Натаниъл Брандън
Моите години с Айн Ранд (15)

13.

В началото не мислех за младата жена, която винаги седеше на третия ред — или поне не много.

Погледът й излъчваше такава сила и радост, че не можех да се сдържа да не й се усмихна всеки път, щом очите ни се срещнеха. Тя винаги отговаряше на усмивката. Това беше всичко. Не я заговарях, не я доближавах, дори не питах другите как се казва. Тя беше просто нещо красиво, на което да спирам погледа си по време на лекцията.

В известен смисъл аз нямах жена, ако и да имах две. В живота ми нямаше място за трета. А и тя изглеждаше толкова млада. Самата идея беше немислима.

Обикновено пристигаше няколко минути преди началото на лекцията. Беше висока и слаба, а погледът й беше открит и безстрашен — почти момчешки, мислех си. В противовес на повечето привлекателни жени, които бях наблюдавал, тя не изглеждаше загрижена за това как изглежда — сякаш външният й вид беше просто факт. Харесвах начина, по който се движи, със спокойната сила на човек, който се чувства напълно комфортно в тялото си. У нея имаше дълбоко физическо, но същевременно и нещо дълбоко духовно; позата и движенията й изразяваха първото, а очите й — второто. Тя събуждаше у мен чувство за лекота.

Забелязах, че понякога, докато говореше с други студенти, тя проявяваше някакво неудобство. Това ми харесваше — подчертаваше нейната ранимост. Може би виждах в нея отражението на собствената си непризната срамежливост.

Когато започнех лекцията, тя седеше неподвижно и гледаше нагоре към мен като човек, който съзерцава някакво свое видение, което кара всичко друго наоколо да изчезне. Лицето й изразяваше неподправен възторг. В погледа й нямаше и следа от очакване — сякаш беше сама с онова, което виждаше и изпитваше.

Аз живеех в разредена атмосфера, в която страстта на чистия интелект беше неоспорим властелин, или поне така смятах. Животът ми беше организиран около това убеждение. Нямах приятели извън вътрешния ни кръг, а дори и вътре умозрителните връзки преобладаваха. В повечето случаи нямах време за неща, несвързани с обективизма. Гледах с какво си запълват времето повечето хора и ми се струваше, че живея в съвсем друга вселена. Айн ме беше обявила за апотеоз на своята философия и това правеше изолацията ми поносима.

Бях шокиран от реакцията си една вечер, когато младата жена не се появи на лекцията: станах напрегнат и раздразнителен. Опитах се да забавя малко началото, докато другите ме гледаха с любопитство.

Следващия понеделник, когато тя влезе в залата, аз отидох при нея и й казах неочаквано остро:

— Къде бяхте миналата седмица?

Тя отговори ведро, сякаш въпросът ми беше напълно нормален:

— Трябваше да работя до късно.

Чувах подчертаната безличност на гласа си и се чувствах безсилен да я контролирам.

— И какво работите?

— Манекенка съм.

— Как се казвате?

— Патриша Гълисън.

— На колко сте години?

— На двадесет и една.

— Млада сте — отбелязах аз и се зачудих какво ми става.

— А вие на колко сте? — весело попита тя, без капка от формалността и уважението, което бях свикнал да виждам у слушателите си.

— На тридесет и една.

Изведнъж се почувствах ужасно глупаво. Държах се като надуто хлапе. Малко вдървено казах:

— Здрасти, Патриша.

— Здрасти, Натаниъл. Или… май хората ти казват Нейтън?

Дори и след това месеци наред не мислех за нея — или поне не много, — ако и да се поздравявахме и сбогувахме всеки път.

 

 

— Време е да пуснем на пазара нова книга от Айн Ранд — започваше да ни подканя Бенет от две години насам. През март 1961 г. „Рандъм Хаус“ издаде „За новия интелектуалец“, сборник с всички философски пасажи от романите на Айн, плюс едно есе, което тя написа специално за този том. Само дотам й стигаха силите. Не беше готова за по-амбициозен проект.

Есето се зароди от поредица философски дискусии, в които разговаряхме за историческите стъпки, през които са преминали основните интелектуални и културни тенденции на двадесети век. Моят принос се състоеше в две метафори, в два архетипа: Атила и Шаманът. Те представляваха две философски ориентации, два психологически символа, две исторически сили, които непрекъснато се борят и съзаклятничат за контрол върху умовете и телата на хората. Айн хареса символите и ги постави в центъра на есето си. Тогава писа:

Основните им характеристики си остават неизменни във всяка епоха: Атила, човекът, който управлява с груба сила и действа под властта на моментния импулс, се интересува единствено от непосредствената физическа реалност, уважава само мускулите и смята юмрука, тоягата или пистолета за единствен отговор на всеки проблем (такъв е например Хитлер), и Шаманът — човек, който се ужасява от физическата реалност, ужасява се от необходимостта от практическо действие, крие се в емоциите си, във виденията от някаква мистична вселена, където желанията му имат свръхестествена сила, неограничена от абсолютната даденост на природата (такъв например е Хегел, както и всички ирационални и религиозни философи, които са проправили пътя за Хитлер или са го подкрепяли).

За мен есето беше въплъщение на заслепяваща находчивост, на вълнуваща критика на историята, на бляскава аргументация и обобщения, на драматично въображение, на вдъхновяващи заключения. То призоваваше „новия интелектуалец“ да поеме знамето на разума и да отхвърли прилагането на сила като средство за постигане на социални цели.

Няколко години след публикуването на книгата неколцина преподаватели по философия, които се възхищаваха на работата на Айн, ми казаха, че ако и да са съгласни със заключенията й като цяло, според тях отношението й към исторически фигури като Хюм, Спенсър и Кант е опростенческо, понякога погрешно, но винаги враждебно — по начин, който не й помага да подкрепи иначе верните си твърдения.

Когато за пръв път стана дума за това, аз не бях готов да слушам подобни неща, защото смятах, че Айн пише на толкова абстрактно ниво, че те не могат да го разберат. По-късно обаче, когато бях прочел и премислил повече, започнах да разбирам, че са били прави. Ако Айн не беше съгласна с някого, тя рядко излагаше причините за това; по-скоро се нахвърляше върху мотивите на опонента си с хаплива смесица от морализаторстване и психологизиране, често го демонизираше почти театрално. Нещо повече, тя не изучаваше съвестно историята или философията. Нищо подобно: през осемнадесетте години на нашата връзка не мога да си спомня и една книга по философия, която да е прочела от кора до кора. Преглеждаше ги, четеше обобщения и резюмета, и зависеше от онова, което й казваха помощниците й — Ленард, Барбара или аз. Ленард се превръщаше все по-често в неин основен източник.

— Великолепното е — отбеляза пред мен един от преподавателите — колко често е права. Чува или прочита два абзаца — и стига до самата същина на въпроса. Интуицията й е впечатляващо точна, въпреки че думата „интуиция“ сигурно ще я вбеси.

Сидни Хук нападна надълго и нашироко „За новия интелектуалец“ в „Ню Йорк Таймс Бук Ревю“, заявявайки, че Айн бърка, като поставя знак за равенство между интелектуалната и икономическата свобода и като настоява, че свободният ум и свободният пазар вървят ръка за ръка, защото Сократ имал свободен ум в общество, което нямало свободен пазар. Като си помислех само как е умрял Сократ — осъден на смърт, защото проповядвал идеи, които съгражданите му не одобрявали, — намирах аргумента му за напълно непонятен, особено за професор по философия; чудех се какво ли означава за него „свободен ум“. Бях твърдо решен да напиша и публикувам подробно аргументирано опровержение на неговата статия. Знаех, че ще е твърде дълго за рубриката „Писма до редакцията“, така че събрах пари от приятели и почитатели на Айн и купих цяла страница от „Таймс“. Почувствах гордост и удовлетворение да видя отговора си напечатан.

По този повод отново открих опиянението от интелектуалната битка. Като видя това, Айн отново се поразведри. Каза ми:

— Имаше полза от рецензията на Хук — видях те отново как се развихряш. Ти си роден кръстоносец.

Аз весело се съгласих.

 

 

Каквито и да бяха трудностите в личния ми живот, аз се радвах на работата, която вършех, и на субкултурата, в която се движех. Бях си създал свой собствен свят в обществото и в Института, и се гордеех с постижението си. Докато растях, нямах никакво чувство за структура; сега вече бях създал структурата, която исках и от която имах нужда. Животът ми най-сетне имаше корен. Беше невъзможно да преувелича значението на този факт — особено с оглед на онова, което предстоеше да се случи.

Започнах да получавам покани да изнасям лекции в различни колежи и университети. Открих, че особено много харесвам публика, която е донякъде враждебна към идеите ми, и то не само защото обикновено бях заобиколен от съгласие и имах нужда от малко разнообразие, но и защото получавах стимул от предизвикателството да превърна противниците в съмишленици. Поглеждайки назад осъзнавам, че на тези лекции съм съчетавал неуместна арогантност и хумор, нетърпение и благосклонност — смесица, която понякога настройваше хората срещу мен, а друг път ги впечатляваше.

Освен всичко друго често говорех по радиото (по покана на радиостанция WBAI-FM) за „моралната революция на «Атлас изправи рамене»“. Бенет Сърф беше с нас една вечер, когато с Айн слушахме записа на предаването. След това Бенет ме похвали, а аз се зачудих на глас дали от тези разговори не може да се появи книга. Бенет с ентусиазъм се съгласи. След миг вече обсъждахме книгата, която да напиша — „Коя е Айн Ранд?“. Първоначалното ми намерение беше да напиша три есета, едно върху философията на Айн, едно върху приноса й към психологията и едно върху литературните й достижения; това щеше да представлява цялата книга. Но когато Бенет предложи да включа и биографично есе за Айн, аз се обърнах към Барбара. Докато подготвяхме това есе, с нея направихме много часове записи на Айн, която ни разказваше за живота и професионалното си развитие. Барбара задаваше повечето въпроси, защото това си беше неин проект.

Възможността да изложа писмено впечатленията си от достиженията на Айн ми се стори най-вълнуващият начин да започна кариера на писател. Не се поколебах да оставя настрани книгата за безпокойството, по която работех. Така или иначе тя ме удовлетворяваше все по-малко. Исках да представя теорията си за безпокойството не сама по себе си, а в контекста на теорията за самоуважението, която продължавах да разработвам, и вече се чудех дали да не започна наново и да поставя самоуважението в центъра на изложението. За момента оставях всичко настрана заради „Коя е Айн Ранд?“

Посрещнах с възторг възможността да изложа от свое име етиката на Айн. Тъй като в „Атлас“ Айн беше принудена да изложи своята метаетика (начина, по който е извела твърдението „човешкият живот е стандарт за ценност“) в най-общи линии, аз исках да напиша едно по-подробно представяне. В по-късните години тя ме похвали, че съм се изразил по-ясно не само от версията в романа, но и от тази в собствените й есета като „Обективистката етика“, които бяха публикувани в сборника „Добродетелта на егоизма“. Споменавам това не за да се хваля, а за да подчертая естеството на интелектуалната ни връзка в този период.

Докато пишех „Коя е Айн Ранд?“, аз получих възможност и да изразя неизмеримото си възхищение към литературните й достижения и да приведа аргументи за него. Знаех колко невидима се чувства Айн в това отношение.

Благодарение на работата по книгата с Айн постигнахме по-дълбоко ниво на хармония. Упреците й почти изчезнаха. Нямаше как да се оплаква, че я пренебрегвам, при условие че съперницата й беше такава книга. Когато бяхме заедно, изпитвахме такава топлота и привързаност, че можех почти да си въобразя, че проблемите са останали зад гърба ни.

Веднъж, когато изразих възхищението си от нещо, което беше направила, тя отговори със съвсем лек упрек в гласа:

— Това е за ума в мен. А за жената в мен?

Почувствах тревога и болка, които трябва да са се появили по лицето ми, защото тя докосна ръката ми и каза меко:

— Не, не съм права. Съжалявам, скъпи. Не си ли ми показал достатъчно? Забрави, че го казах.

И двамата обаче знаехме, че е казала точно каквото мисли, само че сега, докато пишех „Коя е Айн Ранд?“, тя чувстваше, че няма право да ме упреква.

— Ти си моята връзка с реалността — повтаряше често тя, и това беше колкото комплимент, толкова и изискване. Само че тогава нямах куража или мъдростта да назова изрично това искане — нито пред себе си, нито пред нея.

Ако с Айн се сближихме през този период, с Барбара отново започнахме да се отдалечаваме. Този модел съществуваше от самото начало: ако едната връзка се оправеше, другата се влошаваше. И тримата бяхме част от една непрекъснато изменяща се система. Нито един от проблемите между мен и Барбара не беше разрешен. Моментите, в които се чувствах свързан с нея, никога не траеха особено дълго.

И все пак Айн изглеждаше искрено заинтересована бракът ми с Барбара да се съхрани, въпреки хапливите забележки, които правеше от време на време. И през ум не ми минаваше, че за нея Барбара е безопасна, че не представлява заплаха, защото един по-щастлив и страстен брак би изменил собственото й място в живота ми. Едва години след скъсването с Айн щях да заподозра, че връзката ми с Барбара е била удобна за Айн: Барбара беше управляема.

Надявах се работата по автобиографичното есе да направи Барбара по-щастлива. От литературна гледна точка беше свършила чудесна работа. Това наистина я разведри, но не кой знае колко. Тя продължаваше да излъчва приглушена тъга, поне пред мен. От днешна гледна точка тази тъга ми се струва напълно разбираема.

Тя продължаваше да настоява, че ме обича. Обикновено се парализирах от объркване, когато, насред някой спор, тя кажеше, че е много жестоко от моя страна да проявявам такова нетърпение, при условие че знача толкова много за нея. Често оставах безмълвен, разкъсван от вина. Дали наистина ме обичаше? Тогава защо не можеше да го показва по начини, които да са по-понятни и значими за мен? Посланието й несъмнено беше, че не може да живее без мен; това беше нещо ново. След поредния скандал ми казваше през сълзи:

— Ще умра, ако те няма в живота ми.

В такива случаи чувствах благодарност, раздразнение и угризения. След такива моменти обикновено се хвърлях обратно в писане, лекции и учене. Натисках приятелите си да правят повече, да се борят по-усилено и да стигат по-нависоко — и заради обективизма, и заради Айн. Връщах си онази праволинейна съсредоточеност, която ми позволяваше да се чувствам непобедим.

Всъщност именно Айн усети опасността и се опита да ме предупреди.

— Влюбен си в борбата — каза ми тя. — В известен смисъл за теб тя е нещо романтично. Да не би това да е наследство от „Жан-Кристоф“? В краткосрочен план това може да е източник на сила, но в дългосрочен може да те нарани — може да те направи сляп за неща, които трябва да оправиш. Може да си готов да се бориш, когато няма нужда. Но помни, че целта е да останеш ведър, като Голт, и да бъдеш щастлив.

Аз се засмях и отговорих:

— Имам време за ведрост, като остарея.

Знаех, че не мога да защитя интелектуално подобна гледна точка, но точно така се чувствах. Айн поклати глава без следа от упрек:

— В момента си влюбен в собствената си енергия. Опиянен си от Натаниъл Брандън. Разбирам те. Това е нещо хубаво, но не е всичко. Животът не е само борба.

Виждах, че мисли не за Барбара и мен, а за себе си и мен, и че още се надява, че някой ден отново ще можем да бъдем пълноценно заедно. Искаше повече от моята енергия да бъде насочена към нея.

 

 

— Мразя горчивината — казваше ми Айн. — Тя е победа за болката, която не искам да допусна. Трябва да запазя усета си за благосклонността на вселената.

Казваше по нещо такова на всеки няколко месеца. Обръщаше особено внимание на това да не се влияе от страданието в дълбочина, и аз винаги полагах особени усилия да я уверя, че духът й е останал незасегнат.

— Когато седя сама на бюрото си, съм щастлива — продължаваше тя. — Препрочитам „Атлас“. Нищо друго няма значение. Едва когато изляза навън, и особено когато трябва да се занимавам със света, рухвам. Де да не чувствах такова омерзение. Де да имаше някого, на когото да се възхищавам.

Продължаваше да говори така, сякаш е жертва, сякаш нито едно от достиженията на романа и на института в културната среда нямаше значение за нея.

Около година преди това, през 1960 г., тя беше изнесла първата си университетска лекция в юридическия факултет на „Йейл“. Айн, Франк, Барбара и аз отидохме заедно до университета, а Айн довършваше записките си в колата, докато се бореше с това да не повърне. Фактът, че оставяше подготовката на речта си за последния момент, разкриваше колко силно е нежеланието й да говори публично; това нямаше да е последният път, в който я виждах да й се гади, докато се опитва да завърши речта си на път. Заглавието на лекцията беше „Вяра и сила: унищожителите на съвременния свят“. Въпреки че нямаше реклама, голямата аудитория беше претъпкана и много студенти я слушаха да говори по високоговорители в друга зала и дори извън сградата.

Сега приемаше по-често такива покани. В началото на шестдесетте години тя говори в Харвард, в „Джон Хопкинс“, в Университета на Уисконсин, в „Хънтър Колидж“, в Колумбийския университет, в „Бруклин Колидж“, в „Пардю“, в Масачузетския технологически институт, в „Сара Лорънс“, в „Браун“, в Мичиганския университет… Всеки път привличаше огромни тълпи, толкова големи, че обикновено аз или Барбара се обаждахме предварително в университета, питахме колко голяма зала са ни определили и предлагахме да намерят по-голяма. Студентите идваха да я аплодират, неколцина идваха да я освиркат, но все пак идваха, наелектризирани от нейната яснота, неконвенционалност и непримиримост. Имаше враждебно настроени студенти, които се смееха неволно с одобрение на някои от нейните отговори. Тя беше провокативна и предизвикателна — стоеше пред тях, често облечена с черна пелерина със златен доларов знак, подарък от Франк, и те откликваха страстно на присъствието й. Веднъж чух как един студент каза на друг:

— Тя е точно такава, каквито трябва да бъдат преподавателите ни. Идеите наистина означават нещо за нея.

Айн харесваше най-много въпросите след лекцията. Самата лекция не й харесваше толкова, гледаше на нея като на задължение „в името на «Атлас»“. По този повод Барбара я беше цитирала в „Страстта на Айн Ранд“:

Не исках да го правя, а и още не искам… Знам защо искат да ме видят лично, това им дава личен допир до реалността на обективистките идеи, доказателство, че те съществуват наистина, а не само в книгите. Ако това ще ми помогне да разпространя обективизма и да продавам книгите си, значи ми се плаща за него и нямам нищо против да го правя. Не обичам обаче личното обожание и всякаква атмосфера като на фенклуб. Не съм искала подобно нещо. Оценявам намерението в безличен, професионален план, но лично за мен то не означава нищо. Когато някой ми прави комплимент, първият ми въпрос е: как преценявам аз този човек? Дали е ум, когото уважавам? Ако е такъв и разбира какво съм направила, удоволствието е неизмеримо. Всичко под това е неприемливо. Искам единствено отклика на водещите умове… Как ми се ще да се срещна с първокласен ум, с първокласна личност.

Разбирах тази гледна точка, но невинаги й симпатизирах. Не бях убеден, че срещата й с един-двама „водещи умове“ ще промени кой знае какво, защото те пак щяха да се конкурират с рожбите на собствената й фантазия. А и ако наистина се смяташе за велик пионер, ако вярваше, че вижда някои неща по-ясно от всички останали, според мен нямаше особен смисъл да се оплаква, че светът не успява да я догони.

В собствените си творби тя яростно нападаше интелектуалната традиция, литературната традиция, артистичната традиция, образователната, религиозната — изобщо всяка традиция, за която се сещам. А Нютон ни е научил, че на всяко действие има противодействие, равно по сила и обратно по посока, така че истеричната враждебност на тези традиции беше донякъде логична. Тя знаеше как да стигне до хората, и предимно до младите, и ми се струва, че ако мислеше и планираше дългосрочно, трябваше да забрави за съвременниците си и да разбере, че най-важните й привърженици са още в университетите. Продължавах да смятам, че трябва по-малко да се оплаква от отсъствието на „водещи умове“ и да се опита да достигне до повече млади хора, които искат да се учат от нея. Публичното й поведение си оставаше твърде дистанцирано, морализаторско, подозрително, критично и лишено от обикновена човешка топлина. Това беше нейният начин да съхрани контрола си върху ситуацията — и да задълбочи още повече отчуждението си.

 

 

През юни 1961 г. изнесох последната лекция от „Основни принципи на обективизма“. Тя беше озаглавена „Защо хората потискат не най-лошото, а най-доброто у себе си“. Исках слушателите ми да отдадат дължимото на собствения си идеализъм, на стремежа си към живот, по-висш от този, в който бяха затънали в момента, да имат куража да се заслушат в собствените си дълбоки копнежи и високи стремежи. Това беше като че ли любимата ми лекция от курса и за мен беше невероятно удоволствие да я изнасям.

Същата вечер ме жегна неочаквано мисълта, че няма да виждам Патриша Гълисън чак до… не знаех до кога. Оглеждах се за лицето й всяка седмица. Съзнанието ми сякаш беше раздвоено: част от него изнасяше лекцията и отговаряше на въпросите на студентите, докато Айн седеше до мен на подиума, но друга се потапяше с Патриша в някаква особена вселена, в която имаше чувства, но не и думи. В този сън бях свободен да изпитвам особената връзка помежду ни, без да ми се налага да мисля какъв е смисълът й. Мисълта, че мога да изгубя това състояние, ме прободе внезапно и болезнено.

— Хареса ли ти тук тази пролет? — попитах я аз към края на вечерта, когато хората около нас се сбогуваха един с друг. Тя беше изчакала да изпратя всички останали.

— Беше прекрасно! — лъчисто каза тя. — Знаеш ли, когато за пръв път чух за тези лекции, си представях, че всички са много по-стари, че самият ти си над шестдесет. Мислех си, че ще съм единственият млад човек тук.

Тя ме погледна с някаква замайваща прямота, сякаш помежду ни нямаше пространство, нямаше въздух, и аз си помислих, че лицето й е отвъд всякаква чистота, която някога съм си представял. Трябва да съм бил вцепенен, защото тя попита, рязко, но добронамерено, сякаш нямаше причина за такъв въпрос:

— Ей, какво стана с дишането ти?

— Нищо не е станало — настоятелно отговорих аз, чувствайки се едновременно засрамен и развълнуван. — Ясни ли ти се сториха лекциите ми? Смяташ ли, че съм разбираем?

— Ти ли? — ведро каза тя. — О, напълно прозрачен си. Мисля, че това е комплимент и за двама ни, нали?

— Да, така е — казах аз, щастлив, че съм отново на твърда земя. — Чудех се дали ще посещаваш други наши лекции.

— Ще мина този курс пак през есента. А ако изнасяте и друг курс, ще мина и него. Искам да уча.

— Защо? — предизвикателно попитах аз.

— Нищо не е по-важно от ученето — искрено каза тя. Разказа ми, че е искала да отиде в колеж, но семейството й не е било в състояние да я прати, и сега пестяла всеки долар, който изкарвала като модел, за да финансира образованието си. Аз споменах нещо за книгата, която носеше със себе си, и тя сподели, че където и да отиде, носи със себе си книга. Каза го на един дъх, сякаш искаше да разбера всичко за нея изведнъж, сякаш дългите разговори бяха ненужно пилеене на време.

— И какво искаш да учиш в колежа? — попитах аз.

— Не знам. Всичко. Харесвам историята. Искам да разбера света и хората.

И двамата не искахме да прекратяваме разговора, но като видях добронамерените и търпеливи погледи на Айн и Барбара, аз протегнах ръка и казах:

— Ще се видим през есента, Патриша.

Тя стисна ръката ми със съвсем лек намек за прекалена официалност и на мен ми стана приятно, че ми се подиграва на шега. Хареса ми допирът на кожата й.

— Кое беше това момиче? — попита ме Айн, докато излизахме от хотела.

— Манекенка е, казва се Патриша Гълисън.

— Изглежда добре — добронамерено каза тя. Айн обръщаше голямо внимание на външния вид на хората и обикновено сипеше комплименти за всеки, чиято фигура й харесаше. Не съм усещал и следа от ревност за това, че някой е привлекателен.

— Много харесва лекциите — казах аз.

— Много харесвам такива хора — знаеш, с дълги крака, слаби, с високи скули, със светли очи. Тя е от физическия тип на моите героини.

— Така ли?

И все пак през лятото не мислех за Патриша. Или поне не много.

 

 

През август същата година предложих на Айн да създадем заедно интелектуален бюлетин. В него щяхме да публикуваме статии по различни теми и така да поддържаме връзка със студенти и почитатели на творбите й.

Намерението ми беше с Айн да пишем повечето текстове, но и другите членове на Колектива да допринасят с по нещо. Разработихме идеята през есента и първият брой на „Обджективист нюзлетър“ беше планиран за януари 1962 г. Айн се ентусиазираше все повече с всеки изминал месец.

Адвокатът й Пол Джитлин подготви документите за регистрация. С Айн бяхме равноправни партньори с еднакви права върху всичко, свързано с бюлетина.

— Ами ако се скарате? — попита Джитлин. — Какво ще стане, ако имате различия, които не можете да преодолеете?

Айн се усмихна и отговори:

— Не е особено вероятно, но все пак имаш право: трябва да предвидим и това. Първо нека приемем, че нищо няма да се публикува, ако другият възразява; всеки от нас ще има абсолютно право на вето. Второ, ако различията ни са принципни и не могат да бъдат разрешени, ще прекратим издаването, така че никой да не може да се възползва от работата и приноса на другия.

С Айн бяхме вписани като издатели и редактори, Барбара беше главен редактор, а Илейн отговаряше за разпространението.

 

 

С наближаването на първата лекция от „Основни принципи на обективизма“ в края на септември аз не спирах да си повтарям, че е напълно естествено да очаквам да видя Патриша Гълисън отново. Тя беше привлекателна, от нея лъхаше ведра енергия, изпитваше ентусиазъм към обективизма — с други думи, беше изключително лесно да я хареса човек. Беше ми приятно да я гледам и да говоря с нея. На практика беше дете, само на двадесет и една, с десет години по-млада от мен. Дори и Барбара и Айн да ги нямаше в живота ми, едва ли щеше да е предизвикателство да се опитам да завладея толкова млада жена. Честотата, с която си напомнях колко е млада, трябваше да ме предупреди колко дълбоки са чувствата ми; това обаче не стана.

Тя пристигна само няколко минути преди началото на лекцията и нямаше как да говоря с нея. Докато ме гледаше след това си помислих, че е малко дистанцирана, дръпнала се е назад, сякаш ме гледаше от безкрайно разстояние. Групата беше необичайно голяма и след това студентите наобиколиха Айн и мен, нетърпеливи да продължат да задават въпроси. Когато най-сетне успях да потърся Патриша, тя си беше тръгнала. Следващата седмица пристигна рано, топла и открита както винаги, и почти веднага се заговорихме.

— Не изчака да се сбогуваме миналата седмица — без упрек казах аз.

— Исках да видя какво ще стане, ако не го направя — весело отвърна тя, сякаш въпросът нямаше особено значение, нито пък причина да крие истината. Докато се чудех какво да отговоря, тя продължи с усмивка: — Чух, че си израснал в Торонто. Аз съм родена там!

В отговор на въпросите ми тя ми разказа, че семейството й се преместило от Торонто в Калифорния, когато била на седем. Имала близначка, Лиша, брат, Ралф, с няколко години по-голям от тях, и още една по-голяма сестра, Ан. Семейството й решило да „пионерства“ в Калифорния, „в средата на нищото“, както каза тя.

— Човекът, който трябваше да ни построи къща и да ни чака да пристигнем от Канада изчезна с парите и ни остави едно голо парче земя. Когато бях на дванадесет, помагах да изкопаем кладенец. Беше толкова вълнуващо!

Баща й беше фризьор, майка й имаше детска ясла в Пало Алто. Бяха се развели преди няколко години. Патриша и Лиша работеха за агенцията „Ейлийн Форд“ и понякога участваха като близначки в телевизионни реклами. И двете бяха дошли от Пало Алто в Ню Йорк в началото на годината, малко преди Патриша да дойда на първата ми лекция.

— Значи на всичкото отгоре сте две — неволно възкликнах аз. Тя се засмя:

— Е, не съвсем. Психологически сме много различни. Не знам дали изобщо бих могла да убедя Лиша да дойде на такава лекция. Но ще опитам.

Очите й бяха в най-красивия оттенък на синьото и кипяха от живот. Челото й беше широко и аз си спомних за думите на Юго, които Айн веднъж беше цитирала, че много чело по едно лице е като много небе в картина.

— Защо харесваш лекциите толкова много? — попитах я аз.

— Заради това, което госпожица Ранд и творбите й — а сега и ти — представлявате за мен. Здрав разум.

Здрав разум. Същото, което и аз бях признал, че Айн ми е дала.

— Патриша, ти си интересен човек.

— И ти — каза тя, а аз не успях да разбера дали в очите й не се промъква лека насмешка.

През ноември научих, че е започнала да се среща с един студент от института, Лорънс Скот, който беше чул речта на Айн в „Йейл“ и се беше заинтересувал от обективизма. Бяхме разменили няколко реплики и ми направи впечатление на почтен и привлекателен мъж, интелигентен и сериозен.

И все пак Патриша продължаваше да ме гледа по същия начин, по който ме гледаше и преди.

 

 

Същата есен Айн получи покана да говори пред „Форд Хол Форум“ в Бостън. Тя се влюби в организацията и говореше там всяка пролет досами смъртта си, с едно-единствено изключение, когато заболяване й попречи да замине.

В началото се колебаеше дали да приеме, защото свързваше форума с политическата левица, но домакините се отнесоха към нея като към царица, още от първата лекция привлече невероятни тълпи (почитатели от цялата страна идваха да я слушат там) и тази престижна институция стана предпочитаната й трибуна.

Първата й лекция, изнесена на 17 декември 1961 г., беше „Преследваното малцинство на Америка: едрият бизнес“. Още от сутринта — за приятна изненада на хората от „Форд Хол Форум“ — се извиха опашки за билети. Ето как започваше речта (цитирам я, защото тук личи типичната емоционалност на лекциите на Айн):

Ако една малка група хора винаги се смята за виновна, при какъвто и да е сблъсък с друга група, независимо от обстоятелствата, бихте ли нарекли това гонение? Ако тази група винаги е принудена да плаща за греховете, грешките или провалите на всяка друга група — това гонение ли е? Ами ако живее в мълчаливо царство на терора, при специални закони, които не важат за всички останали групи, закони, които обвинените не могат нито да разберат, нито да определят предварително и които обвинителят може да тълкува както му е угодно — това не е ли гонение? Ако тази група се наказва не заради недостатъците, а заради добродетелите си, не за неспособност, а за компетентност, не за провали, а за постижения — е, това вече не е ли гонение?

Ако отговорите положително, тогава се замислете що за чудовищна несправедливост опрощавате, подкрепяте или увековечавате. Тази група е американският бизнес.

Повечето членове на Колектива бяха дошли в Бостън за това събитие и всички бяхме очаровани от огромното множество слушатели, от техния ентусиазъм, от позитивното напрежение, когато дойде време за въпроси, от бурните овации, които не спираха. За нас това беше още един знак, че обективизмът е поел успешно по своя път.

В „Атлас изправи рамене“ Айн описва най-добрите примери за американски бизнесмени. Романът изобличаваше и онези бизнесмени етатисти, които понякога погрешно се приемат за представители на капитализма и които предпочитат правителствените протекции пред свободната търговия, политическите привилегии пред конкуренцията, както и законодателство, което им дава специални предимства. Тъкмо такива бизнесмени са основните злодеи в книгата. И все пак Айн нямаше особено голям интерес към бизнеса или бизнесмените като такива — „също както и архитектурата не ме интересува, казваше тя, освен като тема за «Изворът»“. Бизнесът беше просто символ; в нейните творби той олицетворяваше свободната търговия и свободния ум, производствените достижения, материалната страна на човешкото оцеляване, славата на земния живот.

Разбира се, едрият бизнес не я подкрепяше — нито нея лично, нито работата й. Бизнесмените не купуваха големи количества от „Атлас“, както би помислил човек, не я подкрепяха публично, не й пишеха с възхищение, не я канеха да говори пред срещи на директорите. Подозирах, че за повечето бизнесмени тя е твърде радикална, защото защитаваше абсолютен laissez-faire. Пречеше и позицията й срещу религията, както и страхът на бизнес общността от противоречия — от каквито и да е противоречия.

Моето впечатление беше, че посланието й се приемаше по-добре от малкия и средния бизнес, отколкото от едрия, който беше неделима част от статуквото. Корпоративното облагане например защитаваше старите, утвърдени фирми срещу агресивните и талантливи парвенюта, за които натрупването на капитал беше много по-трудно. Старите пари рядко се отнасяха благосклонно към laissez-faire. Хората, които последователно защитават отделянето на държавата от икономиката, са малцинство във всяка икономическа група.

Казах на Айн:

— Някой ден наистина трябва да напиша статия, озаглавена „Едрият бизнес срещу капитализма“.

— Опасявам се, че си прав — отговори тя.

— В „Атлас“ си ни показала бизнеса такъв, какъвто трябва и може да бъде.

— Понякога наистина е такъв. Представям напълно реалистично самия процес на индустриалното достижение, романтичната част е създаването на образи, които да отговарят на този процес.

Склонността на Айн да вижда света като велик роман, в който доброто и злото са се вкопчили в битка, беше основна за нейната психология (и трактовката на бизнеса беше само един от примерите за това). Това личеше както в „Атлас изправи рамене“, така и в личните й контакти. У нея имаше нещо манихейско, тя виждаше доброто и злото като напълно отделни принципи и тълкуваше всяко човешко преживяване като сблъсък между тях.

Самият аз бях склонен да мисля по-биологично — да виждам живота като борба за приспособяване, така че поведението да се разглежда като стратегия за оцеляване, за справяне с проблеми, която да бъде повече или по-малко подходяща или съгласувана с истинските дългосрочни интереси на индивида. Терминът „биоцентричен“, т.е. съсредоточен върху живота, още не беше влязъл в речника ми, но смисълът му беше вече част от мисленето ми. Сравнявах понятията за добро и зло с понятията за здраве и болест. Те обозначаваха ползата и вредата за физическото и психическото ни здраве. Понятието за грях беше относително далечно на начина ми на мислене, докато за Айн беше още напълно активно. Когато виждах поведение, което не ми харесваше особено или което направо не одобрявах, аз още бях склонен да се чудя какво се опитва да постигне съответният човек.

Разбира се, произнасях морални преценки, но никога не съм бил чак толкова страстен моралист — или морализатор, — колкото Айн. В ретроспекция мога да кажа, че при емоциите аз бях постигнал много по-голямо отделяне на морала от всякакъв религиозен контекст или влияние. За мен липсата на морал беше просто лоша стратегия. Не че Айн би казала нещо различно за буквалното значение на неморалността, но тя имаше нужда да произнася с плам и възмущение тежки морални присъди при всеки удобен случай. Тя използваше често думата „зло“; аз също я произнасях, но доста пестеливо.

Осъзнавахме разликите си, но не им придавахме кой знае какво значение. Айн беше доволна, че държа страстно на ценностите и убежденията си, ако и формата, под която ги изразявах, да се отличаваше от нейната.

— Гледната ти точка е обусловена от това, че си психолог — казваше тя. — Помежду ни няма фундаментална разлика.

Сега, като препрочитам статиите, които пишехме за „Обджективист нюзлетър“, тази разлика ми се струва очевидна, въпреки неадекватното морализаторстване, което понякога присъства в работите ми. Текстовете на Айн изобилстваха много повече с морално презрение. В статиите, които съм писал след 1964 г., когато „Обджективист нюзлетър“ се превърна в списание, озаглавено „Обджективист“, разликата е още по-очевидна и несъмнено отразява промени в начина ми на мислене, които още не са били достатъчно осъзнати.

И все пак у всички членове на Колектива имаше прояви на обективистично пуританство, което понякога помиташе напълно чисто човешката топлота. Усърдният стремеж към морална безупречност, съчетан със склонност емоциите да се потискат, често пречеше на спонтанността и естествената привързаност. Собствените ми импулси, когато не успявах да ги удържа напълно, се проявяваха под формата на психологически насърчения, на потупване по рамото или на стискане на нечия ръка, а това рядко скъсяваше дистанцията между другия и мен. В друго настроение обаче аз излъчвах строгост, която можеше да бъде заплашителна и да отключва безпокойство. Парадоксалното беше, че тъй като Айн приемаше непорочността си за даденост, тя често най-свободно от всички ни изразяваше положителни чувства към приятелите си; в определено настроение тя беше по-мила и емоционално експресивна от когото и да е другиго в нашия кръг.

Склонността към скованост и формалност беше видима у много хора, които се занимаваха с обективизъм, особено ако присъстваха повече от двама души. Някой ми беше казал: „Двама обективисти насаме може и да се забавляват добре понякога, но щом се появи трети, изведнъж ги сграбчва съзнанието. А и купоните понякога са пълна катастрофа. Никой не иска да го смятат за безмозъчен“.

Имаше и прекрасни изключения. Едното беше бейзболен мач, който организирахме в Сентръл Парк, между „Атиловците“ и „Шаманите“, в който участваха повечето членове на Колектива, както и много слушатели от Института. Събитието беше особено специално и приятно, поради факта че всички интелектуални рангове бяха изчезнали и само бейзболът имаше значение. Усмихвам се всеки път, когато си спомня за свободния смях през онзи нетипичен следобед.

Из града и в цяла Северна Америка се бяха формирали множество малки обективистки кръгове. На техните срещи възникваха много приятелства, бракове, връзки, възможности за работа и бизнес. С Айн се радвахме на разширяващата се субкултура.

От време на време чувах, че някой е бил „отлъчен“ от тези групи заради предателство към обективистките стандарти. Според мен много от тези привърженици бяха по-строги дори от Айн и мен в осъждането на нарушенията.

— Те са по католици от папата — отбелязваше кисело Айн.

— Май всички интелектуални движения трябва да се справят със синдрома на „истинския вярващ“ — подхвърлих веднъж аз. Преди няколко години Айн беше открила книгата на Ерик Хофър „Истинският вярващ“ и ни я беше препоръчала.

— Тъй като поставяме акцент върху рационалността и независимостта — уверено прогнозира Айн, — това няма да е проблем за нас.

Вече знаех, че подхожда твърде оптимистично към последователите ни, но дори и не подозирах, че греши даже за най-вътрешния ни кръг.

 

 

Айн беше отбелязала, че като цяло лекциите по обективизъм правеха „по-добри хора“ дори и най-малко обещаващите ни студенти. Ако я бях попитал какво има предвид под „по-добри хора“, тя можеше да отговори правилно, че са вдъхновени от идеала за рационалност като начин на живот, от идеалите за независимост, справедливост и производителност, както и че са в състояние да поемат сами отговорност. Всичко това имаше все положителни последствия за поведението им.

Нямаше да научат от нас обаче колко важно е да се вслушват във вътрешните си сигнали, в онези послания на организма, които не се въплъщават в концептуалния език. Ако изобщо стигнеха до това, можеха най-много да се научат да бъдат едва ли не ритуално подозрителни от всичко невербално и подсъзнателно. Ние не виждахме това — или пък и да го виждахме, не го смятахме за проблем. Разбира се, нашите студенти нямаше да чуят и дума за „мъдростта на тялото“; много от тях щяха само да задълбочат отчуждението от собствените си тела. И това не виждахме; не разбирахме, че една адекватна психология трябва да се обърне към целия организъм, а не само към неокортекса.

Нашите студенти нямаше да научат нищо и за добротата и състраданието; научаваха само за някаква свръхинтелектуализирана „добронамереност“, която нямаше почти нищо общо с истинските срещи между живи човешки същества. И все пак ако човешкият живот е стандарт за ценност, то в свят, в който непрекъснато стават нещастия, катастрофи и бедствия, добротата и състраданието имат стойност за оцеляването. Грешка е, естествено, те да се смятат за най-висши добродетели, да се поставят над рационалността или почтеността (което би направило страданието най-важната част от живота), но те въпреки всичко си остават добродетели. Не говоря за саможертвата или „състраданието“, наложено силом от правителството, а за частната, доброволна взаимопомощ, за щедростта и добрата воля. Тези черти и практики поддържат живота. Общество, чиито членове ги ценят повече, е биологически по-адаптивно от общество, чиито членове не го правят. Ако животът е стандарт за добро, то добротата, състраданието и духът на взаимопомощ са добродетели, които трябва да се насърчават. Това беше едно от логическите последствия от нашата етика, което ние не разбирахме. Някои от нас бяха по-състрадателни от други, но като цяло това си оставаше психологически въпрос, на който не се придаваше никаква философска важност.

Междувременно заявките за лекции започнаха да валят от целия свят. Чухме за групи за изучаване на обективизма чак в Индия и Австралия. Бяхме засипани от молби за повече информация относно философията.

— Наистина трябва да напиша някакъв по-обхватен трактат по обективизъм — често казваше Айн. Аз я слушах часове наред да говори за това, но разбирах, че то никога няма да стане, защото емоционалната енергия за подобно начинание вече я нямаше.

Както бяхме планирали, „Обджективист нюзлетър“ започна да излиза през януари 1962 г. Уводната статия, написана от Айн, бе озаглавена „Изберете сами темата си“ и говореше за това колко е важно да не позволявате на врага да избира условията на битката, да разбирате кое е важно и кое не. Ето част от тази статия:

Нито човекът, нито народът могат да провеждат някаква практична политика без основни принципи, които да я интегрират, да определят целите й и да я ръководят. Също както Съединените щати са изоставили принципите си, се носят безцелно из международните дела, неспособни да действат, и само реагират на темите, избрани и повдигнати от Съветска Русия, така и вътре в страната „консерваторите“ не са способни да действат, а само реагират на темите, избрани и повдигнати от етатистите, като по този начин приемат и помагат за разпространението на техните принципи.

Барбара написа рецензия за „Планиран хаос“ на Лудвиг фон Мизес и така го представи като автор на една нова и растяща публика. Цялата австрийска школа за икономика на свободното предприемачество щеше да получи много по-широка аудитория благодарение на нашите рецензии и препоръки. Алън Грийнспан написа статия, озаглавена „Берлинската криза“:

За парче земя, не по-голямо от Роуд Айлънд, руснаците доведоха света до война… Историята рядко предлага толкова контролирани експерименти с враждебни една на друга икономически системи като положението в Берлин през последното десетилетие. В края на четиридесетте години, когато останалата част от Западна Европа затъваше в блатото на социалистическите експерименти, Западна Германия, и Западен Берлин включително, се обърнаха към свободното предприемачество (или поне в повечето случаи). Резултатите бяха драматични: от страна, победена и разрушена във войната, Германия се надигна и постигна зрелищен просперитет. Междувременно Източна Германия и Източен Берлин едва личат сред останките.

Аз писах за връзката между разум и емоция. През следващите месеци, въпреки че понякога пишех в други области като етика и икономика, аз все пак предпочитах психологическите теми. Ленард, Едит Ефрон и Робърт Хесен, млад историк, който се беше присъединил към нашия кръг и работеше в Института, започна да участва в следващите издания.

Айн започна да води седмична рубрика за „Лос Анджелис Таймс“, след което премина и към други издания от групата. Способността й да изненадва не спираше да се проявява. За едната от рубриките написа необичайно вълнуващ текст по повод смъртта на Мерилин Монро; чувствената й оценка за значението на актрисата за множество хора разкри още една непозната страна от сложната й личност. След малко повече от година обаче тя изостави този проект, отчасти защото изискваше твърде много четене и внимание към текущи събития.

През 1962 г. Институтът „Натаниъл Брандън“ започна да издава във вид на брошури лекциите и есетата на Айн, както и тези на Барбара, моите и на още няколко души. Едно от есетата на Барбара, „Моралният антагонизъм между капитализма и социализма“, беше адаптирано от една лекция по радиото. В крайна сметка създадохме служба за книгоразпространение, за да продаваме по пощата тези брошури заедно с книгите, които препоръчвахме на нашите студенти. Институтът вече не се помещаваше в апартамента ми, имаше си помещения, които споделяше с „Обджективист нюзлетър“ и в които имаше все повече служители. Барбара направо цъфтеше в тази среда; превърна се в отличен администратор и ръководеше ведро и компетентно ежедневната работа. Обожавах да я наблюдавам там — беше изключително жизнена, а аз чувствах, че връзката помежду ни се възражда. Тук тя беше кръстоносец, беше в стихията си. И двамата имахме нужда от някакво велико морално приключение, това беше основната ни мотивация през тези години, и тази нужда се запълваше от обективизма; щастието от него позволяваше да търпим други неприятни моменти много по-дълго, отколкото бихме успели иначе.

„Коя е Айн Ранд?“ трябваше да излезе от печат през юни 1962 г. Исках Айн да е доволна от крайния резултат; каза, че е доволна, но понякога, когато обсъждахме книгата, аз забелязвах известна резервираност. Когато я попитах направо, тя каза:

— Книгата е прекрасна. Но не вие с Барбара трябваше да я пишете. Вие сте мои студенти и е почти унизително така. Трябваше да я напише външен човек.

Предадох това на Барбара, а тя въздъхна:

— Как ми се иска поне веднъж Айн да е напълно доволна от нещо.

 

 

— На лекциите има един човек, с когото трябва да се запознаете — каза ни Джоан една вечер. — Казва се Патриша Гълисън, приятелка е на Лари Скот. С Алън мислим, че са наистина приятна двойка.

— Патриша е много необикновено момиче — с ентусиазъм се съгласи Алън.

— В какъв смисъл?

— Ами тя… — започна Джоан и спря. — По-добре е сам да разбереш. Просто е различна. Трудно ми е да обясня.

Не знам дали Барбара забеляза израза на лицата им — в тях имаше нещо младежко, привлекателно, ранимо, което ме развълнува дълбоко.

— Най-ясното нещо, което мога да кажа за нея — добави Джоан — е, че когато си с нея, ти харесва как се чувстваш.

— Мисля, че Патриша и Лари са сгодени.

 

 

Когато Патриша и Лари излязоха на кафе с Барбара и мен, аз съзнателно реших да съсредоточа вниманието си върху Лари, който не спираше да задава философски въпроси, а аз с удоволствие му отговарях — със съзнанието, че се фукам пред Патриша.

Уведомиха ни, че са планирали да се оженят през юни. Поздравих ги и си помислих, че Лари е на моята възраст — с десет години по-голям от Патриша. Двамата обаче правеха отлично впечатление заедно — той не изглеждаше твърде стар за нея. Ако някой ме беше попитал как се чувствам, щях да отговоря дистанцирано и добронамерено, че се радвам за тях, и нямаше да открия истинския смисъл на вцепенението, което вече използвах като упойка за всяка болка.

Една вечер след лекцията Патриша ми каза много развълнувано:

— Госпожица Ранд покани мен и Лари на гости!

По-късно, когато попитах Айн за това, тя ми каза, че е била впечатлена и от двамата; намираше ги за сериозни идеалисти.

— Мисля, че съм съгласна с Джоан: у Патриша има някаква много интересна, необикновена лекота. Разбира се, още е твърде млада; ще видим какво ще направи, като израсне — Айн се засмя и продължи: — Самопоканих се на сватбата им. И четиримата ще получим покани.

Вцепенението ми ставаше все по-страшно.

— Страхотно — казах аз.

С Барбара научихме, че Лари е доста добър любител фотограф и го помолихме да направи снимките за обложката на „Коя е Айн Ранд?“. Той дойде с Патриша в нашия апартамент един следобед през май. Когато сесията свърши, Лари трябваше да тръгне за някаква среща и ние поканихме Патриша да остане.

Исках Барбара да я хареса по същия начин, по който я харесвах аз. Когато я видях как отстъпва пред блестящата енергия и несъзнателната откритост на Патриша — докато Патриша говореше за живота си, за това какво значеха за нея „Изворът“ и „Атлас изправи рамене“, за професията си като модел — аз се оживих. С голяма топлота Барбара демонстрираше приятелско отношение и добра воля, които отговаряха на собствените ми чувства.

Патриша не се опитваше да скрие удоволствието от това, че е у нас и отговаря на въпросите ни, че е център на вниманието ни. В желанието си да ни се разкрие тя понякога говореше почти неразбираемо бързо, а гласът й се надигаше от неконтролируемо вълнение:

— Боже, ама че силно викам!

У нея имаше някаква младежка ранимост, която я отличаваше от всеки друг сред познатите ни.

Една фраза на Патриша подтикна Барбара да я попита дали някога се чувства отегчена — например ако е на среща с безинтересен мъж. Патриша я погледна изненадано и отговори, че никога не се чувства отегчена.

— Мисля, че хората, които лесно се отегчават, всъщност сами са отегчителни, нещо в тях е мъртво и искат другите да направят живота им интересен. Винаги има начин една вечер да се направи забавна, стига да не си пасивен. Може и да ви прозвучи като лудост, не знам как да го обясня, но у мен има някаква музика, която мога да използвам за всичко, което правя — а понякога мога да извлека музика от човека, с когото говоря, поне докато съм с него.

Беше време да изведем кучето на разходка и попитах двете жени дали искат да дойдат с мен. Барбара каза:

— Малко съм уморена. Предпочитам да почета. Защо не отидете вие двамата?

На улицата Патриша каза:

— Страхувам се, че не се изразявам ясно понякога. Ще ми се да съм по-структурирана. Мисля, че донякъде се засрамих от Барбара, толкова добре говори.

Попитах я дали аз съм я притеснил.

— О, не — отговори тя. — Понеже знам, че винаги ще ме разбереш, пред теб не ме е страх как звуча и затова говоря по-спокойно.

Поздравих я за откровението, с което назовава страха си. Тя вдигна рамене и каза нехайно:

— Че защо да не го назовавам? Всеки се страхува от нещо в един или друг момент. Не ме е страх да си призная, за разлика от много хора. Това вече няма да е страх, а страхливост, а аз не съм страхливка.

Покрай нас мина момче на колело с възторжено лице. Патриша го посочи и каза:

— Я виж. Лицето му е съвършено, нали? В момчетата има нещо толкова невинно. Колелото му е неговият космически кораб.

Казах й, че понякога и аз съм се чувствал така като малък, а тя отговори, сякаш ставаше въпрос за някаква очевидна истина:

— Едно от най-хубавите неща в теб е, че се отнасяш приятелски с тази страна от себе си.

Май нямах нито един приятел, който да каже подобно нещо или дори да се съгласи с него.

Осъзнавах начина, по който се движеше; от нея лъхаше неизчерпаема енергия, която сякаш преливаше от жестовете и стъпките й, същински поток на живота. Тя се съчетаваше с грация, която в един момент ми напомняше за движенията на танцьор, а в друг — за тези на атлет. Осъзнах, че това е грацията на човек, за когото тялото е основен инструмент за изразяване, за когото тялото е душа в действие.

— Движиш се по начин, който изразява великолепна наслада от живота — нехайно подметнах аз.

Тя беше поласкана и прие думите ми като ценен комплимент.

— Когато бях на шестнадесет, исках да стана танцьорка. Танцувах през цялото време.

Когато я попитах защо не е продължила да се занимава с това, тя отговори:

— Не беше достатъчно интелектуално. Знаех, че накрая ще се чувствам ощетена. Исках нещо, в което да прилагам ума си.

Аз попитах:

— И какво е то?

За миг в очите й проблесна тъга.

— Още не знам.

Сетне, без никакъв преход, тя започна да говори за това колко много харесва начина, по който Айн третира мъжете в романите си.

— За мен това е едно от най-важните й качества като писател.

Имах чувството, че й доставя удоволствие да скача от тема на тема неочаквано, предизвиквайки ме да я следвам.

— Можеш ли да повярваш, че има читатели, които се изненадват, щом научат, че Айн Ранд е жена? Не е ли глупаво? Та нали само жена може да напише романите й, само жена може да има такава гледна точка към мъжките характери. Страстта към мъжкото тяло например. Обожанието й към мъжете. Когато я чета, си мисля: „Това съм аз. Точно това изпитвам — по отношение на идеалния мъж, на абстракцията“. Това не се отнася за повечето от мъжете, които виждам, разбира се. Когато за пръв път прочетох „Изворът“, изпитах вълнение от самото начало — от описанието на Хауърд Роурк, застанал на ръба на скалата. Влюбих се в гледната точка на Айн, в начина, по който разглежда нещата. Чувствах се най-сетне в мир със себе си.

— Мисля, че е забележителна — казах по-късно на Барбара аз.

 

 

Сестрата близначка на Патриша, Лиша, вече посещаваше лекциите ми. Приликата помежду им беше наистина удивителна. От десет метра можех да ги объркам, въпреки че чертите на Патриша бяха малко по-фини. Дори отблизо някои хора ги бъркаха.

Лиша не пробуждаше у мен чувствата, които вдъхваше Патриша. Тя излъчваше тревога и отчаяно желание да се хареса, стремеж да я смятат за „добра“. Мислех си, че едва ли може да има по-конвенционални ценности. Докато Патриша ми се струваше активна, себеутвърждаваща се и независима, Лиша ми изглеждаше пасивна, отстъпчива и зависима — с други думи, по-женствена по конвенционалните стандарти. В началото се колебаела да идва на лекциите, защото я плашел ентусиазмът на Патриша.

— В работата ни — спомена веднъж Патриша без следа от злост — повечето хора харесват нея.

Докато размишлявах за разликата в отклика си спрямо двете жени разбрах за пореден път до каква степен духовното е по-важно от физическото, за да бъдеш привлечен от някого.

Научих, че Патриша, която беше по-малката, е прекарала първите единадесет дни от живота си в кувьоз. И все пак още от първите й години родителите й я смятали за най-агресивния и най-авантюристичния член на семейството. „Винаги съм чувствала Лиша по-близка до себе си, казала й майка й, защото тя беше по-свенлива и плашлива. Можех да я разбера. За мен ти винаги си била някак по-чужда.“

 

 

Една вечер в Института видях Патриша да разговаря с Джоан Кенеди Тейлър и отидох при тях. Джоан живееше далеч от хотела, в който изнасях лекциите, и й предложих да я закарам до тях; никога не бях правил това преди. Нехайно казах на Патриша:

— Ела с нас, ще оставя и теб после.

Първо откарах Джоан, сетне отново тръгнах на юг, към Сентръл Парк, към апартамента на Патриша в Ийст Сайд. Беше топла нощ и покривът на кабриолета беше свален.

Не говорехме. Патриша седеше с отметната назад глава, със затворени очи, с лице, повдигнато към нощното небе. Деликатните й, изваяни черти излъчваха не чувственост, а някакво неземно сияние. Изглеждаше в екстаз.

Силата на собствения ми отклик ме сащиса. В следващия миг усещах единствено гъвкавостта на тялото й под лятната рокля, линията на краката и бедрата, и за един ужасяващ, опияняващ миг си помислих, че ще посегна към нея — просто така, като по право, уверен, че тъкмо това иска.

Когато излезе от колата от другата страна на улицата пред апартамента си, който вече споделяше с Лари, аз й викнах:

— Ще се видим на сватбата! — и бързо потеглих.

 

 

Следващия път, когато я видях, на 31 май, тя крачеше през църквата, хванала баща си под ръка. Лари я чакаше, гордо и щастливо усмихнат, а Барбара седеше от едната ми страна. Айн и Франк бяха от другата.

— Изглежда красива — прошепна Айн. Аз не бях в състояние нито да отговоря, нито да мръдна, защото за пръв път в ума ми се появи ясно и непогрешимо мисълта: „Това не ми харесва. Не ми харесва Патриша да се омъжва за друг“.

Силата на реакцията ми беше шокираща. Сякаш посягаха на самия мен, сякаш отнемаха най-ценното ми. Въпросите, повдигнати от моята реакция, бяха ужасяващи, само дето аз не се чувствах ужасен. Чувствах се развълнуван, разбунен, потънал в собствената си страст.

Докато седях зад Айн, Франк и Барбара и чаках да поздравя булката, младоженеца и техните семейства, си мислех, че при тези обстоятелства ще бъде допустимо да я докосна, да я целуна и нямах мира при мисълта какво може да почувства тя от моя допир.

Когато пристигнахме в ресторанта за празненството, в главата ми властваше единствено споменът за допира на кожата и устните й. Сякаш някъде безкрайно далеч аз с удивление забелязах, че продължавам да действам и да се държа нормално. Вътрешно обаче бях извън всякакъв контрол. Минавах от човек на човек, без да мога да се съсредоточа. Поговорих с родителите на Лиша и Патриша, Елси и Реймънд. Реймънд беше чел Айн, беше възхитен от нея и се опитваше да ми каже нещо, но аз нищо не чувах. След това Патриша си проби път през тълпата и помоли Айн, Франк, Барбара и аз да отидем с нея и Лари за сватбена снимка. Преживяването беше изключително объркващо: как можеше едновременно да бъде влюбена в Лари и да ме гледа по онзи специален начин, който изличаваше обичайния ми житейски контекст? На следващия ден трябваше да заминат на меден месец в Европа.

По-късно същата вечер, когато останахме сами с Барбара в апартамента, аз си казах: „Добре, да се връщаме към реалността“.

 

 

В началото на юни, няколко дни след сватбата, с Барбара стояхме заедно на Пето авеню и гледахме обещаващия аранжимент на „Коя е Айн Ранд?“ на витрината на „Брентано“.

От четиринадесетгодишен знаех, че искам да бъда писател. Сега, докато гледах десетина екземпляра от първата си книга на витрината, аз се чувствах на седмото небе. Проблемите ми с Айн и Барбара бяха изчезнали, Патриша беше приятен, далечен спомен. Съществуваха единствено книгите пред мен.

Изразът на лицето на Барбара показваше, че и тя се чувства по същия начин. И тя гледаше първото конкретно въплъщение на мечта, лелеяна от детинство — да стане професионален писател. Държахме се за ръце. Знаехме, че сме дошли като двойка, както и защо сме останали заедно — заради ценностите, които ни бяха довели до този миг. Бяхме на мястото си.

 

 

Нито Барбара, нито аз можехме да си представим алтернатива на живота си тогава. Чисто практически ние измервахме щастието не с личния си живот, а с напредъка на обективизма. Бяхме в еуфория например, когато Айн получи писмо от А. Куинси Мъмфорд, библиотекар на Конгреса, в което пишеше: „Сред най-обсъжданите философски системи на нашето време е и онази, която се свързва с вашите творби. В художествената си проза и есетата си сте представили обективизма по начин, който засяга множество равнища на обществени интереси. Когато се пише историята на нашата съвременност, вашето творчество ще заеме видно място в нея. За да гарантираме, че творчеството ви ще бъде обект на информирано проучване, ви каня да депозирате ръкописите и личните си книжа в Библиотеката на Конгреса“. Споделеното ни удоволствие от такива събития заместваше реализацията на един истински брак.

Друго подобно удоволствие беше пътуването ни през есента на 1963 г. с Айн и Франк до колежа „Луис и Кларк“ в Портланд, Орегон, където Айн щеше да бъде обявена за почетен доктор по хуманитарни науки. Всички студенти и преподаватели трябваше да прочетат „Атлас изправи рамене“. Имаше два дни за дискусии, някои водени само от Айн, други и от двама ни. Айн и Франк бяха в добро настроение. През тези два дни забравих всички проблеми в живота си и бях просто и безгранично щастлив.

С Барбара измервахме напредъка с продажбите на книгите на Айн, с поканите за лекции, с радиопредаванията, със статиите за нейната работа, които се появяваха все по-често, с броя студенти в института, с градовете из целия континент, в които се предлагаха лекциите ни, както и с хората, които влизаха в живота ни в отговор на „Атлас изправи рамене“. Гледахме притока на нови хора с жив интерес.

Сериозно приятелство възникна между Айн и Джон Хоспърс, професор по философия в „Бруклин Колидж“. Беше чул речта на Айн в колежа и беше дълбоко впечатлен, ако и ориентацията му да се отличаваше радикално от нейната в почти всяко едно отношение. По-късно той написа няколко широко използвани учебника и беше на път да направи солидна кариера. След като прочете „Атлас“, ентусиазмът му нямаше граници. Посещаваше редовно Айн, за да говорят за философия, прие напълно политическите й идеи, а отчасти и етическите; трайните им различия оставаха в епистемологията, метафизиката и естетиката. Хоспърс се отнасяше по-благосклонно към логическия позитивизъм и езиковия анализ, ако и да не приемаше напълно нито едното, нито другото; много от критиките на Айн му се струваха напълно приемливи. По-важна и за двамата обаче беше страстта им към философията. Виждах как Айн говори с него по начин, с който малко външни хора биваха удостоявани; смяташе го за необичайно интелигентен и честен и няколко пъти говореше в неговите часове.

Приятелството им приключи болезнено през октомври 1962 г., когато по покана на Хоспърс Айн говори пред годишната среща на Американското общество за естетика в Харвард. Речта й беше озаглавена „Изкуството като усет към живота“ и Хоспърс трябваше да я коментира след това. Той й предложи да й покаже коментарите си предварително, но тя отказа с думите, че е уверена в приятелството и честността му и че събитието ще бъде „цивилизовано“. След като тя приключи с речта, Хоспърс отправи предизвикателство към гледната й точка, но не добронамерено, с желание да изясни някои моменти, а с онзи деликатен сарказъм, който преподавателите смятат за даденост и който вбесяваше Айн. За нея това беше неизказуемо, непростимо предателство.

Когато отговори на критиката на Хоспърс със собствения си хаплив сарказъм, аз потънах в стола си, защото знаех добре, че катастрофата е настъпила. След това, докато се връщахме към хотела с останалите от групата за прием в наша чест, аз трябваше да докарам Хоспърс с друга кола и на практика да му прочета правата. Направих го неуверено — чувствах се смазан.

На приема никой не обърна внимание на Хоспърс, никой не го заговори, а Айн се държеше така, сякаш той не е там. Прошепнах на Барбара:

— Ако Айн ще къса с него, трябва поне да му го каже в очите.

Барбара кимна. Чувстваше се също толкова неудобно, колкото и аз. Само че Айн не му каза нищо и връзката им приключи онази вечер.

След години, когато Хоспърс преподаваше философия в Университета на Южна Калифорния, аз говорих с него една вечер за мястото на Айн в живота му. Той говори за нея със страстна възхита и ми каза, че споменът за философските им разговори още му е изключително скъп и е осветил цялата му интелектуална кариера.

— Знаете ли — меко каза той, — когато Барбара ме интервюира за „Страстта на Айн Ранд“ и аз започнах да говоря за миналото, изведнъж — след толкова години — без да искам се разплаках. Не е ли забележително?

А аз отговорих тъжно:

— Да, така възприемаха Айн хората.

През същия този период аз завързах приятелство, което щеше да трае малко повече от това между Айн и Джон. Робърт Ефрон, братът на Едит, беше изследовател невропсихолог в болницата за ветерани в Бостън. Аз бях изключително впечатлен от едно негово изказване за „Атлас“: „Тази книга е творение на велик биолог“. Ходехме си на гости и говорехме надълго и нашироко за биология, психология и философия. Според мен той беше един от най-блестящите хора, с които се запознахме в този период. Забелязах, че ако и връзките им да бяха сърдечни, Айн така и не споделяше моя ентусиазъм. Подобно на сестра си Едит, Робърт Ефрон не беше „почитател“ като онези, на които Айн беше свикнала в Колектива. Той беше по-възрастен и оформен като личност в момента, когато се запозна с Айн; демонстрираше определена дистанция, която според мен щеше да събуди подозренията на Айн, ако и тя никога да не го признаваше. Понякога тя лекичко ме жегваше, когато й кажех, че заминавам за Бостън за уикенда.

— Наистина ли го смяташ за по-важен от Колектива? — питаше тя, а аз отговарях:

— В момента може да ми каже повече неща, които ме интересуват — само това мога да ти кажа.

— И за какво си говорите?

— О, за много неща. За еволюция например.

Тя вдигаше рамене и сменяше темата. Знаех, че защитава не колектива, а себе си; ревнуваше от всеки мой интерес, който не можеше да сподели. Не си позволяваше да каже, че времето, което прекарвах с Робърт Ефрон, е време, отнето от самата нея.

Харесвах Едит и понякога Айн не одобряваше и това. Проявяваше към нея неуважение и дори сарказъм. Сарказма не приемах, но неуважението ми харесваше.

След няколко години Едит беше отлъчена и с Барбара се срещнахме с нея насаме, за да й съобщим присъдата. И двамата съжалявахме за тази загуба, защото знаехме, че тя и брат й са сред най-добрите умове, които бяхме срещали. Упреквахме се, че сме съучастници в нейното осъждане. През 1981 г., след около петнадесет години, аз попитах Барбара:

— Защо бяхме ядосани на Едит Ефрон?

Тя въздъхна и отговори:

— Нямам и най-малка представа.

Запознахме се с Хенри Марк Холзър, на когото всички викаха Ханк, и със съпругата му Ерика. И двамата бяха адвокати. Ханк стана наш адвокат и работеше както за „Обджективист нюзлетър“, така и за Института. От време на време искахме да се пишат остри писма от наше име и по онова време Холзър с жар вършеше подобни неща — стилът му беше доста хаплив.

Запознахме се със сценариста Ал Рамръс и с телевизионния продуцент Тед Йейтс, с икономиста Мартин Андерсън, който по-късно щеше да стане съветник на двама президенти, с театралния мениджър Ралф Роузман, със сценографа Филип Смит и съпругата му, актрисата Кей Нолти Смит, която по-късно стана талантлив автор на психологически трилъри, с испанския художник Хосе Капулети, чиито творби Айн беше видяла за пръв път в галерията „Хамър“ на Петдесет и седма улица и беше изразила дълбоко възхищение от тях; с психолога Роджър Калахан и съпругата му Барбара, както и с психолога Лий Шулман и бъдещата му съпруга Джойс, която също щеше да стане психолог. Роджър, Лий, Джойс и Ралф Роузман станаха особено близки мои приятели.

Запознах се с Лий и Джойс благодарение на Роджър Калахан, когото пък срещнах заради ентусиазма му към главата за психологията в „Коя е Айн Ранд?“ По онова време Роджър и Лий повече или по-малко споделяха идеите на психолога Албърт Елис и в резултат от срещата си с мен пренасочиха мисленето си към нас — за огромно неудоволствие на Елис, който един вид чувстваше, че сме му ги „откраднали“.

Бях се запознал с Елис няколко години преди това, през 1958 г., когато Майк Уолас беше публикувал едно интервю с мен в „Ню Йорк Поуст“. Елис ми остави бележка с поздравления, която пък доведе до обяд в неговия институт. Скоро открихме, че ако и двамата да твърдяхме, че защитаваме разума, ако и да бяхме съгласни, че ирационалните вярвания играят централна роля за емоционалните проблеми и споделяхме недоверието си към психоанализата, разликите в идеите ни бяха дълбоки. Елис беше материалист, защитник на логическия позитивизъм и морален релативист. Противопоставяше се на всякакво понятие за сигурност на познанието и особено на концепцията ми за самоуважението (която тълкуваше погрешно години наред). Връзката ни по онова време беше сърдечна, но дистанцирана.

Партитата, които организирахме с Барбара, ставаха все по-големи. Освен новите ни приятели и познати на социалните събития присъстваха и сестрите ми Рива и Флорънс и съпрузите им Шоули и Ханс, които идваха понякога от Торонто в Ню Йорк. Роджър, Лий и Джойс, които живееха в Детройт, също периодично ни посещаваха.

— Наистина си си създал общество, скъпи — казваше ми Айн. — Независимо от недостатъците му, това е едно великолепно начало.

Знаех, че ако е в друго настроение, може да говори за приятелите ни и иначе. В момента обаче се радвах да го чуя.

Един ден Джоан се обади и покани Барбара и мен на новогодишно парти. Питах дали ще присъства и някой извън Колектива. Не се опитвах да се лъжа защо питам или на чие точно присъствие се надявам. Джоан отговори:

— Боб Ефрон и съпругата му от Бостън. Ал Рамръс. Лари и Патриша Скот. А сигурно ще има и още — продължавам да звъня.

В този момент бях готов да прегърна Джоан и да я разцелувам.

 

 

Когато Айн, Франк, Барбара и аз пристигнахме на новогодишното парти на 31 декември 1962 г. започна познатият ритуал. Всички се изправиха, за да поздравят Айн. Тя се завъртя в кръг като пръскащо се от гордост дете и изчака присъстващите да се възхитят на костюма й. Заваляха похвали. След това извади цигарето си и запали цигара. Партито можеше да продължи.

През онази вечер не обръщах внимание на всичко това. Очите ми претърсваха стаята, но тя не беше пристигнала още. Неспокойно се мотаех наоколо.

Когато звънецът се обади и Патриша и Лари влязоха, аз нарочно останах в дъното, докато те поздравяваха останалите, след което си пробих път напред и стиснах сърдечно ръцете им. Те ме поздравиха с неочаквана топлота, сякаш бях най-близкият им приятел.

Мислех си безлично, че изглеждат добре заедно. И двамата бяха високи и уверени. Тя имаше сини очи и руса коса, той беше с тъмни очи и кестенява коса.

По едно време чух Патриша да споменава „двамата най-рационални мъже, които познава“ и разбрах, че говори за Лари и мен. Тя продължи, впила очи в мен:

— Лари е най-рационалният човек, когото познавам — погледна го с изключителна привързаност, после погледът й се върна върху мен и продължи: — Ти си следващият. Живея с Лари и го познавам, нямам представа какъв си в ежедневието си, така че ти си вторият най-рационален човек, когото познавам.

Виждах, че си играе с мен, и това ме забавляваше. Тази вечер е самата себе си, мислех си.

Лари ми се усмихваше широко с неприкрито уважение. Сякаш онова, което Патриша казваше и правеше, имаше пълното му разбиране и благословия.

— Не чух ли да наричаш Нейтън втория най-рационален човек, когото познаваш? — през смях попита Джоан.

— Олеле, виж го само — с престорен уплах каза Патриша и посочи към мен. — Май не му харесва.

Изведнъж се почувствах засрамен, нервен. Друга част от мен обаче се радваше на факта, че е посмяла да ме дразни. Никой не смееше да ме подкача.

Тя се наведе почти интимно напред и попита:

— Искаш да си първи във всичко, нали? И с всекиго?

Намекът й беше толкова очевиден флирт, че се зачудих какво мислят останалите наоколо. Лари продължаваше да сияе. Не можах да се сдържа — разсмях се, за да се защитя.

Тя се приближи още стъпка напред, като следовател, който се опитва да сплаши заподозрения, и продължи настоятелно:

— Нали това искаш в действителност? Да бъдеш номер едно, във всяко едно отношение, с всекиго, и особено с жените?

Случи се твърде бързо и твърде неочаквано, за да осъзная, че онова, което казва, като цяло е вярно — може би не за жените по принцип, но за нея — със сигурност. Тази истина нарушаваше равновесието ми, защото до този момент не бях се изправял пред нея, дори не бях я осъзнавал. Наистина желаех да съм важен за нея. И все пак чувствах, че това е факт, който не бива да се изказва просто така; нейната младост и жар бяха я направили непредпазлива.

— Да не си пила — пошегувах се аз. Знаех, че не пие.

Изведнъж усмивката изчезна от лицето й и се замени с разочарование.

— Липсва ти смелост — удивено каза тя. — На Натаниъл Брандън му липсва смелост. Нима това изобщо е възможно?

Знаех, че е очаквала миг по-рано да призная без извинения колко точни са били думите й, да ги призная, без да се шегувам, и да позволя на дълбокия им смисъл да си остане неизказан помежду ни.

Ако и да виждах, че действа неадекватно, това впечатление беше пометено от вълна на възторг. Не я е страх от мен! Бях опиянен. В света, в който се движех, аз бях издигнат на пиедестал. Пред всичките ми приятели, с ясното съзнание каква е позицията ми, тя беше дръзнала да ми каже, че ми липсва кураж. Тя стоеше там и ме гледаше — красива, наелектризираща, нито дете, нито жена, с усмивка на момиченце и с поглед, плод сякаш на вековен опит. Струваше ми се, че съм напълно прозрачен, и това ме изпълваше с радост. Отстъпих пред възхищението. Чувствах се наистина пиян.

— Барбара! — пискливо извиках аз. — Барбара, къде си? Трябва да чуеш това. Патриша казва, че съм страхливец.

Навикът ме подтикна да споделя този момент с Барбара — но не само навикът, но и желанието да отбягна, поне докато не успея да остана сам, истинското значение на случката. Влязох в кабинета на Алън, където тя говореше с неколцина приятели. Опитах се да й обясня какво е станало и защо съм толкова впечатлен, но тя само се усмихна мило и продължи да говори с другите. Айн, която седеше точно до нея, ме погледна неразбиращо.

Когато се върнах в дневната, Патриша беше потънала в задълбочен разговор. През останалата част от вечерта в очите й проблясваше хумор всеки път, когато погледнеше към мен. От време на време избухвах в смях, неспособен да се отърся от чувството на опиянение и да се върна към нормалното си състояние.

Заспах, мислейки за Патриша. Събудих се, мислейки за Патриша. През целия първи ден от новата година виждах лицето й. Ето как започна 1963.