Диана Петрова
Ана (71)

71.

След като продаде апартамента си и изостави кучето си, Мая започна да мисли как да похарчи парите си. Избра град Пуне като първоначална точка на пътешествието си. Градът не беше малък, а забележителностите в него не бяха чак толкова много. Град Пуне не представляваше голям туристически интерес за чужденците, но много индийци обичаха да го посещават по време на фестивалите.

Мая пътува дотам с претъпкан влак от Мумбай. По време на целия път из влака щъкаха амбулантни търговци, които предлагаха неща за хапване и всевъзможни джунджурии. Макар железниците в Индия да бяха най-големият работодател в Индия, релсите рядко бяха поддържани. Случваше се влакът да спира и вътре да става много душно. Но пътят до Мумбай беше живописен и това като че ли смекчаваше обстоятелството с неудобното пътуване. На Мая й беше все едно с какво и кога пътува. На нея й се пътуваше и това единствено имаше значение в онзи момент.

Когато влакът се проточи през прелестите на малкото градче Лонавла по средата на пътя, Мая потъна в изобилието от зеленина, без да откъсва поглед от прозореца. Двама туристи до нея обсъждаха на английски местонахождението на двете пещери, които се намираха нейде из зеления разкош и как щели да организират пътуването си дотам. На Мая й се прищя да я заведат и нея, да се скрие в някоя от тези пещери и никога вече да не се завърне в онзи свят, в който беше живяла. Сега всичко, което й се беше случило, й се струваше като кошмар, от който се беше събудила чисто нова в пъплещия влак с прозорец към рая.

Нейна колежка я беше свързала с Прадип, индиец, който понастоящем живееше в Амстердам, където работеше в медицински център. Но семейството му беше в Пуне и в момента той беше там за няколко седмици. По времето, когато Мая трябваше да пристигне там, беше третият ден от отпуската му и тя се беше уговорила да му плати, за да я разведе из града. Настани се в бунгало на National Hotel, за което плати сумата от около 10 лв. на нощувка, която при все ниската цена включваше и чай сутрин и вечер. Бунгалата бяха разположени в малка, добре поддържана градина, бяха чисти и в банята дори имаше течаща топла вода, истински лукс за индийските хотели.

Вечерта Прадип, нисък индиец с класическите черни очи и черна мазна коса, й предложи да я разходи в централната част, където течеше индуисткият фестивал Ganesh Chaturthi. Придружаваше го още по-дребната му жена, която ходеше с дънки и блуза, но и с точка бинди между очите си. Тя не говореше добре английски, но разбираше всичко, което Мая казваше. За Мая беше истинско мъчение да поддържа обикновен разговор с тези двама мили хора, чието време й се струваше, че отнема съвсем излишно. Но се насили да се държи добре и започна да разпитва за фестивала и индийските обичаи, свързани с него. Докато Прадип й разказваше, а жена му подсказваше какво още можеше да добави на някой от индийските диалекти, Мая се заинтригува от мита около фестивала и потъна в разказа на двамата си вече приятели без мисъл и без да наблюдава себе си отстрани, нещо, от което не можеше да се отърси през годините и нещо, което по-скоро й пречеше. Може би именно на това дължеше нещастието си.

Ганеш — индийският бог на щастието, който унищожаваше всички пречки, повеляваше мъдростта, интелекта, обучението, разсъдливостта, късмета, щастието, вратите, домакинството и писането. Той имаше слонска глава, четири ръце и човешко тяло. Една от легендите разказваше, че баща му — многоръкият Шива, се е сражавал в битка и Ганеш израснал без него. Когато един ден Шива се завърнал вкъщи, той никога не бил виждал сина си, а Ганеш също не бил виждал баща си. Ганеш пазел вратата на банята, докато майка му се къпела, и не позволил на Шива да влезе вътре. Ядосан, баща му го обезглавил и го прокълнал главата му да бъде заменена с лика на първото животно, което премине. Това животно се оказало слон и така Ганеш се сдобил със слонска глава. Когато разбрал, че бил сторил зло на собствения си син, било вече твърде късно.

Фестивалът, който беше спретнат в негова чест, продължаваше десет дни и завършваше с церемониално потапяне на статуите му във вода. Мая не можа да разбере каква точно бе причината за това, но не беше важно, защото това, което имаше значение, беше, че тази страна успява да я разсее от момента, в който се качи във влака за град Пуне, а това беше и крайната й цел. Искаше да забрави за себе си, за миналото си, и дори се осмеляваше да се надява, че може да се почувства добре. Тази страна й даряваше време за самата нея с пълни шепи и усещането за магия, която се случваше, я завладяваше все повече.

Това нямаше нищо общо с просветлението, което някои западняци смятаха, че получават, щом стъпеха в Индия. Мая не затваряше очите си за мизерията и смрадта, която се носеше по улиците. Тя я виждаше и усещаше, но това не й влияеше, защото сега всичките й сетива бяха обърнати навътре. Макар да се разхождаше сред шарения фестивал на Ганеш, всъщност единственият фестивал, в който участваше, беше този на собствения си слънчев многопът.