Сара Оклър
Къщата на тайните (3)

Трета глава

Мама я няма.

Прозорците на колата са свалени, лек бриз гали кожата ми и люлее клоните на гигантската върба, надвиснала над непознатата алея, където сме спрели. Отлепям бузата си от бежовата кожена седалка, отърсвам се от съня, грабвам раницата и се измъквам от колата да търся мама.

В края на алеята има къща — голяма и солидна, боядисана в жълто, с бели корнизи. От двете й страни стърчат кленове — исполини, които сякаш допират небето.

Помня тези дървета.

Това е къщата до езерото Ред Фолс. Къщата на баба и дядо. Пристигнали сме.

Мястото изглежда променено единствено в съотношението му спрямо мен. Аз съм по-голяма. То е по-малко. Аз съм пораснала. То е древно. Цветът е същият, както го помня, но сега тук-там боята е обелена, като китка пролетни нарциси. Капаците на прозорците са отпуснати и разкривени. Някои са широко разтворени, други — плътно заключени или леко открехнати, сякаш след всичките тези години къщата ме е забравила и сега ме следи с учуден поглед.

Мятам раницата на рамо и тръгвам край редицата кленове, която ме отвежда в задния двор. Топъл, позлатен от слънцето, той се простира надолу по хълма, чак до езерото Ред Фолс^[1]. Водата, която не е нито червена, нито пада отнякъде, прилича на гигантски син кит и блещука миролюбиво под дървените трибуни на западния бряг. Там някога организираха гонки с лодки, въздухът се нажежаваше от глъчката, плясъка на веслата и цигарения дим. Помня как двамата с малкия Рики от съседната къща се криехме отдолу и лазехме в прахта да търсим празни кутии от бира, които после разменяхме за някоя дребна монета в града.

Малкият Рики. Поглеждам към синьо-бялата постройка във викториански стил от другата страна на двора и се питам дали семейството му още живее там. Някога бяхме толкова близки — първи приятели, неразделни като магнитните фигурки, които не можеш да отлепиш от хладилника. Чудно как един човек може да е бил неделима част от теб, как е възможно да са ви разсмивали едни и същи шеги, да сте яли сладоледа си по един и същ начин, да сте споделяли играчките си, мечтите си и всичко останало, освен ударите на сърцата си, и изведнъж да изчезне. Просто така. Сякаш нищо от това не се е случвало.

Обаче аз знам, че е възможно. Знам го от опит. Изведнъж ме връхлитат спомени, прогонени от скривалищата им от реалността на тази къща. В гърдите ми се надига буца от всичко, което искам да изкрещя на мама. Тя е виновна, задето баба ми умря тук сама, забравена. Нейна е вината, че дните ни преливат един в друг, еднообразни и скучни, потънали в гъстата каша на безнадеждността. Не очаквай нищо. Не тази вечер. Не сега. Поглеждам дърветата, тревата, езерото и се питам — и моята съдба ли ще е такава? Нима след двадесет години и аз на свой ред ще пресека страната, на път към къщата на мама в Кий, за да погреба онова, което тъй дълго съм се опитвала да забравя?

Когато откривам мама горе на хълма, изтривам очи с опакото на ръката си и се затичвам към нея, готова да излея всичко насъбрано по време на дългото пътуване от Пенсилвания. Но когато приближавам и я виждам отблизо, седнала на тревата, с вперен отвъд езерото поглед, яростта ми се изпарява и отстъпва пред нещо по-лошо.

Страх.

В подобни моменти не мога да позная Клеър Ханафорд. Тя изглежда уязвима и далечна. Гледа ме как се приближавам, склонила встрани глава. Над очите й са паднали кафяво-сиви кичури, които вятърът нежно роши. Чудя се дали си мисли за покойната си майка, за леля Рейчъл или за сестра си, която загубили като малки, за обаждането от охраната на „Блаш козметикс“ или за тръстиките на брега на езерото, които някога режеше с джобно ножче. Сетне ме гонеше с тях, а дядо ми се заливаше от смях в спряната на тревата инвалидна количка и сочеше към облаците, които според него приличаха на животни.

— Мамо? — разтривам рамене, въпреки че въздухът не е толкова студен, та кожата ми да е настръхнала.

— Не можах да вляза — казва тя и скубе цели шепи трева.

Отидох до края на алеята, но усетих аромата на храстите с орлови нокти и така и не доближих вратата.

Сядам на земята до нея, не я докосвам, не казвам нищо, заклещена в познатото пространство между коравосърдечната ми половина, която я мрази, и малко по-мекушавата, която дава мило и драго да я види тъй несигурна.

— Просто не мога да повярвам, че майка ми е мъртва, пчеличке.

Подобно на уязвимата страна на мама, старият ми прякор също ми изглежда неуместен. А осъзнаването на факта колко дълго не съм го чувала, пропълзява помежду ни като змия в тревата. Мама тръсва глава, сякаш за да изтрие думата, и обръща очи към езерото.

Седим мълчаливо и наблюдаваме как езерният бриз носи чайките, а те оглеждат брега за изпуснати пуканки.

Птиците пеят скръбно една на друга, гласовете им отекват от брега, а аз се опитвам да си представя какво преживява мама — осем години криене от този телефонен разговор, от тревожното среднощно иззвъняване, от погребалния звън, известяваш смъртта на любим човек. Мисля си за жените от семейство Ханафорд и се чудя дали всички си приличаме — аз и мама, тя и нейната майка. Питам се как са започнали проблемите. Едва забележима пукнатина в предишното единодушно разбирателство. Пукнатина, която постепенно се разширява дотам, че идва разривът. А след него — бездната — бездънна и пуста, отвъд която няма как да преминеш.

— Леля ти Рейчъл ще пристигне скоро — мама става, изтърсва тревата от панталоните си и ми подава ръка. Приемам я без колебание, защото не искам да наранявам чувствата й. Защото не искам да я виждам объркана, защото имам нужда да усетя ръката й — позната, силна и все така уверена. Защото имам нужда да вярвам, че ако си гледаш пътя и следиш крайната цел, наистина всичко ще е наред.

Само че някак си не го вярвам. Нито пък тя. Сега старата къща край езерото Ред Фолс прилича на гробище. Изоставена. Призрачна. На такова място няма смисъл да задаваш въпроси.

За всеки случай стисвам пръстите й.

Мама въздиша дълбоко и ме повежда към алеята, забравила слабостта си като ненужна през лятото връхна дреха.

— Хайде да внесем нещата вътре — казва и пуска ръката ми. — Иска ми се да си подредя място за работа преди Рейчъл да дойде и скандалите да започнат.

— Кога трябва да пристигне?

— Каза два часа. Значи ще дойде в четири.

Игнорираме входната врата и се отправяме към верандата от страната на кленовите дървета, която обикаля отзад под формата на буквата Г. Третото стъпало изскърцва пискливо под краката ни. Намираме задната врата отключена и влизаме в кухнята.

— Уау — прошепва мама и пуска чантата си върху кухненския плот. — Всичко си е същото. Дори завесите.

Проследявам погледа й до леко провисналите бели перденца над мивката, обрамчени с бордюр от червено-златисти петлета. Шкафовете са старовремски — дървени, боядисани отгоре с бяла боя, с прозорчета, през които можеш да видиш съдовете вътре. Застланият с шахматно разположени черни и бели плочки под се отразява в стъклата, там, където слънчевите лъчи падат косо. Настръхвам, когато през отворената врата нахлува езерният бриз и разлюлява перденцата, а петлетата започват да маршируват напред-назад.

Оставям мама на спомените й и се заемам да разтоваря багажа. Не смея да отида по-далеч от кухнята, не поглеждам встрани от трасето между сапфирено черния автомобил и черно-белия под. По пътя от колата през третото, скърцащото, стъпало до кухнята и обратно мислите за поредицата издънки, на които дължа перспективата за лято, посветено на продажбата на провинциално имение, избледняват и отстъпват място на разпокъсаните спомени от последното ни гостуване в Ред Фолс и крясъците. Сълзите. Откъслечни картини от спречкването между мама, леля Рейчъл и баба, след което си събрахме набързо багажа и заминахме. Случи се на погребението на дядо, след църковната служба, но преди да отидем на гробището. Казаха, че съм още малка да присъствам на същинското погребение, но след скандала мама и леля Рейчъл също не отидоха. Помня как мама подкара на заден по алеята, тогава покрита с чакъл, който хрущеше под гумите, а аз наблюдавах как къщата и плачещата върба отпред се смаляват и изчезват.

Тогава за последен път видяхме баба жива.

Иска ми се да задам стотици въпроси — онези, които преглътнах по-рано в колата и сетне на двора и които все още премълчавам от състрадание към мъката на мама. Но тук думите лесно се губят. Аз не питам, тя не обяснява и в споделено мълчание напредваме с работата. Всички кухненски прозорци са отворени, аз нося кашоните, а мама сортира съдържанието в купчини и редици.

При последното ми отиване до колата, раздрънканият пикал на леля Рейчъл се задава с трясък от дъното на алеята. Закъснява, както предвиди мама. Когато леля ми притежава, тъгата на къщата се отразява върху лицето й по същия начин, както при сестра й.

Лельо Рейчъл — хвърлям се на врата й, а сърцето ми прескача няколко удара. Тя потърква гърба ми и ме целува по челото. Притиска ме силно, а по ръката й се плъзга върволица дрънчащи сребърни гривни. В гърлото й се спира ридание.

Определено си приличаме, последните три жени от семейство Ханафорд. Същите лешникови очи с кафяви петънца. Същите деликатни уши. Същите непокорни вежди. Същата дълга, чуплива, шоколадовокафява коса. Същите линии около устата, които издават какво чувстваме и казват онова, което се опитваме да премълчим. Не съм я виждала от миналата Коледа, когато й гостувах сама във Вашингтон. Но топлината на тялото й, ароматът на джинджифил и канела, на домашно приготвен лавандулов сапун, заличават времето и разстоянието помежду ни. Тя се разплаква, веднага след нея и аз и скоро светлосинята й тениска (Анапурна — мястото на жената е на върха) подгизва от смесените ни сълзи.

— Нямам идея как да се справя с това — казвам, когато най-после я пускам. — Мама е във фаза на пълно отрицание, както обикновено.

Леля Рейчъл избърсва с ръкав очите си.

— Мисля, че всички сме в това положение, скъпа — опитва да се засмее, но смехът й прозвучава скръбно и глухо, като писъците на чайките. Двете с мама не са се виждали от две години, от последното гостуване на леля Рейчъл по случай Деня на благодарността. Тогава тя остана едва два от планираните пет дни. А мама — е, да кажем, че беше най-близо до апартамента на сестра си, когато ме закара с колата до летището за директния полет от Филаделфия до Вашингтон.

Щом стигаме верандата, мама отваря вратата и се навежда, сякаш да прегърне крепко сестра си, но в последния момент се спира. Раменете й се стягат в стремежа да се дръпне назад.

— Рейчъл? — прошепва вместо това.

Кленовете зашумоляват със зелените си корони, но мама и леля Рейчъл не забелязват нищо. Те просто се взират една в друга, застанали сред разхвърляния багаж, отпуснали безпомощно ръце. Във вените им тече една и съща кръв, но неизречените думи ги разделят като стена.