Сара Оклър
Къщата на тайните (6)

Шеста глава

— Малкият Рики? — прегръщам го здраво. Смехът му е единственото доказателство, от което имам нужда.

— Вече Патрик, но да, аз съм — той се дръпва встрани, за да ме огледа още веднъж. Ръката му се плъзва от рамото и обгръща талията ми. — Баща ми каза, че ще пристигнете днес. Хей, наистина съжалявам за…

— Родителите ти още ли живеят тук? — питам, без да свалям очи от него. Вече не носи брекети и е поне петнадесет сантиметра по-висок от мен. Луничките от детството са изчезнали, кожата му е гладка, загоряла от слънцето, но иначе той си е все същият Рики Рийз. Патрик Рийз, искам да кажа.

— Само баща ми — отговаря той. — Разделиха се преди няколко години, но той взе къщата. Мама е в Ню Йорк. Занимава се с нейните бродуейски проекти. Или поне опитва.

— А ти? — питам. — Тук ли живееш?

Той пъха ръка между пейките и обръща длан към слънцето.

— Всъщност по време на учебната година живея с нея в Бруклин, но през лятото идвам във Върмонт да помагам на баща ми.

— Той с ремонтите ли се занимава пак? — спомням си инструментите, тезгяхите и купчините стърготини в гаража и това, че не ни разрешаваха да играем там.

— Да, само че фирмата вече не се казва „Майстор Джак“, а „Рийз и син“. Когато навърших осемнадесет преди няколко месеца, той ме направи съдружник. Тоест — попълни и изпрати по пощата сума ти документи, поръча нови надписи за камиона и ме натовари с още работа. — Патрик се усмихва и наглася наново шапката си.

— Не мога да повярвам… Не мога да повярвам, че си тук. Имам предвид на това място. Точно си мислех за времето, когато идвахме тук след състезанията да търсим плячка.

— И аз си мислех същото — с върха на маратонката си той рови в праха, все така усмихнат.

— Не съм те виждала от осем години.

Малкият Рики, вече Патрик, кимва и притиска „Спасителят в ръжта“ към гърдите си.

— Дилайла Ханафорд, направо разби сърцето ми, когато едно лято просто не се появи.

— Тогава бях осемгодишна — отвръщам и тръгвам след него към доковете. — Нямах право на глас.

— Знам. Затова реших да ти простя. Пък и все още си донякъде привлекателна.

— Донякъде?

Патрик се засмива, прегръща ме и ме привлича към себе си, като онези старомодни магнити, които лепим върху хладилниците.

— Сериозно, Дилайла. Съжалявам за Нана. Бях вкъщи, когато баща ми… Извика ме и ми каза какво се е случило.

— Как е разбрал, че тя… си е отишла? — докато говорим, не вдигам очи от земята. Единият крак внимателно стъпва пред другия върху широката дървена пътека, която опасва езерото от тази страна.

— Помагахме й с ремонта на зимната градина отзад. Когато вчера не отворила вратата, той влязъл да провери какво става и я намерил.

Сещам се за старата зимна градина, за огромните прозорци, които гледат към езерото, за светлината, която нахлува през тях, за да я погълне след това дървената ламперия по стените. Мисля си за главата на семейството, за последните й стъпки и последния й дъх и отново се чувствам така, сякаш наблюдавам криминално предаване, а жилавите, но емоционално раними полицаи ми преразказват детайлите от местопрестъплението.

— Откараха я с линейка в Мейпъл Вели, за да може лекарят да потвърди причината за смъртта — обяснява Патрик. — Каза, че сърцето й не издържало. Попита дали знаем как може да се свърже с близките й, затова баща ми му даде телефонния номер на майка ти. Оказа се обаче, че тя го е сменила. След това потърсиха Рейчъл. Знаеш останалото.

— Не ми е мъчно, наистина — признанието се изплъзва от устните ми, но Патрик не отклонява поглед, когато се опитвам да обясня. — Искам да кажа, че съжалявам за случилото се, но то не ме разтърси. Има толкова… Не съм се връщала тук от погребението на дядо. Спомените ми не са много ясни, нали разбираш?

Той кима.

— Тогава те видях за последен път. Носеше светлосиня рокля и изглеждаше тъй… — Патрик вдига очи към езерото, докато търси подходящата дума. — Безутешна — довършва след малко. — Помоли ме да намеря четирилистни детелини за гроба му.

Четирилистни детелини. Не си спомням цвета на роклята, но детелините — естествено. Сякаш само преди седмица ровех тревата, а дядо ме следеше от инвалидната количка. Виж, дядо! Шестлистна детелина! Направих я като скъсах на две листенцата на обикновена трилистна детелина. Вече бях намерила толкова четирилистни детелини, че се страхувах да не изчерпя целия късмет в Ред Фолс. Дядо ме целуна по челото и каза, че съм щастливата му заешка лапичка. Така беше всяко лято в къщата край езерото — аз, дядо, малкият Рики. Четирилистните детелини. Вярвах, че така ще бъде винаги.

Облягам се на парапета, надвесена над водата. Гледам слънчевите отблясъци по повърхността на езерото. Зад нас приближава семейство. Бащата носи на раменете си най-малкото от трите деца, а то сочи лодките в далечината и повтаря:

— Лодката! Лодката!

— Май има повече туристи отпреди — отбелязвам.

— Така е. Направо гъмжи от тях. Двамата с баща ми работихме при строежа на онези къщи там — Патрик посочва към редицата сиво-бели вили на отсрещния бряг на езерото, където по-рано имаше малка горичка. — Спряха състезанията, защото двигателите пречели на туристите рибари и на платноходките. Казаха, че заради тях не можело да се изпита „усещане за автентичност“.

— Чия представа за автентичност? — разсмивам се аз.

— Точно. Все пак, не е толкова страшно. От друга страна, щом спряха състезанията, започнаха да излизат костенурките — той посочва към брега, където две животинки се приличат на слънце върху голям камък с изпънати шии. Трета, по-малка костенурка, драска по стръмната стена, но непрекъснато се хлъзга обратно във водата. Веднага щом цопва, главата й се подава на повърхността, за да подхване нов опит.

— Видях доста нови неща на главната улица — обаждам се, когато костенурката най-сетне преодолява камъка. — Магазин за туристическа екипировка. Салон за маникюр. Кафене.

— „При Луна“ — усмихва се той. — Кафенето. През лятото ме канят за участия.

— Участия? От рода на „да бъдеш или да не бъдеш“?

— Хм, не — той блъсва леко рамото ми, а широката му усмивка разкрива трапчинките. О, да. Помня ги.

— Пея и свиря на китара. Акустична.

— Сериозно? Пееш?

Той кима и сваля шапка, за да приглади театрално с ръка щръкналата си във всички посоки коса.

— Следващата седмица ще имаш възможност да се убедиш и сама. Обикновено събираме доста публика. Редувам мои неща и кавъри. Хората обичат да пеят с мен, нали разбираш?

— Патрик, това е чудесно!

— О, само почакай да кажа на Емили за теб.

— На Емили? — странно чувство стяга гърдите ми. — Това гаджето ти ли е?

— Не, нищо подобно. Просто добра приятелка. Работи в кафето. Всъщност Луна й е леля. Винаги идва на концертите — или е на работа, или просто да послуша. Ще я видиш. Ще ти хареса.

— Звучи добре.

— Следващото ми участие е другата седмица, във вторник — казва той. — Мислиш ли, че ще можеш да дойдеш?

— Определено — пропускам факта, че в момента съм наказана да не излизам. Пропускам и крайно неуместната мисъл за моето не-гадже.

Разходката се проточва почти два часа, за да заличим пропуснатите години. Когато се връщаме при дървените трибуни, Патрик купува пуканки от автомата край пътеката и двамата се редуваме да ги хвърляме във водата, за да гледаме как чайките се гмуркат за тях.

— Още не мога да повярвам, че си тук — казва той, когато пуканките свършват. Този път очите му се задържат по-дълго върху моите. Струва ми се, че потъвам в езера от златист мед — цветът, в който ги обагря залязващото слънце.

Когато той се усмихва отново и стисва рамото ми, усещам странна тръпка в гърдите си. Не мога да я спра, тя ме изважда от равновесие. Затова се дърпам леко назад и връзвам косата си на конска опашка. Ужасявам се при мисълта колко ли е раздърпана, но въпреки това съм благодарна, че ми дава възможност да се осъзная.

— Трябва да се прибирам, Ри… Искам да кажа, Патрик.

— Разбирам — отвръща той. — Надявам се да те видя скоро пак. Баща ми се отби в къщата по-рано. Доколкото разбрах, майка ти иска да обсъдим ремонта на зимната градина и други планове за къщата на вечеря утре.

— Вечеря? Сигурен ли си, че искаш да дойдеш? — питам. — Една къща. Три жени. Мъртвец. Мога да гарантирам също непровокирани от нищо разправии и спонтанно избухващи ридания.

— Е, сега, когато представи нещата по този начин… — пръстите му докосват голото ми рамо тъй леко, че косъмчетата по кожата ми се надигат, за да ги стигнат. — Доскоро тогава — широката му усмивка проблясва отново и той се упътва към мястото си на дървените трибуни, стиснал в ръка „Спасителят в ръжта“. Докато се изкачвам по поляната към къщата на баба, ръката ми се връща върху рамото, където още усещам допира на пръстите му — топъл, нежен и близък, като спомените ми за малкия Рики, който тича около езерото и измисля различни състезания — кой ще намери най-голямата рибена кост или кой ще прескочи по-висок камък.

Все още си донякъде привлекателна.

Буцата в гърдите ми постепенно се стопява, поемам си дълбоко дъх, броя до десет и я погребвам някъде дълбоко в себе си.