Сара Оклър
Къщата на тайните (16)

Шестнадесета глава

— Едно специално кафе и едно шоколадово-лешниково лате с допълнителна сметана — обявява Луна. — За сметка на заведението.

— Благодаря ти, Луна — вземам поръчката си от бара, щастлива, че тази вечер мама и леля Рейчъл отново имат среща за продажбата на къщата. През седмицата, откакто подслушах разговора за Кейси, а след това мама категорично го отрече, успешно избягваме директните нападки. Дали от чувство за вина, от разсеяност или заради обещания втори шанс, ограниченията върху свободното ми време са по-леки, а двете с мама без усилие се връщаме към обичайното си поведение — да се разминаваме сякаш другият не съществува. Тази вечер съм особено доволна, че съм навън, далеч от неловкото мълчание, което се просмуква през стените на къщата. Далеч от дневника, който ме призовава от чекмеджето на скрина. Далеч от урната на баба и кутията с праха на кучето й. Далеч от миналото, макар и само за един час.

Поглеждам към другия край на кафенето, където Патрик подрязва новите струни на китарата си. Луна подвиква след мен да взема вкъщи непродадените кифли. Мисля си за Емили — открита, непринудена, без предразсъдъци. За Мегън, която идва почти всеки ден, за да помага на леля Рейчъл. Хората, които срещнах в Ред Фолс, които се появиха в живота ми това лято, по силата на странни и трагични обстоятелства… те знаят колко шантави са всички от семейство Ханафорд и въпреки това не ни съдят. Не искат нищо в замяна. Не предполагат. Те просто са тук, наоколо. Спокойно чакат да ни опознаят, да бъдат с нас. За тези хора има специална дума. Понякога си мисля, че съм съвсем близо до знанието, че виждам отговорите на всичките си въпроси, но не ми стига съвсем малко, за да ги стигна, като ябълки, които са твърде високо на дървото. Но тази вечер протягам пръсти към небето и имам чувството, че улавям отговора. Думата.

Приятели.

— Имаш ли нещо против да останем още малко? — Патрик пита Луна откъм сцената, където упражнява акорди с новите струни. Луна вече е обърнала на обратно табелката „Отворено“ и двамата с Патрик сме единствените останали клиенти. — Работя върху нова песен, а не съм съвсем готов.

— Останете колкото искате — отговаря тя. — Просто заключи добре, когато си тръгнете.

Щом тя излиза, кафенето потъва в тишина. Остава единствено жуженето на хладилните витрини и лампите на тавана. Когато я няма обичайната тълпа посетители, помещението живее различен живот. Въздухът мирише на прясно смляно кафе. Сребърната луна и звездите, които висят от тавана, отразяват светлините отвън. Очите на Патрик, ясни и екзалтирани, докато композира музиката си. Тук. Сега. Ние двамата. Сами.

— За какво си мислиш? — обажда се той.

— За приятелите.

— Липсват ли ти?

— Приятелите от Кий? Не, наистина не ми липсват. Странно. Там имах познати. Може да ги наречем приятели. Поне аз ги смятах за такива. Срещахме се вечер, ходехме на едни и същи купони, винаги се намираше нещо за правене през уикендите. Но тази година всичко се промени и сега, няколко седмици откакто съм тук, да ги наричам приятели… не ми звучи правилно. Доволна съм, че бяха наоколо, за да си прекарвам добре с тях. Но с нищо не спечелиха правото да ги наричам приятели. Има ли някакъв смисъл в това, което казвам?

— Абсолютно — кима Патрик. — Миналата година преживях същото с един стар приятел от училището в Ню Йорк. Не сме се карали, но изведнъж се отчуждихме. Попаднахме в различни компании, няколко пъти опитахме да излезем заедно, но някак не се получи. Кофти работа, защото всъщност беше голям пич.

— И какво стана?

— Ами, разделихме се. Всеки пое по-различен път. Когато го срещна случайно, се държим приятелски. Но вече не си ходим на гости през уикендите, не се срещаме след училище, за да караме колело.

— Мъчно ли ти беше?

— Отначало да, но тогава осъзнах, че съм се уловил като удавник за нещо, което вече не съществува. Че човекът, който ми липсва, вече не е същият. Хората се променят. Нещата, които харесваме или мразим, също се променят. И дори по цял ден да се молиш да не е така, нищо не можеш да направиш.

— Така е. Знам го от опит.

— А приятели, истински, верни приятели… На няколко пъти повярвах, че съм срещнал такива хора, че винаги ще си останем близки. Но годините минават и аз все по-често се сещам какво ми каза веднъж баща ми: „Обикновено човек може да преброи на пръстите на едната си ръка истинските приятели, които е срещнал през целия си живот. Понякога и един пръст стига. Но точно тези хора трябва да пазиш на всяка цена. И аз не бих заменил никой от тях за стотици други. Предпочитам да съм съвсем сам, отколкото да съм заобиколен с хора, които просто си прекарват добре.“

— Разбирам го — казвам, мислейки си за всички случайни познати, както и за онези, които ту идват, ту си отиват. Но когато Патрик ми се усмихва, тъгата изчезва и поне за миг всичко е наред.

— Така, а сега гледай! — Той се навежда зад сцената, намалява осветлението в кафенето и включва кръглите цветни прожектори, които осветяват естрадата отпред и отстрани.

— Луна ги инсталира миналия уикенд. Каква разлика, нали? Мястото не е голямо и звукът се чува идеално. Не се налага да надуваме усилвателите. Най-неприятно е, когато публиката се разсее. Не се случва често, но не е приятно да се опитваш да ги надвикаш. И то не защото не чуваш добре, а защото знаеш, че никой не те слуша. Прожекторите ще помогнат да задържим вниманието им. И тогава ще остане единствено аз да работя по-усърдно, за да ги разчувствам повече.

— Патрик, чух те как пееш и не разбирам как някой може да остане равнодушен!

— Не всички, които идват в кафенето, идват заради мен. Някои се интересуват повече от кафето. Или от сладкишите. Други предпочитат да се занасят с Емили.

— О, може и аз да съм била тук, за да се занасям с Емили. Да съм казала обратното? Само че да се закачаш с Емили и да се наслаждаваш на твоята музика не се изключват взаимно.

— Така ли?

— Така.

— Добре, че стана въпрос и си поговорихме. Ще трябва да предупредя Ем, че сме съперници. Тя е опасна конкуренция, особено що се отнася до външния вид. Много по-симпатична е от мен.

Разсмивам се и навеждам глава, отчасти за да скрия факта, че сигурно съм се изчервила като домат. Ем наистина е симпатична. И забавна, и готина. Тогава защо той не я харесва? Или не е така?

— Не каза ли, че трябва да упражниш нещо? — питам. — Да го чуем.

— Е, добре, Ханафорд. Печелиш. Ела тук — той посочва с ръка да седна пред него, подава ми перцето си и дръпва струните с пръсти. Коленете ни се докосват. Разделя ни единствено китарата и набиращата сила музика.

Когато пее, Патрик затваря очи и лицето му става едновременно съсредоточено и спокойно, сякаш поема на дълго, вълнуващо пътешествие през красиви места, но трябва да следи внимателно пътеката. И въпреки че песента още не е завършена, гласът му гали кожата ми и аз настръхвам. Мелодията ме отнася далеч от всички разочарования и скрити тайни, изпитвам единствено удивление и чувство за свобода, чиста и безкрайна. Дори не съзнавам, че очите ми са затворени, докато музиката не спира. А със заглъхването на последната нота, върху устните ми, лека като снежинка, каца целувка и почва да се топи. Усещането е невероятно, уникално и абсолютно различно от всичко, което съм изпитвала досега. Патрик ме дръпва по-близо, а сребърното сърчице на врата ми звънва леко като дъждовна капка върху струните на китарата.

Целувката ни става по-дълбока. Препускащите ми мисли забавят ход, страховете и притесненията избледняват, а аз се отдавам на емоцията, наслаждавайки се на всеки миг. Само аз и той. Светът отвън сякаш е затаил дъх и ни чака да свършим, за да види какво ще се случи и дали след това ще си спомня как да вървя.

Но когато Патрик се раздвижва, за да издърпа китарата, магията се разваля. Осъзнавам колко сме близо, твърде близо, толкова, че въздухът не ми стига, за да си поема дъх, и няма какво да му попречи да стигне до истинската Дилайла.

— Съжалявам — изтърсвам. — Аз, хм… Трябва да тръгвам. Трябва да отида в… Ами, обещах на мама по-късно да й помогна и трябва да вървя.

— Сигурна ли си, че майка ти не може да почака няколко минути? — пита Патрик. Усмихва се, но в очите му личи разочарование.

— Да.

— Добре. Ела.

— Не… искам да кажа, да, сигурно може да почака — изправям се и изтупвам късите си панталони, за да спечеля дистанция, преди да ме убеди да остана. — Знаеш каква е майка ми.

— Не, добре съм. Всичко е наред. Харесах песента. Много напомня Боб Дилън. — Ако думите ми бяха стъпки, досега щях да съм се спънала в тях и да съм си счупила и двата крака. — Просто се сетих за обещанието и за мама. Лошо съвпадение.

— Е, не се притеснявай за това. Ще те изпратя. Само да прибера тук и…

— Няма нужда. Добре съм. Трябва да се прибера преди тя да откачи. Съвсем бях забравила за нея, а сега закъснявам. Ще се видим утре, нали?

Не давам възможност на Патрик да отговори или да ме улови в мрежата на смутения си поглед и изхвърчам през вратата. От нощния въздух капчиците по кожата ми кондензират. Нужни са ми няколко секунди, за да осъзная, че просто стоя и треперя.

Дилайла, спомни си — първо единия крак, после — другия.