Сара Оклър
Къщата на тайните (5)

Пета глава

— На какво мирише? — пускам последната торба с покупки върху тезгяха в кухнята и махам с ръка пред лицето си, за да разсея дима.

— На градински чай — Рейчъл посочва ароматната пръчица, която гори на перваза на прозореца. — Паля я за „прогонване на злото и привличане на доброто“. Димът увлича негативната енергия и тя излита навън. Виждаш ли? — Пушекът се вие като дух, усуква се около пръста й и изчезва през отворения прозорец над мивката.

През последните двадесет и четири часа се случиха толкова неща, направо не е реално. Димът сякаш е просто част от дълъг, неразгадаем сън. Сигурно, когато отворя очи, ще се озова в леглото си, телевизорът ще работи, а нахлуващата през прозореца слънчева светлина ще ми припомни, че е време за училище.

— Чудесно. Изпратете ги утре с „Федекс“, доставка с приоритет — нарежда мама от новия си офис — сгъваема маса в ъгъла на кухнята, оборудвана с дъска за бележки и гигантски стенен календар. Учудена съм, че градинският чай не оказва влияние върху корпоративната й чи-енергия. — Освен това — продължава тя, — обадиха ми се за фактурите.

Застанала е с гръб към нас, изрежда задачи, обсъжда детайли, дава съвети и съставя планове, с една ръка приглажда косата си, а с другата притиска слушалката, за да чува гласа на асистентката си, препращан от сателити, отдалечени на милиони мили оттук.

— Нима кара хората си да работят в неделя? — пита шепнешком Рейчъл, докато вади остатъците от храна от хладилника и ги души.

— Неее, работата през уикенда е по желание. Работят само онези, които искат да си запазят мястото.

Проследявам с поглед капчица вода, която се плъзга по кутията с портокалов сок върху масата и се питам преди колко време баба ми я е държала в ръка. Кога ли е наляла последната си чаша? Или е отпила направо от кутията, застанала пред отворения хладилник? Усещане за печал и безнадеждност плъзва по гръбнака ми, две студени ръце стискат гърлото ми.

— Тази е последната — посочвам торбата с покупки, която току-що съм донесла. — Имам нужда от глътка въздух — насочвам се към задната врата, натискам хладната метална дръжка и се озовавам навън, под гаснещата светлина от залязващото слънце. Спускам се по хълма към кея, като се обръщам само веднъж, за да погледна към къщата и внушителната редица кленове, които я охраняват. Клоните им драскат белите нащърбени пилони на верандата, а аз си мисля, че дърветата знаят цялата история.

Но подобно на жените от моето семейство, и те не казват нищо.

Вечерното слънце все още пари кожата ми през черния потник, но пространството под дървените трибуни на кея е уловило като в капан хладния бриз откъм водата. Скрита под изпочупените пейки гледам езерото, толкова важна част от детството ми, и роня едри, горчиви сълзи. Все още помня ароматите от онова време — на кокосово масло, на въглища, на хотдог и риба. Влажният въздух е все същият, какъвто го помня, слушам децата, които се смеят, пръскат се и пищят и отново ставам малка. Отново съм петгодишна, мишниците ми са стегнати като наденички в надуваеми възглавнички, влизам до колене във водата, след това пристъпвам по-нататък, до кръста, а мама маха от брега да излизам. В онези спокойни, безгрижни дни тя винаги беше наблизо, готова да ме защити. Тогава все още не усещах липсата на баща ми, когото не познавах. Все още не знаех, че когато помоля мама да ми разкаже всичко, което си спомня за него, тя ще ме погледне виновно, ще ми даде една вестникарска статия, ще ми разкаже цялата им съвместна история, продължила една-единствена нощ и ще промълви, че съжалява. Че би искала да има какво повече да ми каже.

АФГАНИСТАНСКО МОМЧЕ УБИВА ИЗВЕСТЕН ЖУРНАЛИСТ. СЕМЕЙСТВОТО НА МОМЧЕТО ОПРЕДЕЛЯ СЛУЧАЯ КАТО „ТРАГИЧЕН ИНЦИДЕНТ“

КАБУЛ — В четвъртък, в град Туксар, Афганистан, дванадесетгодишно момче стреля и уби журналиста от „Нешънъл пост“ Томас Девлин. Тридесет и шест годишният Девлин бил застрелян от близко разстояние в главата и гърдите, когато прибирайки се от училище, момчето го взело по грешка за крадец. Девлин бил в къщата, за да интервюира майката на момчето (името не се споменава) във връзка с разследването си за набиране на деца в паравоенните образувания в контролирано от бунтовниците село в Северен Афганистан.

Девлин, живущ в Лондон, завършил университет в Оксфорд, е известен предимно с работата си в политически несигурни райони и сред бежанци, както и с дейността си за опазване на застрашени от изчезване животни. През последната година неговата поредица статии в „Нешънъл пост“, озаглавена „Пътуването на слона“, му донесе престижната Британска национална журналистическа награда, както и международно признание, заради разкриването на ключови мрежи за контрабанда в Кения и Намибия. В резултат и в двете държави бяха предприети законови мерки против контрабандата и за защита на застрашените животински видове. Общопризната е заслугата на Девлин за повишаване на общественото съзнание за вредите, нанасяни от бракониерите и загрижеността на хората по света за съдбата на слончетата сираци.

Последната задача на Девлин в Афганистан бе да напише поредица статии за „Нешънъл пост“, представящи живота на обикновените жители във фермерските райони на раздирания от военни конфликти Среден изток. От семейството на момчето, застреляло журналиста, отричат да са били интервюирани и твърдят, че случаят е трагичен инцидент.

Девлин, за когото скърбят приятелите и колегите у дома и в международната журналистическа общност, не оставя живи близки роднини.

Е, ако не броим жената, с която се запознал в един бар, в последната си нощ във Филаделфия. Никой не знаел за нея, за дългата й тъмна коса и за кафявото петънце с цвят на узрял лешник в едната зеница.

Той харесал смеха й. Така казал.

Тя харесала акцента му. Така казала.

Дали да…?

Да, хайде.

Когато на другата сутрин Томас (а не Том) Девлин взел самолета за Лондон, откъдето щял да продължи за последната си задача, вероятно си мислел за жената, за очите й, за смеха й. Сигурно и тя си мислела за него, как произнасял името й, как я гледал от другия край на бара. Предпочитам да си представям така нещата. Но в онзи момент никой от тях не подозирал за миниатюрното създание, което тя вече носела в утробата си. Ако Томас е знаел за съществуването му, твърде възможно е да си е мислел точно за него в мига преди да зърне момчето с оръжието и да извика: „Господи!“ или „Недей!“ или „Спри!“ или „Моля?“, или… Всъщност единствено двадесет и едно годишното афганистанско момче и майка му могат да кажат кои са били последните му думи.

Като оставим настрана този зародиш, Томас нямал никакви близки, както пишеше в статията. Сега, ако не броим мен и леля Рейчъл, мама също няма живи роднини.

Няма кой да разказва семейни истории, да наследи порцелановия сервиз, шоколадовокафявия цвят на косата или смеха, който завърша с октава по-високо, от колко го е започнал. Няма кой да ни каже какви сме били по-рано, какви сме станали и дали има някакво значение.

Подобно на други теми, които двете не обсъждаме, мама никога не говори за баща ми. Липсва ли й? Обвинява ли го (или пък момчето от Туксар) за съдбата си на самотна майка? Мисли ли си понякога за него? Забола съм снимката му (портрет, който разпечатах от биографията му в онлайн изданието на „Нешънъл пост“) върху дъската за съобщения над бюрото и понякога я разглеждам с часове, търсейки общото помежду ни в чертите и сенките на лицето му. Обаче огледалото казва, че изцяло приличам на майка си. Косата. Очите. Цветът на кожата. Зъбите. Всичко. По-млада нейна версия. Тогава кое ме прави дъщеря на Томас Девлин? Дали съм наследила приключенския му дух, трансформирайки го в безразсъдство? Или стремежа му да разкрива и изобличава истината? Или желанието постоянно да търси нещо ново?

Никога не съм виждала баща си, затова не мога да кажа, че усещам огромна празнота в сърцето си, че пазя спомена за него, за аромата на одеколона му, за гласа му, за извивката на любимата му шапка. Но има моменти, сега например, когато си мечтая той да е тук, за да ме посъветва как да постъпя, какво да кажа, какво да избера. Мечтая си да ме погледне, да ми каже това, което очаквам, да ме целуне по бузата, а аз да му се доверя без резерви.

Една чайка каца наблизо и ме връща в действителността. Пейката пред очите ми се лющи. Изчегъртвам с нокът парче боя и го пускам в праха под краката ми. Забелязвам, че два сектора по-нагоре има някой. Изтегнал се е по гръб, а върху гърдите му лежи отворена книга. Бейзболната му шапка е дръпната над очите. Приближавам се крадешком, скрита в сенките и наблюдавам как гърдите му се повдигат леко от дишането.

— Нали не се каниш да се промъкнеш и да ме подплашиш? — пита той.

— Аз… не. Аз просто… Съжалявам — отстъпвам крачка назад и удрям главата си в една от подпорните колони. — Ох!

— Чак мен ме заболя — той сяда и нахлупва шапката си, преди да се спусне под пейките, за да ме пресрещне. Лицето му е скрито в сенките. — Добре ли си?

— Не исках да преча — кимвам към книгата, която държи, надявайки се, че ще престане да ме гледа как разтривам глупавата си (а сега и пулсираща от болка) глава. Надявам се също бризът да е изсушил сълзите ми. Надявам се той да не задава много въпроси.

— А, няма проблем — отвръща той и затваря „Спасителят в ръжта“. — Чел съм я и преди. Обичам да идвам тук. Обикновено е спокойно — усмихва се. — Ей, сериозно питам — добре ли си? — той потърква главата си на тила, на мястото, където на моята глава вероятно се образува цицина.

— Да, аз… хм… — отстъпвам още една крачка назад. — Тъкмо си тръгва…

— Почакай — посяга към ръката ми, но се спира. — Искам да кажа, че няма нужда да си тръгваш. Освен ако не държиш. Но ще е яко, ако решиш да останеш.

Каня се да попитам мистър Холдън Кофийлд^[1] за кого точно се мисли и как си позволява да се натрапва в личното ми пространство, в любимото ми място под трибуните. И тогава той обръща шапката си и вдига лице, така че светлината да го огрее. Щом виждам отблизо очите му — светли като кехлибар, със златисти точици — и закачливия му поглед, не ми остава друго, освен да се усмихна.