Диана Петрова
Ана (95)

95.

„С фокусническата си пръчица, която уж служи за изумление отсреща и забавление тук, играя всъщност друго, трета игра…“

Владимир Трендафилов, „Смъртният танц на фокусника“

Ана беше говорила със своя позната в телевизията, която трябваше да й помогне да се вмъкне пред гримьорната на „Комиците“. Когато отиде да причаква Ненчо след едно от представленията, видя, че не е единствената, която го очаква. Имаше и още трима-четирима мъже, които се оглеждаха един друг мълчаливо. Всеки от тях беше дошъл тук по работа. Може да бяха пиари от фирми, които да договарят реклами или кандидат-комици, които си търсеха работа. Всъщност една пиарска среща едва ли щеше да се случи тук, но Ана разсейваше притеснението си от предстоящата среща, като мислеше за хората, които чакаха отпред.

Тя реши да се възползва от състоянието си на бременна жена — нямаше време, нито желание за приличие пред останалите, тъй като това нямаше да й помогне да стигне по-бързо до Ненчо.

— Заповядайте — рече й един от бодигардовете, които пазеха гримьорните.

Вратата се отвори и пред Ана се разкри тясна стая с огледала на едната стена. В малкото пространство цареше хаос — нахвърляни перуки, дрехи и обувки. На масите пред огледалата бяха разпръснати гримове, чанти и всякакви боклуци. За миг Ана се стресна от безпорядъка. Беше очаквала спретната гримьорна, такива, каквито ги снимаха в американските филми. От тази дупка излизаха хора, които се появяваха на сцена, разсмиваха публиката, снимаха се.

— Кажете — изникна Ненчо пред нея. Беше си го представяла по-нисък, а той се оказа среден на ръст мъж, чието лице не беше по-различно от това, което представяха на телевизионния екран — нито по-сбръчкано, нито по-младолико. — Трябва да сте направили големи фокуси, за да ви пуснат тук… — засмя се той, стори й се с цел да я отпусне предвид положението й.

Ненчо веднага й се хареса. А и тя, бременната крадла, идеше тук, за да вземе от времето му — вероятно без да успее да го възмезди. В България нямаше училище за фокусници, или поне не официално известно на възрастните.

— Да. Откакто забременях, ми се струва, че всичко е фокус — Ана се прокле за жалкия си опит да остроумничи пред краля на остроумието.

— Може би. Издутите кореми понякога също — очите му се присвиха, притиснати от черна ирония.

— Имате дете, вероятно ще ме разберете. Идвам с голяма молба към вас — Ана прихвана корема си, пусна въздишка и вдигна вежди умолително, не защото толкова умоляваше, колкото за да демонстрира, че е напрегната. След това изсипа върху Ненчо разказа си за Дани така сърцераздирателно, както нито беше планувала, нито очакваше от себе си.

Ненчо я слушаше, а след като тя привърши, настана тишина.

— Вие сте жената, която ми изпрати имейл и аз ви отговорих.

— Така ли? — изуми се Ана. — Нищо не съм получила.

— Разбира се — случват се и такива фокуси. — Вижте, не правя такива неща. Едва намирам време за семейството си — Ненчо направи пауза. — Но звучите така, сякаш на това дете му трябва най-големият фокус.

— Или най-големият фокусник в България — поправи го с усмивка Ана.

— Къде работите?

— Не работя… но преди да напусна, бях в Комисията за финансов надзор.

— Значи можете да ми върнете жеста. Никакви данъци — смигна й Ненчо.

— Не мога. Комисията не се занимава с… — побърза да се застрахова Ана.

— Можете — прекъсна я Ненчо, подаде й ръка и се сбогува с нея. — И вече го правите. Все на някого трябва да предам каквото мога да правя. Подробностите ще уточните с личната ми асистентка. И още нещо… за да фокусничиш, се иска дисциплина — никакви закъснения, извинения и тем подобни… както и, разбира се, нещо, което малцина притежават — да не ти пука.

Ана се разсмя сърдечно — имаше чувството, че ще се разтече от благодарност заедно с корема си. Дължеше огромна услуга на приятелката си от телевизията и още по-голяма на този човек.

Прелетя от центъра до дома на крилете на столично такси. Къщи, дървета и пешеходци преминаваха край нея като в сън на Айнщайн. Времето обаче беше спряло — Ана едва днес и едва след срещата си с Ненчо осъзна, че обича Дани повече от всичко на света. И дори може би повече… от детето в корема си.