Сара Оклър
Къщата на тайните (30)

Тридесета глава

В деня на погребението на Нана се събуждам в четири сутринта — жадна, трескаво неспокойна, неспособна да заспя отново. Изминали са две седмици, откакто научих истината за баща си и нещата, разделяли толкова дълго семейството ми. И почти толкова, откакто за последно видях Емили и говорих с Патрик. Той се върна на работа е Джак, обаче сега работи е удвоени усилия и очевидно няма нужда от моята помощ за капаците, за улуците или за боядисването на навеса. Вече не търси очите ми през масата на закуска. За него аз просто не съществувам.

В пет обличам кучешкия пуловер и излизам навън, за да видя битката на слънцето е мъглата. Хладната утринна омара покрива краката ми, поглъща ме като гигантски котел, щипка незначителност в сложната вълшебна рецепта, чиято крайна цел предстои да се изясни.

Пред къщата на Патрик мъглата изведнъж се отдръпва, сякаш разбивайки се в някаква тъмна, внушителна маса. Когато мистериозната фигура приближава, отстъпвам няколко крачки назад, но виждам дъха й на няколко крачки пред немигащите ми очи.

Оказва се женски лос, висок, шоколадовокафяв. Навежда леко глава, а през мъглата усещам миризмата й, примесена е аромата на земята, влажна след дъжда. Не смея да помръдна.

Сърцето ми бие учестено под ризата. Зад нея се появяват две малки. Времето сякаш спира, когато тя започва да души въздуха, за да прецени дали съм приятел, или враг, дали трябва да ме атакува, или да отмине спокойно. Сетне изпръхтява няколко пъти, вдига глава и прави няколко крачки встрани, поспирайки, за да изчака децата й да я последват. Осем крачета забързват подпре й, а майка им ги побутва нежно с муцуна. Все още не смея да си поема дъх. Когато най-после вижда малките пред себе си, тя продължава по пътя си и изчезва в мъглата.

 

 

Когато се прибирам, майка ми и леля Рейчъл са будни. Явно никой не е спал добре преди погребението на Елизабет Ханафорд. Закусваме заедно, без да говорим много, вилиците и ножовете почукват върху три различни чинии. Разговорът се върти около сигурни теми — беконът не е лош, въпреки че е от соя. Надявам се времето да се задържи все така хубаво. Кой иска още кафе? Никой не отваря дума за онова, което тежи като воденичен камък на всички. Погребението. Кой ще носи урната? Седмиците, изпълнени с напрежение и бурното спречкване. Неизбежното и окончателно напускане на тази къща. Това място. Тази история.

Час преди да тръгнем за погребението, мама ме намира в стаята ми, седнала на ръба на леглото, вперила поглед навън, към езерото. Вратата е отворена, но тя се поколебава на прага, очаквайки аз да я поканя да влезе, сякаш тя вече няма право да пита. Кимвам утвърдително.

— Днес погребвам майка си — изтърсва неочаквано и присяда до мен. Сещам се за черната кутия, поръбена със златни цветя върху тоалетката на баба ми и се чудя как ли ще изглежда в ръцете на мама, когато изсипва праха на Нана във водите на езерото Ред Фолс.

— Може ли да поговорим? — пита ме мама и ме прегръща.

Свивам рамене. Думите не искат да излязат от устата ми, сякаш съм забравила как се образуват.

— Добре — мама отмята един кичур, паднал върху очите ми. — Започвам.

Върху пода е останало едно копче. Явно са го пропуснали, когато са чистили стъклата от строшения буркан.

Дали баба ми го е купила специално или е резервното копче към някоя риза?

— Хиляди пъти се канех да ти разкажа за баща ти — казва тя.

Чудя се какво ли става с толкова много резервни копчета.

— Но колкото повече порастваше, толкова повече се страхувах, че когато научиш истината, ще ме погледнеш по същия начин, като майка ми, когато чу. Не бях готова да го понеса, Дилайла. Не исках да видя такава омраза в очите ти за нищо на света.

Вероятно е добра идея да ги даваме на Алис, за пуловерите на „Крийчър криейшънс“.

— Моля те, кажи нещо, Дел. Дори да е гневно.

Колко ли единични копчета има по света, търкалят се тъжно в бурканите си, нямат си еш, нито риза, на която да ги зашият. Без бъдеще. Без предназначение. Просто си стоят, незабелязвани от никого. Забравени.

— Моля те, Дилайла!

Поглеждам майка ми. Върху челото й се очертават дълбоки бръчки, ситните линийки край очите й още не са скрити от грима. Хваща ме неподготвена, необятността на мъката ми постепенно надделява над гнева и острите думи, които напускат мислите ми като вода, изцедена от гъбата за баня.

— Не съм ядосана за това, че си била с Кейси — казвам. — Ядосана съм, че ме излъга. И че продължи да ме лъжеш всеки път, когато разпитвах за Томас Девлин. Задето не искаше да говорим за истинския ми баща.

Тя кима и загръща яката на халата си.

— Беше ми убийствено тежко да се преструвам, но винаги имаше някаква причина да не ти кажа истината.

— Мамо, мразя… — мразя те, заради слабостта ти, заради нерешителността и глупостта. Мразя те, задето си сгрешила. Мразя те, защото не си съвършена. Ето какво искам да й кажа, но думите се изпаряват веднага щом ги изричам наум. Как мога да я обвинявам за това, че се е опитвала да скрие истината, която би донесла единствено болка на близките й, ако я извади на бял свят? Че е постъпила с историята за баща ми точно така, както постъпвам и аз със собствените си истории? Всичко, което си казваме една на друга, е невярно или непълно, като вехто парче плат с проядени от молците дупки, през които прозира слънцето.

— Не бях планирала нещата с Кейси да се развият по този начин. Поне за това ми вярваш, нали?

— Да — отвръщам. — И аз правя доста грешки. Особено с момчетата, затова те разбирам.

Втренчвам отново очи в копчето на пода, чисто бяло върху тъмните дъски. Представям си, че е бутон и че ако го натисна, ще се отвори скрит тунел към езерото Ред Фолс, където мога да дишам под вода и да се наслаждавам на слънчевите лъчи под повърхността.

— Грешки? Дилайла Елизабет Ханафорд, моята грешка е, че не ти казах истината. Кейси не беше грешка. Откакто разбрах, че съм бременна, не съм съжалявала нито миг за онази нощ, понеже благодарение на нея имам теб.

Мама целува косата ми и ме прегръща още по-силно. Усещам неравното повдигане и спускане на гърдите й, ръцете й, които здраво ме стискат.

— Но защо ме отведе оттук? — питам я. — Защо спряхме да идваме? Защо спряхме да говорим за близките си? Да, баба се е ядосала. Но нима наистина е скъсала завинаги с нас заради една-единствена нощ между теб и приятеля на Стефани?

Майка ми си поема дълбоко дъх, изважда носна кърпичка от джоба на халата си и поглежда през прозореца.

— Баба ти имаше труден характер. Никой от нас не беше много близък с нея, особено Стефани. Двете не бяха на едно мнение по нито един въпрос и когато ние с Рейчъл пораснахме и заминахме, Стефани остана тук да се оправя сама с нея.

А когато Стефани почина, мама започна да изпитва вина заради отношенията им и намрази мен и Рейчъл, задето не успяхме да я спасим. Непрекъснато ни повтаряше: „Вие и бяхте сестри. Трябваше да забележите, че нещо не е наред, но бяхте твърде заети със себе си, за да ви е грижа какво става в Ред Фолс.“

Дилайла, трябва да разбереш какво причинява самоубийството (или всяка смърт при съмнителни обстоятелства) на останалите живи. Човек не само тъгува за загубата, а страда от чувството на вина, самообвинява се, страхува се. Никой от нас не смееше да говори за нея, защото всички се чувствахме отговорни за случилото се. Защо не знаехме, че е спряла да взема лекарствата си? Откъде се бе снабдявала със сънотворни? Защо никой не беше забелязал? Сама ли бе посегнала на живота си, или наистина бе нещастна случайност — грешка на болно момиче, което просто бе искало да поспи онази нощ? Не беше възможно да говорим дори с хора вън от семейството, като Мегън или другите приятели на Стефани. Всеки се надяваше това да е чужда грешка. Всички имахме нужда да обвиним някого. Особено Кейси. Той напусна града, но не заради това, което се случи между нас. Тръгна си, защото не можеше да понесе живота без нея, постоянните въпроси, терзанията дали той или някой от нас е можел да направи нещо, преди да стане безвъзвратно късно. Предупреди ни, че ще се махне, и то много преди нощта на кея. И го направи.

Размърдвам се неспокойно върху леглото и обгръщам раменете си с ръце, когато в гласа й се прокрадва остра нотка. Тя тръсва глава и продължава, а бръчките на челото й стават по-дълбоки.

— Знаеш ли, когато твой близък е убит, можеш да тъгуваш за него и да съсредоточиш гнева си да мразиш убиеца, дори ако не знаеш кой е той. Имаш избор и да простиш. Но когато някой отнема сам живота си, именно той е убиецът. Затова ние тъгувахме за сестра си и същевременно, когато се сещахме, че смъртта й може да е нейно дело, я мразехме, задето ни напусна. Боже, оттогава минаха почти двадесет години, но понякога вдигам телефона, надявайки се да чуя гласа й от другата страна, да мога да й простя. Просто не мога да повярвам, че тя наистина… то не ме оставя на мира, Дилайла. Онова чувство. Винаги е с мен.

Мама притиска кърпичката към очите си. Дълго време никой не казва нищо.

— Не знам колко от това си спомняш — продължава мама, — но понякога, когато идвахме през лятото, баба ти отказваше да излезе от стаята си по няколко дни. Или пък отиваше при някоя приятелка в другия край на града, докато събере сили да се върне при нас. Тя беше болна, Дилайла. Клиничен случай. Като Стефани.

— Знам — отвръщам. — Онази вечер намерих лекарствата й в чекмеджето на тоалетката в стаята й.

— Да, вземаше ги отдавна, години преди да изгубим Стефани.

— Предполагам затова нямам много спомени с нея — казвам. — Изглежда е предпочитала да не се навърта наоколо.

— Тя те обичаше, Дилайла. Но не го показваше така, както Папа. Не можеше.

Мама е права, дядо ми ме обожаваше. Всеки път, когато ме вземаше на колене, за да ме разходи с инвалидната количка, когато се смееше на наивните ми шеги, знаех, че аз съм светлината в живота му. Това лято мислех повече за Нана, за Стефани и семейните тайни, но всеки път, когато се сетех за него, усещах болезнено липсата му, сякаш едва тази сутрин съм научила лошата новина. Сякаш до вчера той е бил част от живота ни и лекарите току-що са се обадили да кажат, че не могат да направят нищо повече.

— След като почина баща ми — продължава мама, — завладяха ме тъгата и срамът. Трябваше да говоря с някого. Трябваше да призная тайната, която пазех от нощта с Кейси. Затова казах на Рейчъл. Знаех, че ще се разстрои от случилото се и от факта, че го бях скрила от нея. Знаех, че нещата между нас ще се променят. Но също така вярвах, че тя няма да се отдръпне от мен… нито от теб. Само че майка ми чу целия разговор. И се нахвърли върху мен. Каза ужасни неща, пълни с жлъч и омраза към мен и към Рейчъл, чиято единствена вина бе, че изслуша признанието ми.

— Какви неща? — питам.

Мама стиска устни, за да задържи думите като в язовир.

— Не забравяй, че тя не беше на себе си, Дилайла.

— Но аз…

— Вече няма значение. Тя е мъртва.

— За мен е важно, мамо. Трябва да знам. Моля те, спри да ме пазиш от собствената ми история.

Мама взема ръката ми, затваря очи и бавно кима.

— След като научи, че Кейси е баща ти, баба ти ме обвини, че съм те откраднала от Стефани. Каза, че Стефани и Кейси щели да се оженят някой ден и че ти трябвало да си тяхна дъщеря. Тя се разкрещя срещу мен и Рейчъл в деня, когато трябваше да погребем баща ни. Викаше с пълно гърло, че когато Господ прибрал Стефани, той взел не тази, която трябвало. Че някоя от нас трябвало да бъде на нейно място. Че не сме били достатъчно добри, за да спасим сестра си и затова не заслужаваме да живеем.

Върху лицето на мама се чете непознато напрежение, болка, каквато не бях виждала досега, въпреки напрегнатите ни отношения. Иска ми се да я отведа далеч от всичко това, поне веднъж аз да бъда майката и да я люлея в прегръдката си, докато се успокои. Колкото и да мразех „Клеър Ханафорд, слушам“ и непрестанното бръмчене на мобилните средства за комуникация, сега съм готова да дам всичко за едно обаждане от асистентката й. Да видя как мама прочиства гърло, отърсва се и вдига телефона, уравновесена и отговорна.

— Господи, мамо. Съжалявам — отпускам глава върху рамото й и стисвам ръката й, нито една успокоителна дума не ми идва на ум.

— Това не е всичко — продължава мама, като въздъхва дълбоко. — Дилайла, двете с Рейчъл стояхме в дневната на къщата, където бяхме прекарали детството си и именно там чухме майка ни да се заклева пред Бог, че ако той не ни прибере след всичките й молитви и жертви, тя ще прекара остатъка от живота си да го моли да вземе теб, само и само… само и само аз да усетя болката от това да погребеш дъщеря. След всичките тежки моменти в миналото, дните, в които не казваше и дума, след болестта, която беше готовото извинение за всичко, тази клетва бе капката, която преля чашата. Ето защо си тръгнахме. Все едно дали причината беше в депресията й, или в шока, когато научи истината за Кейси и мен, в загубата на съпруга, в гнева и вината за Стефани, или пък в лекарствата… думите й бяха достатъчни. Двете с Рейчъл не можехме да останем повече. Докато част от обидата и мъката ни се уталожат, месеците станаха години, животът продължаваше и ние така и не се върнахме повече. А сега нея я няма.

Повтарям на ум думите на баба ми и се опитвам да мисля за оранжевите шишенца с хапчета. Опитвам се да си повтарям, вероятно вътре в себе си Нана се е обвинявала за болестта на Стефани и за смъртта й. Вярвам, че преди това ме е обичала. Може би не е престанала да ме обича и по-късно. Това не омаловажава болката от ужасната й клетва, но ми помага да си обясня донякъде поведението й.

Когато въпросите ми свършват, мама взема розовата кутийка за бижута от перваза на прозореца — онази, която купих при първата разпродажба.

— Какво е това? — пита ме. — Нейно ли е?

— Така мисля. Когато го видях, нещо ме накара да го задържа. Не знам къде…

Всъщност знам. Току-що разбрах. Споменът се материализира пред очите ми, подобно на лоса сутринта.

„Това е кутийката ми за сълзи — каза ми Нана. — Всеки път, когато съм тъжна, я отварям и плача, плача, докато сълзите ми свършат.“

„Мога ли и аз да поплача вътре?“

„Разбира се. Просто ела тук, вземи кутийката в ръка и помисли защо си тъжна. Тя ще улови тъгата ти.“

„Няма ли да прелее? От всичките сълзи?“

„Няма, Дилайла. Това е вълшебна кутийка. В нея има място за много, много сълзи.“

„А сега тъжна ли си?“

„Да. Но същевременно съм и щастлива. Щастлива съм, защото сте тук. Ти, майка ти и леля Рейчъл…“

— Не знам — въздишам, но всъщност знам много добре. Това е реален спомен, който принадлежи само на мен и баба ми. — Просто ми напомня за нея. За всичко хубаво.

— Красива е — мама опипва с ръка кадифената тапицерия вътре и затваря капака. Поглежда ме за миг и оставя кутийката върху перваза, опитвайки се да преодолее неловката тишина, която понякога се настанява между нас.

— Обичам те, миличка — казва накрая. Усмихва се и стисва леко рамото ми. Надига се от леглото и тръгва към вратата, а коланът на халата й се влачи отзад, подобно на мъглата сред дърветата.