Сара Оклър
Къщата на тайните (32)

Тридесет и втора глава

Тази вечер е последното лятно шоу на Патрик.

Той може би не иска да ме вижда тук, но аз обещах на Емили, че ще опитам. Докато го гледам как мести кабелите, гласи прожекторите и проверява отново микрофоните, знам, че ако не оправя нещата сега, другата седмица ще си тръгна от Ред Фолс и повече няма да погледна назад, ще изчезна от живота му за последен път.

— Добре ли си? — пита ме Емили, когато поставя пред мен шоколадово-лешниковото лате. Гледам как парата се вие над чашата и се сещам за първия ден в къщата край езерото, когато Рейчъл запали пръчица с аромат на градински чай на прозореца. Злото — навън, доброто — вътре. Злото — навън, доброто — вътре.

Вдигам рамене.

— Не, но това няма да ме спре.

Тя стиска рамото ми.

— Латето е от заведението.

— Благодаря ти, Ем.

Навън дъждът, който спря за погребението на Нана, започва отново и залива тротоарите все по-свирепо, под бледите лъчи на залязващото слънце. Меката светлина от витрините на кафенето на Луна, обещанието за прясно сварено кафе и музика на живо привличат поток от последните туристи, търсещи спасение от мокрите улици. Скоро публиката надхвърля обичайния брой, който Патрик е свикнал да забавлява, надхвърля дори публиката от вечерта на четвърти юли. Едва виждам сцената, но в същото време съм благодарна за допълнителните редици тела между Патрик и мен.

Петнадесет минути след началото в кафенето има толкова хора, че няма да се изненадам, ако видя дори мама и Рейчъл. Сякаш и последният човек в Ред Фолс е избягал от дъжда, за да види шоуто. Всяка друга вечер подобна енергия би стоплила душата ми, би ме наелектризирала. Хората пеят, ръкопляскат и свирят след всяко изпълнение. Патрик ги разсмива със забавни реплики, кафемашините съскат и вдигат пара, а Емили и Луна чевръсто обикалят масите, за да смогнат да изпълнят поръчките. Това е вечер, която се помни дълго и за която хората разказват на приятелите си — прощаване с безгрижното лято, преди да се върнем в реалността със златните есенни листа.

Поръчвам още едно лате и го изсърбвам бързо-бързо. Горещо е и изгаря гърлото ми, но е по-приятно от огъня, който пламва в стомаха ми всеки път, когато зърна през тълпата усмивката на Патрик и осъзная, че този път тя не е предназначена за мен.

Когато концертът приближава към своя край, вече съм изпила четири латета, изгорила съм няколко пъти небцето си, усещам нервност дори в костите, а не съм измислила дори и дума от онова, което искам да му кажа. Как да се извиня за това, че го желая толкова силно, та чак се плаша? Как да кажа, че съжалявам, че съм това, което съм? Че съжалявам за всички грешки и неправилни решения, които ме доведоха дотук, съзнавайки, че ако не бяха те, нямаше да го открия отново?

Не биваше да съм тук тази вечер. Нямам какво да кажа, не мога да обясня нищо, не намирам думите, с които да опитам. В същото време Патрик излива чрез музиката сърцето си така, сякаш всичко е такова, каквото трябва да бъде. Очевидно е намерил начин да се съвземе и да продължи напред.

Таванът ме притиска, стените се приближават, а тълпата… смачкват ме… топлият въздух с аромат на канела… задушавам се… трябва да се махна оттук.

Проправям си път през група хора, застанали на входа, разливайки горещите им кафета, остават ми само четири стъпки до вратата, още две, една, ръката ми е върху стъклото, готова да блъсне навън, за да поема с гърди хладния въздух. Пристъпвам напред, през открехнатата врата се прокрадва сребрист лъч, почти съм прекрачила прага с единия крак… само да можех…

— Последната песен се казва „Въздишка“ и е за теб — гласът на Патрик пронизва въздуха като стрела и дори преди да погледна към сцената, знам, че той има предвид мен. Поемам една последна глътка свеж въздух, пускам вратата да се затвори и се обръщам с лице към него. Той затваря очи и се обляга на микрофона. Кафенето потъва в тишина. Дори кафемашините сякаш спират да свистят, за да чуят песента. Последната. За мен.

Всеки път, когато говоря за тебе

част от мен умира.

Силуетът на тъгата те обгръща.

 

Поетът копнее за очите ти,

в които приижда нощта,

и обърква римите на сонета.

 

Не-е-е…

 

Няма да признаеш чувствата си

и ще продължиш да се преструваш.

Защото никой не те познава.

 

Но аз ще бъда наблизо…

 

Защото като престъпник изгнаник

ще се опълча на целия свят,

за да избягам с тебе.

Ще закрия небето, за да бъда с тебе.

Ще го изоставя, за да тръгна с тебе.

 

Ще захвърля всичко и ще тръгна.

Ще захвърля всичко и ще тръгна.

 

Защото като престъпник изгнаник

ще се опълча на целия свят,

за да избягам с тебе.

Ще закрия небето, за да бъда с тебе.

Ще го изоставя,

за да тръгна с тебе.

 

Ще захвърля всичко и ще тръгна с тебе.

Последният стих е по-нежен от останалите, без китара, само гласът на Патрик, затихващ до шепот. В сърцето ми, в целия ми живот няма достатъчно място за такова чувство. Не мога… не мога да остана тук.

Изходът ми изглежда безкрайно далеч сега, а краката ми се тъй тежки, че не мога да ги вдигна, за да премина през навалицата, мачкащата, задушаваща тълпа, затова се обръщам и се промъквам край стената до страничната врата, където виси надпис: „Пожарен изход. Включва се аларма“. Да, включва се и надава неистов вой в дъжда, сякаш идва краят на света. Не знам колко дълго пищи, преди Луна да я спре. В това време стигам средата на улицата, а светлините на кафенето блещукат далеч назад, като неонови цветчета. Треперя от кофеина, от песента, от погледите на хората, насочени към мен, сълзите ми се смесват с дъжда и мокрят лицето ми, не ми пука какво ще стане след това. Просто искам всичко да спре. Искам да видя фаровете на стария сребрист джип тойота на Фин да присветнат три пъти под уличната лампа, да се кача при него и да отидем на онова място в гората, да не говорим, отново да забравя всичко в живота си, защото онова, което си заслужава да помня, е тъй болезнено.

— Дилайла, почакай! — Патрик тича по улицата след мен. — Моля те — той протяга ръка, сякаш това е последният му шанс да ме хване, да ме задържи, преди да се изплъзна и да изчезна завинаги в езерото Ред Фолс.

Спирам, но не знам дали защото искам, или защото съм твърде слаба, за да продължа. Изчаквам го да си поеме дъх. Дълго време стоим така, по средата на главната улица, докато най-сетне аз изстрелвам всичко на един дъх, нарушавайки ритъма на дъжда върху паважа под краката ни.

— Вече дори не знам коя съм, Патрик. Не си измислям. Объркана съм.

Това е истината. Не съм си представяла колко трудно ще ми е да го призная, но това е самата истина. След всичко, което съм споделяла с него, точно това признание, за най-съкровената ми болка, изглежда толкова лично, та се засрамвам.

— Ти си Дилайла Ханафорд — отвръща той и поклаща глава. — Момичето, което се оплаква от тежката работа и се страхува от виенското колело — усмивката му е едновременно тъжна и жестока.

— Не, не разбираш. Всички тези неща — такава съм, когато съм с теб, когато излизаме заедно, боядисваме оградата, промъкваме се в стаята ти, сякаш лятото в Ред Фолс ще продължи вечно. Но идва краят и аз ще се върна в…

— Не, няма, Дилайла. Няма да позволя това да се случи. Съжалявам. Не исках да се побърквам така. Просто…

Поклаща глава.

— Няма нужда да…

— Обаче трябва. Искам да го кажа. Понякога, когато изпитам наистина силни чувства, не знам как да постъпя и ръся куп глупости. Но не и сега. Не и тази вечер. Онзи път при Херон пойнт — страшно ме заболя да те отблъсна по този начин. Намразих се, когато видях как лицето ти помръкна и се сгърчи, щом спрях да те целувам. Трябва да ми повярваш, че болката едва не ме уби. А онзи ден у дома с Ем — тя току-що ми бе разказала какво се е случило с майка ти и кой е баща ти. Накарах я да ми каже, защото трябваше да знам какво става с теб и…

Говори припряно и с всяка дума приближава по-близо. Вдигам лице към небето и затварям очи, опитвайки се да се съсредоточа върху дъжда по кожата ми. Той шепне името ми отново и отново. Отначало е въпрос, сетне — вече не. Цялата треперя, усещам го как идва все по-близо, ръцете му хващат яката на ризата ми. Отварям очи и след по-малко от един удар на сърцето ми, той ме притегля към себе си, разделя ни една въздишка разстояние. Лицето му става нежно и сериозно, тъй близо, че мога да преброя дъждовните капки, които се стичат от ресниците му.

— Недей — прошепвам.

Главата му се олюлява. Отварям устни, за да протестирам още веднъж, но той знае, че не го мисля наистина. Пръстите му очертават устните ми, напипват сребърното сърчице на врата ми. Последват ги очите му, заравя ръце в косата ми, сърцата ни бият до пръсване. Нямам друг избор, освен отново да затворя очи и тогава се случва — устните му жадно се впиват в моите, горещият му дъх ги изгаря.

— Дилайла Ханафорд — той спира за миг. — Няма да ти позволя да изчезнеш отново. Всичко, което ти казах онази нощ край езерото, е истина и аз наистина го мисля.

— Вярвам ти — прошепвам в ухото му, останала без дъх и без лъжи. — Вярвам ти.

Земята се разтърсва, върти се и отново спира, когато се отпускам в прегръдката му и оставям дъждът да отмие счупените парчета надолу по хълма, право във водите на езерото Ред Фолс.