова много години.

— Ето, тук е — казах на Девърс аз. — Тук станаха повечето неща. На шестия етаж е апартаментът на Айн — номер шест. Още живее там. Погледни насам — към сградата с белите тухли на Тридесет и четвърта и Трето авеню. На последния етаж е апартаментът, в който живееха Патриша и Лари.

— Айн сега е сама, нали?

— Да. Франк почина миналата година.

— Как се чувстваш, като стоиш тук?

— Чудя се… къде ли е тогавашният Натаниъл? Човекът, който не искаше да се откаже от Айн или от Барбара. Не твърдя, че не е част от мен, но се чувствам така, сякаш съм се преродил у някого другиго.

— Така е.

— След всичко случило се — след толкова болка и борба — бракът ми е невероятно щастлив. Понякога още се плаша при мисълта колко много значиш за мен. Толкова болезнено осъзнавам, че сме смъртни.

— А когато беше по-млад?

— Когато бях по-млад, мислех, че сме неразрушими.

Погледнах часовника си. Време беше да тръгваме. Имахме уговорка за вечеря с Илейн и Хари. Помирението беше настъпило със смъртта на Патриша. Ден и половина след инцидента и трите ми сестри се бяха появили в дома ми и всичките ни конфликти изведнъж бяха станали маловажни. Не след дълго Илейн и Хари прекратиха отношенията си с Айн. Девърс ме попита как се чувствам преди срещата си с тях.

— Ще ми се да се бяхме събрали отново при други обстоятелства — отговорих аз, — но се радвам, че отново сме приятели.

Към края на годината с Девърс отново бяхме в Ню Йорк. В онзи конкретен ден трябваше да запиша интервю за телевизията в шест следобед. Разделихме се по обяд; аз имах среща с издателя си. Девърс каза, че иска да напазарува това-онова и да се подстриже. Разбрахме се да се срещнем обратно в хотела в четири. Тъй като тя не се появи до пет и двадесет, аз се разтревожих. Знаеше, че трябва да отида в телевизионното студио. Какво можеше да я е забавило? Не беше характерно за нея да закъснява и да не се обажда. Накрая се обади — две минути преди пет и половина, и можех да усетя пресиленото й спокойствие, когато каза:

— Знам, знам, но не ме чакай. Ще се видим в телевизията.

— Но къде си? — попитах аз, а тя отговори:

— С Айн. Цял следобед съм тук.

Последва дълга тишина. Сетне аз казах:

— До скоро.

Затворих телефона и се разсмях.

В телевизията сякаш всичко ставаше на забавен каданс. Нямах търпение да остана насаме с Девърс и да чуя какво е станало. Когато интервюто най-сетне приключи, ние хукнахме към ресторанта, но едва се докоснахме до вечерята си. Девърс ми каза:

— Бях с Айн повече от пет часа! Към края направо не искаше да ме пусне. Затова закъснях толкова.

— Не бързай — вдигнах ръка аз. — Опитай се да ми разкажеш всичко.

— Пристигнах в сградата към дванадесет и половина. Излъгах — казах на портиера, че съм журналистка и имам среща с госпожица Ранд, но съм подранила. Той каза, че е излязла, а аз го попитах дали мога да я изчакам вътре. Поколеба се, но се съгласи. Качих се с асансьора на шестия етаж и зачаках в другия край на коридора. Мина час и половина, преди вратата на асансьора да се отвори и да видя една възрастна дама с шал на главата, която тръгна към вратата на номер шест. Познах Айн. Натаниъл, не исках да ти казвам предварително, не исках да се опитваш да ме разубедиш. Просто исках да го направя.

— Но защо?

— Защото така и не стигнахте до край, който заслужавахте.

— Знам. И аз исках различна раздяла. Затова и й се обадих преди няколко години. Само че няма надежда. Но да оставим това — кажи ми какво стана.

Девърс продължи:

— Като видях дребната й фигура и донякъде раздърпания й вид, се изненадах. Можеше ли това да бъде великанът, за когото бях чувала толкова много? Пристъпих напред и казах: „Госпожице Ранд?“ Тя вече беше пъхнала ключа в ключалката и рязко вдигна глава. „Да?“ „Мога ли да говоря с вас? Казвам се Девърс Брандън.“ „Какво искате?“ — попита Айн. Веднага беше станала подозрителна. „Как казахте, че ви е името?“. „Аз съм съпругата на Натаниъл Брандън — Девърс Брандън. Много искам да говоря с вас.“ Знаех, че единственият ми шанс за успех е да бъда напълно естествена и пряма — и че единственият ми шанс е любопитството на Айн.

Бях очарован. Попивах всяка дума.

— Изглежда се стресна, но очите й не спираха да ме изучават, дори когато изръмжа: „Какво искате? Той ли ви прати?“. Дори не ти каза името. Вратата на апартамента беше вече открехната и аз се промъкнах пред нея, за да не й позволя да влезе. Облегнах се на касата с авторитетен вид и казах, че съм дошла по своя собствена инициатива, и че ти дори не знаеш за това. Забелязах, че ако и да е объркана и изненадана, Айн проявява известен интерес. Веднага започна да плюе по портиера и заплаши да направи така, че да го уволнят. Казах й, че вината не е негова, че съм го излъгала, и когато й обясних какво съм направила, тя се усмихна, почти противно на желанието си, и каза: „Много изобретателно“. Поговорихме за това още няколко минути и аз я видях да омеква. След това открехнах вратата и казах: „Трябва ли да оставаме в коридора? Хладничко е тук. Няма ли да ме поканите да вляза?“. А тя каза: „Каква е целта на това посещение?“. Аз не отговорих веднага, но настоях да вляза. Тя изглеждаше объркана и ме пусна вътре. Както и самата Айн, стаята изглеждаше запусната; може би някога е била хубава, но сега изглеждаше доста мърлява. Незабавно си свалих палтото, за да завоювам малък плацдарм и да подчертая присъствието си. Седнах на леглото и Айн отново ме попита какво искам. Станах, разходих се из стаята и заразглеждах картините на Франк по стените, осъзнавайки, че Айн ме гледа. Нямаше да й позволя тя да определя ритъма. Попита ме дали още пазиш картината на Франк — знаеш я, голото тяло в естествен ръст — и дали не би искал да я продадеш. Аз отговорих, че картината е твърде важна за теб и че не искаш да се разделяш с нея. Помоли да ти предам, че ако решиш някога да я продаваш, тя иска да я купи. Сетне седнах пак и й казах, че не си ме изпратил ти и че целта на посещението ми е напълно лична. Казах й, че съм наясно какво сте били някога един за друг и колко е тъжно, че отношенията ви са свършили тъкмо по този начин, с толкова болка и гняв. Айн запротестира, отричайки, че някога е изпитвала болка. Аз не й обърнах особено внимание и казах: „Краят е заслужавал повече честност и достойнство, отколкото и двамата сте вложили в него. Не искам да ви видя отново приятели — знам, че е невъзможно. Искам обаче да видя различен край. Затова съм дошла“. Тя ядосано заяви, че никога не можете да се сприятелите отново и аз повторих, че не предлагам нищо такова. „Предлагам само да се срещнете лично или да говорите по телефона — само веднъж. Не е необходимо никой да разбира. Това не е за пред публика, а заради вас самите — само за да признаете, че тези осемнадесет години, в които сте били заедно, са имали смисъл, и да се сбогувате както трябва“. „Да не ти е казал, че е бил значим за мен?“ — рязко попита Айн, а аз отговорих: „Да, но вашето поведение при раздялата и след това ми го разказа много по-красноречиво“. Айн ме погледна така, сякаш съм някакво странно същество от друга планета и попита: „Какво ти е казал за мен?“. Аз я погледнах право в очите и отвърнах: „Всичко“. Тя седеше на един стол точно срещу мен. Скочи на крака и се надвеси над мен, почти заплашително, и попита пак: „Какво ти е казал?“. А аз отговорих: „Тук съм, само защото Натаниъл ми каза толкова много за тези осемнадесет години, за това колко важни са били за него. Колко много е научил. Каза ми, че сте били негов наставник, приятел и партньор“. Нарочно не споменах „любовница“ — беше още твърде рано и предпочитах да говоря по-абстрактно. „Вижте, Айн — продължих аз — ако Натаниъл беше говорил за тези години като за нещо мъчително или се беше изказвал отрицателно за вас, нямаше да има причина да съм тук. Той обаче ми е разказвал толкова щастливи и положителни спомени. Обичали сте се, и…“. Тя ме прекъсна: „И това ли ти е казал?“. Аз отговорих, че си ми казал, и тя се сопна: „Аз никога не съм го обичала — никога!“. Сетне попита: „Защо изобщо да искам да говоря с него сега?“. Отвърнах й, че при раздялата е имало множество лъжливи обвинения, били са казани много неверни неща, имало е много гняв, който е изличил всичко прекрасно от годините преди това. Казах, че в света такъв, какъвто го разбирам, това не е правилно, и че и двамата заслужавате историята да има по-добър край. Тя ме попита с треперещ глас дали знам какво си направил. Не искаше да произнася името ти. Казах, че знам, а тя рече: „И очакваш да говоря с него?“. Аз й отговорих, че точно това очаквам, а тя се ядоса и каза, че няма да говори за теб, че няма какво да каже и че ако искам да остана, не бива да произнасям отново името ти.

При тези думи Денвърс се засмя.

— Когато спомена това „ако“, аз разбрах, че вече сме установили връзка. Дори когато ми крещеше, тя не спираше да ме изучава; очите й не се откъсваха от мен. Мъчеше я любопитство не само за теб, но и за мен. Аз пак се изправих и се върнах при картините на Франк. Тя беше впечатлена от нещата, които казвах за тях. Каза ми, че Франк е починал предишната година. Казах, че знам това, и тя заговори за него с голяма тъга. Посочи купища документи и писма, пръснати из апартамента, и каза: „Не съм в състояние да правя каквото и да е. Не пиша, не отговарям на писма, не чета договори. Тук има все важни неща, а аз не си мърдам пръста“. После, като разбра колко интимно е започнала да говори, пак се ядоса и поиска да знае защо си ме изпратил там. Отново я уверих, че не знаеш нищо за тази среща. Беше скептична — и в същото време забелязвах, че се заинтригува все повече. Мисля, че хареса прямотата ми; видно беше, че не ме е страх от нея. Сетне ме попита дали съм чела интервюто ти в списание „Reason“ и заговори за него с голямо възмущение — сякаш беше най-тежката обида, която си й нанасял. Това ме сащиса. Казах й, че не си го спомням особено ясно. Казах също, че не се сещам какво в него я е обидило толкова много. Исках да сменя темата, така че станах, казах, че съм жадна и я попитах дали има нещо против дали мога да си взема чаша вода или сок. Отидох в кухнята. „Ама какво правиш?“ — викна тя и тръгна след мен. Намерих една чаша, отворих хладилника и си налях плодов сок. Тя започна да протестира, че съм гост в дома й и че ако искам сок, тя ще ми го поднесе. Казах й, че не искам да я притеснявам излишно. Ясно беше, че всичките й крясъци не могат да ме впечатлят. Напомняше ми за майка ми — трудна, сприхава, опитваща се винаги да заплашва, — а пък аз имах години опит в това да се справям с подобно поведение. Попита ме какво знам за обективизма; казах й: „Чела съм романите ви, естествено, но не съм специалист по философия“. „И как можеш да си, презрително попита тя, ако той ти е бил учител? Със сигурност не е квалифициран да обучава когото и да е по обективизъм“. Аз само я погледнах, повдигнах вежди и казах: „Госпожице Ранд, това е наистина глупава забележка по отношение на човек, на когото сте посветили «Атлас изправи рамене» и когото сте описали като свой интелектуален наследник. Човек, който е бил ваш говорител пред света относно обективизма“. Тя се вторачи в мен почти заплашително. Започна да ме разпитва за живота ми и беше очарована от опита ми в бизнеса. Дълго време говорихме за това и тя стана по-сърдечна и приятелски настроена. „Ето защо те харесвам! — възкликна тя. — Ето защо мога да говоря с теб! Ти си бизнесмен!“ Най-странното беше, че не спираше да ме нарича „бизнесмен“. От време на време обаче се сещаше чия жена съм и отново ставаше подозрителна. На няколко пъти прояви нетърпение, защото не виждах нещата като нея, и ме нарече „млада жено“, докато накрая аз все пак възразих и я уведомих, че съм баба, което тя май изобщо не разбра. Казах й също, че не ми харесва тонът, с който ми говори, и колкото и странно да звучи, тя се успокои. По едно време започна да говори доста грозно за теб и аз я спрях с думите: „Говорите за съпруга ми. Не мога да позволя такова отношение — не и в мое присъствие“. Тя спря веднага и каза: „Приемам позицията ви“. Усетих, че ме гледа с уважение. Искаше да знае в подробности какво си ми разказвал за миналото си и видях как обърна внимание на факта, че не си се щадил, че си признал какво си направил, без да се защитаваш, без алибита или опит да се измъкнеш. А докато й го разказвах, успях да й внуша и какво е значела тя за теб, колко важна е била в живота ти.

Изпитвах благодарност към Девърс за това, което се бе опитала да постигне, и я прекъснах:

— Няма да го запомни. Не й Айн. Ще трябва да премисли наново твърде много неща.

— Беше направо смешно — казваше ми да не споменавам името ти, но тъкмо тя обръщаше винаги разговора така, че да се върнем на теб. Искаше да знае какво правиш професионално, как живеем и дали още се интересуваш от идеи. Каза: „Не си типът жена, за която очаквах да се ожени“. И когато я попитах какво точно е очаквала, тя отвърна: „Неинтелектуална домакиня. Ти обаче си умна, уверена си — бизнесмен си. Трябвала ти е смелост, за да дойдеш тук, ако и да не одобрявам появата ти“.

Познавах Айн и беше лесно да си представя сцената и начина, по който беше реагирала на Девърс. Тя продължи:

— Айн продължаваше да сондира и да задава въпроси. Казах й за дома, който сме си купили в планините до езерото Ароухед, и споменах, че там пишеш повечето си работи. Казах, че съм искала да разполагаш с атмосфера, в която да твориш и да създаваш далеч от света и където можем да прекарваме много време насаме заедно. Тя отбеляза, че не съм само „бизнесмен“, но и съпруга, и беше впечатлена от това. Подробностите за живота ни явно я очароваха и продължаваше да ме притиска за още информация. Попита ме за кучето ти Пухчо, и когато й казах, че е умряло, тя въздъхна: „Е, за това вече съжалявам. Знам колко много го обичаше“. Аз възкликнах: „Значи му съчувствате за Пухчо, но и дума не обелвате за смъртта на съпругата му Патриша?“. Тя се намръщи и не отговори. Не ме интересуваше какъв гений е била или колко си я наранил — тази липса на елементарна човещина направо може да те поболее. Зачудих се какво изобщо правя там. Май всичко, което ти или други хора сте ми казвали за тъмната й страна, е истина. Не биваше да го забравям, защото започвах да я харесвам донякъде. Бях отстъпила пред драматизма на нашата среща, а мисля, че това важеше и за нея. Насред всичко това тя от време на време се сещаше да ме попита дали не съм гладна и дали не може да ми предложи нещо. Този следобед на няколко пъти се сблъсквахме леко, сякаш се опитваше да ме изпита. Каза ми: „Харесва ми, че не те е страх от мен“. Отговорих й, че не ме е страх, защото нямам какво да губя, след което й споменах онова, което ми беше разказвал за безпокойството, което е създавала в Колектива преди години. Тя се възмути: „Не знам някой да се е боял да говори открито пред мен! Винаги съм приветствала откритата конфронтация!“. Аз отвърнах, че тя и работата й са били целият ви свят и че никой не е искал да бъде „отлъчен“. Тя пак заяви, че не е знаела нищо за страховете ви, а аз се възпротивих, че е невероятно интелигентна и не е възможно да не ги е виждала. Тя остави темата и се нацупи. По някое време каза: „Още не знам доколко си рационална, но изглеждаш реалист. Имаш добро чувство за реалността“. По-късно ме шашна с думите: „Можеш да дойдеш пак, ако искаш, стига да не споменаваш името му“. После заговори за философията си и за писането, и когато й задавах въпроси, тя отговаряше с невероятни и точни детайли. Когато обаче се опитах да изразя съчувствие за това колко трудна трябва да е била раздялата ви, тя изведнъж се разбунтува и стана агресивна. Как съм смеела да мисля, че си имал силата да й причиниш страдание. Ето така говореше: как смееш това, как смееш онова. После отново омекваше и приятелското й отношение се връщаше. На няколко пъти казвах, че трябва да вървя, а тя ме молеше да остана. Стори ми се отчаяно самотна. Споменах колко тъжно трябва да е, че по-голямата част от Колектива е изчезнала от живота й, че повече от старите й приятели ги няма, и тя каза нещо, което прозвуча направо жалко — „Ленард Пейкоф още е мой приятел“. В гласа й имаше толкова страдание, но знаех, че не бива да го споменавам, иначе отново ще избухне. Това ли е жената, мислех си, която ви е учила да уважавате фактите от реалността? Когато най-сетне й благодарих и й казах, че трябва да се връщам в хотела при теб, тя предложи да остана още малко и да отида направо в телевизията. Сетне добави: „Ех, само да не беше съпруга на Нейтън!“. Тогава за пръв път произнесе името ти. „Ако не бяхте женени, можехме да станем приятелки!“ Накрая вече нямаше как да остана, изправих се и си облякох палтото. На вратата, без да мисля, я прегърнах, и за миг главата й се отпусна на гърдите ми. Изглеждаше толкова уморена. Наведох се и я целунах. Тогава тя осъзна какво става и се дръпна. Изглеждаше засрамена, млада, притеснена. Каза, че й е било приятно и че ако искам да й се обадя от Калифорния, мога да го направя за нейна сметка. Казах й внимателно, че няма нужда да звъня за нейна сметка, че ти се справяш доста добре, и че ако наистина няма нищо против, ще й се обадя. След което се сбогувахме.

Преливах от куп емоции. Възхищавах се на Девърс, умилявах се от любовта, която я беше подтикнала да го направи, изпитвах съчувствие към Айн, вълнуваше ме драматизмът на срещата, мъчеше ме носталгия по света на моята младост, беше ми забавно да си представям как е протекло всичко и бях щастлив да видя отново контраста между живота си в онзи момент и живота с Айн. Девърс каза:

— Не знам дали изобщо някога ще повярва, че не си ме изпратил. Така или иначе й беше приятно. Непрекъснато повтарях, че не е необходимо някой да разбира, че сте подновили контакта си, както и че не съм там, за да я експлоатирам или да осъществявам някакви тайни планове.

— Ще й се обадиш ли пак?

— Не знам. У нея има толкова болка и отрицание заради разрива ви. Може би има нужда от всичко това, за да оцелее, и май не бива да се меся.

— Ако в момента твърди, че никога не ме е обичала, че никога не е страдала заради раздялата ни, това означава, че през изминалите години положението е станало по-лошо. Все пак, ти реши какво да правиш.

— Може да прозвучи странно, но имаше само едно нещо, за което почувствах вина — сякаш я предавах. Не й казах, че Барбара пише биографията й. Знам, че не ми е работа и че нищо не й дължа, но се почувствах зле, задето не й казах, защото тя не спираше да говори как хората я предават, а от друга страна ми вярваше достатъчно, за да свали малко гарда си.

(По-късно научих, че Барбара сама е казала на Айн за биографията.)

Мълчахме дълго. Сетне забелязах лека усмивка по устните на Девърс и я попитах защо се смее.

— Мисля си колко радостна изглеждаше — въпреки себе си. Беше й приятно, на съвсем простичкото ниво на женското самоуважение, когато й казах с колко топлота говориш за любовната си връзка с нея. Макар и за няколко минути, знаех, че съм я направила по-щастлива. Разбира се, тя няма как да го признае пред когото и да е, но когато остане сама, спомените й може да бъдат по-малко трагични.

Девърс се обади на Айн отново след месец или два от дома ни в Ароухед.

— Моля те, не я натискай да се срещаме — казах аз. — Просто поговорете, пък каквото стане. Бъди готова обаче за възможността вече да е потиснала и изтрила всичко положително, което се е случило помежду ви, включително и поканата да й се обадиш. Може да се отнесе към теб като към арогантен натрапник.

Айн беше удивително приятелски настроена и възприемчива. Говориха за желанието й да продължи да пише и за това колко й е трудно да го направи. Говориха за все по-задълбочените занимания на Девърс с психотерапия. Айн още веднъж изрази учудване, че съм се оженил за жена с толкова ярък характер.

Когато Девърс я попита дали ме е гледала по телевизията в Ню Йорк, Айн каза, че не е. Но два часа по-късно, по време на същия разговор, когато Девърс спомена по някакъв повод за интервюто, Айн каза остро: „Когато онзи младеж му задаваше въпроси, Нейтън не трябваше да се смее толкова много. Когато човек обсъжда идеи, трябва да бъде сериозен“. Девърс замълча.

След това с удивление ми разказа:

— Изведнъж, без никаква връзка, Айн започна да ми разправя какъв невероятен говорител на обективизма бих могла да бъда, стига да получа необходимото обучение и да не съм твоя жена. Обясних й, че нямам подобни интереси, а тя пак ме попита какво искам. Повторих — за кой ли път — че искам да общувате помежду си и за пръв път изрично споменах връзката ви: „Айн, казах й, та вие сте били любовници!“. „Никога не сме били любовници!“ — писна тя. „Даже и приятели не бяхме! Той ми беше студент! Да не ти е казвал, че сме били любовници?“ „Разбира се“, меко отвърнах аз. „Защо го е направил? Защо, а?“ Аз невярващо отговорих: „Айн, аз съм негова съпруга“. Почти несвързано тя започна да боботи, че сте били само приятели и ти не си означавал нищо за нея. Това вече беше прекалено, така че й казах: „Айн, цял живот си проповядвала добродетелта на честността. И на почтеността. Да не искаш да кажеш сега, че си посветила «Атлас изправи рамене» на човек, който дори не е бил важен за теб?“. Последва дълга тишина. След това Айн отговори приглушено: „Един джентълмен щеше да отнесе това със себе си в гроба“. Аз не спирах: „Вижте, през всичките години, докато вие и вашите привърженици го нападахте, той и дума не е казал. Можеше да ви причини голямо страдание и да навреди на репутацията ви, и ако беше решил да говори, със сигурност щеше да изясни за какво всъщност сте се скарали. Осъзнавате ли това?“. „Да“ — недоволно призна тя. После — вече започвам да свиквам с това — изведнъж смени темата и се впусна в дълга реч как е „създала“ репутацията ти и как от заминаването си за Калифорния насетне не си свършил нищо. Аз я уведомих в подробности за кариерата ти и тя с очевидни усилия се опита да скрие изненадата си. После изведнъж заяви, че си се занимавал с обективизъм само заради приходите, които ти е носило това. Ядосах се, но й отговорих спокойно, че в Института никога не си изкарвал много пари, а и ти така или иначе не си се интересувал особено от парите. Знаел си, че сам можеш да печелиш повече. Доказателството, казах й, е, че в Калифорния, когато си започнал практически от нулата, само девет месеца след откриването на практиката си вече си изкарвал два пъти повече от най-добрите си години в Ню Йорк. Тя обаче настояваше, че си останал с нея само защото това се е отразявало добре на кариерата ти. Напомних й за цялата враждебност, която си понесъл от страна на колегите си само защото си защитавал Айн Ранд, и как кариерата ти наистина е тръгнала нагоре, едва след като си започнал да работиш сам. „Защо тогава не си тръгна по-рано?“ — раздразнено попита тя. Аз бях удивена. „Нима не знаете? — попитах аз. — Наистина ли не знаете какво сте означавали за него? Какво е означавал обективизмът за него? Какво е означавала каузата, за която се е борил? След всички тези години още ли не разбирате какъв конфликт е преживял?“ „Като е толкова успял сега — разбесня се тя — защо не спира да ме преследва?“ „Той не ви преследва, просто споделя убеждението ми, че помежду ви трябва да има по-добър край, и е открит за това, но в смисъла, който влагате във въпроса, всъщност не иска нищо.“ Айн каза, че не може да повярва, че не целиш нещо друго, и настоя, че ти си ме пратил при нея. Уверих я, че греши, но казах, че няма да повдигам отново темата за това да се свържете. Когато приключихме този въпрос, тя отново заговори приятелски и ме попита кога пак ще ходя в Ню Йорк. След няколко месеца, отговорих й. „Можете да ми дойдете на гости, стига да се обадите предварително, и да не споменавате името му.“

Въпреки че говориха още веднъж по телефона, Девърс не й се обади при следващото ни посещение в Ню Йорк. След няколко месеца обаче, когато пак бяхме там, на 17 юни 1981 г., Девърс се обади отново. Айн й каза с упрек: „Беше обещала да дойдеш, но така и не дойде, пък не се и обади“. Когато Девърс я покани на обяд, Айн каза: „Съжалявам, не мога. Имам среща след среща. Точно сега не мога“. Обясни, че е заета, че е започнала да работи отново, но че не може да коментира, защото проектът е поверителен. „Но отново пиша!“ — ведро беше казала тя, за което Девърс я поздрави. Не й каза обаче, че вече знае — „поверителният“ проект беше телевизионната адаптация на „Атлас изправи рамене“. Айн щастливо обяви, че енергията й се завръща. След това, за пръв път, попита как съм, и Девърс отговори, че съм в отлично здраве и че прекарвам все повече време в писане в Ароухед. Спомена, че сега пишем книга заедно — „The Romantic Love Question-and-Answer Book“. Айн поиска да разбере подробности и Девърс й разказа. Айн изрази удоволствие, че Девърс се е обадила, и я покани да го направи отново.

На следващия ден, докато вървяхме по „Лексингтън авеню“, Девърс ми каза:

— Ще ми се да изпратя на Айн цветя — да отпразнуваме факта, че отново е започнала да пише!

Изпрати й скъп, пищен букет. Тъй като познавах добре Айн, трябваше да предвидя, че това е грешка, но критичната ми антена беше изключена. Тъкмо този жест на Девърс хвърли обратно Айн в пристъп на параноя.

Айн знаеше в кой хотел сме и Девърс очакваше обаждането й, дори и само за да й благодари. Когато обаче обаждане така и не се получи, тя се обади на Айн, която веднага каза със студен и рязък тон:

— Много съм заета, Девърс. Ще трябва да ме извиниш.

Когато Девърс я попита дали е получила цветята, Айн каза, че ги е получила и ги е дала на приятел.

— Беше изключително неадекватно от твоя страна да правиш такова нещо. Ако искаш да ме подкупиш — макар и да не знам за какво, — това няма да е достатъчно.

Девърс я увери, че й ги е изпратила просто като знак за привързаност, а Айн отвърна, че подобна показност я кара да се чувства непълно неразбрана. Продължаваше да говори за очевидното желание на Девърс да я „подкупи“. Напълно объркана, Девърс не можеше да разплете кълбото от враждебна подозрителност на Айн.

Опитвайки се да внесе по-ведра нотка, Девърс каза, че иска да изрази задоволството си от това, че Айн пише отново и че изпращането на цветя е „американският начин на празнуване“. Айн се тросна: „Не бъди нахална. Не приемам уроци по американизъм“.

Когато затвориха, Девърс ми каза:

— Трябваше да послушам първия си импулс и да не продължавам по-нататък след втория разговор.

Нямаше как да не се съглася.

Девърс реши да се обади още веднъж след няколко месеца, на 25 септември. От източниците си започнахме да чуваме, че Айн разправя на приятелите си за разговорите си с Девърс, само дето говорела за „оная ужасна жена, която ми досажда нетърпимо“.

— Типично за Айн Ранд — казах аз. — Добре, обади й се още веднъж. Само че този път, колкото и отблъскваща да ми се струва идеята, искам да запиша разговора. Искам да я запиташ в прав текст за нещата, които е казвала на приятелите си за нас.

Знаех още тогава, че подобен жест е безполезен и че независимо от всичко никога няма да можем да се решим да покажем записа на някога. Така и стана. Унищожихме го.

Знаехме, че щом Айн чуе гласа на Девърс, тя ще бъде студена, а може би и ядосана, и че Девърс ще трябва да я задържи на телефона достатъчно, за да съживи някаква част от старата топлота помежду им. Отне й почти двадесет минути да го постигне. Накрая Айн каза:

— Виж, мога да мисля за теб единствено като за жена на Нейтън. Можем да си причиним само неприятности една на друга.

Девърс каза, че може да приеме това, но че все пак има един последен въпрос, на който иска Айн да отговори. Повтори й нещата, които ни бяха предали, че Айн е казала за нея, но Айн я прекъсна:

— Никога не съм казвала такова нещо! Само хубаво съм говорила за теб! Казах, че според мен си интелигентна и че изглеждаш почтена! Кой разпространява тези лъжи?

После каза, че ако и да не е произнасяла онова, за което Девърс е чула, тя е казала на всички, че целта на Девърс е да постигне помирение между нея и мен, което уж аз съм искал. Когато Девърс отново възрази, че не искам нищо такова, и попита Айн защо си въобразява подобни неща, Айн отговори, че съм осъзнал, че имам нужда от нея и че без нея не ставам за нищо.

Поговориха още няколко минути и Айн дори отрече, че изобщо е канила Девърс да й се обажда. След това се сбогуваха.

Докато ми предаваше разговора, Девърс клатеше глава с лека тъга.

— Е — попита тя, — какво мислиш за всичко това?

— Радвам се, че се докосна до Айн Ранд. Какво друго да кажа? Историята приключи.

Ето какво мисля: Айн беше велик мислител и велика жена. Беше обаче и борещо се човешко същество, като всички нас. Ако човек не може да разбере нейните човешки качества, включително и недостатъците й, няма как да оцени величието й — няма как да опознае Айн Ранд.

След няколко месеца, през декември 1981 г., Илейн ми се обади да ме уведоми, че Айн е много болна и е на смъртно легло. От няколко седмици очаквах това обаждане. Въпреки усилията на Айн да държи информацията в тайна, аз бях чул още преди няколко години, че има рак на белия дроб и че е претърпяла операция. Още една операция от жлъчни камъни беше утежнила допълнително състоянието й. Знаех, че напоследък здравето й се е влошило сериозно.

— Айн така и не се възстанови от конференцията в Ню Орлиънс, на която говори миналия месец — каза ми Илейн. Ставаше въпрос за годишната конференция на Националния комитет за парична реформа, организация, чиято цел беше да върне златния стандарт и да просвещава обществеността за ползите от свободния пазар. Айн беше звездата на вечерта. Светът вече разбираше политическите й идеи много по-добре тогава, отколкото при издаването на „Атлас изправи рамене“. През следващите години нейното мощно, но скрито влияние върху културата щеше да стане още по-очевидно. Влиянието й щеше да бъде признато например при експлозивното възраждане на положителното отношение към капитализма в края на осемдесетте години. А отвъд политическата и икономическата арена дългата сянка на „Изворът“ и „Атлас изправи рамене“ се проявяваше чрез едно нарастващо уважение в обществото към себереализацията като напълно легитимна цел в живота. Възгледите в книгите й днес вече не изглеждат толкова противоречиви.

— Когато се прибрахме, вече беше болна — продължи Илейн. — Мислех, че е настинала. Така или иначе разви белодробно възпаление. Когато ходи на преглед в болницата миналия месец, беше очевидно, че не й остава много. Лекарите не могат да направят кой знае какво. Така че по нейно собствено желание преди няколко дни й разрешиха да се прибере у дома под денонощно наблюдение. Остават й най-много няколко месеца. Мислех си, че ще искаш да знаеш.

Останах в кабинета си дълго време и обсъждах чувствата си с Девърс.

— Виждам себе си и нея такива, каквито бяхме през януари 1955, когато започнахме връзката си. Защо нямахме куража да бъдем по-мили един към друг? А и защо такива въпроси се задават едва пред лицето на смъртта? Защо и двамата се държахме толкова идиотски?

На 6 март 1982 г. Илейн отново се обади — този път, за да ми каже, че Айн е починала преди няколко часа.

Сега и двете вече ги нямаше: и Патриша, и Айн. Усетих, че в тази нощ младостта ми е умряла напълно и безвъзвратно.

По-късно същата вечер, докато седях в кабинета си с Девърс, аз казах:

— Мисля си от какво всъщност се състоеше светът ни с Айн. Съществува една дълбока нужда, която психологията никога не е проучвала адекватно — нуждата ни да преживяваме екстаз, да изпитаме нещо, което да разбие обичайните стени на реалността и да ни извиси до напълно ново ниво на усещане. Някои хора търсят това преживяване в религията и в обещанията за единение с Бога. Други го търсят в секса или в страстни любовни истории. Трети пък го намират в наркотиците, в битките, в музиката, в творчеството или в спортните постижения, които сякаш разчупват веригите на възможното. Айн чуваше невероятна музика в главата си, но не знаеше какво да я прави, освен да я изразява с писане.

Девърс кимна в знак на мълчаливо разбиране. Видях, че изражението й отразява моето собствено — сериозно, отвъд всякаква мъка и сълзи.

— Ницше беше казал някъде: „Обичам тези, които не знаят как да живеят днес“. Такава беше Айн. И затова отстъпвах толкова много пред нея — част от мен се бореше със същия проблем. Не само Айн и аз — всички бяхме пристрастени към екстаза. Никой не го наричаше така, но това беше ключът. Хората не могат да разберат Айн или призивите й, нито пък силата, която ни събра в Ню Йорк, ако не разберат, че човешките същества изпитват нужда от екстаз. Това изразяваше Айн с романите си, заради това се влюбихме един в друг и се мъчехме да не се разделим. Тъкмо чрез нея влязох в този нов свят. Тя задоволяваше духовния ми глад — глад, който вдъхновява най-доброто в нас, а понякога и най-лошото. След като се разделихме, знаех, че задачата ми е да открия други начини за осъществяване на този духовен копнеж, а не да го потискам и да се отричам от него. Намерих ги — в работата си и в теб. В силата на онова, което става помежду ни. Както и в простия факт, че всеки ден усещам колко ценен е животът.

През февруари 1986 г. с Девърс заминахме за Шотландия. Дъщеря й Вики се беше преместила там със сина си Брандън и се беше омъжила отново. Детето беше вече на девет и аз исках да го науча да кара ски. Брандън не беше още готов за лифта, така че аз го издърпах за щеките нагоре по склона, а той не спираше да вика:

— По-бързо, дядо!

Той събуждаше у мен чувства, които никога не бях преживявал преди.

— Колко те обича дядо? — питах го аз, а той разперваше ръце и викаше:

— Ей толкова и до небето!

Гледах го как се спуска надолу по пистата без никакъв контрол, право към Девърс, която го чакаше долу, и не спирах да се смея.

— Даде ми толкова много — казах на Девърс аз, — и едно от нещата, които ми даде, е днешният ден. Парадоксалното е, че да съм дядо на Брандън не ме кара да се чувствам стар — тъкмо напротив, чувствам се млад!

По-късно, когато вече се бяхме прибрали, Брандън ме погледна леко учудено, почти с копнеж, и каза:

— Толкова много се смееш, дядо. Много ми харесва как се смееш.

Девърс стоеше до мен. Когато я погледнах, тя видя сълзите в очите ми — както и чувството ми на безпределна благодарност към Брандън.

С Девърс често говорехме за най-голямото предизвикателство в живота — предизвикателството да съумееш да останеш раним. Да останеш отворен, възприемчив и чувствителен. Не да се оттеглиш в черупката си и да си ближеш раните. Да останеш възприемчив към живота и към възможностите му да ти носи радост. Думите на Брандън означаваха, че съм на път да спечеля тази битка.

За съжаление обаче такива битки има много. Няма окончателна победа. След девет години, на осемнадесетгодишна възраст, Брандън щеше да загине в автомобилна катастрофа. Чакаше ни ново, ужасяващо предизвикателство — но накрая ние отново щяхме да надделеем. Това обаче не е част от нашата история.

Нека се върнем в 1986, когато, на път за вкъщи, Девърс се обърна към мен и ми каза:

— Е, дядо, как ти харесва животът на земята?

Скоро щях да празнувам петдесет и шестия си рожден ден. Дъщерята на Девърс Лорин беше бременна и след няколко месеца щеше да роди момиченце и да го кръсти Ашли. С Девърс искахме да сме в болницата, докато ражда.

Отговорих й:

— Как ми харесва животът на земята ли? Чувствам, че това е само началото.

— Осъзнаваш ли — попита ме тя със смях в очите, — че точно сега всичко е напълно наред? Няма конфликти, няма драми, няма театър. Можеш ли да го понесеш? Другото омръзна ли ти достатъчно? Можеш ли просто да се отпуснеш и да бъдеш щастлив?

Аз погледнах лицето, което беше център на вселената ми. Удивявах се на способностите за самовъзстановяване на радостта.

— Да — отговорих аз.

Край

Натаниъл Брандън Моите години с Айн Ранд (20)

Метаданни

Данни

Моите години с Айн Ранд

Информация

История

Сваляне / Връзки

Епилог

Натаниъл Брандън
Моите години с Айн Ранд (20)