Сара Оклър
Къщата на тайните (20)

Двадесета глава

На другия ден след четвърти юли, когато хората, които не са във ваканция, се връщат на работа, увисвам на паркинга пред „Краснърс“, в очакване смяната на Мегън да свърши. Когато накрая тя се появява и ме вижда, махва с ръка и се усмихва.

— Здрасти, Дилайла? Тъкмо навреме — тя ми подава отворена торбичка с шоколадови бисквити с бадеми. — Току-що ги направих. Как си? На пазар ли си дошла?

Вземам си бисквита.

— Всъщност, надявах се да поговорим.

— Всичко наред ли е? — пита тя.

— Всичко е наред — потвърждавам. — Просто съм изморена. Снощи си легнах късно. Имаш ли време за кафе?

* * *

— Намерих снимки в дрешника на Нана — подхващам, след като Ем ни сервира поръчката в кафенето на Луна. — Снимки на мама и леля Рейчъл, също и няколко на леля Стефани.

— Мислех си, че баба ти ги е изхвърлила — отвръща Мегън, а в очите й се появяват сълзи. — Когато Стеф умря, тя свали всичко от стените. Знаеш ли, понякога ми се струва, че сме загубили Стефани преди цяла вечност. Друг път — че е било вчера. Днес съм по-склонна да мисля, че сякаш беше вчера.

— Каква беше тя? — питам, нетърпелива да чуя странично мнение, не толкова лично, както бележките в дневника.

— Стефани беше… емоционална. Май това е думата, която я описва най-добре, Дел. Най-подходящата.

Мегън е пълна с истории за по-младата ми леля. Някои са смешни, други са сърцераздирателни, трети — направо скучни — две момичета на разходка в града, отиват на кино, смеят се за нещо в училище, хапват пържени картофки.

— А по-късно? — питам пак. — Преди… Искам да кажа, когато сте били на моите години. И след това.

Мегън поглежда през прозореца. Отвън минават две млади майки, облечени в розови тениски с надпис „Върмонт“. И двете бутат бебешки колички и се смеят.

— Скъпа, какво знаеш за смъртта на Стефани?

— Почти нищо. Знам само, че е починала от сърдечен удар на деветнадесет години. Когато за пръв път ми казаха това, бях толкова малка, че ми спестиха повече подробности. А сега никой не иска да говори за това.

Мегън протяга ръка през масата и я слага върху моята.

— Това е вярно, Дилайла. Тя почина от сърдечен удар. Но освен това страдаше от депресия. Вземаше различни лекарства. Известно време… Не знам. Стефани беше най-добрата ми приятелка. Но към края на живота й двете се отчуждихме. Макар че имаше лекуващ лекар, тя не беше добре. Не знам дали диагнозата не беше правилна или тя не следваше правилно лечението, но се промени и вече не беше онази Стефани, която познавахме. Вманиачи се в приятеля си. Едва завърши гимназия. Нямаше никаква идея какво ще прави с живота си след това, мислеше единствено за него. Не знам. Понякога се обвинявам, че е трябвало да й бъда по-добра опора, по-либерална за връзката й с Кейси, вместо да се притеснявам колко време прекарват заедно. Трябваше да се сетя, че е болна. Може би щях да й помогна. Тази мисъл още ме преследва, Дел. Само че вече не знаех как да съм й приятелка. Въпреки че я обичах с цялото си сърце.

Иска ми се да покажа дневника на Мегън, но знам, че ще се почувства по-зле, ако разбере колко объркана е била Стефани, колко рядко споменава Мегън и другите си приятели, колко привързана е към Кейси, колко зависима. Обсебена, както сама споменава в последната си бележка.

— А какво се е случило с приятеля й? — питам вместо това.

— Кейси остана с нея до края. Той не беше лошо момче. Смъртта й направо го съсипа. Напусна града скоро след погребението. Чух, че заминал за Лос Анджелис. Всъщност никой от нас не беше близък с него.

Сълзите пълнят очите ми със скоростта на буреносните облаци, събиращи се над езерото, и преливат навън, предателски разкривайки чувствата ми — разочарованието, че Мегън не знае повече за Кейси. Тъга за леля Стефани. Тъга за мама, леля Рейчъл и техните родители.

— И все пак — започвам, след като изтривам очите си с една салфетка, — не мога да повярвам, че мама и Рейчъл са изоставили приятелите си тук, в Ред Фолс, колкото и да са били бесни на майка си. Имам предвид… ти си била тук. И Джак. И всички останали познати. Просто няма логика.

Мегън стисва ръката ми.

— Не знам защо си тръгнахте така, Дилайла. Така и не научих повече за онази вечер. Дори и сега Рейчъл не желае да говорим за това, а през последните седмици прекарахме доста време заедно. Но когато майка ти и Рейчъл напуснаха Ред Фолс и отидоха в колежа, аз ги виждах единствено през ваканциите. Най-близка бях със Стефани, но когато тя се разболя, всичко се промени. След смъртта й все още се виждахме с майка ти и Рейчъл през лятото, особено след като се роди ти. Но когато не се върнахте след онзи случай, просто загубихме връзка.

— Но защо? Защо никой не вдигна телефона или не изпрати имейл?

Мегън вдига рамене.

— Сложно е. Смятам, че когато се случи нещо лошо — независимо дали умре някой, дали хората се скарат или разделят, обикновено се стига до една точка, от която няма връщане. Толкова неща остават недоизказани. Толкова различни версии за истината. Толкова варианти как са могли да се развият нещата. Всички мечтаем за онова, което е могло да се случи, Дел. За някои хора е по-лесно просто да продължат напред и да се опитат да забравят.

— Но ти не си направила нищо лошо. Защо са спрели да говорят и с теб?

Мегън отпива от кафето и отново обръща глава към прозореца.

— За съжаление в семейните спорове и спречквания вълната повлича много хора. Така е и в този случай. Баба ти беше доста труден и силен характер. Тя даде да се разбере, че няма да говори за това и така беше. Ние живяхме тук, във Върмонт, с нея. Сигурна съм, че ако бях с вас в Пенсилвания, по-скоро щях да престана да говоря с баба ти.

— Не разбирам и още нещо — знам, че Стефани е умряла от сърдечен удар, но каква е причината за удара? Какви лекарства е вземала?

— Не съм съвсем сигурна — Мегън допива кафето си. — Съжалявам, Дел. Наистина смятам, че трябва да поговориш за това с майка си. Не че не искам да говоря за Стеф, но се опасявам, че навлизам в чужда територия.

Кимам.

— Разбирам. Нямах намерение да те притискам. Работата е там, че в нашето семейство сме царе на това да погребем нещо и да се преструваме, че животът продължава.

Мегън се усмихва.

— Може и да смяташ, че са погребали нещата, но не забравяй, че всеки се справя с проблемите по свой начин и колкото и елементарна да изглежда отстрани, обикновено историята има много пластове. Виж нас, например — тя снижава глас и кимва към Луна, зад бара. — Когато изгубихме баща ми преди няколко години, мама се посвети изцяло на това кафене. Всички я обвинявахме, че не приема смъртта му, че се опитва да избяга от мъката си. Но една вечер тя ми показа една тетрадка, където двамата с татко бяха нахвърляли бизнес план, цели страници с бележки, цифри и карти. Оказа се, че спестявали от години, за да отворят кафене. Това била голямата им мечта и сега, след смъртта му, мама най-после имала достатъчно пари. Затова отвори кафенето в негова памет. А ние нямахме никаква представа за това и мислехме, че е откачила.

Поглеждам към Луна, която бърше тезгяха и бъбри с клиентите и се чудя колко много пропускаме да видим у хората. Каква част от живота си наблюдаваме и приемаме за истина, докато останалото парче от айсберга — най-тежкото, най-обемистото, остава под водата, невидимо.

— Още нещо, което си заслужава да споменем, Дел. Знаеш ли, че рожденият й ден наближава? Тази година трябваше да навърши тридесет и седем.

— Знам. Тази събота — сещам се за първата бележка в дневника, от вечерта на шестнадесетия й рожден ден.

— Да. Може би е добър повод да поговориш с майка си. Дай й шанс, става ли? — Мегън се усмихва. Вероятно си спомня нашето семейство от времето, когато всичко е било наред.

Аз също.

Всички мечтаем за онова, което е могло да се случи.