Сара Оклър
Къщата на тайните (19)

Деветнадесета глава

Патрик ме изпраща до тъмната къща. След като се уверявам, че Рейчъл е навън, а мама спи в стаята си, двамата се промъкваме в спалнята ми на горния етаж. Заключвам вратата и на пръсти отиваме до леглото. Опитваме се да продължим оттам, където спряхме под плачещата върба, но тук всичко е по-различно — Холдън Кофийлд ни наблюдава, от масата ни следят шивашките принадлежности на Нана, а над всичко това, като невидима сила тегне тайната на френетичния дневник на Стефани. Затова вместо да целувам Патрик, завеждам го в дрешника и шепнешком му разказвам за откритието си. Накрая посочвам дупката в пода.

— Хей, там има още нещо — възкликва той, когато дръпвам шнура на лампата и меката, бяла светлина облива помещението.

— Какво искаш да кажеш?

— Там, по-навътре. Прилича на плик за писмо или нещо подобно — той пъха ръка в дупката и измъква пожълтял от времето пощенски плик с оръфани ъгли. — Снимки.

Сядаме един до друг на пода и изсипваме съдържанието на плика — семейни фотографии, които баба ми вероятно е прибирала, когато някой от рода умирал. Или както в нашия случай — си тръгвал.

Усещайки силата и топлината на Патрик до мен, разглеждам набързо всяка една. Мама и Рейчъл като момичета, с тях има още едно — мое копие като по-малка — Стефани. Поглеждам в очите й. Пожелавам си да е тук при нас, да разглеждаме снимките заедно, да ми разказва къде са направени и каква история се крие зад всяка от тях, за да науча най-после отговорите на всичките си въпроси.

Има училищни фотографии, серия от кадри на Стефани и Мегън като тийнейджърки, заснети в кабина за моментални снимки. Виждам снимки на мама, заспала на дивана, сред купчина книги и тетрадки, на Рейчъл, която тегли Стефани в малко червено камионче, на дядо ми в деня на сватбата, преди да отрежат крака му и да го приковат към инвалидната количка. На пода лежи повече история на рода Ханафорд, отколкото съм чувала през целия си живот и въпреки това голяма част липсва. Няма снимки на Стефани в последните й години, преди края. Нито на мама и Рейчъл от колежа или поне от ваканциите, когато са се прибирали у дома. Никаква следа от Кейси, освен няколко снимки на Стефани, от които някой е откъснат. Премахнат. Изтрит. Още въпроси.

Знам, че обещах на мама да се концентрирам върху себе си и да спра да задавам въпроси, за които няма отговори, да престана да се ровя в миналото. Обаче сега, когато седя върху твърдия под на бившата стая на Стефани и разглеждам единствените оцелели парчета от историята на нашето семейство, разбирам, че не мога да спазя обещанието си. А мама не може да го иска от мен.

Вадя дневника от чекмеджето и макар да не го изпускам от ръце, разказвам на Патрик за Кейси Конрой и за нещата, които съм прочела. Споделям съмненията си, че покойната ми леля вероятно е страдала от някаква форма на депресия, подобно на баба ми. Когато го казвам на глас, макар и шепнешком, звучи като предателство. Гърлото ми се стяга и думите излизат с мъка. Едва сега осъзнавам, че съм развила покровителствено отношение към двамата герои в дневника, които никога не съм познавала. Хора, които — също като баща ми — щяха да са сред най-близките ми, ако бяха живели по-дълго.

— Хей, Дел, не гледай така — Патрик погалва с ръка бузата ми.

— Как?

— Така, сякаш се срамуваш, че си го прочела.

Прокарвам ръка върху протритата кожа, върху гравираната на корицата роза, която ми напомня за златните цветя върху урната на баба.

— Но аз се чувствам точно така.

— Да, обаче нея я няма. А дневникът е лежал скрит тук долу повече от седемнадесет години. Сигурно има причина да не го открие друг преди теб. Вероятно е трябвало да го намериш точно ти.

— Отначало и аз си помислих същото.

— На твое място и аз щях да го прочета. Ти просто търсиш връзка със семейството си.

Чувам как леля Рейчъл се прибира, пресича верандата, влиза през кухненската врата. Докато се изкачва по стълбите, двамата с Патрик стоим абсолютно неподвижни. Стъпките й спират за миг пред вратата на стаята ми и аз започвам да дишам тежко, сякаш съм дълбоко заспала. Бледата светлина от дрешника не е по-силна от нощна лампа, не е по-ярка от луната, която наднича през прозореца. След малко стъпките на Рейчъл отминават към Лилавата стая, където тя затваря плътно вратата след себе си.

Снишавам гласа си от шепот до едва доловим дъх и се притискам по-близо до Патрик.

— Просто ми се иска да знаех повече за живота й — продължавам. — За Кейси. За това какво се е случило с него след смъртта й. Къде е отишъл.

— Близките ти не говорят за това, така ли?

— Не. Предполагам, че им е много тежко. Дотук в дневника не съм видяла да пише черно на бяло за депресия, за лекарства или друго подобно нещо. Но понякога думите й са твърде налудничави, друг път — равнодушни и лишени от емоция, сякаш този ден не е искала да става от леглото. На всичкото отгоре изобщо не е можела да спи. И била влюбена до уши в това момче — Кейси. Майка ми и Рейчъл я разпитвали за него, за връзката им и дали е сигурна, че той е правилният човек за нея, докато накрая не я вбесили. Веднъж Стефани не говорила на Рейчъл цели две седмици, защото я попитала не е ли мислила да се среща и с други момчета.

— Смяташ ли да кажеш на майка си за дневника?

— Не знам. Понякога си мисля, че изобщо не я интересува. А и няма време за това, нали знаеш? И без това никак не е доволна, че сме тук. Според нея, колкото по-бързо подготвим нещата и продадем къщата, толкова по-добре.

— Може би не й е приятно да е тук, защото не знае за тези неща — отвръща Патрик и разгръща като ветрило нова серия снимки, този път черно-бели.

— Мислих си за това. Обаче й обещах, че ще се занимавам единствено със задачите по къщата и ще спра да разпитвам за миналото, за което тя не иска да говори. Донякъде я мразя за това и смятам поведението й за налудничаво и егоистично.

— Но в същото време?

— В същото време, когато гледам тези снимки и чета дневника, дори не мога да си представя какъв ужас е била смъртта на Стефани. Какво изпитание за семейството. И тогава се чувствам като най-големия егоист, който иска да ги накара да преживеят всичко отново, само и само да намери отговорите, които може би дори не съществуват.

Патрик ми подава една снимка.

— Честно казано, Дел, смятам, че трябва да опиташ. Дори да не кажеш за дневника, поне покажи на майка си снимките.

Вземам снимката от ръката му и я разглеждам. На нея сме двете с мама. Тя е грейнала в усмивка, а аз седя в скута й и надувам сапунени балони срещу лятното небе. Косата ми е сплетена на плитки и вероятно е топла от слънцето и от допира на ръцете й. Сякаш и сега го усещам върху крехките си рамене. Спомням си тази снимка. Помня добре кога Папа ни снима, защото трябваше да повторим няколко пъти. Аз се обръщах непрекъснато, за да покажа на мама балончетата. За да привлече вниманието ми, дядо правеше различни животински звуци — мучеше като крава, квакаше като жаба, грухтеше като прасе. Накрая спечели с прасето, а когато спрях да се смея, погледнах право към него и направих най-големия сапунен мехур, виждан някога в Ред Фолс.

Поглеждам снимката в ръката ми — усмихнатата жена с чуплива шоколадовокафява коса и малкото момиченце с плитките и се питам как е възможно сега двете да сме тъй отчуждени — като два кораба, които плават в различни посоки, под черните пиратски флагове, плющящи под напора на неспиращата буря.

— Това е безумие — прошепвам, а думите драскат гърлото ми като парчета строшено стъкло. — Как са могли да не говорят за нея? Баща ти казвал ли ти е нещо?

— Не, Дел. Никога не сме говорили за Стефани. Аз съм бил на една година, когато тя починала. А ти изобщо не си била родена.

— Знам, че се държа параноично… Просто имам чувството, че смъртта на Стефани, Кейси Конрой и случилото се след погребението на Стеф имат нещо общо със скандала преди осем години.

Патрик стиска леко рамото ми.

— Възможно е. Не знам. Семейството ти преживя много, така че има милиони възможни причини за скарването. А преди осем години Стефани дори не беше жива.

— Но защо не искат да говорят за нея дори сега? — настоявам аз. — Не си спомням някога да съм виждала нейни снимки в къщата. Защо са скрити тук, в дрешника? Дори снимките на Мег… Чакай.

— Какво има?

— Мегън. Тя е била най-добрата приятелка на Стеф.

— Права си, заслужава си да опиташ — казва той и ме целува още веднъж, преди да се промъкне на пръсти надолу по стълбите и вън от дома.

Оставам будна още два часа, докато довърша дневника. Следващите бележки са от по-късните тийнейджърски години на Стефани и стават все по-редки. Понякога тя пропуска седмици, дори месеци. Друг път пише три или четири пъти в един ден, френетично и объркано.

Вече не изпитвам съмнение дали е страдала от депресия.

Днес отново се срещнах с доктора — лекарят на мама. Изписа ми още лекарства. Каза, че ще стабилизират настроенията ми и ще ме върнат на пистата. Обаче аз смятам, че те всъщност променят личността ми, вече не съм аз, а друг, нов човек. И тогава приятелите, които харесват старата Стефани, мъжът, който обича старата Стефани, се сбогуват.

От лекарствата съзнанието ми се размътва, нощем не мога да спя, но надявам се, лекарят знае какво прави. Ще видим.

Междувременно дойде време за дипломиране. Тате казва, че мога да си избера каквато рокля искам. Клеър и Рейчъл ще се приберат за събитието. Вълнуващо е да си мислиш, че предстои ново начало и други подобни неща, но в същото време е и плашещо. Къде ще отидем? Кога ще тръгнем? Този месец Кейси ще търси работа в Ню Йорк. Ако не намери, може би ще отидем в Калифорния. Защо не? Понякога си мисля, че ще се чувствам много по-добре, ако съм по-далеч от мама.

Да, вярно. Понякога и тя има силни моменти. Днес например беше добър ден. Утре ще видим. А ако лекарят ми обещае, че тези вълшебни хапчета ще ме предпазят да не стана като нея, готова съм да изгълтам цялото бурканче.

А, ето че и слънцето изгря. По-добре ще е да опитам да поспя малко. Тази вечер двамата с Кейси ще излизаме.

С.

Няколко дни по-късно…

Мама продължава да вика отдолу, че ще закъснея за училище. Не ме е грижа. Днес няма да ходя никъде. Не съм спала цяла вечност. Гадно е.

С.

Следват още няколко подобни бележки, преди последната. Според датата тя е написана няколко месеца преди смъртта й.

Не ми пука. Не ми пука.

Няма значение какво ми говори мама… няма значение колко силно крещи и колко дълго не говори с мен и тате. К винаги е до мен. Няма значение колко далеч са сестрите ми, колко редки са посещенията и писмата им, колко пъти обещаваха и сетне забравяха, животът продължава и К винаги е до мен.

В целия ми живот, във всичките години, откакто го познавам, Кейси Конрой единствен не ме подведе. Единствено той не ме съди, не ми крещи, не ме избягва, не забравя за съществуването ми. Именно той е човекът, при когото винаги се връщам, образът, отбелязан в сърцето ми. Той ме буди от кошмарите, носи със себе си изгряващото слънце, за да прогони мрака. Сърцето ми му принадлежи, както и неговото — на мен. А когато дойде краят на света, единствено неговото обещание има смисъл.

Но ако дойде краят на света, двамата с него няма да съществуваме. И точно това ме плаши най-много. Точно това не разбират онези, които ме обсипват с думи, остри като кинжали, думи като ОБСЕБЕНОСТ. Ако съм обсебена от това да съм обичана, нека бъде така. Обсебена съм. Обсебена съм от мисълта да не свърша живота си в безчувствена кома, както всички останали. Затова нека ме замерят с всякакви думи, които им дойдат на ум. Думите са безполезни и аз не виждам за какво могат да ми послужат. Отказвам се.

Затова тук, тази вечер, казвам сбогом, скъпо дневниче. Сбогом.

Стефани Дилайла Ханафорд

Това е последната бележка. Има още дузина страници, но те са празни. Не личи нещо да е откъснато. Тя просто… е спряла да пише. Сбогувала се е с дневника си, точно както е написала. След това го е пъхнала под дъските на пода и продължила да живее, колкото и малко да й оставало.

Дневникът оставя у мен още повече въпроси. Какво се е случило в месеците между последната бележка и смъртта й? Знае ли е някой колко болна е била всъщност? Продължила ли е да пие лекарствата? Каква е причината сърцето й да спре? Знаел ли е Кейси за болестта й? Останал ли е до нея и в най-тежките моменти или накрая я е предал, както всички останали?

Ако Стефани е била болна, също както майка си, има ли риск за мама и леля Рейчъл? А за мен?

Връщам дневника в чекмеджето и отново разравям снимките на пода. Избирам една по-голяма, черно-бяла — мама и Рейчъл. Още са малки — шест или седемгодишни, облечени като за сватба или за Великден. Застанали са на пътеката пред къщата, която е оградена със саксии с цветя. И двете се смеят, стиснали в ръце букети, набрани от саксиите. Виждам радостта в очите им, цветята, слънцето. И изведнъж се сещам за картата, която Рейчъл изтегли за мама първата вечер в Ред Фолс.

Шестица чаши… спомени от детството… картата на носталгията.

Прибирам снимките обратно в плика и го пъхам в чекмеджето при дневника.

Утре трябва да говоря с Мегън.