Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Форматиране
- in82qh (2018)
Издание:
Автор: Диана Петрова
Заглавие: Ана
Издание: Първо
Издател: Изток-Запад
Град на издателя: София
Година на издаване: 2013
Тип: Роман
Националност: Българска
Излязла от печат: 19 септември 2013
Редактор: Христо Блажев
Коректор: Ива Колева
ISBN: 978-619-152-261-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6006
История
- — Добавяне
131.
Лятото беше в разгара си. Пред блок 258 в Надежда 2 всички бяха крайно развълнувани. Усещаше се несвойственото щастие на кварталните обитатели. Пияниците пред блока, или иначе казано надежденският псевдоелит, обсъждаха на висок глас нещо — така, сякаш крояха планове. Децата тичаха пред блока и зад него, подскачаха, обясняваха си едно на друго нещо. По цяла нощ бучаха машини, които наливаха бетон от северната страна на блока.
Съседката от третия етаж не спираше да пие от цяла седмица. Привечер, към седемнайсет часа, тя излизаше на терасата и започваше да крещи: „Язовир Спартак! Язовир Спартак!“.
Носеха се слухове, че незнаен благодетел бе закупил мястото зад блока и смятал да строи парк с малко езерце. Това беше нечувана вест за кварталните. Никой не беше строил каквото и да било в Надежда 2, от последно застроените ЕПК-та, освен една-две дребни кооперацийки. Хората не можеха да се начудят кой и с какъв акъл влагаше толкова пари в това бивше блато, от което нито щеше да спечели, нито щеше да използва. Успокояваше ги само убеждението, че нямаше начин да не се разбере кой бе виновникът за тази суматоха.
Фактът, че никой, дори и от псевдоелита, не знаеше кой беше в основата на цялата тази история, подклаждаше любопитството на всички и от това печелеше най-много местната бакалия. Бирите се лееха, така че зареждането беше почти двойно по-високо. Към мястото се стичаха съкварталци, които притежаваха излишъци от време поради безработие или безпътност, а често поради двете. Консумираше се все повече слънчоглед и бакалинът беше цанил едно циганче да премита по няколко пъти на ден шлюпките под пейките. Даваха се обещания, произнасяха се гръмки речи, а децата не спираха да се радват. Печеше се и завист, все още с незнаен адресат, но с пълната си сила да се изяви, когато такъв се посочеше. В същността си тази завист не носеше злобата, която много хора бяха склонни да й прилепят. И тя, като всичко в квартал Надежда, беше псевдо. Псевдовъздух, псевдопица, псевдозавист. Всъщност надежденци се радваха дълбоко в себе си, че някой ги беше надминал, че някой беше прекрачил от псевдоживота си, в това бяха сигурни, за да направи тъй, че да се случи чудо. Те дори, в крайна сметка, изпитваха удовлетворение, че територията на псевдото оставаше отново единствено за тях. Кой друг, освен тях, можеше да прави големи планове, да вярва в тях, макар да знаеше, че никога нямаше да си мръдне пръста, за да ги осъществи. Да си псевдо всъщност съвсем не беше лека работа. То може би беше по-важно, отколкото да се реализираш, в чисто надежденския смисъл на думата. Защото нямаше по-трудно от това да си останеш дете в света на възрастните — да бъдеш, без да си признат от никого — не беше ли това привилегия единствено на гения? А всеки обитател на блок 258 малко или много се смяташе за изключителен.
И все пак въпреки всичко не беше лесно за обитатели на псевдоелитния блок 258 да станат свидетели на собствения си погром, и то не къде да е, а точно зад блока си. Някой се справяше по-добре от тях — някой, който имаше идея, пари и смелост да я осъществи, а това ги причисляваше в редиците на неудачниците. Отнемаше им надеждата някога да се реализират, стоварваше им огледало, в което те се виждаха точно такива каквито бяха — псевдо-едикакво си: псевдохудожници, псевдописатели, псевдокметове на общини и т.н.
Обитателите на блока не можеха да останат безучастни и към случващото се с Ана. Тя беше влязла в устите на хората и те посвоему бяха започнали да я изолират. Вече не беше псевдомайка, нито пък мъжът й беше псевдо — просто защото вече беше умрял. Случваше се нещо с нея и тя завинаги напускаше псевдопространството. Заживяваше като истинска жена, в един малко или много по-истински свят, където болката бе по-малко и никой никого не обвиняваше за собствения си неуспех, за ужаса от срещата със собствената си душа.
Тя беше започнала да се среща с един господин, който никога не слизаше от мерцедеса си с черни стъкла. Отиваше на тези срещи сама, а понякога вземаше и Дани. Кой знае — може да беше замесен в убийството на Илия, да бе подкупил Мутия — тази версия щеше да ги забавлява известно време. Към това се прибави и фактът, че за малката Лили се грижеше една съседка, която разказваше наляво и надясно колко добре й заплащали.
Дани споделяше с Марина, единственото дете, с което се срещаше от време на време, че скоро щял да се премести да живее другаде — в една далечна страна, в друг континент, където по цял ден щял да прави фокуси и никога повече да не учи. Тя пък разнасяше разговорите им сред всички останали. Напук на предсказанията на обитателите от блока, Дани още отсега печелеше добре с фокусите си. Истинско Пипи дългото чорапче в момчешки вариант.
Изкуственото му око, невидимо на пръв поглед, но все пак не съвсем на втори, правеше Дани още по-атрактивен — като циркаджийски изрод, който печелеше и заради умилението на публиката. Всъщност от известно време Дани се чувстваше и изглеждаше много по-добре.
Мая, биологичната му майка, идваше да го вижда веднъж месечно, като винаги носеше пълна торба с лакомства. Тях Дани, колкото и да обичаше, оставяше недокоснати.
Ана не разговаряше с Мая. Поздравяваше я хладно и викаше Дани на вратата. Понякога й дожаляваше за нея — в очите й се четеше такова желание за взаимност, на което сега Дани отговаряше студено. С всяко посещение Мая изкупваше капка от своята детска вина и наливаше още чаша гузност в разранената си душа. Беше отслабнала, с големи сенки под очите. Страдаше.
Когато обектът зад блока беше готов и в продължение на два дни премахваха загражденията, всички обитатели на блок 258 бяха накацали по терасите и разговаряха оживено. Южните апартаменти с изглед към новопостроения парк приемаха своите гости, някои за първи път от двайсетина години.
Новият парк приличаше на резидентски. Контрастираше рязко със заобикалящите го нахвърляни боклуци и най-вероятно скоро щеше да бъде погълнат от надежденското бунище край себе си. Но дотогава в езерцето плуваха шарени рибки, беше наета денонощна охрана, а по градините растяха екзотични растения.
Мястото беше оградено от шарена ограда и влизането беше забранено за кучета. Оградата бяха оформили във вид на огромни букви: Д А Н И Е Л. Паркът „Даниел“ беше построен от един баща за самия него и сина му. След официалното представяне на новия обект литургията от местния поп, който дойде подпийнал на събитието, за да изпълни служебните си задължения, и кратката реч на общинския кмет, историята стана съвсем ясна. Спартак така и не се появи пред множеството и не беше нужно, защото слуховете утихнаха, заглъхнаха злите езици. Вече нямаше върху какво пияниците да вихрят въображението си, защото имаха истинска жива история пред себе си. Животът потече постарому, все едно паркът никога не го бе имало и никога нямаше да го има. Той беше мемориал на една осъществена след дълго чакане бащина любов. Гробен паметник на злото, потънало дълбоко под декоративното езерце, над което грееха единствено лъчите на спасението. Псевдогроб.
Кратко след събитието Дани, Ана, бебето и Спартак напуснаха България. Така и никой от блока не разбра къде отидоха, но самият факт, че го направиха, щеше да вдъхновява много настоящи и бъдещи обитатели на блока да прекрачат от псевдото в градините на по-щастливия живот.
Въпреки официалното наименование на парка, хората го запомниха като „язовир Спартак“ и десетки години по-късно, когато младите засадени дръвчета щяха да се превърнат в големи достолепия, а от езерото и пейките нямаше да е останало нищо, по тези места вече щяха да се гонят само кучетата. Но мястото все още щеше да бъде известно с наименованието, което му дадоха надежденци. Псевдогробът щеше да се превърне в истински гроб, гроб, който не навяваше забвение, а стоеше, за да пренася паметта към следващите — които и да бяха те.
Но преди да се случеше този ден и много други, когато слънцето залязваше, то хвърляше многопътните си отблясъци в езерото и рибите пощуряваха. Те тичаха, прескачаха се и правеха виртуозни скокове. Лъчите бавно гаснеха под повърхността и многоцветните им одежди посивяваха, за да приспят слънцепътя. Сивотата не натъжаваше. Тя носеше полъха на ясната, синя, прохладна нощ, в която комините на Топлофикация щяха да продължат да бълват оранжеви отрови.