Диана Петрова
Ана (14)

14.

Ана беше избрала да работи нещо, от което не се вълнуваше. Изборът й не беше продиктуван от необходимост. Бяха успели да закупят апартамента, в който живееха, на безценица по време на едни от многото големи промени, когато цените на имотите още не се бяха покачили, и не се налагаше да работят за наем. Скромната заплата на Илия успяваше да покрива ежедневните им разходи, а парите от нейната, плюс тези от детския й влог, заминаха изцяло за ин витро процедурите. Но Ана имаше нужда да се вижда с хора, да се занимава с нещо, което другите смятаха за необходимо, единствено за да не загуби почва под краката си. Работата я свързваше като с невидима нишка за реалността, или по-скоро с онзи свят, който единствено изглеждаше приемлив. В него тя можеше да занимава ума си с достатъчно глупости и така да се укрива от собствения си ад. Оказваше се, че лицето й за пред света не бе маловажно за нея. Като че ли ако останалите не подозираха за малките й лудости, имаше шанс тези нейни преживявания да останат плод само на въображението й. До това свое външно лице тя прибягваше винаги когато се чувстваше изгубена. Ако можеше да се опре на познанията си по европейски проекти или на административните си умения, то знаеше, че нямаше да се саморазпадне напълно. А това беше за нея по-добре от нищо.

Позицията й в Комисията за финансов надзор беше административна — тя уреждаше командировките на експертите и се занимаваше с координацията по европейски проекти. Противна на същността й, тази работа й отнемаше точно толкова, колкото й даваше. В нея тя не трябваше, а и не можеше да се задълбае в едно-единствено нещо, да го изучи докрай, да се „накисне“. Налагаше се да си играе на кукловод на пътуващ театър. В работа от този вид тя не се справяше добре, забравяше или не изпълняваше коректно задълженията си. Но лутанията й из офис пространствата представляваха за нея ежедневно спасение от собствените й мисли. Ана се чудеше дали другите изпитват подобни чувства — изглеждаха така, все едно приемаха много сериозно работата си. Може би техните външни лица бяха дори по-сполучливи от нейното, или просто не им се налагаше да носят подобно бреме. „Да си сляп за вътрешния си свят понякога е истинска благословия“, си мислеше понякога тя.

Първите години Ана възприемаше работата си в Комисията именно като другата страна на везните — като необходимост да уравновесява вътрешния си свят. Така беше, докато не осъзна, че другият край на везните не може да извършва само тази функция. Той си имаше своите нужди, самооживяваше и си присвояваше нови функции. „Какво искаш?“, упрекваше се сама. „Подобно нещо можеш да направиш само с наркотици.“ Не че не й беше минавало през ума, но смяташе, че ако се надруса, не само няма да отвори шестото си сетиво, ами и ще затвори останалите пет. Разбира се, тя не мислеше по този начин, защото беше глупава. Просто никога не беше опитвала.

Некласическата психотерапия й се струваше едно от средствата, с които да го постигне. Беше чувала за огледалната терапия, при която се гледаше в огледало в продължение на часове, докато не се разплачеше и разсмееше след това. Ана, която упорито отказваше да идат на психолог, започна именно с нея, след това продължи със смехотерапия, при която се смееше в група, йога, пясъчна терапия, при която я покриваха с пясък, за да се затопли всяка частица от тялото й равномерно. Бойните изкуства също й послужиха единствено за това. Тя избираше тези методи, защото онова, от което се страхуваше при класическата психотерапия, беше обратната връзка от друго човешко същество. Тя запушваше ушите си, затваряше очите си, защото единственият глас, който можеше и искаше да чува, беше нейният вътрешен. Понякога считаше това свое влечение за опасно, но не намираше изход, защото бърникането на чужди хора във вътрешния й свят я изпълваше с ужас повече от всичко.

Когато видя, че никой от методите не помага, се записа на фитнес, започна да кара колело и да излиза в планината всеки уикенд. Но колкото повече бяха заниманията й, толкова повече се измъчваше. Стигна дотам, че не си оставяше свободна минута от страх да не започне отново да мисли за нероденото си дете.

Тогава един ден Ана обядва с колежка в мола. Нямаше свободни места и седнаха на неразчистена маса. По нея се търкаляха пластмасови чинийки и една листовка. Ана започна да се храни разсеяно, защото мислеше за някои проблеми в работата си. Загледа се в листовката и механично я разгърна. Там тя прочете за семинара по холотропно дишане и скришом от колежката си прибра листовката. По-късно вкъщи я препрочете няколко пъти. В нея се предлагаше човек да отвори сетивата си за Магичното и да последва копнежите на сърцето си.

Можеше ли да си покопнее или порее, без риск от това някой да я анализира? Може би така щеше най-сетне да избяга от натрапчивите си мисли за безплодието. Да се види отдалеч. Реши, че няма да пропусне тази възможност и ще посети една от сесиите идната събота.