Натаниъл Брандън
Моите години с Айн Ранд (11)

9.

— Това е гениално — казах на Айн аз. Беше една събота вечер през пролетта на 1956 г. Речта на Голт беше завършена и аз я четях за пети или шести път.

Из дневната на Айн се бяха разпръснали другите членове на Колектива. Всеки четеше различна глава от „Атлас изправи рамене“ — Барбара, Алън Грийнспан, Ленард Пейкоф, Алън Блументал, Джоан Мичъл (която щеше да се омъжи за Алън), сестра ми Илейн и новият й съпруг Хари Калбърман, както и приятелката на Джоан Мери Ан Рукавина. Както винаги, Франк седеше полуизлегнат, като котка, без да чете или да говори, и зяпаше из стаята спокойно и дистанцирано.

В онзи момент целият социален живот на Айн, почти без никакви изключения, се ограничаваше до хората в стаята. Най-възрастният сред присъстващите, като изключим Франк, беше с повече от двадесет години по-млад от нея. Но ние всички имахме една обща черта — пълна отдаденост на Айн и нейната работа. Когато навлезе в последния стадий на писането на „Атлас“, тя нямаше почти никакви сили за каквито и да е други отношения. Колективът служеше като нейна крепост и същевременно населяваше тази крепост.

Двамата с Айн седяхме на масата, отделно от другите. Говорехме тихо, за да не ги смущаваме. Аз посочих страниците с речта на Голт и казах:

— Направо не мога да повярвам колко много неща си успяла да обхванеш, да обобщиш, и все пак да ги изкажеш ясно, вълнуващо и драматично.

— Голт не звучи така, сякаш спори, нали? — вече беше задавала този въпрос преди. — В речта му не трябва да се вижда нищо подобно, и все пак трябва да предам всички причини и доказателства за твърденията му.

— Е, успяла си.

— Разбира се, издателят ще ми каже, че речта е твърде дълга. Не че има значение. Дълга е точно колкото трябва.

— Естествено, че е така. Да върви по дяволите. Дълга е точно колкото трябва — аз продължих да прелиствам главата. — Знаеш ли, спрях се на пасажа, в който обясняваш защо човешкият живот е единственият стандарт за морал, и пестеливостта и яснотата на изложението, да не говорим пък за основната му идея, са направо несравними. Засегнала си един от най-предизвикателните проблеми във философията, извеждането на етичен стандарт, и си му дала отговор — и то в роман!

Айн отвърна:

— Философите твърдят, че не можеш да изведеш „трябва“ от „е“, че етичният кодекс не може да произлиза от реалните факти, но Голт прави точно това.

— Много странно звучи, когато казваш, че Голт прави едно или друго. Ти си го направила. Ти си дала на морала лишена от мистика основа. Ти си показала, че моралът на разума е възможен.

Чувствах безконфликтна любов и възхищение. В такива моменти беше невъзможно да повярвам, че във връзката ни може да има някакви разногласия. Ужасната мисъл „какво направи“ и всичко, което предполагаше подобен въпрос, беше нейде безкрайно далеч. Само че този въпрос изникваше непредсказуемо в други моменти, сетне бързо се скриваше в мрака на някакъв полузабравен мрачен сън.

Тези промени в гледната точка бяха станали обичайно явление. Когато едната перспектива доминираше, другата изглеждаше почти нереална. Имаше моменти с Айн, в които се чувствах напълно осъществен, сякаш бях точно където трябва, но имаше и други, в които изпитвах само няма изолация и се чувствах приклещен в роля, която не искам да играя. Понякога говорех щастливо и страстно за чувствата си към нея, друг път не можех и дума да обеля, и каквото и да кажех, звучеше безнадеждно сковано и неловко.

Когато се окажех в такова състояние и не можех да се измъкна бързо от него, Айн се вбесяваше.

— Май за теб бях повече човек, а не само ум, преди да започнем връзка. Сега, ако искам да си говорим интимно, ти продължаваш да се измъкваш с философски абстракции. Вместо да се чувствам по-видима от преди, аз се чувствам по-невидима.

Говореше така в моменти, в които искаше да говори за любов, а аз — за философия и психология или за каквото и да е, стига да ме измъкне от вселената на личните разговори.

Поглеждайки назад си мисля, че друга жена, по-опитна и по-малко отчуждена от себе си от Айн, веднага би схванала същността на проблема — че няма как един млад мъж, дори и да е съзрял рано, да поддържа връзка с жена, с двадесет и пет години по-възрастна от него, особено с жена с характера и личността на Айн, без рано или късно да започне да се държи непоследователно. Към това можем да добавим и факта, че и двамата бяхме женени и че връзката ни беше пазена в тайна дори и от най-близките ни приятели. И въпреки че не беше никак трудно да настояваме, че не „дължим“ на приятелите си истината, това не променяше същността на живота ни, оплетен в лъжите и измамата, за които Айн настояваше.

По това време обаче аз споделях убеждението на Айн, че романтичната връзка помежду ни би трябвало да е възможна и че ако не се получава, проблемът е някъде в мен. Това убеждение се поддържаше и от факта, че понякога се чувствах и действах като влюбен мъж. В такива моменти и двамата преживявахме екстаз. Често крачех по улиците, мъчейки се да обмисля подробно тази дилема. Рядко обаче се изправях пред факта, че най-много се наслаждавам на връзката си не в романтичните, а в по-интелектуалните или литературни моменти, когато споделяхме света на „Атлас изправи рамене“, обсъждахме идеи и отговаряхме на философски или психологически въпроси, повдигнати от членове на групата. Като интелектуален другар Айн беше много повече, отколкото съм могъл да мечтая, но за романтичната страна исках жена на моята възраст. Чувах гласа й в главата си да пита по какво една жена на моята възраст изобщо може да се сравнява с нея… Отговор нямах.

Докато седяхме лице в лице на масата Айн излъчваше щастие, което според мен беше очевидно за всички в стаята. Често се удивявах, че приятелите ни не виждат в какво се е превърнала връзката ни с Айн. Те сякаш имаха установено виждане за нас и отношенията ни и не можеха да мислят за друго или дори да забележат доказателствата, които да подкопаят възгледа им. В онзи момент сексуалността в погледа й беше направо крещяща — как беше възможно никой в стаята да не я усеща? След много години Барбара ми каза, че единственият, който е подозирал, е била Джоан. През онази вечер аз си позволих да се присъединя към настроението на Айн и да изпитам истинска любов, желание, игривост и романтичен възторг. Беше вълнуващо и малко опасно да отговоря на погледа й, предизвиквайки всички наоколо. Едновременно исках да се насладя на тайната ни и да разтръбя истината пред стаята и света.

— Та какво казваше за думите на Голт относно основите на етиката? — игриво запита тя.

Както винаги, пушеше. Дългото й цигаре, подарък от Барбара и мен, беше от чисто сребро и по него бяха гравирани имената на Голт, Франсиско, Риърдън и Дагни. Беше захвърлила обичайната си униформа от блуза и пола и беше предпочела сива копринена рокля; аз се протегнах да изтръскам малко пепел от ръкава й и стиснах ръката й за момент.

Засмях се безмълвно и се помъчих да организирам някак мислите си, опитвайки се да забравя откритата еротика в поведението й.

— Според мен най-важното нещо е подходът ти към етиката изобщо. Не смяташ ценностите за даденост. Не започваш от това да отбележиш, че човекът преследва различни ценности и да предположиш, че първият въпрос на етиката е „какви ценности трябва да преследва човекът?“. В речта на Голт отиваш много по-дълбоко, защото питаш: какво изобщо са ценностите и защо човекът има нужда от тях? Подходът ти не е статистически, социологически или исторически, а метафизичен. Изходната ти точка е: какви са фактите от реалността, фактите на съществуването и човешката природа, които пораждат нуждата от ценности и ги създават? Тъкмо тук трябва да започва истинската етика, но в цялата история на философията тя никога не е стигала до там.

Трябва да вметна, че през петдесет и шеста изобщо не би ни хрумнало да поставяме под въпрос използването на думата „човек“ (man) за обозначаване и на двата пола. За съжаление и до днес никой не е предложил напълно задоволителна алтернатива. Айн, разбира се, би се опълчила пламенно на търсенето на по-добра дума.

Говорихме за идеята й за ценността като нещо, което човекът се бори да спечели или запази. Ценността е обект на действието. В речта на Голт тя пише: „Ценността предполага отговора на въпроса: ценност за кого и за какво? Ценността предполага стандарт, цели необходимост от действие в лицето на алтернатива. Където няма алтернативи, ценностите не са възможни“.

Според мен това означаваше, че ако едно същество по своето естество няма цели, то не може да има и ценности, нито пък изобщо нужда от ценности. Не би имало „за какво“. А същество, неспособно да инициира действие, или пък такова, за което последствията винаги биха били едни и същи, същество, пред което не стоят алтернативи, не би имало цели, а следователно и ценности. Само съществуването на алтернативи може да направи целите, а следователно и ценностите, възможни и необходими.

След като залага тези връзки в речта на Голт, Айн стига до едно от най-важните философски твърдения в цялото си творчество:

„Във Вселената има само една фундаментална алтернатива: съществуване или несъществуване — и тя се отнася за един-единствен клас от обекти: живите организми. Съществуването на неорганичната материя е безусловно, но съществуването на живота не е — то зависи от специфична линия на поведение. Материята е неунищожима, тя променя формата, под която съществува, но не може да престане да съществува. Само живият организъм е изправен пред постоянен избор: въпроса за живота и смъртта. Животът е процес от действия, насочени към самосъхранение и самоусъвършенстване. Ако един организъм не успее да извърши тези действия, той умира; и макар че химическите му елементи остават, животът му изчезва. Единствено понятието «живот» прави възможно понятието «ценност». Само за живото същество нещата могат да представляват добро или зло.“

При подходящи условия и в подходяща физическа среда всички живи организми — с едно изключение — са настроени от природата така, че да предприемат автоматично действията, необходими за тяхното оцеляване. Изключението е човекът.

— Мислиш ли, че хората ще разберат тази идея? — попита Айн. Знаех, че има предвид не само идеята, а цялото изложение, включително и това, че извежда понятието за ценност от понятието за живот.

— За мен идеята изглежда проста, а и мисля, че си я представила изключително ясно.

— Само този абзац трябва да е цяла глава в един научен трактат, но в един роман няма как да се разпростирам толкова. Синтезирах го все повече, докато не стигнах до възможно най-краткото и ясно твърдение. Един добър ум ще съумее да запълни онова, което съм премълчала.

Аз кимнах в знак на съгласие.

Само живо същество може да има нужди, цели и ценности — и само живо същество може да предприеме действията, необходими за тяхното постигане. Това беше идея с изключително важни последствия и аз си мислех, че ако философите я разберат, тя ще облагодетелства радикално етиката, като разруши религиозните и племенните понятия за морал и свърже етиката с нуждите на човека като жив организъм.

С Барбара бяхме прекарали много часове, преразказвайки аргументите на Айн със свои думи, сякаш се опитвахме да ги обясним на някого другиго. Изпитвах приятна топлота, докато я гледах от другия край на стаята: тя четеше съсредоточено глава от романа, а на лицето й грееше изражение, което изключително много обичах — напълно съсредоточена осъзнатост, която се радва на самата себе си. Мислех си какъв късметлия съм да имам две такива жени в живота си.

Сетне мислите ми се върнаха към стъпките на Айн към кулминацията — удоволствие, от което не можех да се откъсна. Мислех си: човекът, както и растенията и животните, трябва да действа, за да живее, трябва да спечели ценностите, които животът му изисква. Само че той не функционира само чрез автоматични химически или сензорни реакции; начинът, по който оцеляват растенията и животните, за хората е невъзможен. Няма физическа среда на земята, в която човекът да може да оцелее единствено благодарение на неволните си реакции. И тъй като се ражда без вродено познание за истина и лъжа, той няма познание и за това какво е добро и зло. За човека оцеляването е проблем, който трябва да бъде решен. Нивото на възприятията в съзнанието му — сетивната осъзнатост, която и животните имат — е безсилно да даде отговор на този въпрос. За да оцелее, човекът трябва да мисли, тоест да използва способността си да създава абстракции, да концептуализира. Именно концептуалното ниво в съзнанието е чисто човешкото. Животът на човека зависи единствено от способността му да мисли.

Мисленето обаче, пише Айн в речта на Голт, е акт на избор. За разлика от функционирането на стомаха, белите дробове или сърцето, което е автоматично, функционирането на ума не е. Човекът е същество с волево съзнание.

— Последствията от тази идея за психологията са неизмерими — казах на Айн аз. — За разбирането на поведението на един организъм няма нищо по-важно от това да се разберат отличителните му средства за оцеляване.

Оттенъкът на еротична закачка изчезна, когато се потопихме във въпросите, които обсъждахме. Мястото на Айн е сред гиганти, казвах си. Най-добрите умове в страната трябваше да седят в тази стая — философи, учени, писатели, а не тази група младежи. Вярно, те всички са напълно отдадени на нея и нейната работа, но все още им предстои да постигнат нещо важно в живота си.

Отблъснах вълната от тъга, която ставаше все по-мощна, и се хвърлих обратно към хода на мисълта на Айн в речта на Голт. Едно същество с волево съзнание, същество без вродени представи, трябва да открие чрез разсъждение целите, действията и ценностите, от които зависят живота и благоденствието му. Трябва да открие какво отговаря на истинските му интереси и какво ги ощетява. Ако действа противно на фактите от реалността, то ще се провали, ще страда и ще загине. Ако иска успешно да се съхрани, то трябва да открие принципите на действие, необходими за справяне с природата и с другите човешки същества. Тези принципи обаче предполагат нуждата от ценностен кодекс. Голт казва: „Ценностен кодекс, приет чрез свободен избор, е морален кодекс“.

Следователно причината за човешката нужда от морал определя целта на морала, както и стандарта, по който избираме моралните си ценности. Човекът има нужда от морален кодекс, за да живее. Това е целта на морала — за всеки отделен индивид. Отделните видове оцеляват по различен начин. Действията, подходящи за една риба или за едно животно, няма да са подходящи за оцеляването на човека. Човекът трябва да избира ценностите си с оглед на това какво е необходимо за живота на човешкото същество — което означава, че за него човешкият живот (оцеляването на човека като човек, т.е. като рационално същество) трябва да бъде стандарт за ценност. Голт обобщава: „Всичко, което допринася за живота на едно рационално същество, е добро; всичко, което го разрушава, е зло“.

По-нататък той казва: „За да живее, човекът трябва да смята три неща за върховни и ръководни ценности в живота си: разум — цел — самоуважение. Разумът е единственият му инструмент за познание, целта е изборът му на щастие, което този инструмент трябва да постигне, самоуважението е нерушимата му увереност, че умът му е компетентен да мисли, а личността му е достойна за щастие, което ще рече, че е достойна да живее“.

Точно за това исках да се боря. Спомних си един разговор с Флорънс, когато бях на шестнадесет — за кръстоносен поход, който да означава нещо, за битка, която да си струва. Казах си, че съм се борил именно за тази представа за доброто през годините, но че сега искам да стана защитник на човешкото самоуважение и да казвам на хората: „Твоят живот има значение. Твоят живот е важен“.

 

 

Не осъзнавах, че в урока, който исках да преподам на другите, имаше жизненоважни неща, които самият аз трябваше да науча. Не отдавах в достатъчна степен заслуженото на собствения си живот; бях отстъпил твърде голяма част от него на Айн. Не бях достатъчно лоялен и към собственото си усещане на реалността; бях позволил то да се замъгли от възхищението ми към Айн и от желанието да спечеля благосклонността й. Но онази нощ не мислех за себе си; мислех за речта на Голт и за възхищението си към нейния автор.

Групата продължи да чете, а ние с Айн — да говорим. Тя прошепна:

— Не знам защо Ленард сякаш не може да приеме аргумента за живота като стандарт; продължава да му се изплъзва и той непрекъснато иска да му го обяснявам отново.

Аз се загледах в него и се зачудих как е възможно да изглежда нервен дори когато седи напълно неподвижно и чете ръкопис. В него имаше нещо крехко, съчетано с болезнена чувствителност и безкраен ентусиазъм към философията. Често ме караше да се държа покровителствено. Другите в групата реагираха по същия начин. Той проявяваше изключителен ентусиазъм към работата на Айн, както и към самата нея. Всички смятахме, че ще се радва да умре за нея — със сигурност излъчваше нещо такова. Към мен изпитваше трескаво обожание, като към герой.

— Ти си това, което той иска да стане — каза веднъж с одобрение Айн.

От цялата група той беше единственият, който планираше да превърне философията в своя професия. Смяташе, че може да изиграе изключително важна роля в популяризацията на работата на Айн — мнение, което и двамата с нея споделяхме. Някои от проблемите му в университета бяха изключително притеснителни за него и напълно непонятни за всички нас. Ако например изучаваше философията на Джон Дюи, той лесно приемаше неговата гледна точка, без дори да забележи, попиваше предпоставките на Дюи, за които знаеше все пак, че са погрешни, след което изпадаше в паника. И това можеше да стане с всеки философ, от Платон до Витгенщайн. Ленард усещаше, че е паднал в капан, но не знаеше как да се измъкне, и идваше при Айн или при мен в състояние на интелектуален хаос, отчаяно търсейки отговори относно Дюи, Ръсел или Айер.

На няколко пъти Айн ми казваше:

— Без идеята за социална метафизика и представа нямаше да имам как да тълкувам поведението на Ленард. Така или иначе почти не разбирам психологията. Мразя професията ти. Как изобщо можеш да я търпиш? Без теб как изобщо бих разбирала, когото и да е?

Не можех да се отърва от чувството, че Айн се гордееше с невежеството си, и отделих настрана тази мисъл като нещо, което не разбирах и което щях да обмисля отново някой ден.

Погледът ми се премести от Ленард към Алън Грийнспан, или Ей Джи, както го наричахме, за да го отличаваме от Ей Би, Алън Блументал.

Освен Барбара и мен Ей Джи и Ленард бяха фаворитите на Айн и тя непрекъснато променяше мнението си за това кого харесва повече. Веднъж Ленард държеше палмата на първенството, друг път, месец по-късно, отстъпваше мястото си на Ей Джи. У Ленард й харесваха лоялността, страстта му към философията и онова, което смяташе за негов идеализъм. У Ей Джи се наслаждаваше на по-голямото му чувство за практическа реалност, на страстта му към света на бизнеса и промишлеността и на това, че харесваше начина, по който Айн е описала този свят в романа си, както и на по-голямата му зрелост.

Когато Ленард се класираше пръв, тя казваше:

— Без да броим теб и Барбара, разбира се, Ленард е най-идеалистичният член на Колектива и най-философски настроеният. Проблемът на Ей Джи е, че смята Хенри Лус за важен.

Когато променеше предпочитанията си, казваше:

— У Ей Джи харесвам най-вече това, че е здраво стъпил на земята. Обичам любовта му към земния живот. Той е изключително страстен по своя си спокоен начин. Ленард е твърде истеричен, твърде пръснат и неорганизиран.

Веднъж я подкачих за склонността й да сменя любимците си.

— Не можеш ли просто да приемеш, че харесваш и двамата и че и двамата имат черти, които понякога те дразнят?

Тя поклати глава.

— Познаваш ме. Трябва да имам фаворити. Винаги мисля йерархично. В Колектива на първо място си ти — ти си сам на своето ниво. Сетне е Барбара. Сетне, едно ниво надолу, са Алън и Ей Джи. След това са останалите. Изключвам Франк, разбира се, защото той е в своя си, отделна категория. Така разсъждавам аз. И — обърни внимание — всички го знаят и го приемат.

Докато гледах Ей Джи се чудех доколко знае какво е мнението на Айн. Той рядко изразяваше чувствата си по лични въпроси и изказът му обикновено беше дистанциран и пасивен. Ако решеше да похвали Айн за някой пасаж в текста, можеше да се чуе следното:

— Като чете това… човек може да се почувства… въодушевен.

Или пък:

— Тук читателят наистина преживява вдъхновение.

Понякога обаче се предаваше и възкликваше:

— Айн, това е невероятно. Никой никога не е изразявал художествено значимостта на индустриалните постижения по този начин. Написала си химн за човешкия интелект. Това е фантастично.

Тъй като обикновено не правеше подобни излияния, в редките случаи, когато ги чувахме, той домиляваше изключително много на Айн — както и на мен.

Първата любов в живота на Ей Джи беше музиката. Когато бил на деветнадесет, свирел на саксофон в суинг — оркестър — картина, която изобщо не можех да съвместя с мрачната фигура, която познавах. Понякога, когато обядвахме заедно, аз го подкачах за „нефилософското“ му минало. Задавах му и много въпроси за икономическата теория и за това как всъщност функционира икономиката и с радост се учех от него.

Множество разговори се въртяха около ролята, която Федералният резерв играеше за икономиката чрез манипулирането на паричното предлагане. Говорехме за разрушителния принос на резерва към Голямата депресия. Той говореше с жар за напълно свободна банкова система. През 1987 г., когато стана председател на Федералния резерв — където свърши отлична работа, — беше странно да си припомням тези разговори. Трябва обаче да добавя, че през 1998 г. той публично заяви, че политическите му убеждения не са се променили и че в един идеален свят не би имало Федерален резерв.

Когато се запознахме, Ей Джи работеше за ръководството на Националната промишлена конференция, след което прие покана от търговеца на облигации Уилям Таунсенд да основат заедно консултантска фирма — „Таунсенд, Грийнспан & Компания“. Прекарахме много часове в обсъждане на аргументите „за“ и „против“ предложението на Таунсенд, защото Ей Джи се страхуваше да не изгуби сигурността на работното си място при промяната.

— Не знам дали съм достатъчно талантлив, за да подхвана подобно нещо — каза ми той. Аз отговорих:

— Още нямаш тридесет. Как можеш да се притесняваш за сигурността си още от сега? Хвърляй се. Ще се справиш. А и ако не стане, какво от това? Ще правиш нещо друго. Така или иначе, това са глупости, защото няма да се провалиш — не и с твоя ум. Просто не можеш да оцениш колко си добър всъщност.

Ей Джи наистина се хвърли — и постигна зрелищен успех. Започна да трупа репутация на отличен икономически анализатор, който можеше да намери смисъл в цифри, които за всички останали си оставаха непонятни.

През 1958 Таунсенд почина. Компанията, 99% собственост на Ей Джи, се изкачваше все по-нагоре и в крайна сметка той стана заможен човек.

— Ти повярва в мен — каза той, клатейки невярващо глава. — Как можеше да бъдеш сигурен? Аз никога не бих бил сигурен в подобно нещо.

Аз казах:

— Какво значение има? Нали успя.

Никой не намираше за странно това, че Ей Джи, Джоан и Ей Би са приятели. Фактът, че Джоан и Ей Джи бяха женени вече девет месеца, изглеждаше без значение. Казвахме си, че връзките, които имат значение в тази стая, са философски. Във външния свят всички се смятахме за самотници, дори за аутсайдери. Тук бяхме семейство — по силата на философското разбиране, което споделяхме.

Въпреки че се възхищаваше на изпълненията на Ей Би, Ей Джи трудно разбираше желанието му за музикална кариера. „Няма никакви шансове“, беше коментарът му. Нещо повече: не беше ясно дали Ей Би има самоувереността и упоритостта, необходими за музикална кариера. Не са много хората, които ги притежават в достатъчна степен. Аз съчувствах изключително много на усилията му. Без значителна издръжливост нямаше да успее да се задържи толкова дълго. Той започна да обсъжда с мен възможността да практикува психиатрия и аз му предложих да му помогна с всичко, което е по силите ми.

Докато оглеждах стаята осъзнах, че значимостта на тайната за връзката ми с Айн правеше близкото приятелство с когото и да е от тях невъзможно. Усещах напрежението помежду ни, но се опитвах да го потисна. Какво значение имаше? Така или иначе най-добре се чувствах при интелектуални приятелства. Не признавах чувствата си на изолираност и самота. Нямах нито една връзка, в която да съм напълно свободен да споделя мислите и чувствата си в дух на истинска интимност и доверие. Това беше болезнено — или поне щеше да бъде, ако си позволях да мисля за него.

 

 

На дивана четяха трима членове на групата. Два дни преди това с Айн лежахме прегърнати там. Погледнах я и ми стана приятно при мисълта, че точно в този миг и на това място аз познавам всеки детайл на тялото й под роклята.

В един ъгъл Джоан и Франк си шепнеха и се смееха. Айн каза:

— Джоан оправда съществуването си, като въведе Франк в света на рисуването. Убедена съм в това. Направо е станал нов човек. Невероятно е да видиш какво става с него.

Айн беше изключително щастлива от този нов момент и беше благодарна на Джоан. Всъщност всички й бяхме благодарни.

Всичко започна една вечер, когато Колективът обсъждаше живописта, и Барбара каза, че е толкова лишена от предпоставки и ориентация на художник, че няма как да се научи да рисува. Други членове на групата също направиха подобни забележки за себе си. Джоан обаче настояваше, че всеки интелигентен човек с подходящото обучение може да се научи да рисува достатъчно добре, и предложи да направи курс, за да докаже правотата си. Франк беше сред онези, които се съгласиха да опитат.

И пред него сякаш се разкри нов свят. През целия му живот основната му ориентация бе била зрителна и сега най-сетне можеше да се изрази. Още от първата си скица той се изстреля далеч пред всички останали. Започна да рисува непрекъснато, после мина на пастели. Чувството му за драматизъм и композиция се прояви от самото начало. Бяхме удивени от чувствеността и театралността на работата му, от безкрайното му въображение. Скоро се записа в Лигата на студентите по изкуства на Петдесет и седма улица. На петдесет и осем години той беше огнен мъж, по-жизнен от всякога, напълно отдаден на работата, която щеше да го държи в плен, докато след няколко години залязващите му физически възможности щяха да я направят невъзможна.

Сред преподавателите му в Лигата беше Робърт Бракман, член на Националната академия по дизайн и високо уважаван художник. От самото начало той реши, че Франк има необичаен талант и му оказа ентусиазирана подкрепа. Въпреки многото неща, които Франк трябва да научи, казваше той, той влага в рисуването индивидуалност и изразителност, които мнозина художници се опитват да постигнат цял живот.

За съжаление, Франк имаше две слабости, които така и не преодоля: перспективата и анатомията. Нямаше търпението и дисциплината да ги изучи толкова последователно и подробно, колкото трябваше. А може би се бунтуваше срещу нахлуването на Айн в най-ценното му пространство. Когато тя се опита да говори с него по този въпрос, той понякога й се сопваше с раздразнителността на тийнейджър към властна майка. Тя можеше да говори и мило, така че да не го настройва срещу себе си, и той понякога признаваше, че е съгласен с нея, но разговорите така и не доведоха до фундаментална промяна в отношението му.

През пролетта на 1956 г., когато новата работа на Франк беше още в началото, никой от нас не предполагаше, че той ще носи ограниченията си като художник до самия край; виждахме само наелектризиращия му талант.

Личното ми впечатление беше, че е станал почти безразличен към връзката ми с Айн, като изключим може би чувството на облекчение, че съм вдигнал тежък товар от плещите му. Айн като че ли имаше по-малко емоционални изисквания към него. Още не знаех, че пие.

 

 

Човекът в групата, когото най-малко познавах, беше Мери Ан Рукавина. Тя беше студентка по история на изкуството, също като Джоан. Спокойна, донякъде педантична и леко дяволита, тя имаше палава усмивка, която придаваше нотка на чар на официалните й, та дори и сковани, но почти царствени маниери. След няколко години се омъжи за един от почитателите на Айн, адвокат на име Чарлз Сърз. Тя беше член на вътрешния ни кръг и отношенията ни винаги биваха приятелски, макар и никога близки.

Изпитвах особена привързаност към Илейн и Хари. Хари Калбърман беше напуснал нацистка Германия с родителите си на тринадесет години. Също като Айн и той изпитваше европейски ентусиазъм към Америка. Занимаваше се с бизнес, а Илейн беше медицинска сестра в хирургия. Бях привързан към Хари донякъде и заради това, че ми се струваше по-мъжествен от другите мъже в нашия кръг; у него имаше някаква улична грубоватост, която много харесвах. С Илейн изглеждаха създадени един за друг. Когато се роди дъщеря им, те я кръстиха Кира, на името на героинята от „Ние, живите“. Хари стана вицепрезидент на „Мерил Линч“.

Докато растяхме, с Илейн не бяхме особено близки. Сега тя показваше топлота, която не бях виждал преди. Идвахме от семейство, в което привързаността почти никога не се изразяваше, и ако и да бяхме в състояние да я показваме в собствените си интимни сфери, помежду си оставахме малко сковани. Топлотата ни почти винаги се изразяваше с хумор.

 

 

С изключение на Айн и Франк, които бяха над петдесетте, по това време никой от нас нямаше и тридесет. На двадесет и пет, аз бях вторият най-млад в групата. Спомням си как казах на Айн:

— Още не контролирам напълно живота си. Имам още доста трески за дялане. Мисля, че на тридесет ще се чувствам напълно уверен.

Нямах търпение да завърша магистърската си програма и да започна да си изкарвам хляба. Исках да продължа да практикувам психотерапия, да науча повече за човешкия ум и за процеса на промяна и растеж, както и да пиша книги — това беше бъдещето ми. Само че идеята за още една кариера вече се беше зародила.

Искрата запали огромното количество писма, които Айн още получаваше от читатели на „Изворът“. Мъже и жени пишеха въодушевено за това как книгата е променила живота им, дала им е кураж, показала им е нови перспективи и нови възможности. Айн ми четеше писма, писани от войници по време на Втората световна война, в които казваха как романът им е дал мечта, за която да се борят. Вдъхнала им решителност да оцелеят, да се приберат у дома и да работят за осъществяването на тази мечта в собствения си живот. Писмата пристигаха с хиляди. Мнозина от авторите им задаваха философски въпроси за етика, политика, изкуство и епистемология.

— Ако „Изворът“ стимулира подобни интереси — бях казал аз на Айн няколко седмици преди това — можеш ли да си представиш какъв ще бъде откликът на новия роман, който е толкова философски? Направо ще те засипят. Трябва да направим някакъв вид школа.

— Школа ли? — беше казала тя. — Каква школа?

Сега, докато седяхме на масата, аз отново засегнах темата.

— Една школа е нещо твърде голямо, твърде амбициозно. Мисля си за нещо по-просто. Какво ще стане, ако създам лекционен курс — например двайсетина лекции — които обобщават същността на твоята философия — епистемология, метафизика, етика, политическа икономия, литературна естетика, а може би и част от моята работа по психология — и го предложа на хората?

— Да го предложиш ли? Как? На кого?

— Ами… не съм го обмислил още, но бих могъл да го предложа на онези, които живеят близо до Ню Йорк и са ти писали писма — да видим какво ще стане.

Айн изглеждаше леко несигурна.

— Не знам…

Аз реших да помисля още по въпроса, преди да го повдигна отново.

Един по един членовете на групата свършваха с четенето и започваха да говорят помежду си. С Айн се върнахме в дневната, където тя седна и се заслуша, светнала от удоволствие, как всички говорят с приповдигнато одобрение. Романът сякаш бе пробудил у всеки един от тях всичко жизнено и здраво и аз си мислех за способността на изкуството да предизвиква подобен отклик.

Някой каза на Айн:

— В творчеството ти има толкова страст, толкова дълбоки, силни чувства. Как могат хората да казват, че се противопоставяме на емоциите?

— Казват го, защото защитаваме разума — отговори друг.

— Предполагат, че има дихотомия — добави трети.

— Точно така — каза Айн. — Предполагат, че ако човек защитава разума и не търпи ирационалното, това означава, че е срещу чувствата и емоциите — защото според тях чувствата и емоциите се равняват на безмозъчност.

Всички се бяхме сблъсквали с обвинения, че сме „против чувствата“. Всички се чувствахме неразбрани — и гледахме с презрение на хората, които не можеха да разберат връзката между разум и емоции по същия начин, по който я разбирахме ние. Разумът и емоциите не са две противоречиви или противопоставени една на друга способности, настоявахме ние, но функциите им не са взаимозаменяеми. Емоциите не са инструменти на познанието. Чувствата по повод на даден факт или въпрос нямат значение за това дали той е верен или не. Човек не възприема реалността чрез чувствата си.

— Ако някой ви каже, че смята разума и емоциите за противоположности — заяви Айн, — той ви казва, че неговите собствени емоции са ирационални и че иска да му се размине за нещо безчестно, което е извършил.

Бяхме свикнали Айн не само да оспорва идеята, която смяташе за погрешна, но и да дава психологическо тълкувание на мотивацията на своя опонент. Повечето й по-късни творби отразяваха склонността й към подобно психологизиране, ако и нееднократно да бе подчертавала, че не знае нищо за психологията. Много по-късно осъзнах, че рядко съм бивал съгласен с психологическите й интерпретации.

Докато говорехме за разума и емоциите и приемахме, че човек трябва винаги да се ръководи от съзнателния си ум, че не бива сляпо да следва емоциите си (кой ли можеше да оспори, че емоциите са нежелан и опасен водач?), никой не отбеляза, че подобен живот може да не е винаги толкова прост. Никой не посочи, че нашите чувства и емоции понякога отразяват по-точна оценка на реалността от съзнателните убеждения. С други думи, никой не каза, че подсъзнателният ум може да бъде прав, а съзнателният — да греши.

И все пак иронията беше, че Айн познаваше този феномен и го беше поставила в сърцевината на еволюцията на Ханк Риърдън. Той безмилостно потиска чувствата си, винаги в своя вреда, и прощава на другите неща, за които не заслужават прошка. Трагично се упреква за страстта си към Дагни и за безразличието си към собствената си съпруга. Освобождението му настъпва едва когато осъзнава, че чувствата, които се е опитвал да отхвърли, са правилни. Нямаше как да не забележим обаче, че грешката на Риърдън има героични нотки. Той постъпва правилно, по свой съзнателен, измъчен начин, в рамките на ограниченото си познание. Той не е като злодеите, които сляпо следват емоциите си. Прави погрешни преценки, но не престъпва морала. Франсиско дʼАнкония, в опит да му помогне, го предупреждава да не жертва с такава готовност емоциите си и го съветва да ги „изследва“. Но Айн не отиваше по-далеч, а и аз не помня някога да е давала дори и толкова скромен съвет относно емоциите на когото и да е от нас.

Онова, което не виждаме в романа, е образ, който знае как да слуша чувствата си, да реагира на тях и вероятно да получи ново прозрение, което да повлияе и на съзнателното му мислене — без да следва емоциите си сляпо. Като изключим потискането и отхвърлянето, насърчени от високо интелектуални „анализи“, ние нямахме реална стратегия за справяне с противопоставянето „разум срещу емоции“. Дори не осъзнавахме нуждата от такава стратегия.

Хората наричат сблъсък между разума и емоциите сблъсъка между две оценки, две мисли или съждения, едното от които е съзнателно, а другото може и да не е. Не е задължително съзнателната преценка да е по-висша от подсъзнателната; това трябва да се доказва всеки път. Ние не следваме гласа на емоциите, без да влагаме мисъл — тъкмо напротив, опитваме се да разберем какво се опитва да ни каже този глас. Не се опитваме просто да го потиснем или отхвърлим, а да разрешим конфликта, без да предполагаме в аванс, че знаем къде е грешката. Понякога съзнанието ни е право и чувствата ни наистина отразяват объркване, но понякога е вярно обратното.

Онова, което не разбирах тогава — всъщност никой от нас не го разбираше — беше, че трябва да сме отворени за търсене. В същото време трябваше да се отнасяме към всичките си преживявания с разбиране. Трябваше да се стремим към баланс, хармония и цялост, а не просто да отсичаме онези части от нас, които не пасваха на официалното понятие за добро, правилно или рационално.

Изминаха петнадесет години, преди напълно да осъзная това. През 1971 г. представих собствената си гледна точка в „The Disowned Self“. Ако групата ни беше разбрала и практикувала истинско, здравословно себеутвърждаване, ако бяхме готови да признаем и приемем обратно всички отречени части от личността си, целият ни свят щеше да експлодира.

 

 

— Няма как някой да не разбере тази книга — тържествено заяви Ей Джи. — Айн, твоята възхвала на интелигентността, способностите и достиженията е толкова ясна, толкова могъща, толкова необорима… доказателствата за това от какво зависи човешкият живот са толкова блестящо точни… толкова прецизни… че човек ще трябва да направи странни неща в ума си, за да успее да ги подмине.

— Никой няма да намрази книгата повече от католическата църква — заяви Айн. — Даже и комунистите.

— Така е — съгласих се аз. — В прославата си към живота на земята, в почитта си към човека романът е антирелигиозен в най-дълбокия смисъл на думата. Той защитава личността и отрича вината. Залага на щастието.

— Той одухотворява светското — каза Айн. — Тъкмо това няма да ми простят религиозните мистици.

Някой от групата попита Айн за развитието на представата й за идеалния човек, която вдъхновяваше цялото й творчество. Това беше любимата й тема и гласът и зазвуча по-ясно и развълнувано.

— Философията — каза тя — е само средство. Човекът е целта. А за мен в художествената литература защитата на идеалния човек е тази цел. Всички други елементи в творбите ми, цялата философия, всички събития, съществуват само за да създам Голт, Риърдън, Франсиско — или Роурк преди тях.

След това Айн заговори за първата литературна любов в живота си, герой, на който се беше натъкнала отдавна в приключенско детско списание. Казваше се Сайръс и в историята за него, озаглавена „Тайнствената долина“, ставало въпрос за зъл раджа, който отвлякъл група британски офицери при заговор за отхвърляне на английското иго. Сайръс обаче предизвиквал тъмничарите си, смеел се на заплахите за мъчения, организирал бягството, спасил героинята — красиво русо английско момиче — и извел всички в безопасност.

За Айн той беше спиращо дъха въплъщение на основните добродетели: независимост, дързост и смелост — съвършен човек на действието.

— Физически Сайръс е моделът за всичките ми герои: висок, слаб, с дълги крака и коса, която пада над едното око… Бях само на девет, но се влюбих. Наистина. Тогава бях влюбена — и още съм. Онова, което изпитвах към Сайръс тогава е същността на чувствата ми към всичките ми герои, към всичките ми ценности.

През 1914 г., година, след като Айн открила Сайръс, семейството й отишло на почивка в Швейцария. Айн описваше това лято като най-щастливото в живота си — катерела се по планинските пътеки заедно с едно момче, с което се запознала и което много харесала. Но докато семейството пътувало за Париж, избухнала войната. Те побързали да стигнат до Лондон, за да намерят кораб, който да ги върне обратно в Русия.

— Нямаше как да знам колко много неща щяха да свършат през това лято — не само за мен, но и за целия свят. Още не разбирах какво означава всичко и бях щастлива. Бях в Лондон, когато реших да стана писателка. Разбира се, вече си измислях истории и обожавах да ги разказвам на сестрите си. Но още не знаех, че писането на истории може да бъде професия. Разхождах се с гувернантката си по улиците на Лондон, когато видях плакати за някакъв мюзикъл, на които имаше привлекателни руси жени с къси прически. Когато се върнах в хотелската си стая, започнах да си измислям истории за тези жени. Тогава изведнъж осъзнах, че тъкмо това правят писателите — писането беше професионално занятие. Много сериозно и решително си казах: „Аз ще стана писателка“. Мразех сантименталността на руските детски романи и трагичния им усет за живота. Исках нещо като „Тайнствената долина“. Целенасочени хора, които се борят за важни цели — и успяват.

Наблюдавах как Барбара гледа Айн — с израз на пълна, цялостна любов. Барбара щеше да навърши двадесет и седем след месец. Онази вечер не показваше видими признаци на притеснение или страдание. Сякаш получаваше някакъв вид духовно кръвопреливане от думите на Айн.

И все пак конфликтите и търканията помежду им бяха напълно реални. Айн продължаваше да осъжда непоколебимо „емоционализма“ и „обърканите ценности“ на Барбара. Присъдите й обаче се смесваха с привързаност, подкрепа, дори майчинска грижа. Болката на Барбара от връзката ми с Айн също беше реална, независимо че тя я приемаше чисто идеалистично.

Собствените ми конфликти бяха не по-малко реални. Еротичната ми любов към Айн беше реална, както и желанието ми за лишено от еротика приятелство. Любовта ми към Барбара беше реална, както и отчуждението ми. Желанието ми да имам ексклузивна връзка с всяка една от двете беше реално, както и убеждението, че всяка една от двете връзки правеше неприятните страни на другата по-поносими. Чувството ми за дълбока свързаност и сродство с всяка една от двете беше реално, както и друго едно чувство — че и двете не са точно жената, която искам. Не можех да намеря гледна точка, която да разрешава конфликтите и съмненията, с които живеех. Можех само да се мятам от едно състояние на съзнанието към друго, да чакам лошите времена да отминат и да съм благодарен за моменти като тази вечер, в които всичките ми ценности изглеждаха в сравнително благоприятно равновесие.

Колкото и да бях объркан, аз със сигурност се възхищавах на Айн повече, отколкото на когото и да било другиго в живота си. Но в непредсказуеми моменти един въпрос впиваше зъби в мен: защо тогава разликата във възрастта понякога става толкова важна, че помита всички ценности на връзката ни? Не би ли трябвало ум като моя да е над такива неща? Сетне идваха и по-трудни въпроси: дали съм напълно сигурен, че възрастта е основният проблем? Не можеше ли да има и нещо друго, някакви неразпознати още различия? И как е възможно да има моменти, в които да се чувствам толкова ведро и щастливо влюбен?

Няколко месеца преди това се бях опитал да споделя с Айн затрудненията си по тези въпроси. Видях как незабавно в нея пламва леден гняв. Видях я не просто как се отдалечава от мен; видях я как става враг.

— Да не искаш да кажеш, че всичко това е било грешка?

Тя се впусна в атака срещу моите ценности, сякаш изобщо не се познавахме. Не можех да понеса мисълта да я загубя и я уверих, че не се съмнявам в любовта си към нея. Страхувах се да не предам собствените си стандарти и очаквания. Страхувах се и да не изгубя уважението й. Казах си, че това е конфликт, с който ще трябва да се справя сам — и че трябва да съм единственият, който няма да я предаде, единственият, който няма да й причини страдание.

Връзката ни понасяше и други удари. В повечето случаи си казвах, че те нямат особено значение. Всеки път, когато Айн се беше карала с Франк, когато се ядосваше на някоя моя необмислена забележка, когато ми бе говорила влюбено, а аз се бях държал на разстояние или бях отговарял лековато, или пък се бях отклонявал към някакъв философски въпрос, всеки път, когато ми беше звъняла, докато съм бил навън с Барбара, в гласа й се четеше безпогрешното послание, че съм я предал. Напомнях си, че съм женен и че няма как тя да не се чувства до известна степен несигурна. Бях объркан, упреквах се и проявявах изключително внимание към нея, докато не се успокоеше. Но първо следваше подробен, понякога продължаващ няколко часа анализ на случилото се — докато не се увереше, че съм разбрал защо е ядосана и че не я мисля за нечестна или ирационална. За Айн беше нетърпимо значим за нея човек да я смята за ирационална.

Понякога сблъсъците ни ставаха по-интензивни. Веднъж й се обадих от един ресторант само за да я поздравя. Тя беше притеснена за нещо и искаше да си поговорим. Началническият й тон ми се стори направо оскърбителен и й казах, че трябва да се връщам в час. Когато затворих, бях толкова ядосан, че заведох Барбара на кино. След това Барбара се изпуснала пред Айн къде сме ходили и това доведе до целонощен разговор с Айн, в който тя изследва всички възможни аспекти на моята лъжа. Ако съм можел да я мамя за това, дали пък не съм бил в състояние да я мамя и за друго?

Обърканите ми чувства ме правеха особено раним за подобни нападки и вероятно съм излъчвал чувство за вина, което само задълбочи подозренията й. Напомни ми за всяка проява на непоследователно или неадекватно поведение от моя страна, за която можа да се сети, като така ме затрудни още повече да мисля за непосредствения повод. Чудеше се дали не съм уж блестящ, но все пак дяволски манипулативен човек, който изобщо не е това, за което се представя. Спекулациите й ставаха все по-непоносими и все по-отдалечени от реалността. Чувствах се травматизиран. А и гневът, който ме парализираше, не ми помагаше да се защитя. Казвах си: нямаш право да се ядосваш. Тя не греши напълно, дори и да преувеличава значително. Чувства, че нещо не е наред и доста често е права. Мъчех се да остана спокоен, да демонстрирам съчувствие към притеснението й и да не се защитавам срещу всичко, което можеше да реши да каже. В крайна сметка тя реши, че е реагирала твърде остро, и на зазоряване вече говореше в моя защита срещу собствените си обвинения. Вече не знаех какво е истина, почтеност или здрав разум. Чувствах се едновременно смазан и облекчен.

У дома, когато научаваше за подобни нападки, Барбара обикновено реагираше с възмущение по адрес на Айн:

— Ама какво всъщност очаква тя от теб?

Нямаше как да се отрече, че всички в групата непрекъснато бяха на подсъдимата скамейка пред Айн. Тя не даваше безусловно одобрение на никого. Във всеки един момент — в отговор на някоя съмнителна постъпка, например одобрение към филм или музика, които Айн не харесваше, или пък шеговита забележка за работата й, или пък липса на враждебност към „врага“ — тя можеше да започне да се чуди на глас дали съответният член на Колектива не е „Питър Кийтинг“, „Елсуърт Тухи“, „почитател на капризите“ или „мистик“. Не мога да си спомня и един случай, в който някой от нас да е поставял гласно под въпрос поведението на Айн. Само Барбара и Франк знаят колко часа съм прекарал, за да защитя пред Айн един от приятелите си, който си беше позволил да коментира характера й и „отношението й към живота“. От друга страна, нерядко и аз самият носех не по-малка вина за такива избухвания. Та нали бях нейното второ „аз“?

Все пак през пролетта на 1956 г., понесла се по вълните на еуфорията от работата по последните глави на „Атлас изправи рамене“, Айн беше по-ведра и по-малко склонна да критикува. Дори се наслаждаваше на „семейството“, с които можеше да сподели най-важното творческо достижение в живота си.

 

 

През онази съботна вечер аз оглеждах семейството си, пръснато из дневната. Франк и Джоан отново бяха потънали в личен разговор — за изкуство, предполагам — и Айн ми каза:

— Не искам да притеснявам Франк. Нека двамата да донесем кафето и сладките. Ще ми помогнеш ли?

Когато останахме сами в кухнята, Айн се обърна и прошепна:

— Не е ли прекрасно, скъпи?

Знаех, че има предвид живота си в момента: нашата връзка, това, че Франк бе открил рисуването, откликът на Колектива към романа и емоционалните вибрации на радост и вълнение из стаята в онази вечер.

— Да — искрено казах аз. — Прекрасно е.

За един кратък миг тя пристъпи напред, притисна се о мен и се засмя като ученичка, очарована от собствената си дързост. Аз откликнах, като я прегърнах силно и прекарах ръка по бедрото й. Почувствах желание — както и нежност, която беше почти болезнена. Тя започна да казва, че Колективът е само мое продължение, че без мен не би съществувал, че никой от тях не би я преследвал и не би започнал връзка с нея.

— Ти беше и си оставаш изначалният двигател.

Бях благодарен за признанието, но се чудех какво ще последва.

— Без теб — каза тя — нито един от тях нямаше да има значение за мен. Ако се възхищаваш на „Изворът“, ако се възхищаваш и на новия роман — значи, скъпи, разбираш за какво ти говоря. Ти си моята награда. Ти си наградата ми за всичко — за работата ми, за живота ми.

Затворих очи, за да позволя на четиринадесетгодишното момче в мен, което се беше влюбило в „Изворът“, да чуе какво му казва Айн Ранд. Не мислех по същия начин като нея, но изпитвах един вид емоционален еквивалент — чувството, че съм бил награден, че съм постигнал отговора, че се е случило чудо, което се е разпростряло назад във времето.

— Скъпи — каза тя, — има нещо, за което сбърках.

— Не е възможно — твърдо каза порасналият Натаниъл. — За какво можеш да сбъркаш?

— За нашето бъдеще заедно. Защо казах, че връзката ни може да трае само година-две? Можеш ли да ми посочиш причина да не продължи вечно?

Ако емоциите ми можеха да пищят и да заобиколят издигнатата вътре в мен предпазна стена, щях да извикам, че някой сякаш внезапно е опрял пистолет о слепоочието ми. Но никога не съм имал илюзии кой е дръпнал спусъка. Дръпнах го самият аз с думите:

— Не, не мога.