Диана Петрова
Ана (41)

41.

Нямаше много време преди официалното затваряне на пещерата. Илия се надяваше да успее да стигне до нея седмица преди да я затворят. Тръгна без подготовка, не знаеше как би могъл да се подготви за подобно нещо. Докато дойде времето за заминаването му, гледаше да върши колкото можеше повече неща, за да не мисли за причините на внезапното си решение. Не искаше да се саморазгадава, нито да си слага сам етикети. Беше решил да го направи и го правеше.

Летището Бенито Хуарес беше най-натовареното в страната и Латинска Америка. То се състоеше от две самолетни писти и два терминала, като всеки от тях разполагаше със собствен паркинг, хотелски стаи и вип зали. Около аерогарата беше претъпкано с магазини, закусвални, ресторанти и барове. Хора с куфари се блъскаха, разминаваха, крещяха и псуваха навсякъде. Във въздуха се носеше откровена смрад на човешка пот и изгорели газове.

Илия спря за момент и се огледа. Беше в истинска лудница, без да знае испански… Стомахът му се сви и му стана приятно — обичаше това усещане на бебешка безпомощност. В такива моменти времето, което иначе вървеше по права линия, закривяваше и се връщаше към началото си, за да образува окръжност. Всичко отново се повтаряше — повтаряше ли, повтаряше. Неслучайно древните траки, живели край Беглик Таш, бяха построили своя слънчев часовник — той не представляваше само римайндър, че дните на всяко човешко същество са преброени. Той тръбеше за хилядите невидени, нечути, непомирисани или непонятни светове, за които не притежавахме сетива да опознаем. Един такъв свят го очакваше сега — долу, в царството на Хадес.

При тази мисъл Илия настръхна. Нима беше възможно той да повтаря същия път на предците си преди повече от две хиляди години! Ако това беше така, а то беше, тогава човешката психика не се беше променила на йота през хилядолетията. И днес той, досущ като онова племе — без да разбира мита, в който живее; без дори да желае да го разбере, се оставяше на влечението си към него като единствена надежда за пълноценен живот. Беше избягвал да мисли за голямата болка в живота си толкова дълго, но днес на летището, в блъсканицата на разноцветните туристи, тя го връхлетя с цялата си древна сила. Той, Илия, достойният за толкова много неща, се беше провалил в най-естественото: да дари жена си с дете. Знаеше го, макар никога да не си беше правил изследвания. Ленивите му сперматозоиди, травмирани от кой знае какво, го превръщаха в инвалид — нежелан от никого, но също така неизхвърлен. Прекъсваше дългата верига от поколения — той, безплодният, унизеният, смазаният. Сега смяташе, че довършва работата на другите — изхвърляше се. Може би нямаше да излезе от пещерата. Може би в царството на Хадес щеше да заглуши ужасиите на нещастния си живот. Мислите му се удряха като камбани в главата му, пържеха го на бавен огън, прекършваха го, унищожаваха го.

— Здрасти! — чу възторжен вик от познат глас.

Обърна се — Спартак стоеше пред него. Беше се изтупал с евтин лъскав костюм като циганин на сватба, лицето му беше загоряло, а очите му блестяха с непознат блясък — не онзи на алкохола, а друг. Блясъкът в очите на дете, което бе получило любимата си играчка за Коледа.

— Хей, това си ти! — възкликна на свой ред Илия.

Разбърбориха се и неусетно стигнаха до хотела, където беше отседнал Спартак.

— М-м-можеш ли да си го позволиш?

— Разбира се, приятелю! Сега съм богат, известен…

— З-з-з-значи си успял да извъртиш ония мухльовци.

— Не само! Извъртях всички.

— К-к-какво искаш да кажеш?

— По-късно ще се обясняваме. Къде ще отседнеш… — огледа го недоверчиво Спартак, който сега по-скоро приличаше на мексикански сваляч от филмите, отколкото на човек от плът и кръв. — О! Не си мислил, нали?!

— Пещерата. В-в-в-всъщност… ти може да ми помогнеш да стигна по-бързо до нея… Виж как те срещнах — истинско провидение. Дори не бях мислел как щ-шште се добера до нея… А ти, приятелю, какво правиш тук? — присети се Илия едва когато вече бяха излезли и минаваха край магазините.

— Чакам Боян Калугеров.

— Журналиста?

— Да. Ще те вземем с нас. Отседнали сме в близко хотелче. А утре ще помислим как да те заведем в пещерата.

— Ти си з-з-златен, Спартак! — извика Илия.