Диана Петрова
Ана (42)

42.

Сутринта се събраха на кафе в лобито на малкото, но сравнително чисто хотелче, в което бяха отседнали. Илия изглеждаше блед и недоспал. Той си взе двойно чисто кафе и се настани по-близо до прозореца. Сервитьорите се движеха безшумно, почти като сенки.

— Ще подкупим пазача — рече Спартак и се облегна назад, като вплете ръце зад врата си.

— П-п-познаваш ли го? — заискриха отново очите на Илия.

— Хей, по-полека… Ще видя какво мога да направя… Ама ти защо изведнъж полудя по тая пещера?

— Да, интересен въпрос — включи се Боян Калугеров, който беше напълнил догоре чиниите си с мексиканска храна и мляскаше шумно. — Мислех да го задам и на двама ви.

— Ще наемем хеликоптер.

— Хеликоптер?! Не може ли да се стигне дотам с джип?

— Ти знаеш ли къде се намира тази пещера?!

— Това е третата по големина пустиня в света — закашля се Боян Калугеров, което значеше, че се кани да говори. — Известна е още с името Ел Деспобладо, или иначе казано — безлюдната земя. Започва от Аризона, пресича Тексас и стига дълбоко в Мексико. Температурата там не пада под 38 градуса, навсякъде е пълно с кактуси и кости от стари койоти. Платата й са формирани от години и това е идеалната граница между Мексико и Америка. Повечето, които са тръгнали да я пресичат нелегално, са намерили края на живота си там.

— Н-н-нямаме толкова п-п-пари — прекъсна го Илия, на който светлината в погледа бавно угасваше.

— Имаме, приятелю, имаме — прегърна го Спартак и изпи колата си на екс.

— С-с-с-с-прял си да пиеш ли? — изуми се Илия.

— Мисля, да!

Няколко дни по-късно тримата приятели летяха с хеликоптер над пясъците на Чихуахуан. Под тях се виждаха пустинните плата, огромни долини и отвесни скали. Ята лешояди кръжаха на места и посочваха местностите, където лежаха убитите животни. Бяха наели хеликоптера от Циудад Хуарес — град, в близост до пустинята с население от около два милиона жители. Към десет вечерта при пещерата трябваше да ги очакват двама от пазачите, които да организират спускането им до преддверието на пещерата. Единият трябваше да слезе преди тях с подвижна платформа, подобна на строителен асансьор, а другият — да се погрижи за издърпването им. Пазачите обясниха на Илия, че използването на костюм е от изключителна важност за здравето му, но той отказа. През последните дни беше станал по-мълчалив. Гледаше втренчено във всички посоки и единственото, към което се стремеше, беше да влезе в Кристалната пещера. Той така и не разкри на приятелите си истинската причина, поради която искаше това. Боян Калугеров сериозно се съмняваше, че самият Илия изобщо е наясно защо и какво прави. Като журналист обаче той се вкопчваше в приумиците на обезумелия си съгражданин, защото надушваше сензационен материал. Иначе едва ли щеше да пропътува дотук, макар и на разноските на довчерашния клошар, който му изпрати пари с молба да се разходи с него. Беше се заредил със скъпа камера, която обаче така и не можа да стартира в горещото преддверие.

„Чакалнята“, както я наричаха, беше осветена с неонови лампи. През стъклената врата в дъното зееше тъмна дупка. Пазачът включи осветлението вътре и пред тях се разкри невероятната гледка на най-големите кристали в света. Подобно на ледени скулптури те изумяваха със своята блестяща красота, но като се има предвид, че температурата в помещението беше около 50 градуса по Целзий, тази красота излъчваше единствено смърт.