Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
My Years with Ayn Rand, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
NMereva (2018)

Издание:

Автор: Натаниъл Брандън

Заглавие: Моите години с Айн Ранд

Преводач: Петьо Ангелов

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Изток-Запад“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Националност: американска

Излязла от печат: декември 2010

Коректор: Людмила Петрова

ISBN: 978-954-321-783-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7196

История

  1. — Добавяне

Втора част

8.

— Разбира се, че съм влюбен в теб.

Още докато произнасях тези думи знаех, че животът ми се е променил безвъзвратно. Още не разбирах в какво се впускам, но бях сигурен, че последствията ще бъдат значителни. Мислех си: каквото и да стане, мога да се справя. Готов съм. Горях от очакване и енергия, докато се гледахме в един натежал от многозначително мълчание миг.

Сетне изражението й се промени и тя ме погледна почти заплашително.

— Разбираш ли какво ми казваш? — прошепна тя. — И това не е импулс, нали? Не е просто каприз?

Аз поклатих глава — познаваше ме достатъчно добре. Думите й бяха като стъпки по въже високо под купола:

— Ако обичам… ако се отдам емоционално… това ще бъде такова изключение за мен… Мъжът трябва да разбира… в какво се впуска…

Изпитвах прилив на еуфория, който се сблъскваше с напрегнатата й тържественост, и трябваше да се насиля да не избухна в смях. Виждах как една предпазлива възрастна жена се мъчи да обуздае момиченцето в себе си, което иска просто да се отдаде на момента. Изражението й се люшкаше от нетърпение към предпазливост и обратно. Бясната сила на вътрешната й борба ме разколеба донякъде, но дори притеснението ми допринесе за това да се чувствам лек като перце. Така трябваше да се живее — в опасност, в екстаз и с възможности, за които не съм и сънувал. Сякаш се бях освободил от купища вериги, сякаш бях разтърсил обичайната рамка на съществуването, и аз, Натаниъл Брандън, бях взел Нейтън Блументал за ръка и го бях завел в негова собствена вселена, където най-сетне можеше да бъде самият себе си.

— Наистина ли осъзнаваш в какво се хвърляш? — почти застрашително попита тя.

— Обичам те — отговорих аз. Бях напълно сигурен в това и ми се струваше, че едва ли е необходимо да казваме друго.

Тя обаче продължи да ме разпитва. Готов ли съм да поема емоционалния ангажимент, произтичащ от подобно признание? Не бях съвсем сигурен какво има предвид, но все пак кимнах утвърдително. За миг ми се стори, че се опитва да ме примами да говоря, без тя самата да е заявила още нищо; искаше аз да поема първоначалния риск. Помислих си — донякъде нетърпеливо, — че винаги иска да държи нещата под контрол, да контролира всяка среща, но това не ме притесняваше особено, тъй като чувствата й бяха изключително прозрачни. Беше очевидно, че иска да спре да говори и да ме прегърне, но и че няма да си позволи да го направи. Не изглеждаше величава — беше несигурна и ранима.

Каза ми със затрогваща, почти детска искреност:

— Знам… че в роман… нямаше да стане точно така… Жената нямаше да разпитва мъжа… Но те моля да ме разбереш и…

Обезоръжен от думите и държанието й, аз чувствах дълбоко колко ценна е тя за мен, и я уверих, че я разбирам напълно.

Какво точно разбираш? — попита тя.

— Разбирам, че в известен смисъл ти се струва, че оставяш емоционалния си живот в ръцете ми.

— Точно така. Това не те ли плаши?

— Не.

— Ако това е грешка — каза тя, — аз имам да губя повече от теб, дори и само защото съм по-възрастна.

Приех твърдението й, без да посочвам, че и за мен рисковете не са никак малки, ако и тя да не им обръщаше особено внимание.

— Не знам какво ще правим — казах аз, — но това не е грешка.

— Това не променя нищо в моите чувства към Франк или твоите към Барбара — отговори тя, уверена в правото си да говори от името и на двама ни. Думите й носеха оттенък на съмнение, а и аз още не знаех каква е истината. Казах си: „Айн със сигурност е наясно — изглежда толкова уверена“.

— Не, нищо не променя — потвърдих аз.

— Аз наистина те обичам — изрече тя почти свенливо. — Ето, казах го — и след това по-уверено повтори: — Обичам те.

С желание да поуспокоя малко и двама ни, аз отговорих леко шеговито:

— Чудех се кога най-сетне ще се добереш до тия думи.

— Моля те, не се шегувай. Не и сега.

Тя вдигна лице към моето. Целунахме се и останахме прегърнати по начин, който беше нов и за двама ни, начин, който ни се струваше и естествен, и нормален, и неизбежен. Целуваше ме така, както правеше всичко останало — с абсолютна и пълна отдаденост, която ми се струваше прекрасна. За мен моментът беше изискано еротичен. Треперехме от възбуда. Знаех, че в това отношение най-интимното й желание беше не да контролира, а да отхвърли всякакъв контрол, да се стопи, да се отдаде, да реагира.

Айн прошепна с насмешлив блясък в очите:

— Какво ми става? Това трябваше да стане още щом влезе днес.

— Това е разликата между изкуството и живота — разкикотих се аз.

Тя се съгласи с усмивка. И двамата бяхме още малко нервни, но и това беше приятно, сякаш споделената ни нервност сама по себе си беше знак за задълбочаваща се интимност.

Всяка мисъл, всяко чувство, всяко объркване или несигурност, които противоречаха на безмерното щастие на момента, изглеждаха маловажни. За мен импулсът, който ме въвличаше в тази нова връзка с Айн, беше гласът на разума, на най-висшето в мен, пред който трябваше да отстъпи всеки друг вътрешен глас. В някакво дълбоко кътче на съзнанието ми бушуваше вълнение и протест — сигнал за тревога, който беше твърде немощен, за да ми повлияе. Бях се ангажирал. Изпитвах любов, вълнение, тревога и дезориентация; чувствах се жив.

— Не бива да правим нищо, с което да нараним Франк или Барбара — изведнъж твърдо заяви Айн. Нямах представа как можем да избегнем такова нещо, но се съгласих, че ще направим всичко възможно, за да защитим браковете си. Хрумна ми, че вече самото естество на разговора ни противоречи на подобен опит, но нима имаше друг разумен начин на действие?

— Няма да имаме истинска връзка — каза тя. — Няма да бъде сексуална в пълния смисъл на думата.

Част от мен изпита облекчение при тези й думи; друга част обаче, по-доминантна, беше разочарована.

— Искаш да кажеш, че ще бъде сексуална по всякакъв друг начин, освен пряко — отговорих аз.

Тя кимна.

— Не бива да правим нищо, което да ги позори публично — заявих аз.

Тя отново кимна и каза, че ще направим всичко възможно да щадим чувствата им по всякакъв възможен начин. Поговорихме доста за това, след което тя каза:

— Ще ги попитаме дали имат нещо против да се срещаме веднъж или два пъти седмично, само за да си говорим.

— Ние така или иначе се срещаме от време на време.

— Сега обаче това ще бъде неделима част от живота ни.

— Би било прекрасно.

— Сигурна съм, че ще се съгласят. Все имаме право на нещо.

В гласа й имаше гневна нотка, насочена към Франк и Барбара.

Мисля, че интуитивно осъзнавах откъде идва този гняв — в онзи момент те бяха просто препятствия. По някакви причини ние смятахме, че те не са ни равни по енергия, инициативност, сила, амбиция или страст, въпреки че не го признавахме изрично. Заобикаляхме подобни въпроси и избягвахме да ги обсъждаме пряко. В онзи момент в гласа на Айн неизказаното се беше добрало до повърхността за част от секундата. Не го назовахме, но го изпитахме — и беше в очите ни, когато се погледнахме с мълчаливо разбиране: никой нямаше да ни спре.

Сетне разговорът се върна към това колко сме важни един за друг и как единият кара другия да се чувства разбран по някакъв неповторим начин. Докато говорехме, Айн продължи да се мята между две различни страни на личността си: беше щастлива, ранима и открита в един миг, дистанцирана и строга в следващия.

— Давала съм подобна власт единствено на Франк — каза тя, почти като предупреждение.

Зачудих се каква ли точно е „властта“ на Франк и какво означава тя на практика. От начина, по който ме гледаше, ми се струваше, че продължава да се пита: обективно ли го разглеждам? Тази среща наистина ли е такава, каквато изглежда на пръв поглед? Мога ли да му вярвам? Мислех си, че реакцията й е напълно понятна — в крайна сметка онова, което ставаше, беше напълно неочаквано. Нямаше ли право да се притеснява?

Усещах, че дълбоко в мен настъпва един вид адаптация. Често усещах, че трябва да съм по-възрастен с Айн, и че по-младата част от личността ми нямаше място в нашата връзка; в онзи момент това чувство достигна безпрецедентни висоти. Чувствах, че трябва да съм мъжът, когото Айн никога не е имала в живота си и от когото имаше болезнена нужда, но и когото заслужаваше: съвременник, който да може да се сравнява с нея по сила и да й дава подкрепата, за която казваше, че никога не е имала. Насилвах се да бъда като мъж на петдесет.

В плен на вълнението покрай всичко това осъзнавах как в мен се надига нещо могъщо, някаква неукротима и неизчерпаема сила. По-малко впечатление ми правеше фактът, че нещо друго, по-деликатно, е на път да умре — радостта да бъда на двадесет и четири. И да е имало протестни викове от това отречено мое аз, бях решил да ги заглуша на всяка цена. Казвах си: аз съм Натаниъл Брандън и мога да направя всичко.

Ако изобщо някога мое решение е имало множество мотиви, то това беше решението за емоционален ангажимент с Айн. Обичах я, но беше и въпрос на его. Предизвикателството беше въодушевяващо. Тя имаше потресаващ ум, излъчваше невероятна енергия, и когато погледнах в очите й, видях възхищение. Беше неизбежно. Помежду ни се беше натрупал твърде голям заряд. Тя беше страстна жена, аз бях страстен млад мъж. Това беше драма, беше театър, приключение, идеализъм, суета — и лудост.

Решихме, че е време да включим и Барбара в разговора и аз й се обадих и я помолих да дойде до апартамента на Айн. И все пак, когато чух звънеца на вратата, още не бях готов. Не си и помислях да помоля Айн да ме остави да говоря с Барбара насаме. Айн настояваше да уведомим Барбара за фактите незабавно. От днешна гледна точка подходът й ми се струва шокиращо варварски.

Почти веднага Айн каза с мек, състрадателен глас:

— Е, Барбара, трябва да е било много трудно за теб от онова пътуване насам, и сигурно се чудиш какво сме си казали с Нейтън днес.

Барбара кимна вдървено. Лицето й не изразяваше никаква видима емоция, освен леко притеснение. Сякаш вече знаеше всичко, сякаш нямаше нужда от преходи и обяснения. Като че ли вече беше чула в ума си всичко, което си бяхме казали с Айн, а сега просто чакаше потвърждението.

Аз стоях безмълвно до нея, изолиран от всякаква емоция, докато Айн обясняваше, че промяната в нашата връзка е назрявала от дълго време и че сигурно е била очевидна за всички ни. Каза, че е логично, нормално и съвсем обичайно, ако се замисли човек, че трябва да се обичаме не само като приятели, но и като мъж и жена.

— Ние не сме платоници — каза тя. — Не държим ценностите си в някаква друга вселена, без връзка с вселената, в която живеем. Ако Нейтън и аз сме тъкмо тези, за които се представяме, ако наистина виждаме онова, което виждаме един в друг, ако наистина държим на ценностите, които изповядаме, как можем да не сме влюбени един в друг?

Докато я слушах, в ума ми проблесна образът на Айн като кума на сватбата ни с Барбара и за миг изпитах ужас. След това и картината, и ужасът отшумяха, като забравен епизод от сън. Айн продължи да говори още дълго и да разширява аргументацията си така, че онова, което казваше, изглеждаше все по-очевидно. Тя беше вещица, само че вещица на разума.

Барбара продължаваше да кима, като човек, изпаднал в транс. Изведнъж почувствах пристъп на агонизиращо желание да я защитя, но стоях вкочанен и не мърдах.

— Това не означава, че Нейтън не те обича — продължи Айн — също както аз обичам Франк. Трябва да го разбереш.

С раздразнение си помислих: защо говори от мое име?

— Знам, че Нейтън ме обича — каза Барбара с достойнство, което ми се стори изключително привлекателно. Пристъпих към нея и я хванах за ръката.

— Барбара — меко казах аз, — онова, което стана между нас с Айн, трябваше да стане. То не променя нищо в чувствата ми към теб.

Наистина го мислех.

— Няма от какво да се боиш — каза Айн. Още тогава разбирах, че подобно твърдение е абсурдно, независимо какво бях казал на Барбара. Айн продължи: — Той е твой съпруг и нищо не може да промени това. Погледни каква е разликата във възрастта ни. Нямаме бъдеще — освен като приятели. Няма да стана за посмешище и да хукна след по-млад мъж. Искаме единствено малко време насаме, един следобед и една вечер седмично…

Докато Барбара седеше видимо замаяна, Франк се прибра. Още от първите му думи към Айн стана ясно, че вече са обсъждали въпроса. Гледаше ме така, сякаш знаеше всичко — сякаш и той бе бил в стаята целия следобед. Лицето му изглеждаше по-бледо и изпито от обикновено. Стори ми се, че виждам гневен проблясък в очите му, но не когато гледаше към мен, а когато се обръщаше към Айн.

С настойчивостта на бормашина, пробиваща гранит, Айн продължи да повтаря онова, което беше казала на Барбара, само че с много повече подробности относно чувствата си, говореше за интелектуалната си самота, за това какво съм й дал и как гледа на мен, за това колко уникална е нашата връзка.

— Франк, самият ти си казвал колко обичаш Нейтън, какво е донесъл в живота ни. Видя цялата борба в кариерата ми, така че знаеш какво означава да намеря такъв ум, такъв характер. Той ми дава разбиране, за което мислех, че не може да съществува. Той е моето бъдеще. Той е човекът, който ще продължи работата ми. Сега съществува само той. Тъкмо сега е част от живота ни. Франк, ти в известен смисъл усети какво ще стане много преди мен. Тъкмо ти каза, че Нейтън е причината да се върна от Калифорния. Вселената е рационална — и всичко това трябваше да се случи.

— Не мога да слушам повече! — извика Барбара, след което бавно се предаде пред хипнотичния глас на Айн.

— Няма да търпя такава наглост! — викна и Франк, след което потъна обратно в обичайното си пасивно и безпомощно състояние, преди още Айн да успее да завърши отговора си.

След като и двамата изразиха възмущението си, Айн стана още по-топла, нежна — и безмилостна. Призна чувствата им, изрази състрадание към болката им и се опита да ги накара да приемат ситуацията с праволинейността на военен командир, който марширува право напред, без да поглежда встрани.

Аз мълчах. Бях почти омагьосан от майсторството и убедителността й и се чувствах повече като зрител, отколкото като главно действащо лице. Накрая казах на Барбара и Франк:

— Това е нещо съвсем отделно от обикновения ни всекидневен живот. Но в крайна сметка не е и толкова ново, ако трябва да сме честни. С Айн винаги сме имали специална връзка. И двамата го знаете. А и никога не съм усещал възмущение или ревност у когото и да е от вас.

— Пък и освен това не искаме сексуална връзка — добави Айн.

Зачудих се защо всъщност не става въпрос за секс и дали на Барбара щеше изобщо да й пука; не можех да си представя да ме ревнува сексуално. Тогава кимнах в знак на потвърждение на думите на Айн.

Тя попита Франк и Барбара:

— Искате ли да ни напуснете заради чувствата ни един към друг?

Отговорът беше едно колебливо „не“. Те признаваха — отстъпвайки бавно, опитвайки се да надмогнат безгласната си съпротива, — че разбират и дори уважават тези чувства. Айн продължаваше да настоява:

— Искате ли тогава да продължаваме както преди, сякаш чувствата ни не съществуват?

Франк и Барбара признаха, че и това не звучи особено разумно, и потънаха в още по-дълбоко отчаяние. Не можеха да се борят, не и тогава, не и срещу Айн и мен. Нямаха никакъв шанс.

— Отричането на реалността не работи — заяви Айн. — Каква реалистична алтернатива има за онова, което предлагаме?

Някаква част от мен гореше от вълнение, донякъде от увереността на Айн, донякъде от ярост към Барбара, която ме правеше безчувствен към страданията й.

— Няма алтернатива — каза Франк в отговор на въпроса на Айн. Не беше щастлив. Изражението на Барбара беше строго, лишено от всякакво самосъжаление. Тя кимна в знак на съгласие. В онзи момент манипулативното мошеничество на Айн и собственото ми съучастие (което от днешна гледна точка е напълно очевидно) изглеждаха като „рационалност“ и „реализъм“.

Когато аз и Барбара се сбогувахме с Айн и Франк, всички се прегърнахме. Опитвахме се да създадем дух на любов, на превъзходство и триумф над дребни страхове. Аз чувствах болка заради страданието, което може би причинявах, но и ликувах, сякаш всички бяхме стигнали висоти, за които не сме и сънували.

По-късно същата вечер, след като се бяхме прибрали, Барбара ми каза:

— Обичам Айн толкова много. И изобщо не се учудвам, че е влюбена в теб. Ти си точно такъв мъж, какъвто трябва да има. Искам да я видя щастлива.

В очите й имаше сълзи. Аз я прегърнах силно, без да знам какво да мисля, какво да кажа, какво да направя. Тя прошепна:

— Искам да видя и теб щастлив. Знам какво никога не съм ти давала. И двамата заслужавате повече, отколкото някога сте получавали. Искам да го получите. Искам го чисто егоистично. Не правя никаква саможертва.

Тази нощ правихме любов. Барбара за пръв път пое инициативата с чувственост, каквато отдавна не бях виждал.

 

 

Любовната ни връзка с Айн започна пет месеца по-късно, през януари 1955 г. Със сигурност аз бях инициаторът — много повече, отколкото при всички събития преди това. По време на следобедите и вечерите насаме с Айн аз започнах да осъзнавам влиянието си като мъж по начин, който не познавах дотогава. Когато Айн ме погледнеше, виждах в очите й онова, за което винаги бях копнял — интерес, който съчетаваше сексуалното и духовното. Нейното възхищение не оставаше отделено от тялото й, а се въплъщаваше незабавно в чисто физически реакции. Умът и сексуалността й бяха едно — и това беше жена, която мога да разбера.

Айн плашеше повечето хора, които изпитваха страхопочитание към нейния авторитет и интелект. Тя обаче искаше мъж, чиято оценка да я сведе до сексуален обект. За мен това беше съвсем просто и естествено и си мислех единствено, че тук мога да се отпусна и да бъда самия себе си — да освободя енергията, която намираше толкова малък отдушник в брака ми.

— Не искам платонична връзка — заявих на Айн. — В какъвто и да е смисъл. С теб искам да опитам всичко.

Чувствах нова, по-дълбока увереност, съчетана с познание за женската сексуалност, което сякаш беше изникнало от нищото. Разбрах, че ако и да залитам понякога в царството на емоциите, в секса се чувствам също толкова уверен, колкото и в интелекта си.

— Страхувам се от онова, което става — довери ми Айн. — То може да промени живота ни много по-радикално, отколкото сме мислили. Сигурен ли си — ама напълно ли си сигурен, — че искаш да продължим?

— Абсолютно.

Бях изгубил всякакви задръжки. Исках само едно. Изобщо не ме интересуваше как ще се отрази то на брака ми или пък на този на Айн. Още се чудех дали на Барбара изобщо й пука, че ще спя с Айн. Ако страдаше, част от мен нямаше нищо против — онази част, която беше наранена и безмилостна.

Айн говореше често колко се възхищава на приказката за Зигфрид и Брунхилда. Брунхилда може да победи всеки ухажор в битка и се предава едва когато Зигфрид, преминал през безброй препятствия, включително и огнен пръстен, я завладява със силата на меча си. Тя пада в краката му в знак на обожание.

— Това е моята метафора — казваше Айн — за любимия ми образ на идеалната любов, или поне за нейното начало — „ухажването“.

Тя искаше да изпитва лек страх от първата стъпка, искаше и аз да настоявам, да преодолея страховете и възраженията й. Искаше да проявява загриженост за чувствата на Франк, а на мен да не ми пука. Що се отнася до чувствата на Барбара, съмнявам се, че Айн изобщо ги е взимала насериозно. Тя искаше да преодолея два брака, разликата във възрастта ни и всякакви други обичайни възражения — и аз го направих.

Понякога се чудех колко лесно получавах онова, което исках, в смисъл че не ми се налагаше да полагам никакви усилия. Сега, като поглеждам назад, продължавам да се удивявам донякъде и още не мога да обясня защо съм бил толкова уверен за неща, за които опитът ми е бил толкова ограничен.

Когато обсъдихме желанията си с Барбара и Франк, беше ясно, че са чакали момента, в който ще започнем сексуална връзка. Айн заяви, както беше направила и пет месеца преди това, че не е необходимо нищо да се променя, че обичаме партньорите си повече от всякога, че сме нерушимо семейство. Основно внимание обаче обръщаше на собствените си емоционални нужди.

— И двамата знаете колко малко лично щастие съм имала в живота си — каза тя тогава. Аз потръпнах: не разбираше ли, че така направо плюе в лицето на Франк? Той обаче не реагира. — Разбирате също така по-добре от всеки друг какво е Нейтън за мен… въплъщение на всичко, за което пиша… и какво е да го имам от плът и кръв, а не само в романите или в ума си.

Чувствах се неловко, но сметнах, че неудобството е просто признак за липса на зрелост.

— Ако ние четиримата бяхме по-слаби, това нямаше да се случи, а и да беше станало, вие нямаше да го приемете. Но именно логиката на нашата същност ни доведе до него. Напълно рационално е Нейтън и аз да изпитваме един към друг онова, което изпитваме. А и с оглед на предпоставките ни е напълно рационално чувствата ни да включват и сексуален елемент.

Отпуснах се; силогизмът й изглеждаше верен.

— Ако бяхме на една и съща възраст, проблемът щеше да бъде напълно различен. Но ние не сме на една и съща възраст, така че говорим най-много за година-две. Може ли някой да си ме представи като възрастна жена след някоя и друга година да преследвам по-млад мъж? Ще съм направо смешна. Това е последният период в живота ми, в който мога да мисля за такова нещо или пък да си го позволя… просто да го имам… за малко… Мисля, че всички сме достатъчно зрели, за да се справим с това без трагедии за когото и да е.

Този разговор се проведе през ноември 1954 г. През декември, след още няколко разговора, всички знаехме, че съвсем скоро връзката ще започне.

Жестокостта, която проявявахме с Айн, не се състоеше в това, че сме се влюбили или пък сме започнали връзка. Състоеше се в отношението ни към всичко това: пълната липса на искрено състрадание към изпитанието, през което преминаваха Франк и Барбара, липсата на контакт с тях на чисто човешко емоционално равнище, напълно противоположно на разредената атмосфера на философската абстракция, неспособността ни да общуваме просто като съпрузи, а не като литературни герои. Айн и аз се гордеехме с рационалността и реализма си, и все пак тъкмо тях не предлагахме на Франк и Барбара, нито пък ги използвахме в емоционалния си живот. Днес съм ужасен от безотговорната несъзнателност, която проявявахме тогава.

Странно, но с Барбара се сближихме през този период. Споделяхме някаква особена привързаност и загриженост, които не бяха достатъчни за романтична любов, но все пак бяха реални и ценни.

— Искам и двамата да бъдете щастливи — често казваше тя, с отчаяна, дори сърцераздирателна искреност.

Беше очевидно, че част от мотивите й да се съгласи на такава любовна връзка беше изкупление за това, че не ме обича повече.

— Искам да получиш всичко, което заслужаваш — каза тя. — А и Франк казва толкова често, че ти си мъжът, когото Айн заслужава.

Когато чух болката в гласа й, се почувствах смазан, разкъсан, объркан. Тя каза:

— Ако имах силата с магическа пръчка да изтрия всичко това, нямаше да го направя. Не искам да живея в свят, в който ти и Айн да не се намерите никога като мъж и жена. Не мога да го пожелая на никого. Искам свят, в който такива неща са възможни и се случват, защото така е правилно, защото това искам да видя в живота… дори и да ми е трудно, както е в този случай… Знам, че си загрижен за мен. Не искаш да ме нараняваш. Виждам какво ти коства всичко това. Но всичко ще бъде наред — наистина ще бъде наред.

Каквото и да ни държеше заедно, каквото и да не ни позволяваше да се разделим — в такива моменти то ставаше по-силно.

В думите й виждах самота, копнеж, дори отчаяние. Виждах как се бори да остане на ниво, да каже и направи онова, което според нея изисква ситуацията, да изпълни собствената си представа за героиня. Тя е гигант, казвах си. Дреболиите, за които се караме, нямат значение. Тя е невероятно човешко същество и ценностите й наистина са важни за нея.

Барбара дори не намекваше за раздяла. Всъщност заявяваше с детинска тържественост:

— Но когато стане дума за брак, ние сме като католиците, нали? Не вярваме в развода.

А аз отговарях не по-малко сериозно:

— Когато стане дума за брак, наистина сме като католиците.

Понеже и двамата знаехме, че другият одобрява принципно развода, това беше нашият начин да подчертаем, че каквито и да са проблемите ни, връзката ни е за цял живот.

— Само година или две — каза Барбара тогава, — и след това с Айн отново ще сте просто приятели, а аз ще съм напълно готова да бъда твоя съпруга.

Казваше го така, сякаш някой ден сексуалните ни трудности и всички други конфликти помежду ни ще бъдат разрешени, ще останат зад гърба ни, сякаш любовта ни ще изпълни онова, което някога е обещавала — когато газехме снега в Уинипег, пламнали от вълнението да се открием взаимно. И двамата нямахме представа как може да стане това.

Няколко месеца след началото на връзката попитах Айн как приема това Франк. Тя се усмихна загадъчно и отговори:

— Понякога го приема като сексуално вдъхновение. Смята го за невероятно приключение, част от което е и той.

— На Барбара също й е приятно понякога, може би съвсем малко, сякаш връзката ни прави живота ни по-бляскав, по-вълнуващ.

Това си мислех тогава; по-късно щях да науча от Барбара, че съм грешал напълно.

Айн се засмя:

— Виждаш ли? Ще ни дадат година-две заедно, и няма да има нито жертви, нито трагедии.

Тъй като Айн и аз ставахме все по-интимни преди същинското начало на сексуалните ни отношения, прегръдките ни бяха все по-горещи, „първият път“ изобщо не беше „първи“, а сякаш беше един вид кулминация на множество сексуални срещи, започнали още от завръщането ни от Торонто.

От сексуална гледна точка я познавах изключително добре, сякаш имахме връзка от години. Бях проникнал в съзнанието й още с първия прочит на „Изворът“, така че същинският сексуален акт беше само още една стъпка по този път. Желанието да я „позная“ във всеки възможен смисъл определяше цялото ми отношение към нея. Сякаш се бяхме отдали на любовна игра от години — още от онази мартенска вечер през 1950, когато се срещнахме за пръв път. По-късно Айн ми каза, че и тя се е чувствала точно по същия начин.

Осъзнавах две различни реакции на първото ни сексуално преживяване. Тялото ми беше напълно спокойно и ведро, сякаш случващото се беше най-естественото нещо на света. Умът ми обаче от време на време изпадаше в моменти на смайване и дезориентация при мисълта, че спя с Айн. Двете гледни точки бяха като музикални теми, които се наслагваха и пораждаха въздействие, което беше много по-силно от онова, което всяка една можеше да произведе сама: невероятно вълнение, без дори и следа от напрежение или безпокойство. Струваше ми се, че забелязвам леко притеснение у Айн, но то беше изключително приятно — караше ме да се чувствам по-жив и правеше момента незабравим.

Тя правеше любов с мен със същата праволинейна съсредоточеност, с която правеше и всичко друго — съществуваше единствено настоящият момент, телата ни, усещането сега. Чувствах се наелектризиран от това, че можех да усетя дори и в най-нежното й и чувствено докосване пълната сила на личността й, сякаш волтажът на ума й и този на плътта й се бяха слели в едно.

Да виждам впитите й в мен очи беше същински афродизиак. Знаех, че най-много желае не нежност, а агресия, готовност да правя всичко, което пожелая, без да задавам въпроси и без да се колебая. Искаше аз да съм господар, да използвам нейния език и да използвам правата върху собствеността си. Само това позволяваше на женското в нея да се прояви напълно. Тъй като нямах необичайни сексуални предпочитания, нито пък интерес към болката, но за сметка на това се стараех да доставям и получавам удоволствие, сексът помежду ни беше пълно и безпрепятствено щастие.

Способността ми да доставя такава радост на жена с двадесет и пет години по-възрастна от мен, жена, на която се възхищавах толкова страстно, подхранваше сексуалното ми самочувствие. Нейната способност да предизвика такава реакция у толкова по-млад мъж, мъж, когото смяташе за въплъщение на стойностите си, подхранваше пък нейното самочувствие.

Година-две. Така мислех в началото. Безопасно, ограничено, а не постоянен начин на живот. А и първите няколко месеца от връзката ми доставяха радост, която така и не помръкна заради последвалите събития. В спалнята нямаше разлика между романиста и жената. Тя беше чувствена, страстна, без задръжки, агресивна, покорна, силна, безпомощна и невероятно алчна. Абсолютно ясно показваше, че най-пламенното й желание е да бъде напълно подчинена, а следователно и аз да пусна на воля собствената си агресивна енергия. Бяхме като изпуснати затворници.

Нямаше дума или действие, с което да изплашим или потиснем другия. Нищо не беше прекалено. Каквото единият даваше, другият посрещаше с отворени обятия. Каквото единият искаше, другият даваше незабавно. Поглъщахме секса така, както човек поглъща кислорода, след като е прекарал дълго време под вода.

— Какво ми става? — казваше Айн. — Превръщаш ме в животно.

А аз се засмивах подигравателно и отговарях:

— Така ли? Че какво си била преди?

— Ум — отговаряше тя, а аз продължавах:

— Тъй ли? Значи имаш ум? Кой те излъга?

Понякога пристигах следобед и питах как върви писането. Тя отвръщаше кисело:

— Какво ти писане? От три часа седя на бюрото и мога да мисля само за… Направо не мога да се позная. Да не би да те е пратил врагът, за да ми пречиш да довърша книгата?

Тя тъкмо работеше по най-трудната част от романа — речта на Голт по радиото, в която той обяснява причините за стачката, изразява философските идеи, които са довели света до разруха и излага новия морал, необходим за възстановяването на цивилизацията. Предизвикателството пред нея беше да представи същността на нова философска система, и то да го направи по начин, подходящ за роман, а не за трактат. Прекарахме много часове, обсъждайки и най-дребните подробности във формулировките й. За мен тези часове бяха изпълнени с възторг, но за Айн бяха често напрегнати и стресиращи. Благоговеех пред постижението й. Шестдесетте страници на речта й отнеха две години. Това бяха двете най-трудни години в кариерата й. Не само трудността на проекта забавяше работата; умът и времето й се разкъсваха между романа и нашата връзка.

— Гордея се, че съм готова да оставя настрана най-важния проект в живота си, за да мога да отделям време на теб — било на това да сме заедно, било на това да мисля за теб насаме. Гордея се, че любовта е толкова важна за мен. Почти се срамувам да призная, че никога не съм преживявала онова, което преживявам сега. Никога не съм позволявала на Франк да ме отвлича от работата ми. Чувствам, че му изневерявам дори само като ти го казвам.

Аз отговорих, че романът е толкова велик и значи толкова много за нея, че не разбирам как е в състояние толкова често да го оставя — заради когото или каквото и да е. Тя се засмя:

— Значи наистина не разбираш какво представляваш за мен.

Не исках да мисля, че я обичам по-малко, отколкото тя мен. И все пак се притеснявах, че ако е готова да захвърли всичко в името на нашата връзка, от мен ще се очаква същото. Упреквах се за тази реакция и си казвах, че не съм я разбрал правилно. Нима не беше точно тя върховната жрица на съзидателния труд? Нима не беше говорила многократно за презрението си към романи, които се въртят около любов, за разлика от онези, в които любовта е част от стремежа на героя към други цели? Попитах я:

— Нали не искаш да кажеш, че любовта като начин на живот идва преди работата? — а тя отговори:

— Не, разбира се, че не. Двете са еднакво важни. Но за мен тази връзка трябва да получи всичко, от което има нужда. Не мислиш ли и ти така?

Отговорих положително — че какво друго можех да кажа? — и почувствах известно облекчение. Само че чувството, че съм длъжен да постъпя по същия начин, си оставаше някъде в мен, макар и на втори план. Знаех, че въпросът не е в това да се избира между любовта и работата, а в това какво по-точно означава да обичам Айн. Дали се предполагаше, че трябва да подчиня на нейните нужди всяка друга стойност и интерес в живота си, включително брака? Айн даваше доста ясни сигнали точно в този смисъл. Изведнъж потънах в дълбините на смущението и хаоса. Айн трябва да го е забелязала незабавно, защото попита доста остро:

— Какво става? Къде отлетя? Направо изчезна.

Обичаше да говори часове наред за емоционалното значение на нашата връзка. Интелектуалната завеса правеше чувствата приемливи. Чувствах се странно при тези разговори. Ако и разликата във възрастта да изглеждаше маловажна в областта на интелекта или секса, при емоциите тя ставаше смущаващо важна. Философските разговори по необходимост бяха абстрактни. Сексът в нашия случай също беше абстрактен, тъй като съществуваше в своя собствена вселена, откъсната от нормалния поток на всекидневието. В света на философията и секса ние бяхме не толкова личности, колкото сили, които постигат единение в уникална среда, пораждаща се отново при всяка среща. Но стигнеше ли се до емоции, аз се сблъсквах с факта, че съм на двадесет и пет, тя е на петдесет, и двамата сме женени и сме на различни стадии в развитието си. Тъй като аз бях този, които се мъчеше да се адаптира към нивото на Айн, а не обратното, за нея това не беше никакъв проблем. А аз не знаех как да обясня сдържаността си — нито на себе си, нито на нея.

— Знам, че обикновено за жените е по-лесно да говорят за любов, връзки и емоции — каза ми тя, — но ти не си обикновен мъж. Какво ти става? Да не си потиснат?

Всъщност освобождаването и отчуждението вървяха ръка за ръка по различни пътеки в мен — постигах свобода за важни неща, но за други само затъвах още повече. Сега знам, че потискането на емоциите е вид защита, стратегия за оцеляване, но тогава още не знаех от какво се пазя, нито пък защо.

Бях убеден обаче, че съм значително по-притеснен от Айн заради болката, която причинявахме на Барбара и Франк. Когато повдигах въпроса, тя изведнъж ставаше нетърпелива, сякаш казваше: какво има толкова да говорим? Нищо не можем да направим по въпроса. Упреквах се за неспособността си да бъда също толкова безмилостен; уж се ласкаех, че съм корав, а сега излизаше, че не съм чак толкова. Мислех си, че тя се отнася към ситуацията много по-реалистично от мен.

Когато й казах, че се чувствам притеснен и нещастен, задето ми се налага да гоня Франк от собственото му жилище два пъти седмично, тя предложи да наемем малък апартамент в същата сграда, който да бъде само наш. Аз се ентусиазирах и започнах да я умолявам да го направи, тъй като аз не можех да си позволя такъв разход. Тя обаче продължаваше да отлага с думите: „Ами ако някой разбере за какво е?“ Беше направо вманиачена да пази връзката ни в тайна.

— Можеш ли да си представиш някой злонамерен клюкар да опорочи връзката ни и да я използва срещу мен? Гордея се с всичко, което съм направила в живота си, и несъмнено съм горда и с това, което представляваме един за друг, но знаеш как ще бъде изтълкувано това по обичайните стандарти. А и защо да ми се налага да се оправдавам или да обяснявам каквото и да е?

И четиримата бяхме съгласни, че никой не бива да разбира. Това означаваше, че връзката трябва да се държи в тайна не само от света, но и от най-близките ни приятели. Айн беше положила основите на живот в лъжа. По-рано беше излъгала Барбара и Франк, че „нищо няма да се промени“, а сега лъжехме и всички в нашия кръг. Само дето думата лъжа никога не се споменаваше. Не се и налагаше — нали имахме философско обяснение за всичко.

Често, когато влизах, Франк тъкмо тръгваше. Стискахме си ръцете, Айн го целуваше за довиждане и той излизаше. Не можеше да разбере защо понякога след такива сцени оставам напрегнат за час-два.

— Какво ти става днес? — питаше тя, а когато й обяснявах, казваше: — Добре де, и на мен не ми харесва, но такава е реалността.

Онова, което и двамата не подозирахме и което научих от Барбара едва след много години, беше, че Франк обикновено е отивал в един бар наблизо. Превръщаше се в алкохолик. Айн не обръщаше внимание на неизмеримото му страдание, също както не обръщаше внимание и на напрежението, което внасяше понякога в нашите срещи — напрежение, породено от родилните мъки по речта на Голт, съчетано със собствената й раздразнителност. Когато й казвах как ми влияе това, тя се извиняваше, след което се учудваше, че извинението й не ме е успокоило веднага.

Сериозността на тези проблеми стана очевидна доста по-късно. През първите няколко месеца сексуалната ни връзка беше в своя апогей и всички дребни търкания, напрежения или периоди на отдръпване от моя страна се отхвърляха като маловажни. Имаше твърде много причини да бъда щастлив. Казвах си, че всички притеснения се дължат на факта, че връзката ни е в съвсем ранен стадий. И все пак, Айн ме питаше все по-често:

— Ама какво ти става?

Това предизвикателство беше първата пукнатина в безметежното ни съществуване — пукнатина, която в крайна сметка щеше да се превърне в пропаст. През целия си живот съм бил относително независим от мненията на другите, но не можех да не обърна внимание на преценката на своя идол. Укорите й бяха болезнени и започваха да се сипят все по-често.

Обикновено обаче моментите на напрежение бързо отминаваха и Айн продължаваше да ме сравнява с героите си и да се чуди на глас как би могла да оцелее без мен. А когато Франк и Барбара ставаха свидетели на подобни излияния, те се усмихваха одобрително.

— Чувствах, че на практика Айн не може да живее без теб — каза ми Барбара много години след това. — Но ако бях ти казала, че това е капан не само за Франк и за мен, но и за теб, ти щеше да се възмутиш от дън душа.

Аз въздъхнах и отговорих:

— Така е.

— В известен смисъл и ти беше жертва също толкова, колкото бяхме Франк и аз.

— Не — казах аз. — Нямаше жертви. Не вярвам в подобни ситуации да има жертви. Имаше незнание, объркване и изкривен идеализъм, ако щеш, но имаше и отплата. За всички ни имаше полза, и докато сме в състояние да се отнасяме честно към този факт, никога няма да ни се налага да се обръщаме срещу миналото си.

Водехме този разговор много пъти.

 

 

Няколко месеца след началото на сексуалната ни връзка с Айн Барбара се събуди паникьосана една нощ, а сърцето й биеше бясно. Притесних се, че може да получи сърдечен пристъп, и се обадих на Алън Блументал. Не сърцето, а емоциите и умът й бяха засегнати. Получаваше пристъп на паника — много по-силен, отколкото по времето на „изповедите“.

— Какво ми става? — неразбиращо викна тя. Същността на паническия пристъп е чувството за ужас, което не е свързано с каквато и да е осезаема заплаха. Целият организъм на Барбара беше на нокти — само дето нямаше никаква реална опасност.

Познавах паническите разстройства, но след този случай изчетох всичко по темата, до което успях да се добера, и разпитвах непрекъснато преподавателите си по психология от университета. Нищо от наученото не ми се струваше от полза; нямах представа как мога да й помогна. Някой предположи, че Барбара вероятно трябва да се подложи на психоанализа, която след няколко години да облекчи страданията й. Предложението ми се стори абсурдно. Никой не предлагаше лекарства, а и аз още не познавах ранните успокоителни, които вече се използваха тогава. Чувствах, че е мой дълг да стигна до някакво решение, и не знаех какво да правя.

Безпокойството на Барбара започна да нахлува и в други сфери от живота й под формата на фобии. Изведнъж започна да се ужасява от самолети, после от височини, сетне от асансьори. Гледах с агония и възхищение отчаяната й борба да не се предаде. Насилваше се да прави всичко, от което я е страх. Качваше се с асансьора до върха на „Емпайър Стейт Билдинг“, сякаш единствено силата на волята и куражът щяха да я отърват от демоните й. Често се впечатлявах от настойчивостта и смелостта й. Ужасът не я напусна почти година и половина, след което, неизвестно как, започна да отшумява.

В търсене на обяснение Айн започна да спекулира, че безпокойството на Барбара е резултат от твърде голямото доверие, което има в чувствата като насоки за действие. И двамата гледахме на Барбара по този начин, въпреки че в този период тя се мъчеше да се води по „разума“, въпреки отраженията върху емоционалния й живот. Айн написа психологически трактат за „емоционализма“ на Барбара. Същевременно аз се запитах: ако живеем по законите на емоциите, а не по тези на разума, не е ли неизбежно да се чувстваме все по-безсилни пред случващото се и да се притесняваме, че катастрофата — или отмъщението — вече виси над главите ни? Предположението ми изглеждаше вярно, но вместо да намали страданието на Барбара, то допълнително го засили. Идеята беше теоретично предизвикателна, но по никакъв начин не помагаше терапевтично в момента. Освен това не обръщаше внимание на въпроса защо пристъпите идват точно сега — в момент, в който Барбара живееше по-„рационално“ от когато и да било преди. Нито Барбара, нито Айн или пък аз изобщо разглеждахме възможността те да са свързани със сексуалната ни връзка. Никой от нас не искаше да мисли за това.

Понякога пристигах в апартамента на Айн силно смутен от състоянието на Барбара. Истината беше, че трябваше да бъда у дома, до нея. Ако не се развеселях до няколко минути, Айн ме упрекваше в сантименталност, натякваше ми, че не ми пука за нейните чувства, и че не мога да разбера, че каквото и да не е наред, Барбара сама си е виновна.

— Защо трябва аз да бъда принасяна в жертва пред проблемите на Барбара?

Фактът, че Барбара ми беше съпруга, за нея нямаше никакво значение. Объркан и ужасен, аз трябваше непрекъснато да й го напомням. Мислех си за контраста между отношението й тогава, когато ставаше въпрос за собствените й интереси, и състраданието й няколко години преди това, когато Барбара беше започнала да разкрива изневерите си.

Колкото повече Айн критикуваше Барбара пред мен, толкова повече я защитавах аз. Веднъж Айн каза дрезгаво и напрегнато:

— Мислиш ли, че в живота на Барбара може да има друг мъж? Може ли това да е причината за безпокойството й?

Направо се изплаших от силата на гнева, който изпитах, и отговорих с равен глас:

— Със сигурност не.

Бях уверен в преценката си и никога не съм имал поводи да се усъмня в нея по-късно.

По време на една от срещите ни насаме Барбара се обади на Айн — нещо, което никога не би направила, докато аз съм там. Обясни през сълзи, че паниката й достига нови, непоносими висоти и умоляваше да й позволим да дойде и да поговори с нас. С ужас чух как Айн започна да й се кара на висок глас с реплики като: „Как смееш да отнемаш от времето ми с Нейтън?“ и „А не те ли интересува моето положение?“ или „На мен никой не ми е помагал, когато съм имала нужда! А ти винаги ще бъдеш нещастна, докато не се научиш да си стоиш на краката!“. Айн се върна във всекидневната, бълвайки бесни коментари срещу Барбара, а след това и срещу мен, като видя поразеното ми изражение, и през следващия един час бях принуден да слушам разгорещени тиради за „ирационализма“ си.

— Това ли е любовта ти към мен? Защо позволяваш на Барбара да те манипулира? Какво стана с ума ти, с ценностите ти? — крещеше тя.

Единственото нещо, по-лошо от това да се усещаш в плен на кошмар, е да не си позволяваш да знаеш, че си в такова положение. Опитвах се да отдам поведението на Айн на непоносимото напрежение покрай затрудненията й с речта на Голт, на голямото напрежение, под което живееше, и на страха, че случващото се помежду ни може да ни бъде отнето. И през ум не ми минаваше, че поведението й може би е болно или зло. Опитвах се да изпитвам състрадание към страданието, което вероятно изпитваше. Тя усети това отношение и се поуспокои, дори се отпусна. Някак си успях да правя любов с нея, след което тя започна да говори за Барбара с топлота и загриженост.

Следващия път, когато ги видях заедно, и двете бяха мили, привързани една към друга и спокойни, сякаш сблъсък не бе имало. Айн казваше, че иска да направи всичко, което е по силите й, за да помогне на Барбара. Водиха множество дълги разговори, в които Айн изразяваше пълна подкрепа. Но безпокойството на Барбара продължаваше да расте безпрепятствено, а пристъпите на подозрително неодобрение у Айн продължиха да се редуват с периоди на добронамереност. Докато наблюдавах това, аз се опитвах да овладея гнева и отчаянието си и си казвах, че всичко ще отмине и отново ще бъдем щастливи.

 

 

Вече бях в магистърския факултет и официално започнах да практикувам психотерапия. През предните няколко години бях психологически консултант на неколцина приятели, които бяха споделили впечатленията си с други приятели и познати, така че скоро започнаха да ме търсят за сеанси. Фактът, че не бях още професионален терапевт, не ги плашеше; чувствах се поласкан и горях от вълнение. В началото не исках заплащане — за мен беше добре дошла възможността да изпробвам идеите си и да се уча. Но през пролетта на 1955 г. заявките продължиха да валят и аз реших да направя работата си официална, като обявих такса от десет долара за двучасов сеанс. Един въпрос продължаваше обаче да ме мъчи: ако мога да бъда от помощ за други хора, защо не мога да помогна на собствената си съпруга? Друг въпрос, който също трябваше да си задам, беше: ако мога да излекувам живота на другите, защо не мога да излекувам собствения си?

Бях започнал да разбирам колко често срещан е проблемът с безпокойството и положих началото на теория по въпроса. Бях впечатлен от твърдението на Фройд, че на практика всички невротични проблеми могат да бъдат разбирани като пряко проявление на безпокойството или на защитата срещу него от страна на хората, които го изпитват. Струваше ми се обаче, че в анализа си на причините за безпокойството той прави неоправдано обобщение. В окончателната версия на теорията си Фройд беше решил, че безпокойството се отключва от забранени сексуални желания, които преминават бариерата на потискането и карат егото да се чувства застрашено и слабо. Десетилетия по-късно Карън Хорни отвръща, че това може и да е било вярно във викторианската епоха, но в наши дни източникът на безпокойство е появата на враждебни импулси. Не разбирах защо Фройд и Хорни ограничават проблема до един-единствен импулс — всяко чувство, възприемано като заплаха за контрола на егото, може да отключи безпокойство. След това се запитах: дали става въпрос само за импулси, които егото възприема като опасни? Ами ако… Започнах да си водя записки.

Запознах се с работата на Курт Голдщайн, който проучваше безпокойството у ветерани с мозъчни травми. Тези мъже се чувствали комфортно само в строго организирана среда. Ако например сестрата преместела гребена на няколко сантиметра от мястото, на което го оставял пациентът, той се паникьосвал. Умът, заключих аз, е основното ни средство за оцеляване. Тези хора са увредени на познавателно равнище. Увредена е способността им да се справят със средата, а следователно и способността им за оцеляване. Няма нищо по-логично от това да изпитват тревога.

Когато егото се почувства в опасност от това да бъде лишено от контрол, когато няма възможност да функционира както трябва — например заради появата на неприемливи чувства или импулси, — не може ли това да се окаже проблем, подобен на този на ветераните на Голдщайн? Всяка заплаха към егото на човека, реших аз, всичко, което той възприема като заплаха за ефективността и контрола на ума си, е потенциален източник на патологично безпокойство.

Когато разработих първата обща скица на теорията си за безпокойството, аз я показах на Джон Тиц, мой ментор в университета, и предложих това да бъде темата на магистърската ми дипломна работа. Той каза, че темата е твърде амбициозна за магистърски проект, но ме насърчи да я разработя и каза, че ще ме пази от възраженията. Тъй като бях доста прям в клас и често предизвиквах преподавателите си, той знаеше, че може би ще имам нужда от защитник. Бяхме се сдушили с него в момента, когато беше заявил с подигравка към бихейвиористите: „Дами и господа, ще водя този курс с предположението, че всички сте съзнателни същества“. Аз бях избухнал в смях тогава, след което се усмихнахме един на друг. В онзи разговор той ми каза:

— Мисля, че си се захванал с нещо важно.

Само че ранните версии на теорията ми бяха толкова абстрактни, в тях имаше толкова философия и толкова малко психология, че не можех да ги използвам, за да помогна на Барбара. Още не знаех как да превърна идеите си в терапевтични инструменти.

 

 

През същия този период у мен се породи идеята, която щеше да се отрази на цялото ми професионално бъдеще и да повлияе на работата ми като психолог за три десетилетия напред.

У всеки клиент, който идваше на консултация, аз търсех някакъв общ знаменател за всяко оплакване и проблем — някакъв основен принцип или принципи, който да обясни различните форми на причините да се чувстват нещастни. Цялото ми философско обучение при Айн ме караше да търся основи, същности, а не да виждам само конкретните им проявления.

Не след дълго ме порази мисълта, че основният проблем е увреденото самоуважение — опорочено виждане за самия себе си, интелектуални съмнения, чувство за безполезност или вина, за неадекватност, чувство, че „с мен нещо не е наред“ или че „не съм достатъчно добър“.

Отидох в университетската библиотека, за да се запозная с литературата за самоуважението, и с изненада разбрах, че по въпроса не е писано почти нищо — поне не и под това име, не и с оглед на идеята, която се зараждаше в ума ми. Неколцина психоаналитици се бяха обръщали към проблема, но не по начина, който търсех.

Един ден бях сам у дома, крачех насам-натам, опитвайки се да открия думи за идеи, които бяха още мъгляви и безформени. Импулсивно се обадих на Айн, извиних се, че я прекъсвам, и попитах:

— Мога ли да помисля на глас пред теб за няколко минути?

Очевидно я бях хванал в благоприятен момент, защото тя отговори весело:

— Ама разбира се.

— Мислех си за нещо, което забелязах у всички хора, с които работя — нещо общо. И ако съм прав, то това е коренът на всичко. Напипал съм нещо невероятно важно, което може да обясни много неща. Мисля, че основният проблем на хората е ниското им самоуважение.

Айн се разсмя.

— Какво има? — попитах аз.

— Чакай само да видиш какво пиша в речта на Голт за самоуважението! — каза тя. — Вярно, само няколко изречения са, но са важни… Давай, кажи ми каквото искаше.

Звучеше топло и сърдечно, като пълноценен участник в процеса.

Аз горях от вълнение.

— Не мога да се сдържа. Може ли да дойда при теб?

Когато ми отвори вратата след няколко минути, аз забелязах, че не е напрегната, а свежа и спокойна.

— Как стигна толкова бързо?

— Тичах.

Тя седна на дивана, сложи нова цигара в цигарето си и каза с дяволит поглед:

— По-добре ти започни, защото ако започна аз, ти ще ме прекъсваш и така или иначе няма да ми дадеш да довърша.

Отново започнах да крача наоколо, спирах за миг пред нея, сетне продължавах.

— Слушай сега. Представи си, че всеки психологически проблем може да бъде проследен до ниското самоуважение — тоест може да се схваща било като пряк израз на ниско самоуважение или като израз на онова, което хората правят, за да се измъкнат от проблема, да го компенсират или да докажат пред себе си и другите, че проблем няма. Разбираш ли колко много неща може да обясни това? Добре, само че трябва да знаем какво е това самоуважение. Гледах къде ли не, но никъде не мога да намеря смислено определение.

Можех да видя закачката в очите на Айн, както и опитите й да се сдържи да не заговори. Аз вдигнах ръце, сякаш за да я задържа още малко, и продължих трескаво:

— При самоуважението трудното е, че то се състои от две различни, но тясно преплетени идеи: ефикасност и стойност.

Айн нетърпеливо се наведе напред. Защо се усмихваше така широко?

— Нито една от двете сама по себе си не представлява самоуважение. Ако се чувстваш ефикасен, но безполезен, самочувствието ти не е добро, също както и ако се чувстваш ценен, но неефикасен.

Айн беше започнала да кима и направо грееше, сякаш предвкусваше следващите ми думи.

— Под „ефикасност“ имам предвид интелектуална самоувереност, а под „стойност“ — правото да отстояваш собствените си интереси и нужди. Нещо такова. И ако самоуважението наистина е нещо такова, то играе основна роля за оцеляването. То е могъща нужда, може би основната ни нужда. И когато по някаква причина тази нужда остане незадоволена, тогава резултатът е онова, което наричаме „невроза“! Защо ме гледаш с такова обожание?

— Защото те обожавам — разсмя се щастливо тя. — Може ли сега и аз да говоря?

— Давай! — жизнерадостно викнах аз. В строгата, прекалено интелектуална рамка на живота ни нямаше много място за игривост, освен в подобни разговори.

— Ще видиш, че в речта на Голт описвам самоуважението като една от трите основни ценности в моралния си кодекс. Определям го като убеждението, че човек е компетентен да живее и че животът му има стойност.

— Блестящо казано.

— Точно тази идея се луташ да намериш — ефикасност и стойност. Аз не пиша като психолог. Пиша като философ за важността на самоуважението за един рационален живот и за опасността то да се обвързва с погрешни ценности. Виж как рационалните умове могат да стигнат до едно и също. Е, не сме ли на една вълна? Не беше ли неизбежна връзката ни?

Не се оставих да ме отклони към тази тема. Не исках всичко да се върти около връзката ни. Споделих й за усилията си да намеря коментари по темата в психологическата литература.

— Можеш ли да повярваш — казах аз, — че можеш да прехвърляш книга след книга и дори да не срещнеш думата „самоуважение“ в показалеца? Не мога да разбера — какво друго могат да смятат за важно?

— Учудвам се, че имаш търпението да четеш всички тия книги.

Вече знаех, че Айн чете много малко, и това ме изненадваше. В онзи период от живота си четеше от време на време по някой трилър или детективски роман, както и „Ню Йорк Таймс“, но не посягаше към почти нищо друго.

— Фройд не пише за самоуважението като такова — казах аз, — но знаеш ли какво казва за чувството за малоценност? Казва, че се корени в откритието на детето, че не може да прави секс с родителя от противоположния пол! Оттук идва и чувството, че не може да прави всичко. Алфред Адлер твърди, че чувството за малоценност се корени в това, че детето е по-малко и слабо от всички наоколо. Освен това според него всеки идва на този свят с една или друга „органична малоценност“ и остатъкът от живота на човека може да се тълкува като борба да се компенсират вродените недостатъци. С други думи, трагедията ни е в това, че не се раждаме като напълно развити възрастни. И хората взимат това насериозно… Нямам търпение да завърша. През повечето време университетът направо ме побърква.

— Мисля, скъпи, че темата, по която работиш, е точно за теб. Започваш от нулата.

— Не, не е вярно — бързо отвърнах аз, недоволен от склонността й да отхвърля работата на мислители, които не е чела. Започнах да защитавам Фройд и Адлер и да обяснявам важността на някои от техните идеи. — Само че онова, с което съм се захванал, е нещо различно — нещо, за което те не говорят.

Айн започна да ми чете конско за щедростта ми към други автори — как изобщо мога да твърдя, че у Фройд има нещо ценно? — и настояваше, че им приписвам свои собствени прозрения. Каквито и да бяха намеренията й, аз чувах не ласкателства, а упрек. Хвалбите на Айн някак си винаги се обръщаха така, че да подчертаят собствения й авторитет. Тогава обаче не ме интересуваше накъде бие — исках да говоря за самоуважението. В крайна сметка се върнахме към моята тема, но щастието ми беше донякъде помръкнало, поне докато не успях да вдъхна отново ентусиазъм у Айн.

Може би си спомням тази среща изключително ясно само заради важността, която по-късно придоби за мен изучаването на самоуважението, или пък заради удоволствието да споделя откритието си с Айн, а може би защото Айн разказа веднъж тази случка с огромно удоволствие по време на дискусията след една лекция. Но си мисля, че имаше и друга причина, и тази причина е свързана с мислите, които ме заляха, щом тръгнах към дома, и които бяха заплашителни и ужасяващи, макар и безмълвни.

Усмихвах се щастливо, докато подскачах по улицата, докато изведнъж не чух някакъв вътрешен глас да казва: „Точно това искаш от Айн. Точно такава връзка с нея те задоволява“.

Знаех, че умът ми е бил на светлинни години от всяка мисъл за секс и романтика и че съм отхвърлил авансите на Айн. Бях ужасен от чувството, че не искам връзката ни да се обърква от подобно вмешателство. Обичах лекотата и свободата на интелектуалните ни отношения. Там нямаше укори, нямаше емоционални нужди, нямаше конфликти с лоялност към другиго.

Докато си припомнях пътуването от Торонто до Ню Йорк и преигравах разговора в апартамента на Айн в деня, в който се бяхме обяснили в любов един на друг, разглеждайки поредицата от събития, която бях отключил и която промени завинаги живота и на четирима ни, гласът в главата ми започна да кънти все по-силно и по-силно.

„Какво направи? Какво направи? Какво направи?“