Сара Оклър
Къщата на тайните (29)

Двадесет и девета глава

От спречкването са минали четири дни. След драматичното ми телефонно обаждане Ем идва тук всяка вечер, изслушва цялата сага, прегръща ме, когато плача, носи ми шоколадово-лешниково лате от кафенето на Луна. Не казва дали е говорила с Патрик за мен, а и аз не я питам.

Не съм го виждала след онази зловеща нощ. От Джак знам само, че е поискал няколко дни отпуск. Опитвам се да го прогоня от мисълта си, докато помагам на Рейчъл да изнесе навън кашоните с нещата, останали за финалната разпродажба, и да подреди върху масите последните порцеланови статуетки. Чашите, посветени на всеки един от петдесетте щата. Ски обувките. Шивашките принадлежности. Денят се влачи едва-едва, а очите ми постоянно се връщат към синьо-бялата къща във викториански стил, надявайки се да го видят как излиза и тръгва насам, покрай енциклопедиите, които старците не купуват, покрай солниците с формата на кегли за боулинг, оценени на един долар, право към мен.

— Скъпа, защо просто не поговориш с него? — обажда се Рейчъл. Вероятно е прочела всичко в картите върху сребристочерната покривка.

— Ние не си говорим — отвръщам.

Тя се намръщва, но не разпитва за повече подробности.

— Може би трябва да отидеш у тях. Сигурна съм, че щом те види, ще си даде сметка, че…

— Добре съм, Рейч.

— Дори не си докоснала шоколадовата торта, която направих. И си облякла ризата си наопаки. Да не говорим в какво състояние е косата ти — Рейчъл описва с ръка кръг над главата си, докато аз оглеждам етикета на ризата под брадичката ми.

— Просто съм уморена, това е.

— Чуй ме, Дилайла. Двете с майка ти погребваме баба ти след по-малко от две седмици. Осем години мълчахме, а сега вече е твърде късно. Животът е кратък. Невинаги получаваш втори шанс да оправиш нещата. Така че, не ми пробутвай този номер, че си уморена. Среши си косата. Оправи си ризата. Закарай си задника в онази къща и кажи на Патрик какво чувстваш.

— Да не си изтеглила пак картата на Любовниците? — питам я. — Казвам ти, просто съм…

— Достатъчно! — тя посочва с пръст къщата на Патрик. — Това няма нищо общо с картите таро. А сега върви.

Изтръпвам при мисълта да се изправя пред Патрик след всичките празни дни, но Рейчъл е права. Дори не знам дали той иска да говори с мен. Но онази нощ, когато излязохме от колата на плажа, имаше нещо специално, което успя да заглуши бурята. Нещо в очите му. Нещо, което той каза.

„Не разбираш ли? Влюбен съм в теб!“

Вратата на къщата е отворена. Летният бриз носи аромата на орлови нокти. Чувам топлия му глас, когато хващам дръжката, бутвам вратата и влизам.

— Ем — долита гласът му откъм дневната. Той не ме вижда. Не знае, че го гледам. — Прекрасна си. Не знам какво щях да правя без теб.

— И аз — отвръща Ем и се повдига на пръсти. Прегръща го и се притиска към него, а аз усещам, че не мога да си поема дъх. Той се усмихва и тогава тя го казва. Онова кратко изречение, което трябваше да е моя реплика. — Обичам те, Патрик.

Несъзнателно правя крачка назад. Патрик най-сетне ме забелязва и пуска Емили. Очите му, пълни с болка, обезумели, срещат моите. И двамата сме като ударени от ток, но никой не е в състояние да пусне оголената жица, нито да избута другия от опасното място.

— Дилайла, почакай! — той протяга ръка към мен.

— Не мога… — отстъпвам назад, препъвайки се. — Реших, че… аз…

— О, Дилайла. Не е това, което си мислиш — възкликва Емили и размахва ръка, сякаш се опитва да изтрие прегръдката им от ума ми. — Изоообщо не е това, което си мислиш.

Поглеждам към Патрик.

— Е, поне разбрах защо отказа работата у съседите — заради нещо по-добро.

— Казах ти — започва Емили, но Патрик я спира, хваща ръката й и я стиска успокоително.

— Недей. Няма нужда да й обясняваш каквото и да било.

— Но това е лудост — отвръща тя. — Аз дори не…

— Няма значение — прекъсва я отново той.

Тримата стоим до вратата. Аз гледам втренчено Патрик, стараейки се да не припадна. Двамата се споглеждат, после се обръщат към мен.

Най-сетне Емили успява да издърпа ръката си и Патрик нарушава мълчанието, за да ме попита:

— Трябва ли ти нещо, Дилайла? Или просто се стараеш да направиш всички в Ред Фолс нещастни като теб?

Стомахът ми се свива, но се преструвам, че не го чувам.

— Съжалявам, че те срещнах отново. Харесвах те повече, когато бяхме малки!

— Най-после! — възкликва той. — Нещо, за което да сме на едно мнение!

— О, и знаеш ли какво?

— Още ли си тук, Дилайла?

— Престанете! — извиква Емили. — И двамата! Веднага престанете!

— ДОБРЕ! — изкрещяваме едновременно, на нея, един на друг, на чайките, които се носят безгрижно над синята бездна на езерото.

Емили се втурва покрай мен, надолу по стълбите, към Мейпъл теръс. Изпод маратонките й хвърчат камъчета, които се блъскат в стените. Препъвайки се излизам след нея, а Патрик затръшва вратата зад гърба ми. Хуквам към къщата на Нана, все по-бързо и по-бързо, сякаш се опитвам да надбягам скоростта, с която препуска сърцето ми. Разстоянието не е голямо, но аз го преодолявам два пъти по-бързо от обикновено, три пъти, четири пъти по-бързо, препускам като луда към Рейчъл и нейната армия от дрънкулки по десет цента, блъскам се в масата и разпилявам цялата секция с пластмасови плодове и фигурки на жаби със зимни кънки. Сещам се за нещо, което Мегън ми каза преди време. Думите й, подобно на врящ катран, запълват черната дупка в гърдите ми.

Всички мечтаем за онова, което е могло да се случи.