Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
My Years with Ayn Rand, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
NMereva (2018)

Издание:

Автор: Натаниъл Брандън

Заглавие: Моите години с Айн Ранд

Преводач: Петьо Ангелов

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Изток-Запад“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Националност: американска

Излязла от печат: декември 2010

Коректор: Людмила Петрова

ISBN: 978-954-321-783-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7196

История

  1. — Добавяне

5.

След публикуването на „Изворът“ Айн за известно време смятала да напише научен трактат за моралността на индивидуализма, но бързо открила, че не изпитва особен ентусиазъм към подобен проект. Изабел Патерсън, автор на „The God of the Machine“, нейна близка приятелка по онова време, направила грешката да убеждава Айн да напише книгата заради дълга си към човечеството.

— Твоето послание е толкова важно за хората! — казвала й тя. Ако читателите не са изпитали просветление заради „Изворът“, отговаряла Айн, ако не са схванали посланието, защо да иска да им помага? Защото хората имат нужда от това, настоявала Патерсън, а Айн отговорила:

— Така ли? Ами ако изляза в стачка? Какво ще стане, ако всички съзидателни умове в света излязат в стачка? — сетне й хрумнало нещо и добавила: — От това ще излезе чудесен роман.

Когато затворила телефона, Франк казал:

— От това наистина ще излезе чудесен роман — и двамата останали будни цяла нощ, за да обсъждат как може да се развие идеята.

На сутринта вече била решила да развие „стачката на ума“ в следващия си проект. Той трябвало да бъде „наситена с действие история, ефектен роман, без нови идеи, освен тези от «Изворът», просто драматизация на това колко важна е свободата за съзидателния ум“. Тя не осъзнавала още каква титанична задача я очаква. Но нехайната й забележка пред Изабел Патерсън се превърнала в катализатор за образа на Джон Голт, изобретателя философ, който повежда бунт срещу нарастващия етатизъм и колективизъм в американското общество и срещу залегналия в основата му морал на саможертвата, и вдига на стачка „хората на ума“.

Докато правела проучвания за проекта, тя работела шест месеца годишно като сценарист за студиото на Хал Уолис. Върнала се в Холивуд, за да напише сценария за „Изворът“, но проектът се забавил заради войната. Написала две изключително успешни екранизации — „Love Letters“ и „You Came Along“, но колкото повече се потапяла в новия роман, толкова по-непоносимо ставало за нея да дели времето си и накрая убедила Уолис да прекратят договора. През следващите много години, много повече, отколкото си е въобразявала, животът й щеше да принадлежи изцяло на книгата, на която щеше да гледа като на постигнатата цел на този живот.

 

 

„Атлас изправи рамене“ е философски роман, който изразява ключовите идеи на автора си в драматична форма. Както самата Айн каза веднъж, той има всички елементи на криминален роман, като тайнствеността му расте с всеки нов момент. В началото читателят се сблъсква с поредица от събития, които изглеждат необясними. Виждаме тези събития основно през очите на главната героиня, Дагни Тагарт, оперативен вицепрезидент на „Тагарт Трансконтинентал“, най-голямата и могъща железопътна компания в страната.

Светът сякаш се движи към разруха по начин, който нито Дагни, нито който и да е друг може да разбере. Един блестящ индустриалец, Франсиско дʼАнкония, първият мъж, когото Дагни някога е обичала, сякаш е оставил всичко на произвола на съдбата, включително и всяка черта в характера си, на която Дагни се е възхищавала, и се е превърнал в безполезен плейбой. Един велик композитор, Ричард Хали, се отказва от кариерата си след години борба, в нощта на своя триумф. Бизнесмени, напълно отдадени на работата си — Мидас Мълиган, Елис Уайът, Кен Данагър, — се оттеглят без никакви обяснения и изчезват. Един пират, Рагнар Данешолд, някога блестящ студент по физика и философия, вилнее из моретата и напада и ограбва правителствени кораби с хуманитарна помощ. Най-видният философ в света, Хю Акстън, който някога е бил учител на Франсиско и Рагнар, напуска мястото си в университета и отива да работи като готвач в закусвалня. Останките на нов тип двигател, който може да доведе до революция в икономиката, са захвърлени в купчина боклук сред руините на фабрика. А в сгъстяващия се мрак на една разпадаща се цивилизация, в моменти на безнадеждност, безпомощност и отчаяние, хората стенат: „Кой е Джон Голт?“, без да знаят какво изобщо означава въпросът и откъде е дошъл.

Айн ми каза още първата вечер, че читателят се среща с Джон Голт, изобретателя на двигателя, човекът, който е първопричина за всички тези събития, едва в третата част на книгата. И все пак присъствието му се усеща от самото начало, така че в крайна сметка той доминира цялата книга. Тъкмо с въпроса кой е Джон Голт, зададен от безименен просяк, започва романът. Бързо улавяме емоционалното значение на този уличен израз — той е вик на отчаяние и молба за помощ. Той отразява прокобата, пропила се в атмосферата, чувството за надвиснала гибел.

В началото Айн ни каза, че ще ни позволи да видим само първата глава, „само да добиете представа за романа“. Сетне, понеже вълнението и ентусиазмът ни надделяха, тя се съгласи седмица по-късно да ни покаже и втората глава. След още седмица ни даде и третата. След това всички преструвки отпаднаха и ние прочетохме всичко, което беше написала до момента — малко повече от половината книга.

Каза ни, че никой не я е виждал, освен Франк и Арчи Огдън, редакторът на „Изворът“ в издателство „Бобс-Мерил“, който беше прочел части от романа при едно посещение от Ню Йорк.

— Но как да устоя на двама читатели, които реагират като вас? — щастливо ни попита Айн. И добави, че след пет години работа по романа, предимно в изолация, се радва да включи и нас двамата в света на творбата си. Чувствах се привилегирован, почетен… в екстаз.

Въпреки че се възхищавах на литературния стил на „Изворът“, от няколкото прочетени страници разбрах, че Айн вече пише с много повече майсторство и контрол. В първата глава например пред очите ни се появява един Ню Йорк, който е странно различен от истинския, и настроението в картината трябва да ни подготви за онова, което се случва със света.

„Облаците и извисяващите се на техния фон небостъргачи бяха добили кафяв оттенък като стара маслена картина — цветът на повяхващ шедьовър. Дълги струи мръсотия се спускаха от островърхите кулички по крехките, разядени от саждите стени. Високо горе, на стената на една кула, имаше пукнатина във формата на неподвижна мълния, дълга десет етажа. Нещо назъбено прорязваше небето над покривите — половин шпил, който още отразяваше блясъка на залеза, златният обков отдавна се беше олющил от другата половина. Блясъкът беше червен и неподвижен, като отражение на огън — но не на жив, а на гаснещ огън, за който е твърде късно да се разгори отново“.

Вдигнах глава и погледнах Айн, сякаш бях буквално зашлевен от думите — „Като стара маслена картина — цветът на повяхващ шедьовър“ и „но не на жив, а на гаснещ огън, за който е твърде късно да се разгори отново“. Чувствах се спокойно, неустоимо потопен в атмосферата на рухваща цивилизация, след която предстои раждането на новата. Исках изражението на лицето ми да й каже какво изпитвам. Бях сигурен, че е видяла, че е разбрала.

Дагни Тагарт, инженер индустриалец, е първият пълен портрет на идеалната жена на Айн. Доминик със сигурност не е такава, тъй като се разкъсва от парализиращи вътрешни конфликти. Кира умира в края на „Ние, живите“, преди да съзрее напълно. Дагни, „жената, която управлява железопътна компания“, е страстна, съзидателна и има изключително висок стандарт за преклонението си пред герои — личният идеал на Айн. Тя даже ми каза веднъж, че Дагни е като Кира, израснала в Америка: самоуверена, независима, амбициозна, действена, високоинтелигентна и енергична, както и изцяло женствена, в пълен мир със себе си като жена.

Ето как Айн описва Дагни в деня, в който Ханк Риърдън се влюбва в нея:

Видя едно момиче да стои върху куп машинария на една товарна платформа. Гледаше към клисурата, с вдигната глава, докато кичури от косата й се развяваха в безпорядък на вятъра. Едноцветният й син костюм беше като тънко метално покритие върху финото тяло на фона на обляната в слънце местност и на небето. Позата й издаваше лекотата и неосъзнатата точност на дръзка, чиста самоувереност. Наблюдаваше работата с внимателен и целенасочен поглед, поглед на компетентност, която се наслаждава на собственото си функциониране. Изглеждаше така, сякаш това беше нейното място, нейният момент и нейният свят, сякаш радостта е естественото й състояние, а лицето й беше живото въплъщение на активна, жива интелигентност, лице на младо момиче с устни на жена. Сякаш осъзнаваше тялото си единствено като гъвкав инструмент, готов да служи на целите й по всякакъв начин.

Това беше една от любимите ми сцени в романа, тъй като ми въздействаше на изключително интимно ниво. Говореше за най-дълбоките ми копнежи.

— Дагни се прекланя пред човека — отбеляза Айн — както и всичките ми други героини. За Дагни, Доминик и Кира човекът е най-важното, както и за мен, и едва ли е необходимо да ви казвам колко важна е моята работа за мен, или пък работата на Дагни за нея.

В друг един случай Айн заяви:

— Дагни съм самата аз, само че без нито един порок. Това съм аз без умора, без хроничните си антиматериалистически чувства, без високомерието ми и без склонността ми да теоретизирам за човека и действието.

Беше типично да не изтъква, че е жена на действието, както и да смята умората за порок.

— Дагни съм самата аз без моментите на изтощение.

Айн правеше подобни забележки доста често и аз винаги се изненадвах: като цялостно човешко същество тя изглеждаше по-висша от Дагни. Дагни беше красива, Айн — не. Но Айн беше гений, космическа сила, толкова мощна, че по отношение на нея мисли за физическа красота рядко ме навестяваха. Единственото изключение бяха не особено честите моменти, в които мислех колко типична руска еврейка е на външен вид. Можеше спокойно да ми бъде роднина, някоя братовчедка на родителите ми, но това беше мисъл, която бързо отхвърлях, защото не отговаряше на представата ми за нея. Те, тя нямаше вида на Дагни, нямаше лекотата, с която Дагни се справя с материалния свят, нито пък неизчерпаемата й енергия, ако и винаги да съм смятал енергията на Айн за не по-малко удивителна. Та нали тя беше създала Дагни, тя беше изворът, от който възникваха и Дагни, и Франсиско, и Риърдън… В моите очи това я извисяваше над всички тях.

Когато се опитах да й представя тази гледна точка, тя изведнъж започна да скромничи, стигайки на моменти до крайност, сякаш не искаше да се мисли за нещо повече от своите образи; докато можеше да им се възхищава, тя чувстваше облекчение в самотата си. Казваше ми:

— Мъжът може да се приспособи към факта, че стои на по-високо ниво от хората около себе си, въпреки че никой рационален човек не би се наслаждавал на подобна перспектива. За една жена обаче това би било непоносимо.

Айн имаше две поразителни физически характеристики: огромни тъмни очи, оживени от съзнателност и страст, и красиви крака, съразмерни с височината й — около метър и шестдесет. Гордееше се и с двете, но с изключение на тях не харесваше вида си. Дагни беше въплъщение на физическия идеал и напразните копнежи на Айн: висока и стройна, с дълги крака и изваяно лице. Каза ми, че вижда Дагни донякъде като Катрин Хепбърн на около тридесет.

За мен беше естествено да разглеждам една жена в героична перспектива. Никога не се впечатлявах от обичайните понятия за женственост — пасивност или слабост. А Дагни беше вълнуващо въплъщение на жена на върха на възможностите си, един вид богиня на промишлената революция, изключително американски тип жена.

Също както образите от „Изворът“ бяха за мен напълно реални и бяха истински другари в юношеските ми години, така и тези от новия й роман незабавно се превърнаха във важни фигури в живота ми, за които можех да говоря като за близки приятели. Барбара, Айн и Франк говореха за тях по същия начин. Нашето „семейство“ вече включваше Дагни Тагарт, Франсиско дʼАнкония, Ханк Риърдън, Джон Голт и другите. Когато с Барбара се срещахме на вечеря, отивахме на разходка покрай океана или, макар и рядко, ходехме в някой нощен клуб, говорехме за образите на Айн като за хора, с които ще се видим в събота вечер.

През по-голямата част от романа, докато Голт не излезе на сцената, не можех да реша дали моят любимец е Франсиско дʼАнкония или Ханк Риърдън. Люшках се непрекъснато между двамата, както и Барбара.

— Риърдън със сигурност ми е любимец — смееше се Барбара, изразявайки и собствените ми чувства, — докато не се появи Франсиско. После Франсиско ми става любимец — и така до следващата сцена с Риърдън.

Без съмнение обаче Франсиско, най-близкият приятел на Голт, е най-живописният образ, създаван от Айн. Блестящ ум, финансов и производствен гений, Франсиско е човек, въплъщаващ чистата радост и неопорочената способност да се наслаждава на живота. Той пръв се присъединява към стачката на Голт, приема ролята на безотговорен женкар, безразличен към достиженията и към „ДʼАнкония мед“, така че светът да не разбере, че съзнателно и систематично разрушава състоянието и индустриалната си собственост.

— В известен смисъл — отбелязваше Айн — създадох Франсиско в духа на Аленото цвете или Зоро.

Част от „изпълнения с действие“ аспект на „Атлас изправи рамене“, която тя много харесваше, беше тъкмо приспособяването на елементи от популярната литература, та дори и от съботните сериали, преродени в интелектуални и литературни форми. Казваше:

— Франсиско е философският израз, въплъщението на онова, което чувах в оперетната музика, в която се влюбих като дете. Франсиско символизира радостта от живота.

Каза ни, че драматичното в образа му са ужасните загуби — губи Дагни Тагарт и разрушава „ДʼАнкония мед“ — и това е цената, която плаща за битката си и за това, че се дегизира като своята пълна противоположност, но все пак отношението му към живота си остава непроменено от трагедията.

— Предполагам, че Франсиско е възможно най-далеч от всичко руско — отбелязах аз.

— Точно така — светна Айн.

Лично за мен Франсиско беше вдъхновение, ролеви модел, извор на духовно гориво.

В образа на Ханк Риърдън, водещият индустриалец в романа и висшето въплъщение на хората, които Голт и Франсиско искат да отмъстят и освободят, Айн създава герой, различен от останалите заради вътрешните си конфликти. Всичките й други персонажи като че ли са изскочили от главата на Зевс, напълно съзрели и оформени.

— У Риърдън харесвам това, че не е съвършен — каза веднъж Барбара. — Прави ужасни грешки. Можеш да го видиш как страда, притеснява се, разкъсва се, опитвайки се да разбере какво е правилно. Той е човешко същество. А и накрая, въпреки грешките си, той не е победен, а триумфира.

От изкривено чувство за дълг и чест Риърдън решава да запази брака си с жена, която нито обича, нито уважава. Неспособен да разбере собствената си сексуалност като израз на ума, духа и ценностите си, вярвайки, че тя представлява тъмната страна в неговата природа, той се упреква за страстта си към Дагни — единствената жена, която някога е обичал. От наивност и погрешно тълкувана щедрост той проявява сляпа търпимост към хора, които планират неговото унищожение. Личната му почтеност, понякога на цената на страховита агония, е абсолютна.

— Риърдън трябваше да бъде образ на най-доброто у американския бизнесмен — казваше Айн. — Издигнал се сам, изобретателен, без капка самосъжаление — и твърде невинен, за да оцелее.

Фабулата в първите две части на книгата се върти около връзката на Дагни и Риърдън. В техните действия виждаме интелекта, куража и почтеността, които лежат в основата на индустриалните нововъведения и постижения. Виждаме героизма на тези достижения, както и духовните му основи. Виждаме невъзможната им битка срещу жадни за власт бюрократи и завистливи конкуренти с фашистки наклонности, които се опитват да ги победят (или поне да ги подчинят) чрез правителствени наредби и декрети. Виждаме как умовете в страната един по един напускат работа и изчезват — индустриалци, инженери, учени, хора на изкуството, философи, както и всички, които имат една обща черта: способни са. Порталите на фабриките се затварят, поточните линии спират, пътищата се изпразват, сградите се рушат, плевелите поглъщат развалините от великите промишлени центрове. Дагни и Риърдън се опитват да съхранят свят, който вече не съществува. Твърде много обичат работата си, твърде силни и издръжливи са, за да приемат перспективата, която Франсиско малко по малко им разкрива. Не са готови да „изправят рамене“ и да започнат да стачкуват.

Риърдън въплъщава най-подробните проучвания на Айн относно мъжката психология и аз се удивявах на проницателността й, особено що се отнася до секса — не толкова при сексуалните конфликти на Риърдън, колкото при здравата, доминантна страна на страстта му.

— Откъде знаеш всичко това? — попитах я веднъж аз, а тя отговори:

— Просто е. Знам какво искам аз като жена, и съм убедена, че желанията на жената и мъжа се допълват взаимно — та нали вселената ни е рационална. Така че създадох Риърдън и другите си герои въз основа на това, което исках да чувствам, виждам и преживявам като жена — и добави: — Грешиш, ако мислиш, че всеки човек би откликнал на психологията на Риърдън като теб.

Разговорът за Риърдън, както и повечето разговори, се провеждаше в присъствието на Барбара и Франк. Ако в него е имало подтекст, който да изгражда мостове на сексуално разбиране между Айн и мен, то никой не го е виждал тогава.

От днешна гледна точка ми се струва очевидно, че докато обсъждахме романа й, аз й разкривах все повече интимни детайли за собствените си емоции, както и разбирането си за нейната психология. Айн правеше същото с мен. Тези разговори продължаваха ухажването, което бе започнало още първата вечер, при това по начин, който беше легитимен, безопасен и невидим, дори за самите нас.

През есента на 1950 г., когато Барбара и аз четяхме романа, докато Айн го пишеше, Голт още не беше се появил в историята. Почти от самото начало аз усещах нямото му присъствие, за удивление и радост на Айн. В конкретната сцена участва един от второстепенните персонажи, Еди Уилърс, приятел от детинство и личен асистент на Дагни. Той въплъщава най-доброто от средностатистическия човек — почтен, съвестен, работлив и изпълнен с неразбиране към ирационалността на света около себе си. Еди, „феодалният васал на «Тагарт Трансконтинентал»“ (той приема с гордост тази титла, когато някой му я подхвърля като обида), често се храни в столовата на персонала. Там обикновено сяда до един безименен работник, който сякаш споделя силния му интерес към железопътната компания. Не чуваме никога този работник да говори; той е просто мълчаливо присъствие, пред него Еди мисли на глас и споделя грижите си. При първата им сцена заедно почувствах как странна тръпка минава през мен, докато четях следните редове:

Да, поръчали сме дизели от „Юнайтед локомотив уъркс“, но ги чакаме вече две години. Изобщо не знам дали ще ги доставят… Господи, колко ни трябват! Двигателната сила — не можеш да си представиш колко е важна. Това е сърцевината на всичко… На какво се смееш? Така или иначе, както ти казвах, положението е лошо.

Спрях, прочетох пасажа отново, после вдигнах глава към Айн и заявих:

— Работникът, с когото говори Еди, е Джон Голт.

Айн почти изпищя от изненада:

— Как разбра?

Усмихнах се широко.

— Познавам те — отговорих аз. — Знам как работи умът ти. Просто съпоставих думите на Еди за важността на двигателната сила и въпроса му към работника „На какво се смееш?“

— Боже! — възкликна Айн. — Наистина ме познаваш! Никой не трябва да го отгатва толкова рано. Голт работи в „Тагарт Трансконтинентал“ — това е един от начините да следи какво се случва в икономиката и да събира информация за Дагни. Тук читателят трябва да мисли, че работникът е просто литературен похват за улесняване на изложението, а не основен елемент от фабулата.

— Не би използвала литературен похват просто така. Щеше да бъде твърде плоско и лишено от въображение.

— И това ли си разбрал?

Именно такива моменти, повтарящи се много пъти в подобни случки, затвърждаваха връзката помежду ни. Затвърждаваше се и връзката ми с Барбара.

— Не мога да говоря с никого така, както говоря с теб — често казваше тя. — Това няма да се промени.

 

 

Нито аз, нито Барбара харесвахме кой знае колко Лос Анджелис. Струваше ми се твърде курортен, твърде отпуснат. В моите очи не беше „сериозен“ град. Исках да живея в Ню Йорк. Никога не бях ходил там (Барбара беше), но творбите на Ранд го бяха превърнали в център на мечтите ми. Барбара се беше влюбила в Ню Йорк, когато четеше Томас Улф. За мен преместването там беше един вид окончателен преход към зрелостта, сякаш Ню Йорк беше „реалният“ свят.

Самата Айн споделяше копнежа си да се върне на Изток. Живееше в Калифорния от завръщането си в Холивуд през 1943 г., когато бяха отменени снимките на екранизацията на „Изворът“. След това се беше установила в ранчото и не искаше да прекъсва писането на новия си роман заради друго преместване. Казваше, че ще се върне в Ню Йорк в мига, в който завърши книгата.

— Ню Йорк е единственият град в света — казваше ни тя.

Чудех се дали на Франк няма да му липсва ранчото. Наблюдавах лицето му, докато Айн говореше; по него не се четеше нищо. Айн ме увери, че и Франк ненавижда Западния бряг.

— Франк е също толкова нетърпелив да се върне в Ню Йорк, колкото и аз.

Той слушаше безмълвно.

Един ден Айн взе Барбара и мен в кабинета си, за да ни покаже някои от бележките, които бе натрупала по време на подготовката на романите си. Развълнувах се пред перспективата за такава интелектуална интимност. Бележките на Айн върху „Изворът“ съдържаха портрет на Роурк, който ме порази с изключителната си духовност. Още не познавах дзенбудизма и не можех да осъзная колко много дзен имаше в този портрет.

Чудех се дали изобщо някога ще достигна ведростта, която описваше Айн. В онзи миг обаче това не изглеждаше особено важно — не и щом можех да се чувствам толкова жив, не и докато стоях в кабинета на Айн Ранд, а тя ме развеждаше из ума си на писател.

Четях някои от бележките по новия роман, написани с острия й, ъглест европейски почерк. Тя смяташе за своя най-голяма задача като романист разработването на всеобхватен „рационален морал“. Забелязах, че когато е написала това, трябва вече да е отишла отвъд първоначалната си идея да напише приключенски роман, който да драматизира важността на политическата и икономическата свобода за съзидателния ум. Тя признаваше как е осъзнала, че за да разкаже както трябва историята, е длъжна да разработи моралната си философия в подробности, като същевременно създаде фабула, която да й придаде подходяща форма.

В един роман, казваше тя, нищо не е по-важно от фабулата, а в един философски роман нищо не е по-важно от начина, по който са интегрирани идеите и действията.

— Презирам романи като „Вълшебната планина“ на Томас Ман, в които героите просто седят и философстват за живота. Заради това и харесвам толкова Достоевски, въпреки мистицизма и злонамереността му; той е майстор в интегрирането на философия, психология и действия. Никой не може да го надмине. Прочетете само „Бесове“ — книгата е шедьовър. Ако искате да пишете философски романи, събитията наистина трябва да драматизират и илюстрират идеите ви. Интеграцията е всичко, човешкото същество също е интегрирано, умът и тялото му са интегрирани, теорията и практиката са интегрирани, за да породят пълноценно съществуване.

Още не бях научил, че една от характерните особености на руските романисти от деветнадесети век е, че създават персонажи въз основа на идеите на индивида — в противовес например на английските романисти, които обикновено характеризират героите си въз основа на класови съображения. Затова и не можех да осъзная колко типично руски в това отношение е литературният подход на Айн. Тя изрично ми каза, че създава образи от философски абстракции, но нито един от двама ни не схващаше какви психологически ограничения налага това. Разбрах обаче предубежденията й срещу това да третира героите си от гледна точка на развитието, когато прочетох бележките й за характера на Джон Голт:

Тук няма напредък… Той е същият като в началото — интегриран… и съвършен. В него няма промяна, защото няма интелектуални противоречия, а следователно няма и вътрешен конфликт… Важните му качества (да се подчертаят): радост от живота — особена, дълбоко естествена, ведра и всепроникваща радост от живота, която единствено той в историята притежава напълно (другите стачкуващи я притежават в по-малка степен, едва ли не като отражения на неговата, която е първоизточник); всепроникваща, в смисъл че стои в основата на всичките му действия и емоции, тя е вътрешно присъща, неделима част от естеството му… Съществува дори когато страда… Да покажа преклонението към радостта, противопоставено на преклонението пред страданието, както и великолепната му невинност, несмутимата му чистота, ведра, а не агресивна гордост — „първият способен човек, който отказва да се чувства виновен“.

Докато растях, се удивявах колко нещастни са хората. За мен никога не е било приемливо или логично, че такова може да е самото естество на живота. Ударението, което Айн поставяше върху радостта, за мен беше особено важно. Стоях до бюрото й, гледах бележките, тя беше от едната ми страна, Барбара — от другата. Аз бях в центъра на вселена, от която страданието беше изчезнало напълно.

 

 

При един от многото ни разговори за литература Айн отбеляза:

— Толстой е казал, че добрият писател трябва да е в състояние да наблюдава сбиване на улицата, след което да опише истинска битка. Трябваше да направя доста проучвания за този роман, но може би не чак толкова, колкото може да ви се стори на пръв поглед. Достатъчно е да се схване основното, да се види сбиването на улицата. Разбира се, Толстой не е от моя тип писатели, въпреки че оценявам уменията му. Той е твърде голям натуралист или „реалист“ за моя вкус.

— Не бих нарекъл Достоевски точно романтик — отбелязах аз. Вече бях прочел повечето му романи. — Освен ако не измислим нова категория, „негативен романтик“, който се съсредоточава върху онова, което може и не трябва да става.

— Така е. Той пише с великолепно презрение и възмущение за човешката ирационалност. Няма как да го наречеш натуралист; той има твърде страстни морални възгледи, ако и да са неприемливи за нас.

Разговорът ни нямаше тема, просто говорехме за това-онова, почти по асоциация. Айн се беше изтегнала в единия край на огромния диван, аз — в другия. Барбара седеше срещу нас с блеснали очи, сякаш беше дете в пълна с играчки стая, и усещах колко далечен й се струва вече Уинипег. Кафето и сладките, поднесени както винаги от Франк, бяха на една ниска масичка пред дивана.

Задоволявах се да слушам мълчаливо, докато Барбара започна да изказва на глас впечатленията си от роман на Достоевски, който беше прочела наскоро.

— Дори голата му интелигентност — да оставим настрана неврозите му, — голата интелигентност, с която наблюдава хората, човешката психология… а и неочакваният му хумор, иронията му… начинът, по който те въвежда в ирационалния разсъдък, кара те да го почувстваш, да погледнеш света през неговите очи… Всичко това е едновременно удивително разумно и безумно.

Погледът ми се люшкаше между двете жени, сякаш наблюдавах сцена, която самият аз бях режисирал. От време на време с Франк разменяхме по някоя усмивка в жест на безмълвно разбиране.

Айн ни попита дали сме чели романа на Хенрик Сенкевич „Quo vadis?“. Не бяхме. Тя започна да превъзнася качествата му, описа го като може би най-добрия исторически роман, писан някога, „от гледна точка на съгласуването на фабула и тема“. В него става дума за моралното разложение в залеза на Римската империя, когато християнството се появява за пръв път. Пресъздаването на епохата, ходът на сюжета, начинът, по който всички елементи са свързани заедно, са великолепни. Разбира се, Петроний, „съдникът на елегантността“, е любимият ми образ.

Говорихме за Виктор Юго, романист, когото тя уважаваше повече от всички останали и когото бе открила като дете в Русия.

— Вдъхнови ме чувството му за величие.

Беше запленена от свръхчовешките образи, от невероятната изобретателност и въображение на сюжетите и от великолепното му чувство за драматизъм. Първия роман на Юго, който прочела, бил „Човекът, който се смее“, последван от „Клетниците“, а сетне и всичко, до което успяла да се добере. Беше очарована от отношението му към живота, от възгледа, че човешкото съществуване е изключително важно и че човекът е герой.

— Дори злодеите му са героични. Юго не може да създаде истински злодей без достойнство. А това ни казва нещо важно за собствената му психология. Бил е великан.

Тя премина към любимата си пиеса, „Сирано дьо Бержерак“ на Ростан, и отново подчерта сюжета, драматичната изобретателност, красотата на стила.

— Ето това е театър — каза тя, — и заради това не мога да гледам боклуците, които поставят в наши дни. Харесваш или едното, или другото.

Когато ни каза, че е плакала първия път, когато е чела „Сирано“, аз се зачудих дали това, че не харесваше собствения си външен вид, не я е накарало да се идентифицира с героя. Съгласих се с нея, че пиесата е велика.

Ние жадно поглъщахме всички книги и пиеси, които тя ни препоръчваше, и им се наслаждавахме толкова пълноценно, че ако някой ни беше казал, че тя по някакъв начин подлага на изпитание чистотата на нашите предпоставки, щяхме да отхвърлим подобно твърдение като пълна глупост. Какво ни беше грижа? Не ставахме ли все по-близки по душа?

Подобни вечери бяха типично явление. От време на време обаче в разговорите ни се промъкваше нотка на напрежение — когато на Айн й се стореше, че Барбара или аз сме били съблазнени или подведени от „чужди“ ценности. В случая с Барбара Айн се притесняваше най-вече от възторга й от Томас Улф, за чиито романи смяташе, че нямат литературна стойност.

Айн първо изтръгна от Барбара съгласие, че основните елементи на романа са сюжетът, темата, образите и стилът. Айн говореше прямо и безизразно, като прокурор, който води свидетеля към неумолимо заключение. След това започна да чете пасажи от „Look Homeward, Angel“ и да анализира недостатъците на Улф в почти всеки ключов момент.

— Само епитети и раздути емоции — гласеше присъдата.

Чувствах се направо разкъсан. От една страна, бях съгласен с Айн. Беше ми помогнала да определя много от собствените си опасения по отношение на Улф; дори да оставех литературните му пороци настрана, той пак ми се струваше интелектуално и духовно кух. От друга страна знаех, че под спокойната си и кротка външност Барбара страда и нещо в нея потъва в мрак.

Айн ми беше казала:

— Оказвам на Барбара огромно доверие, само защото разумът значи много за нея. Но отношението й към живота е белязано от страдание.

Като доказателство тя спомена страстта на Барбара по „Тристан и Изолда“.

— Няма да може да се осъществи напълно, докато не се освободи от тази трагична нотка.

Айн направи същото и с мен по отношение на „Жан-Кристоф“, но беше доста по-мека по три причини: първо, вече започвах да се разочаровам от Ролан; второ, атаката й беше по-скоро философска, отколкото литературна, и за мен не беше особено трудно да се съглася с нея; и трето, самата тя се отнасяше по-благосклонно към „Жан-Кристоф“ и не оказваше безмълвния, но жесток натиск, който пазеше за романите на Томас Улф. И все пак чувствах как ме тласка по определен път много по-бързо, отколкото сам бих го изминал. Понякога се ядосвах на натиска, с който изтръгваше съгласието ми. Но, както и Барбара, си казвах, че Айн е права. Такива моменти изглеждаха като малка цена за ползите от нашата връзка.

В университета през цялата 1950 г., та чак до зимата и пролетта на 1951 г. се говореше все повече за лов на комунисти, за комунистическа истерия (случайно да се е оплаквал някой от фашистка истерия?) и преследване на професори с либерални или левичарски убеждения. Това доста ме озадачаваше, защото в курсовете по държавна власт, икономика, политическа философия, етика или каквото и да е друго аз ставах свидетел на всякакви злоупотреби с капитализма, свободния пазар, американската политическа система и американската култура като цяло.

Професорът, който ми се беше подиграл за „предразсъдъците ми срещу диктатурата“, продължаваше да прави саркастични коментари за бизнеса, бизнесмените и всеки, достатъчно глупав, че да ги защитава. Един преподавател по икономика толкова открито презираше всеки, който не споделяше кейнсианските възгледи, че бях принуден един ден да стана и да го попитам направо:

— Възможно ли е студент, който вярва в laissez-faire, изобщо да завърши вашия курс?

Професорът по история на изкуството говореше вдъхновено за „идеализма“ на Съветска Русия, противопоставен на „материализма“ на Америка. Преподавателят по психология нагло заяви, че всеки, който не е социалист, страда от забавено развитие — и интелектуално, и морално. Студенти, които не бяха прочели и ред от Карл Маркс, скандираха марксистки баналности. А в аудиториите, в столовата, по поляните в кампуса аз и Барбара се натъквахме на всякакви упреци и враждебност от страна на студенти, които смятаха, че одобряваме капитализма.

Срещахме се и с консерватори и като група не ги харесвахме кой знае колко повече от либералите. Потръпвахме, когато чуехме да говорят за „безбожния комунизъм“, сякаш най-лошото нещо, което можеше да се каже за комунистите е, че не вярват в Бога.

— И ние сме атеисти — ведро заявявахме ние и се смеехме на въпроса „Ами тогава защо не сте комунисти?“ Атеизмът, казвахме ние, не е причина да осъждаме комунизма, също както „лоялността към вярата на нашите предци“ не е основание да защитаваме капитализма.

Основното впечатление, което ни правеха либералите, беше на лицемерни претенции за правота, фанатична враждебност към всеки, който не беше съгласен с тях, непознаване на икономиката и липса на уважение към рационалния аргумент. Впечатлението от консерваторите беше на морална слабост и объркване, страх от интелектуалците, фанатична враждебност към всеки, който не беше съгласен с тях, и липса на уважение към рационалния аргумент. И двете страни казваха: „Какво? Значи не вярвате в законодателството за минималното заплащане? В защитните мита? В наборната военна служба? Не вярвате дори, че телефонните компании трябва да имат законово налаган монопол?“.

— Не са ли просто страхотни — радваше се Барбара.

Струваше ми се, че в такива моменти очите й казват, че ние наистина трябва да бъдем заедно, другари по оръжие, борещи се за славата на човека, за върховенството на разума и за светостта на индивидуалния живот.

Времето минаваше и ние все повече се наслаждавахме на растящото си майсторство в интелектуалния спор и в комуникативните умения, които ни позволяваха да обърнем мисленето на съперника си, така че в крайна сметка да ни стане приятел. Един от тези съперници беше младият бизнесмен Хари Калбърман, който след няколко години в Ню Йорк се ожени за сестра ми Илейн.

Благодарение на Айн открих творбите на Лудвиг фон Мизес. Един от основателите на австрийската икономическа школа, той беше блестящ учен, светъл ум и непобедим защитник на капитализма. Макар и високо ценен в Европа, в Америка беше още сравнително непознат. Започнах да изучавам книгите му, с голям ентусиазъм прочетох „Социализмът“, както и „Човешкото действие“, издадена съвсем наскоро. Прочетох и „Пътят към робството“ на Фридрих фон Хайек, студент на Мизес, който по-късно получи Нобелова награда за икономика. С удивление научих колко подробно може да бъде отхвърлен социализмът — и до каква степен почти всички в кампуса нямаха никаква представа от този факт.

— Естествено, част от проблема, с който се бориш, е днешната интелектуална мода — каза ми Айн, — но самият проблем лежи по-дълбоко. Онова, с което наистина се бориш, скъпи мой, е хилядолетната традиция, която отъждествява морала със саможертвата. Иначе казано, бориш се с алтруизма. Според алтруизма човекът няма право да съществува заради самия себе си и основният му дълг е да поставя другите над себе си, жертвайки интересите си заради нечия представа за „общо благо“. Алтруизмът и капитализмът са несъвместими. Капитализмът почива върху признаването на индивидуалните права. Ако човекът няма права, ако животът му принадлежи на другите, ако личният интерес и мотивът за печалба са зло, тогава и капитализмът е зло, без значение колко е производителен, а комунизмът е благороден, без значение колко кръв пролива. Битката за капитализма не може да се спечели, като се подчертава неговата практичност; това вече е свършено. Онова, от което светът има нужда и което капитализмът заслужава, е морална защита.

Казах й:

— Когато кажа на хората, че съм против алтруизма, те направо полудяват. Решават, че съм против любезността, благотворителността, добронамереността и уважението към правата на другите — и все пак алтруизмът не означава това. Хората не знаят истинското му значение. На едно по-дълбоко ниво обаче те приемат неговата предпоставка — саможертвата в полза на другите като най-висше добро.

— Точно това е имал предвид Огюст Конт, когато е изковал термина. „Алтруизъм“ означава другите преди себе си. Конт е бил абсолютен колективист, непоколебим защитник на диктатурата. Затова и основният въпрос тук е правото на индивида на собствения му живот. Това е битката, която трябва да се води.

 

 

В началото на 1951 г. излязох на обяд с Барбара в Уестууд и отидохме в един ресторант близо до университета. Вече се срещахме много по-често и бяхме много по-близки, отколкото когато и да било след първите ни месеци в Уинипег.

Тя седна, погледна ме право в очите и каза:

— Ще се ожениш ли за мен?

Почувствах едва ли не раздразнение, сякаш разиграваше чувствата ми заради някакъв неразбираем каприз. Да изскочи от контекста ни, с всичките му конфликти, и да ми хвърли в очите предложение за брак? Незабавно отговорих:

— Не — сетне добавих малко по-меко: — Стига де, какво ти става?

— Страх ме е — каза Барбара и аз видях сълзи в очите й. — Страх ме е от това, което се случва с мен.

Знаех, че има предвид другите мъже в живота си, загрижена е за избора, който прави, а и за нея аз бях нещо като котва. Тя добави:

— Знам, че при теб ми е мястото. Дълбоко в сърцето си те обичам. Знаеш го.

Говорихме дълго. Част от мен си мислеше: „Не бъди глупак. Не чакай. Ожени се за нея“. Друга част обаче знаеше, че това е късогледо и саморазрушително решение. Ако щяхме да се женим, трябваше да е наистина. Трябваше да е защото Барбара ме обича — а не защото чрез мен можеше да се „спаси“.

Споразумяхме се да започнем връзка и да видим дали ще се получи. Решихме, че така или иначе сме твърде млади за брак. Обещахме си да не общуваме сексуално с други. Барбара искаше да знае дали искам да спре да се вижда с приятелите си мъже, с които няма сексуални отношения. Не, казах й, не искам.

В този разговор имаше малко въодушевление и радост. Беше открит, напрегнат, приглушен. Можех само да предвкуся радостта, която ме очаква — на фона на неудобство и притеснение.

Чудех се до каква степен Айн е повлияла на Барбара, за да се стигне до тук. Вече бяхме прочели почти две трети от новия роман и познавахме добре теорията й за секса, която беше очертала при първите ни срещи. Бяхме прочели невероятната сцена между Франсиско дʼАнкония и Ханк Риърдън, в която и двамата не знаят каква роля играе другият в живота на Дагни Тагарт. Франсиско казва:

„Фактически обаче сексуалният избор на мъжа е сбор от неговите фундаментални убеждения. Кажете ми какво един мъж намира за привлекателно в сексуален план и ще ви кажа цялата му житейска философия. Покажете ми жената, с която спи, и ще ви кажа каква е самооценката му. […] Мъжът винаги ще бъде привличан от жената, която отразява най-дълбоката му визия за него самия, жената, чието отдаване ще му позволи да изпита — или да се престори, че изпитва — чувство на самоуважение. Мъжът, който е гордо уверен в собствената си стойност, би искал най-възвишения тип жена, достъпна за него, жената, на която се възхищава — най-силното, най-трудното завоевание, защото усещането за постижение може да получи само от притежаването на героиня, а не на празноглава уличница. […] Няма конфликт между стандартите на ума му и желанията на тялото му. […] Любовта е нашият отклик на най-възвишените ни добродетели — и не може да бъде нищо друго.“

Тази идея ми се струваше провокативна и вълнуваща. Ако и да представляваше прекалено опростяване на сложен психологически въпрос, тогава още не го осъзнавах. Нито пък Барбара. Тя и Айн имаха множество разговори насаме за любовта, секса и връзките. За Барбара теорията на Айн беше капан, в който се чувстваше принудена да влезе. Барбара би казала, че влиза в името на разума и самоуважението. Едва след години имах вече опита, разбирането и състраданието да си задам въпроса: какъв шанс изобщо имаше Барбара срещу Айн Ранд?

 

 

Една нощ лежахме един до друг, след като бяхме правили любов; актът за мен беше проявление на сила; за Барбара беше отстъпление. Помълчахме малко, не знаех дали още е будна. Захвърлих дисциплината, която обикновено се насилвах да спазвам в нейно присъствие, и потънах в усещане за нетърпима самота. Твърде често, когато бяхме заедно, ми се случваше да се боря с призраци. Барбара ме погледна с полуотворени очи, мистериозно далечна за един миг, изпълнена с топла привързаност в следващия, но рядко пряма за онова, което наистина преживяваше.

— Обичам те — каза тя, но това не беше любов, която разбирах. Не такава любов исках. Размърдах се в полумрака и Барбара се обърна към мен.

— Какво има? — притеснено попита тя в отговор на онова, което беше прочела по лицето ми. Аз задавено прошепнах:

— Понякога цялата тази ситуация е много, много трудна за мен.

Тя не каза нищо, само пое ръката ми и я стисна. След малко започна да обяснява колко се притеснява, когато ме вижда да страдам.

— Винаги съм смятала, че си в състояние да понесеш всичко. Знам, че е ужасно несправедливо, но когато даваш израз на страданието си, за мен това означава слабост. Когато в очите ти има сълзи, направо не знам какво да правя. Искам да избягам, но знам, че не е правилно. Смешно е да очаквам, че нямаш чувства, но ако трябва да съм честна, трябва да призная, че в такива моменти губя уважението си към теб.

Не можех да продумам. Усещах ледена дистанцираност. Тя е дете, мислех си. Тя е дете. Тогава какво правиш с нея? Махай се. Веднага.

Не знаех какво мисли Барбара в този момент, как ме усеща, но тя ме обгърна с ръце и ме стисна здраво. Усетих топлината на тялото й и глада на собствената си плът за такъв допир, усетих твърдоглавия си отказ да изгубя най-тежката битка, която някога съм водил, и чух отговора: да се махам ли? Какви ги говориш? Просто й дай време.

Мислите, които се опитах да прогоня в онзи момент, така и не угаснаха — успях само да ги потисна. Скриха се под земята и чакаха момента, в който щях да бъда готов да ги чуя. Тогава обаче вече щяхме да сме женени.

 

 

На 9 април 1951 г. имах рожден ден и Барбара и аз получихме покана да прекараме следващата неделя в ранчото. Тъй като Айн обикновено пишеше по седем дни в седмицата, често от ранна сутрин до късно вечер, не се случваше често да прекараме цял ден с нея.

— Взимам си един ден отпуск в чест на твоя рожден ден — обяви тя.

Когато пристигнахме, видях как тя и Франк се усмихват загадъчно, сякаш ни готвеха изненада. След като седнахме, те изчезнаха в кабинета на Айн и се върнаха след миг, натоварени с книги, които започнаха да подреждат по масичката за кафе. Пред мен стояха събраните съчинения на Ибсен, подвързани с кожа, в червено, сиво и златно, и аз направо си глътнах езика.

— Честит рожден ден, скъпи! — ведро каза Айн и ме целуна по бузата. Франк пристъпи напред, сложи ръка на рамото ми и каза с необичайна топлота:

— Честит рожден ден, Нейтън.

Развълнувах се неимоверно много. Реагирах така, сякаш никой не ми беше правил подаръци преди. Направо летях от благодарност и еуфория.

По-късно излязохме на разходка. Като видя колко съм се разчувствал от подаръка, Айн се засмя:

— Какво има? Да не би да не вярваше, че сме приятели?

— Никога не съм се чувствал на място, където и да е — казах аз. — Дори бих казал, че не ми е пречело особено. Сега обаче виждам, че е трябвало да го приемам тежко — заради онова, което изпитвам в момента. Не помня някога да съм бил толкова щастлив.

— Франк много те харесва. Харесва и двама ви. Това е необичайно за него — всъщност не харесва повечето хора. Ако Франк не беше решил, че в писмото ти има нещо специално, нямаше да се запознаем. Аз щях да реша, че няма защо да си давам труда. Твърде много лоши преживявания съм имала в това отношение. Но това само доказва, че не бива да се изказват колективни преценки.

По-късно, когато Барбара вървеше до Айн, а аз до Франк, му казах:

— Толкова е прекрасно от ваша страна.

— Не знаеш какво правиш за Айн — отговори той.

— А ти не знаеш какво прави Айн за мен.

— Напротив — с неочаквана увереност каза Франк. — Когато си млад, няма как да знаеш какво представляваш. Не и напълно. Не можеш да разбереш какво имаш. Но един по-възрастен човек може да го види и да ти помогне да го разбереш. Айн ти дава точно това. Помага ти да оцениш себе си. Може да види бъдещето ти.

Няколко минути крачехме мълчаливо. След това той неочаквано отбеляза:

— С Барбара ще оправите нещата.

— Мислиш ли?

— Тя е добро момиче. А и Айн ще ви помогне.

 

 

Решихме да се преместим в Ню Йорк, за да продължим образованието си. Един сблъсък между Барбара и професор социалист като че ли налагаше това решение: той й беше казал да си търси магистърска програма другаде, защото не можел да си представи нейна дипломна работа, която да спечели одобрението му.

— На всяка цена идете в Ню Йорк — каза Айн. — Барбара не може да остане в Калифорнийския университет. Не и след думите на онова копеле. А и не бива да се разделяте, не и сега. Но да знаете само колко ще ми липсвате! Ужасно!

Решението не беше лесно. Когато си помислех за това, че ще бъда в Ню Йорк с Барбара, че ще започнем отначало заедно, че няма да познаваме никого там, няма да се налага да се сблъсквам със старите й гаджета, аз чувствах оптимизъм, вълнение и увереност, че и последните бариери помежду ни ще рухнат. Когато обаче се сещах, че ще се разделя с Айн и Франк, чувствах болка — много повече, отколкото признавах пред когото и да е.

Барбара беше две години над мен в колежа, вече беше получила бакалавърската си степен и щеше да готви магистратура по философия в Нюйоркския университет, докато аз завършех бакалавърската си програма. От днешна гледна точка не ми е лесно да пресъздам контекста, при който преместването в Ню Йорк и отделянето от Айн изглеждаше правилно решение. Поглеждайки назад, решението ми се струва направо учудващо. То само подчертава колко отчаяно исках връзката ми с Барбара да успее.

Утешавахме се взаимно, че ще си пишем, ще говорим по телефона и дори ще си гостуваме.

— Пък и така или иначе в момента, в който завърша романа, Франк и аз се връщаме в Ню Йорк — каза Айн. Работеше по книгата вече шест години. — Ще отнеме само година или две. Най-много две. Не смея да прекъсна работата си преди това. Стигнала съм до главата, в която на сцената излиза Джон Голт!

Един следобед към края на юни отидохме до ранчото за последен път. Барбара изглеждаше тъжна, че си тръгваме, но не толкова тъжна, колкото бях аз. След години щеше да признае, че част от нея е искала да се отърве от тази среда, да избяга от влиянието на Айн — далеч, на свобода.

Айн и Франк изглеждаха толкова нещастни от това, че заминаваме, че за мен беше трудно да следя собствените си чувства. Постарах се да излъчвам спокойствие и сдържана радост, опитвайки се да разсея всякакъв намек за трагичност.

Когато се прегърнахме за сбогом, и четиримата имахме сълзи в очите си. Избърсахме ги с усмивка, опитвайки се да се ободрим взаимно.

— Само за малко е — каза Франк; Айн беше готова да каже същото. Сетих се как Франк ми беше казал, че най-добрите години в живота му са били тези, които е прекарал в ранчото.

Въпреки тъгата и колебанието си аз чувствах възторг от новото приключение, което ме очакваше. Отивах в Ню Йорк — най-великият град на света, център на „Изворът“ и на новия роман, сърцето на западната цивилизация, драматично и предизвикателно място, изпълнено с безброй възможности. Благодарение на творбите на Айн и на връзката си с нея се бях влюбил в Америка. Изпитвах към тази страна привързаност, каквато никога не бях чувствал към родината си. Айн оценяваше по европейски Съединените щати, разбираше в дълбочина историческата им уникалност и беше ми предала този възглед. Сега се местех в града, който за целия свят беше символ на Америка.

Минахме по алеята към пътя, който щеше да ни отведе обратно през Чатсуърт до Лос Анджелис. Спрях да помахам за последен път. Бяхме твърде далеч, за да виждаме ясно лицата им. Едва след много години щях да науча, че когато са ни махали в отговор, по лицето на Айн се е леел поток от сълзи.