Диана Петрова
Ана (15)

15.

Сесията започна с кратко представяне на концепцията за холотропното дишане изобщо. Ана слушаше внимателно, за да види дали би могла да разчете път или схема, по която да върви, за да постигне целта си. Хареса й, че нямаше подобно нещо. Както и да го увъртаха, нито водачът на групата, нито психотерапевтът, който бяха осигурили, можеха да направят нещо, ако нещата излезеха извън контрол. Разясниха на групата, че в момента, в който някой се почувстваше зле, веднага можеше да прекрати дишането и за няколко секунди отново щеше да се пренесе в реалността. Но Ана беше сигурна, че никой не можеше да го гарантира.

Подписа декларация, че не страда от куп изброени болести, нареди се в кръг и се представи, без да споменава за проблема си. След това групата се раздели по двойки. Ана стоеше и чакаше да бъде избрана. Истинската сесия още не беше започнала, а тя вече се гледаше с други очи. Избра я дребна жена със същия пръстен като нейния. Щом го съзря, Ана моментално реши, че я очаква нещо изключително. Опровергаваше подозренията си едно по едно, методично, като дете, което къса лист хартия на малки парченца, и на по-малки и малки. Накрая остави няколко, които не успя да унищожи.

Всички дишащи се покриваха с одеяло, за да не измръзнат. Те затваряха очи и дишаха дълбоко. Учестеното дишане трябваше да продължи, докато те самите преценят. Ако се почувстваха зле, трябваше да уведомят своя ситър. На Ана й се стори, че няма да има никакъв проблем с тази роля — дори й се радваше. Не, тя не планираше да се подготвя за собствената си сесия чрез съпреживяването. Тя бягаше, връщаше се отново зад стените на собствения си ад, където й беше познато горещо. Дамата, която Ана обгрижваше, навлезе леко в състоянието, към което се стремяха. И докато другите ставаха, танцуваха или просто се клатеха, тя почти не помръдваше. Малката й потна длан държеше тази на Ана здраво като златна гривна, която не можеше да свали. Тази жена имаше нужда от нейните грижи, от нейното разбиране. Ана потъна в нейната сесия и плака заедно с нея. През цялото време й се искаше да защити това малко същество, което някой така безпощадно блъскаше в стената. На водача очевидно му се стори, че при нейната партньорка нещата вървят бавно, затова я хвана за другата ръка и й даде тихо напътствия да усили дишането. Скоро жената така се разчувства, че накрая изкрещя. През това време Ана се зае да потисне погнусата от собствените си противоречиви чувства — искаше й се да избяга, като преди изпит, а същевременно да опита — все пак беше чакала почти цял ден за този момент. Знаеше, че няма да позволи на страха си да я спре, но имаше и още нещо. Колкото искаше да се погрижи за тази непозната дама, толкова й се искаше и да я смаже. Жената страдаше, а на Ана й се искаше тя да страда много повече, да достигне до болката си и да не оздравее. Ана чувстваше завист. Всъщност знаеше, винаги беше знаела, че щеше да оздравява. Каквато и болка да си самопричинеше, след това щеше да превърже раните си. Ана се възхищаваше на хората, които прерязваха вените си и издържаха на изкушението да не ги превържат. Ако тази жена не оздравееше, то щеше да бъде, защото не се бе превързала с бинтовете си сама. „Колко лесно може да се измъкне“ — си повтаряше Ана. „Правят го всички с извинението, че нямат избор.“ Не че Ана се чувстваше като човек с много възможности — просто не можеше да си позволи да се измъкне лесно. Знаеше, че винаги щеше да се спаси, и не можеше да забрави това. Точно от този свой ад бягаше тя — все правеше нещата така, че те неизменно продължаваха. Ако не виждаше в лицето на един човек съпруг, тя го търсеше в друг; ако не можеше да роди, тя осиновяваше дете; ако не можеше да разтовари енергията си другояче, тя мастурбираше. Имаше безкрайна поредица от пътища, по които можеше да поеме, всичките с безкрайно много разклонения. Без да знае, в този момент тя се почувства досущ като осиновеното си дете. Точно като Дани тя беше застанала върху слънчевия многопът и не знаеше по кой лъч да поеме. Но прошката имаше мирис и Ана вече го усещаше.

Когато дойде нейният ред, тя побърза да отиде до тоалетната, изми лицето си и се върна в залата. Нейната партньорка сега трябваше да й стане ситър. Да държи ръката й и да й помага в процеса на потапянето. Ана се страхуваше. С какво можеше да й помогне някой, който само държеше силно ръката й?

Учести дишането си, поемаше дълбоко въздух, все по-дълбоко и по-дълбоко. Слушаше музиката и се опитваше да се приближи до мистичните преживявания, които очакваше да я споходят. Диша така около половин час, докато пръстите на ръцете й и челюстта й изтръпнаха.

Изведнъж повдигна леко пръстите си — не можеше да усеща допир, не можеше и да ги контролира. Тя бяха във въздуха и колкото и да се опитваше да ги приземи обратно към тялото си, отказваха. Отвори очи и ги видя — стояха си кротко върху корема й. В миг й причерня. Ана се хвърли в това усещане като парашутист, учести дишането си, в този миг и музиката се усили. Внезапно й хареса да не може да контролира тялото си. Помисли си, че при нормални обстоятелства би се срамувала от това, но не и сега. Срамът се бе изпарил заедно със страха. Тя навлизаше все по-дълбоко и по-дълбоко в себе си и за първи път й беше все едно дали щеше да се върне…

Беше пълна тъмнина. Погледна нагоре и видя слънцето да се процежда измежду скалите. Значи се намираше между два големи камъка. Това й изглеждаше много познато, но къде другаде го беше виждала… Точно така — царството на Хадес в Беглик Таш! Опита се да мине през процепа, бързаше, защото очакваше, че камъните ще я притиснат. Те наистина се раздвижиха. Обзе я паника… една крачка, две… успокои дишането си, хвърли лентата, с която беше завързала очите си. Разплака се. Ана почти не чуваше ситърката си, която я успокояваше. Тежеше й всичко, беше уморена до смърт. Смотолеви нещо, взе чантата си и си тръгна.