Сара Оклър
Къщата на тайните (33)

Тридесет и трета глава

В последния ден преди да си тръгнем от Ред Фолс се събуждам от необичайна тишина. Не се чуват бормашини, нито чукове или триони, впили зъби в дървесината. Няма ги и купувачите от разпродажбите, пазарящи се за отстъпки. Няма оценители или адвокати, които да напомнят, че сбогуването е близо.

За пръв път, откакто съм тук, чувам толкова много птици, които пеят пред прозореца, чуруликат и си пожелават всичко добро една на друга по целия път до езерото.

Бавно ставам от леглото, протягам се и започвам да вадя дрехите от скрина и да събирам багажа си, наслаждавайки се на уединението. Холдън Кофийлд оставям за утре, но прибирам кучешкия пуловер, зеленото перце за китара на Патрик, камъка с инициалите ни и новата ми приятелка, Му. Взех я от перваза в кухнята на Нана, за да ми напомня за случилото се това лято. Да ми напомня колко е лесно да счупиш нещо, за добро или за лошо, и как нещо строшено дори на хиляди парченца, може отново да стане едно цяло. Подобно на Му, и моето семейство никога няма да бъде тъй здраво, както някога. Ще останат пукнатини, охлузвания и белези. Но някои от тях могат да бъдат заличени, излекувани, за да се получи нещо по-ценно, обичано и уникално. Ето върху какво работя сега. Това е надеждата ми.

Не знам какво ме очаква в Кий. Не искам да се сещам какво оставих там — всички издънки, неясните отношения с Фин, приятелите, които напуснах без никакво обяснение. Може и да нямаме много общо помежду си, но все пак те са мои съученици. Ще се срещаме по коридорите на гимназията „Кенеди“, ще се готвим заедно за завършването следващата пролет. Вярно, че тази година пътищата ни се разделиха, но по-рано те бяха мои приятели, тъй както някога хората от Ред Фолс са били приятели на мама и Рейчъл. Възможно е, подобно на хората от Ред Фолс, които се събраха отново след смъртта на баба, да намеря нов, различен начин отново да бъдем приятели.

Ако не стане, ако те не харесат промените в живота ми, ще трябва просто да го приема. Да се съглася. Емили, Мегън, Джак, Луна, Патрик… всички те ми помогнаха да науча какво представлява истинското приятелство. То невинаги е идеално, но е най-важното нещо на света. Сега, когато го познавам, няма да се примиря с нещо по-малко и фалшиво.

Що се отнася до моето не-гадже Фин, той повече няма място в живота ми. Когато си мисля за него сега, за нашите срещи в гората, мислите ми изтичат в поточето Севън майл и водата ги отнася. Той не ми липсва. Фин и аз всъщност не се познавахме. Не искахме да се опознаем. Той просто ми помагаше да забравя. Помагаше ми да избягам от себе си, без да ходя, където и да било.

Не съжалявам за времето с него. Без този мрачен контраст, нямаше да видя светлината у Патрик. В този смисъл винаги ще му бъда благодарна, че беше част от живота ми.

Но повече няма да бягам.

Изваждам телефона от джоба си и намирам последното му съобщение — онова, което ми изпрати вечерта, преди да се срещнем на ъгъла, в последната вечер в Кий.

Да те взема в полунощ? Обичайното място?

Думите събуждат позната тръпка в гърдите ми, но този път знам, че това е предчувствието за нещо, което си отива. Усещам го като приливна вълна, надига се в мен, когато изтривам номера му от указателя на телефона, напира да излезе навън, стига върховете на пръстите ми и излита в нищото. Каквото и да се случи след завръщането от Ред Фолс, момичето, което чака под уличната лампа в полунощ, за да се скрие в гората и да забрави, вече го няма.

— Готова ли си с багажа? — пита мама, която се появява в стаята ми.

— Почти — вдигам рамене и проследявам с очи една чайка, която прелита пред прозореца. Мама прибира кичур коса зад ухото ми и аз отново се чувствам неловко, както обикновено през последната година. Сега нещата са по-добре, надявам се, че с времето ще стигнем и до прошката. Но достатъчно ли е това? Някога ще бъде ли достатъчно?

— Дилайла, знам, че все още се опитваш да осмислиш всичко, което се случи — подхваща тя. — Знам, че трябва да премислиш много неща. Не очаквам да ги приемеш просто ей така. Трябва ти време, колкото е нужно — тя слага ръка на коляното ми.

— Все още не съм се осъзнала — отвръщам. — Всичко ми се струва толкова нереално. Мозъкът ми казва, че това е някакъв филм. Измислена история. Не и моят живот.

— Разбирам. Но искам нещата… Искам да споделяме. Да нямаме повече тайни — мама кима, казва го бързо, но по-меко. — Ако имаш въпроси за баща си, за мен или за семейството ми — просто попитай. Да, питай. Може и да не знам отговорите, но ти обещавам, че ще бъда напълно откровена с теб.

Поемам дълбоко дъх.

— Мамо, Кейси Конрой знае ли за мен?

— След онази нощ не съм се чувала с Кейси. А и се съмнявам, че майка ми го е издирила, след като научи истината. Не мисля, че той знае за теб, Дилайла. Никога не съм се съмнявала, че някой ден ще научиш истината за баща си. Колкото и трудно да ми беше да го приема, исках ти да вземеш решение дали да кажеш на Кейси, или не. Ако решиш, че искаш да го откриеш, можем да се обадим на…

Поклащам глава.

— Сега не ми се мисли за това. Твърде скоро е — болка стяга гърдите ми, но аз не й обръщам внимание. Не искам да се връщам отново в мрака, при тъгата, която ме владееше дни наред след признанието на мама.

— Не те карам да вземаш решения за баща си сега — казва мама. — Каквото искаш да направиш, ще те подкрепя, искам само да…

— Мамо, каква беше Стефани? Имам предвид, преди да се разболее — сега нещата са различни. Имам чувството, че ще ми отговори.

Мама се усмихва.

— Приличаш на нея, знаеш ли? Същата закачлива усмивка. Същите очи. Всички сме ги наследили от Нана, но ти особено много приличаш на леля си, особено когато беше по-малка. Двете с Мегън обичахме да казваме, че в теб живее частица от нея. Понякога, например, когато виждам отражението ти в огледалото или през прозореца, струва ми се, че виждам нея. Особено тук, в къщата край езерото.

— Близки ли бяхте? Забавна ли беше? Умна ли беше?

Мама кима, а лицето й се озарява от спомените.

— Тя беше красива, Дилайла. Жива. Импулсивна. Някак неспокойна, също като теб. Винаги съм харесвала това у нея. И в теб — така е. Само че сега противоречи на майчинския ми инстинкт.

Усмихвам се.

— Да, сега разбирам.

— Да. Хм, Стефани наистина беше специална, Дел. Всички се влюбваха в нея — нямаше друг начин. Когато започна да се променя, това едва не уби баща ми. По онова време двете с Рейчъл вече бяхме в колежа, започвахме нов живот на ново място. Не разбрахме веднага какво се случва. Дотогава Стефани беше нашето слънчице, ярка звездичка. Когато някой си отиде, хората винаги говорят за него такива неща, нали?

— Предполагам — не познавам някой, който да си е отишъл така, не и някой толкова близък. Само Папа, но не си спомням какво казаха за него на погребението, защото след това стана скандалът и той измести всичко останало.

— Така е. Но със Стефани беше различно.

— Иска ми се да я познавах.

— И на мен, Дилайла. Знаеш ли, че веднъж едва не умря, беше петгодишна. Падна в езерото. Аз трябваше да я наглеждам, но двете с Рейчъл се скарахме за нещо на кея. Изведнъж Стефани изчезна. Тишината беше оглушителна. Самата аз бях на девет или десет години, но никога няма да забравя ужаса, който смрази сърцето ми щом осъзнах какво се е случило.

— И какво направи?

— Скочих във водата и я хванах, но тя не дишаше. Изтичахме към къщата. Джак беше там. Той я взе от ръцете ми, остави я на тревата и започна да й прави изкуствено дишане. Сякаш земята спря да се върти, докато чакахме да се закашля. И тогава тя се размърда. Всичко свърши. Джак не го спомена никога, дори пред майка ми. Стефани също не каза нищо. Сякаш съзнаваше сериозността на случилото се. Какъв късмет… След това двете с Рейчъл си обещахме да не позволим да й се случи нещо лошо.

Очите на мама са някак далечни, когато се връща назад в лабиринта на миналото.

— Когато почина — продължава тя, — донякъде се успокоих за инцидента край езерото, защото тогава успяхме да я върнем, успяхме да спечелим още четиринадесет години с нея. Знам, че не говоря за Стефани, но, мили Боже, Дилайла. Тя ми липсва всеки ден. Всеки божи ден.

Мама въздъхва дълбоко и ме притегля към себе си. И докато сълзите й мокрят косата ми, истината блясва пред очите ми като светкавица в бурна нощ над езерото Ред Фолс. Освен всяка роля в живота й, освен „Клеър Ханафорд, слушам“, сестра на Рейчъл и Стефани, дъщеря на Папа и Нана, продиктувана от скръбта забежка за Кейси и освен моя майка, тя е човек, също като мен. Крехка, уязвима, способна да извърши най-ужасните грешки и да причини най-силната болка.

Но в същото време способна и на най-силната обич.

Прегръщам я силно и оставам така, благодарна за странните, криволичещи пътища, които ни доведоха до тук.

— Вероятно се чудиш откъде се взе героят Томас Девлин — обажда се тя. Странно е, че го нарича по този начин — героят, сякаш съществува единствено на страниците на някой роман, а не като мъжа, който смятах, макар и погрешно, за свой баща. Шокирам се, когато осъзнавам, че през седмиците, откакто научих истината, не съм мислила за него, не и по начина, който загатва тона на мама. Сякаш онази вечер в сърцето ми намериха място две истини — едната реалната, а другата — сигурна, позната, желана. И дори когато мама ми каза, че Томас не ми е баща, дори когато й се разкрещях и избягах от къщата, част от мен продължи да вярва, че не е така, че където и да се намира сега, той е бил свидетел и е споделял с мен всичките ми радости и разочарования. Да вярва, че той все едно е бил край мен, потупвал ме е успокоително по гърба, повтаряйки, че всичко ще бъде наред, дори да не съм чувала думите му. Преди много години, когато мама ми даде за пръв път статията за смъртта му и ми разказа за кратката им среща във Филаделфия, аз й повярвах. Томас беше с мен дълго време и това, че няколко нощи не съм се сещала за него не означава, че ще го изтрия от живота си. Няма да го направя за нищо на света.

— Срещнах го в един бар във Филаделфия, точно както ти казах. Попита ме защо махам етикетите от бутилките бира, преди да отпия.

— Все още ги махаш — спомням си последния път, когато я видях да пие на един пикник, организиран от ДКИ.

— Знам. Просто не ги харесвам. Както и да е, той беше забелязал и така подхванахме разговор. Разговаряхме цяла нощ, докато затвориха бара. Допреди да намериш снимките, той беше единственият човек, с когото бях говорила за смъртта на сестра ми. Бяха минали едва няколко седмици от погребението. Пред него — напълно непознатия, ми беше много по-лесно, отколкото пред близките ми.

В един момент нещата можеха да продължат по друг начин, но не се случи. На другата сутрин той трябваше да хваща ранен полет за Лондон и след това — за Афганистан… Ако знаех какво го очаква, може би щях да опитам… не знам, Дел. Човек не предполага какво му готви съдбата. Целунахме се и се разделихме. Не казах на Рейчъл за него, дори когато научих какво се е случило в Афганистан. Все още се чувствах ужасно виновна за Кейси и напълно объркана за Стефани.

Запазих статията за смъртта му. Исках да съхраня спомена за него. Не след дълго разбрах, че съм бременна. Тогава пред очите ми попадна изрезката от вестника и нещата тръгнаха оттам. Трябваше само малко да поукрася истината и никой нямаше да страда заради случилото се между Кейси и мен. Най-вече детето ми. Странна работа — онази вечер оставих Томас да си тръгне, защото знаех, че нищо няма да последва. Изобщо не очаквах, че той ще се превърне в тъй важна част от живота ни.

Може и да не е биологичният ми баща, обаче Томас Девлин е реална личност, човек, живял и умрял за онова, което обича. Човек, споделил няколко мига с майка ми. Възможно е по някакъв начин той наистина да е свързан с мен чрез онази гигантска космическа гумена лента, която продължава да се разтяга, да се усуква и да ни среща един с друг, когато най-малко очакваме. В този смисъл аз винаги ще го смятам за част от мен, повече от Кейси. Може би Томас знае за съществуването ми. Може би наистина ме наблюдава отгоре, смее се и ни уверява, че всичко ще е наред. Дъщерята, която е почти негова. Жената с лешниковите очи.

Изучавам извивките на лицето на мама, когато тя приключва с историята си и ме поглежда. Знам, че звучи нелогично, но до това лято смятах, че майка ми винаги е била възрастна, въоръжена с арсенала си от логика и разум, незасегната от всевъзможните сърдечни болки, които животът предлага. През цялото време бях заета да я ненавиждам и дори не се замислях, че някога е била млада или непрактична. Че преди да се появя в живота й, майка ми е имала своите периоди на щастие, тъга, главозамайване, страх, удивление. Един пласт върху друг, върху трети, част от историята на всеки от нас.

— Е… — мама протяга ръка и прегръща раменете ми. — Как е Патрик?

— Какво? — пулсът ми се ускорява. — Не знам. Какво искаш да кажеш? Защо ме питаш за Патрик? Какво е казал?

Мама се усмихва и изчаква нервния ми изблик да премине.

— Рейчъл ми каза, че няма защо да се притеснявам. Че всичко ще се нареди както трябва за вас двамата. Така казват картите. Ти как мислиш?

Лицето ми пламва, но се усмихвам. Не мога да се въздържа.

— Не знам за какво говориш.

— Да, бе, не знаеш. Моля те, Дилайла. Не съм сляпа. Забелязах как се гледате — тя взема лицето ми в ръце.

— Така ли?

— Да. Обещай ми само едно нещо.

— Какво?

— Когато искаш да го видиш, независимо къде живее той или къде живееш ти, или колко е часът, да използваш входната врата. Никакви прозорци повече.

Разсмивам се.

— Дадено.

— Добре. Събери багажа и слез долу — казва тя, като потупва коляното ми. — Патрик и Джак ще дойдат всеки момент. Двете с Рейчъл имаме новини за всички.

— Новини?

Това може да означава само едно.

Че са продали къщата.

 

 

От най-долното чекмедже на скрина, празно, след като съм прибрала нещата си, изваждам дневника на Стефани Ханафорд. Когато прелиствам страниците и виждам името на Кейси, знам, че ако препрочета дневника сега, ще видя съвсем нова история, всяко изречение ще е различно в светлината на маминото признание. Ако го прочета внимателно, спомените на Стефани могат да ми разкажат още за биологичния ми баща, за това що за човек е бил преди смъртта й. Какъв е щял да бъде, ако животът му не се беше преобърнал внезапно.

Сещам се отново за гроба на Стефани и сърцето ми се свива от болка, задето не съм имала шанса да я познавам приживе. Но ако Стефани не беше умряла, мама и Кейси нямаше да преживеят авантюрата си и аз нямаше да се появя на бял свят. Така погледнато, било е предопределено двете с леля ми никога да не се срещнем.

Ако е трябвало аз да намеря дневника, то съдбата изпълни задачата си. Намерих го. Прочетох го. А сега трябва да го върна на къщата, за да остане скрит и да запази в тайна историята на онези, които са живели тук, докато съдбата не реши някой друг да го открие. Заключвам катинарчето и докосвам за последен път златната роза върху корицата, преди да пъхна дневника в дупката на пода в дрешника. Намествам отгоре дъската, която я крие, и с помощта на четири гвоздея я заковавам здраво и сигурно.

Притискам длан към дървения под за последен път, преди да се сбогувам завинаги с къщата на Мейпъл терас.

— Довиждане, лельо Стефани — прошепвам. През отворения прозорец подухва бризът и издува пердетата над леглото. Когато вдигам очи, виждам червения кардинал, кацнал върху перваза. Той ме поглежда, след това се обръща безмълвно и плавно отлита надалеч.