Сара Оклър
Къщата на тайните (18)

Осемнадесета глава

— Утре е четвърти юли — обявява мама, докато си налива кафе и включва мобилния си телефон да се зарежда.

— Така ли? — миналата година прекарах празника с други хора в Севън майл крийк, върху одеяла и сгъваеми столове, а мама беше в Чикаго по работа. Изобщо не видяхме фойерверките, обаче и никой не се интересуваше от тях.

— Вие, младежи, трябва да отидете на фестивала „Шугърбуш“ — продължава тя. — Сигурна съм, че още има карнавал. Помниш ли? Обикновено прекаляваше със захарния памук и на виенското колело те заболяваше стомах. Патрик винаги беше като залепен за теб.

— Благодаря, че ми напомни.

— Вярно е. Не те оставяше, дори когато повръщаше. Горкото момче.

По кожата ми полазват мравки, когато се сещам за снощи. Не се притеснявай, мамо. Мисля, че вече го е преодолял.

— Спомням си този случай — обажда се Джак от зимната градина. — Наложи се да изхвърлим фланелката му.

— Прекрасно. Много мило, че ми каза.

— Пак заповядай, Дилайла. Пак заповядай — той пуска бормашината и аз трябва да викам, за да ме чуе мама.

— Ще питам Патрик дали иска да отидем утре.

— Добре. А сега трябва да се хващам за работа. Офисът е затворен утре за празника, но това означава двойно повече имейли вдругиден. Вие имате ли план за днес?

— Мисля, че от мен се очаква да помогна на Рейчъл за разпродажбата — отвръщам. — Патрик ще дойде, за да работи по пода на зимната градина с Джак. Ще говорят за…

Бзззз.

— Съжалявам, Дел. Ще се кача да говоря горе, там е по-тихо. Но да знаеш, че наистина оценявам помощта ти. Справяме се отлично.

 

 

Не споделям с Рейчъл за целувката, но тя продължава да ми обяснява за Любовниците — картата, която изтеглила снощи, когато попитала Вселената за мен. А когато гласът на Патрик ме праща в мазето със свръхзвукова скорост, тя няма нужда от кристална топка, за да схване положението. Помолвам я да измисли нещо, за да ме прикрие, а тя ми отвръща със заговорническа усмивка.

През целия ден Патрик непрекъснато влиза и излиза от къщата, а с помощта на Рейчъл аз успявам да го избегна до късния следобед. Щом видя, че приближава, слизам в мазето да пренареждам кутиите с дрънкулки. Но точно пред вечеря, когато изнасям кашон с принадлежности за къмпинг, ето го насреща ми — със златисто кехлибарените си очи и игривите си трапчинки. Дърпа ме обратно надолу по стълбата, взема кашона от ръцете ми и го оставя на пода, и така помежду ни не остава друго, освен въздух и прах.

— Цял ден се чудя къде си — започва той. Толкова е близо, че дъхът му облизва устните ми. — Снощи се разтревожих за теб. Надявам се, че не съм те изплашил.

Поклащам глава, забила очи в пода, така че косата ми да скрие усмивката.

— Значи няма проблем? — пита той.

— Всичко е наред.

— Радвам се да го чуя — той повдига брадичката ми, докато очите ни се срещнат, а устните му докосват моите, отначало съвсем леко, като пухчета от глухарче, литнали във въздуха, когато някой си е намислил желание. Сетне целувката му става по-трескава. Жадна. Задушаваща и отчаяна, а аз не искам да свършва. Досега никой не ме е целувал така — нито Фин, нито въображаемите гаджета-звезди в главата ми, дори в най-смелите ми сънища.

Горе се отваря и затваря врата и Патрик се отдръпва, оставяйки ме напълно объркана и замаяна, опряла гръб на стената, за да не се изпари тялото ми като дълга, страстна въздишка.

— Трябва да отида с баща ми до склада за дървесина — обажда се Патрик. — Но утре ще се видим за фестивала, нали?

Не съм в състояние да говоря, затова мълчаливо кимам. Вероятно ще се наложи да измисля алтернативен метод за комуникация, например писане на знаци върху пръстта или почукване по главата с помощта на морзовата азбука, защото очевидно съм изгубила всякакъв контрол върху онази част от мозъка, която отговаря за речта и формулирането на думите.

— До скоро, Дилайла — усмихва се Патрик, вдига кашона с принадлежности за къмпинг и изчезва нагоре по стълбите. Чувам го да говори с Рейчъл и Джак в кухнята, да бъбри свободно за предстоящата разпродажба, за гвоздеи и бургии за бормашината, споменава нещо за времето и други теми от общ характер, докато аз стоя тук сама, неспособна да се сетя дори как се казвам. Сещам се единствено, че името ми започва с Ди и завършва на ла.

 

 

На другия ден Патрик ме чака отвън, както обеща. На пръв поглед си е същият, освен в очите. Те са все така златисто-кехлибарени, само че по-дълбоки. По-ясни. А когато се преместват от лицето ми върху устните, кожата ми се наелектризира и стомахът ми се свива на топка.

— Къде е Ем? — питам аз, усещайки липсата й по-осезаемо заради това ново нещо, което се заражда помежду ни.

— Двете с Мегън ще помагат в павилиона на Луна — обяснява той. — Ще раздават безплатни сокове с лед, така че ще има голяма навалица.

— Цял ден?

Патрик се разсмива.

— И цяла нощ. Да не те е страх да останеш насаме с мен, Ханафорд?

— Не — още докато го казвах, усетих, че цялата треперя. — Просто се чудех къде е Ем.

— Не може да те спаси — обявява той и ме прегръща за нова целувка по пътя към главната улица.

Годишният парад по случай четвърти юли и фестивалът „Шугърбуш“ наистина са това, което обещава плакатът… дори повече. В езерото плуват състезатели по търкаляне на пънове, облечени в специални фланелки. Дечурлигата милват с оцапани с кленов сироп пръсти муцуните на кафяво-бели понита, които обикалят в кръг. Мажоретки с жезли, тромпетисти и знаменосци с национални знамена в ръце маршируват заедно по главната улица. Всички лакомства са щедро напоени — от световноизвестното реване, до фунийките с ванилов сладолед, украсени отгоре с курабийка с кленов сироп във формата на листенце. Патрик прави грешката да ме помоли да поддържа неговата фунийка, докато хвърля топки по бутилки от мляко, подредени като пирамида.

— И… ето че имаме победител! — извиква в микрофона мъжки глас, когато облизвам последните капки от сладоледа му от пръстите си. — Избери награда за красивото момиче!

— За теб е — Патрик коленичи пред мен, стиснал един плюшен лос в протегнатите си ръце.

Притискам играчката към гърдите си.

— Благодаря ти. Ще го обичам винаги. Ще го нарека Холдън Кофийлд.

— От книгата?

— Да, от книгата. Четеше я, когато те видях за пръв път.

— И помниш това?

— Това е една от любимите ми книги — отвръщам.

— Направо ме разбиваш.

— Патрик, не говори така пред Холдън Кофийлд! — закривам с ръце клепналите уши на лоса, надявайки се, че нито той, нито Патрик ще забележат руменината, която покрива бузите ми.

— Хайде — Патрик ме прегръща и ме повежда към гигантското виенско колело. — Гледката е невероятна! Можеш да видиш цялото езеро, спомняш ли си?

За последен път съм се возила на виенско колело тук, преди осем години. Една пълна обиколка, десетки метри над земята, увиснала над тротоара в малка метална кабинка без стени, защитни колани или парашути… точно каквото го помнят мама и Джак.

— Дилайла, добре ли си? — Патрик се опитва да откопчее ръцете ми от предпазната преграда над коленете ми.

— Да, добре съм.

Какво ме бе посъветвала Рейчъл? Да си поемам дълбоко дъх? Вдишай… две… три… Издишай… две… три.

Патрик пуска побелелите ми като сняг пръсти и ме прегръща.

— За да видиш най-хубавата гледка в Ред Фолс е желателно да си отвориш очите.

Разсмивам се и за миг забравям за страха си, но не достатъчно, за да отворя очи.

— Слушай. Ако паднем оттук, от тази височина и при тази скорост, със сигурност ще се пребием. Дори няма да усетим.

— Е, ако погледнем нещата по този начин…

— Довери ми се, става ли? Всичко е наред. Виж, Холдън Кофийлд не се страхува.

Отварям очи и въздъхвам дълбоко. Опитвам да се фокусирам върху ръката на Патрик върху рамото ми. Със свободната си ръка той държи пред очите ми плюшения лос, за да видя изкуствената му усмивка.

— Погледни — Патрик посочва напред, точно когато колелото спира на най-високата точка, за да се качат нови пътници. Долу, на земята, тълпата се вие като гигантска змия, която пълзи. Чувам писъци откъм другите панаирни атракции, които се въртят, люлеят и преодоляват гравитацията. От всички страни се носи музика и аромат на печено месо. Мъжете се надпреварват да блъскат силомерите, а децата ядат розово-син захарен памук.

По-нататък, отвъд главната арена на карнавала, езерото Ред Фолс проблясва под лъчите на залязващото слънце. Виждаме доброволците, които проверяват фойерверките, заложени върху огромна плоскодънна лодка, закотвена посред водата. Тук горе ние сме великани, заключени в железните си клетки, докато мравките долу се трудят неуморно, а във въздуха се стрелкат чайките.

— Мисля, че ще стане страхотна снимка — обажда се Патрик и вади мобилния си телефон. — Само че трябва да се облегнеш леко насам. И да държиш очите си отворени. И да се усмихваш.

Старая се да изпълня всичките му изисквания, без да пускам предпазната преграда. Той отваря телефона и щраква, миг преди колелото да се завърти отново и отново, докато вече не мога да различа къде е небето и къде езерото — и двете еднакво сини, красиви и ярки, толкова близо, че можеш да ги пипнеш.

Увиснала в кабинката на върха на света, стиснала Холдън Кофийлд под мишница, докато ръката на Патрик лежи върху коляното ми, поглеждам към панаира и си представям, че виждам мама и Рейчъл. Представям си, че те вървят с Нана, бутайки инвалидната количка на Папа. Поглеждат нагоре към мен и ме снимат. Рейчъл яде захарен памук. Папа пуска в устата си къдрави картофки, а мама ми маха със свободната си ръка и не спира да се смее.

Колелото се завърта. Въображаемите членове на семейство Ханафорд изчезват. Но Патрик все още е тук, наблюдава ме, вдига ръце към лицето ми, затваря очи и ме целува. Устните ни са топли и сладки като кленов сироп и остават залепени до края на спускането надолу.

След като обикаляме всички атракции за възрастни и половината от детските, след като минаваме шест пъти от единия до другия край на панаира, след като посещаваме павилиона на Луна и помагаме на Емили да раздава безплатни напитки, след като се прощавам с голяма част от парите си в играта с водни пистолети, а Патрик поръчва карикатура на трима ни с Холдън Кофийлд, небето започва да помръква и ние намираме прекрасно място за гледане на фойерверките над езерото. Когато шоуто започва, децата от Ред Фолс тичат между одеялата, размахват светещи в тъмното герданчета и пищят, когато фойерверките се изсвистят и експлодират в небето, а сетне към земята полетят водопади от бели звезди, като клони на плачеща върба.

— Тези са ми любимите — заявявам. — Подсещат ме за любимите ни дървета. Помниш ли как се криехме под тях?

— Под плачещите върби, ли? Да — отвръща Патрик. — Все още ходя там понякога. Просто лежа отдолу и гледам небето през клоните. Там горе има друг свят.

— Имам идея — ставам и го дръпвам да ме последва. Промъкваме се зад хората, зад сергиите, които продават рози, хотдог, понички и още сладкиши с кленов сироп. Завиваме към езерото и изкачваме невисоко възвишение. Най-после намирам няколкото плачещи върби, които забелязах при злополучния ми опит да карам каяк.

— Тук — посочвам най-голямата върба. Клоните й докосват земята като огромен парашут. — Както в доброто старо време.

Патрик се усмихва, разтваря клоните пред мен и ги държи, докато мина. Налага се да се наведа, за да се промъкна под тях, но отвътре клоните образуват широк, кадифен балдахин, мек и приканващ. Мекият килим от листа заглушава околния шум, светлината от фойерверките и откъм панаира е достатъчна, за да огрее лицата ни с бледи, синьо-зелени лъчи. Сядам и опирам гръб в ствола на върбата.

— Не се прави така — разсмива се Патрик. — Помниш ли? Легни по гръб, ето така — той се отпуска върху тревата и слага ръце под главата си. Аз правя същото и се кикотя, когато лактите ни се сблъскват, а кракът му попада върху моя.

Лежим един до друг доста време, а клоните на върбата се люлеят край нас като дълга, вълниста коса, развявана от вятъра. Не е студено, но аз треперя — започва в главата ми, преминава през сърцето и стига до ръцете и краката. Патрик усеща и се присламчва по-близо до мен. Гледам нагоре, през клоните на върбата, опитвайки се да видя чак до върха, където стигат единствено катеричките, където кацат птиците, а свежите зелени листа се протягат да докоснат небето. Патрик се размърдва, повдига се на лакът и се обръща към мен. Протяга ръка към косата ми, погалва я нежно, а аз дишам с усилие, защото знам какво следва и го желая повече от всичко на света.

Патрик отново повтаря с ръка чертите на лицето ми, а аз затварям очи. Той погалва с пръсти косата ми, после слиза на рамото, връща се обратно, като едва докосва крайчеца на ухото ми, веждите, скулите. След малко ръката му преминава върху шията, сетне върху ключицата ми. Трябва да ме целуне. Трябва да ме целуне веднага или ще умра хиляди пъти, в хиляди експлозии на фойерверките, под клоните на най-голямата плачеща върба във Върмонт.

Дръпвам ръката, на която се е подпрял, и той пада върху мен. И тогава ме целува — едновременно нежно и силно, заровил ръце в косата ми. Отвън шоуто достига грандиозния си финал, в небето фойерверките гърмят, взривяват се и се пръскат — красиво и спиращо дъха представление, наситено с онази особена интензивност, присъща на лятото.

Когато и последните фойерверки се удавят в езерото, бавно се разделяме и отново лягаме под дървото. Аз отпускам глава върху гърдите му, а той пъха ръце под одеялото на косата ми. Навън се разнасят овации. Сякаш поздравяват нас.