Александър Драганов
Сказания за ледената планина (9)

Глава VII

Макар да звучеше невероятно, следващите три дни минаха без премеждия. Четиримата пътуваха бързо, но без да преминават в паническо бягство. Наложиха ход, който да е удобен за всички. Успяха дори да починат в нощите, редувайки се на постове. Като вампир, Римиел настоя да поеме всички бдения, но Алтиарин и дъщеря му не разрешиха. Знаеха, че и Римиел има нужда от почивка, въпреки невероятните си сили. Със своите магии Лерта се опита да замъгли лепкавата следа, която камъкът оставяше в енергийната аура на природата наоколо. Така нито монасите, нито техните чудовища обезпокоиха със скверното си присъствие малкия отряд.

Оставени на спокойствие, четиримата имаха възможност да поговорят, да обсъдят ситуацията, в която са се озовали, да помислят за това, което ги чака. Алтиарин все още срещаше известни затруднения с това да приеме, че дъщеря му е избрала Римиел за свой любим, но поне се опитваше да не пречи. Лерта го успокояваше, напомняше му шепнешком, че и тяхната връзка някога е била странна, но всичко се е развило добре. Елфът си наложи да се довери на своя приятел, макар сърцето му да трепваше всеки път, когато Римиел прегърнеше или целунеше дъщеря му.

Камъкът, който вампирът носеше, също го изпълваше с безпокойство. Той попита Лерта за него, а когато вълшебницата отговори, Римиел и Алтира внимателно се заслушаха в думите й. За нещастие, лечителката нямаше по-ясна представа за товара им от тази, която имаха те. Камъкът бе някакъв талисман на злото и имаше невероятна, умопомрачителна сила. В него бе затворено нещо, а в същото време служеше и за ключ… за някъде. Но закъде, знахарката не можеше да каже. Римиел сподели подозренията си, че пилигримите, които ги преследват не принадлежат нито към Инквизицията на Томан Изкупителя, нито към мрачните чародеи, обрекли душите си в служба на Рамакар. Лерта и Алтиарин се съгласиха с това, ала без да имат представа кой тогава всъщност е господарят им.

Постепенно четиримата престанаха да говорят за монасите — самото споменаване на имената им сякаш носеше неприятно, тежко чувство, което се спускаше към душите им като лепкаво пипало.

Гората, през която вървяха, започна лека-полека да оредява — бяха стигнали нейния край и навлизаха в цивилизованите земи на Кралските предели. Столицата Санпар и другите големи градове все още бяха твърде далеч, хлабава бе по тия земи хватката на Църквата, не тежеше толкова и властта на короната. Все пак започнаха да стигат села. Хората, живущи в тях, бяха недоверчиви и подозрителни по природа и гледаха изпод вежди минаващите странници. Те не можеха да разпознаят същността на Римиел, който крачеше на слънчевата светлина, скрил зъби иззад устните си, нито Алтиарин, който бе пуснал дългата си тъмна коса, тъй че да покрива острите уши, издаващи елфическия му произход. Алтира, красива и свежа като наскоро поникнало дръвче, привличаше вниманието на селските ергени, ала те нямаха желание да я заговарят заради навъсените погледи, които им хвърляха спътниците й. Лерта обаче печелеше доверието на всички и хората, разменили няколко приказки с нея, се усмихваха дълго, след като тя се бе отдалечила.

От време на време виждаха по пътя си монаси и свещеници. Целият район наоколо имаше един-единствен манастир в горите и той бе слабо населен. Местните духовници бяха добродушни и мили хора, които нямаха нищо общо с централната власт на кардиналите в Санпар. Отминали бяха времената на фанатичните пастори, надъхващи селяните за лов на вещици. Последното десетилетие и половина Църквата бе сменила курса, макар и плавно, затова сега се опитваше да привлича хората с блага дума и добро отношение, а не със страх. Ала, говореше мълвата, духовниците по големите храмове все още се лакомели за власт и господство над човешките умове.

Малцината свещеници, с които Лерта се размина, бяха мили и не усетиха, че имат до себе си магьосница, поради което не любопитстваха за спътниците й. Един от тях бе така любезен да предложи храната си на минаващите, но те отказаха.

Навикът на Римиел и Алтиарин бе да ловуват диви животни — вампирът утоляваше жаждата си с кръвта им, а останалите се хранеха с месото им.

Алтира обаче, обзета от любопитство и спечелена от доброто отношение на духовника, когото бяха срещнали, реши да попита за Пилигримите на тъмното начало — има ли такъв орден в местността, знае ли се нещо за него.

— Не съм чувал за такива хора — поклати глава свещеникът, — но това име не звучи като избрано от богобоязливи братя. Сигурно си се объркала, дъще.

И сякаш облак мина през слънцето, тъй като настроението на всички спадна, а четиримата се разделиха с духовника и продължиха пътя си в мълчание, след като Алтиарин се скара на щерка си за неразумния въпрос.

— Не бива да издаваш никому името на преследвачите ни — каза той, — не се знае какви шпиони имат и кой от хората, които срещаш, може да се окаже враг.

— Но свещеникът беше тъй мил! — възрази Алтира.

— Не се води по вида му — каза й меко Римиел, — ако той знаеше какъв съм аз и какъв е баща ти, щеше да хукне да вика стражи да ни арестуват.

Много сте подозрителни и двамата — нацупи се девойката.

— Принципно — да, но в случая са просто предпазливи — каза Лерта, — трябва да бъдем по-внимателни.

Бяха изминали четири дни от битката с великана, когато групичката приближи малко градче, построено край река. Римиел и спътниците му го видяха от един хълм, до който ги бе извела гората. То стоеше сгушено в подножието му. Имаше си черква, кръчма, наредени един до друг големи къщи, в които живееха хора, и бакалия, в която се продаваха насъщни стоки — хляб, сушено месо, сол, мед. Имаше и малко пристанище, в което се виждаше спуснало котва корабче.

— Кораб! — оживи се Алтиарин. — Ето нашето превозно средство! С него ще можем да минем бързо голяма част от пътя и да вземем преднина на личовете.

— Идеята е добра — съгласи се и Лерта, но Римиел изпъшка.

— Какво има? — попита го Алтира, веднага усетила, че любимият й е обезпокоен.

— Течаща вода — оплака се вампирът. — Аз не мога да минавам през нея, още по-малко да пътувам.

— Жалко — намръщи се Алтиарин, — пътят щеше да е удобен и бърз, а да си призная — аз обичам пътуването по вода. Някога дори предвождах бойни кораби от Иррхас-Аббат.

Черният елф не спомена мисиите на тия кораби — кръвожадни набези по земите на хората и джуджетата.

— Като слънцето, значи — каза Алтира, свила вежди, сякаш обмисляше нещо.

— Да — кимна Римиел, — това е една от слабостите на нашия род. Според легендата, вампирите били създадени от Сталкерите на Мрака, вещите слуги на Рамакар. Те трябвало да компенсират това, че само елфите на мрака служели на техния бог, а останалите раси почитали враговете му, Томан и Всемайката. Черните ангели им дали невероятна сила и невероятна мощ, ала Томан ги проклел така, че да не виждат белия свят, да не се радват на слънчевата светлина, да не могат да минават покрай течаща вода и да не съзират отражението си. Това — задето се опълчили срещу него.

— Това е селска митология — намръщи се Лерта, — богове, които воюват помежду си и наказват поклонниците си.

— Няма значение истина ли е, или лъжа — прекъсна ги Алтира, — аз махнах едно от проклятията върху Римиел, сега ще опитам да махна и второ.

— Тира, недей… — отвори уста Римиел, но момичето вдигна ръце, хвана го за слепоочията и докосна устни до неговите, сякаш вдиша от него.

Сетне се отдръпна и усмихна.

— Готово — каза тя.

— Само това? — попита вампирът, смаян.

— Мисля, че да — кимна Алтира, — но не ме питайте как го направих. Просто усетих, че има някаква енергийна преграда около теб, като завеса. И я махнах. Така беше и с невъзможността да излизаш денем.

— И ги махаш просто така? — повдигна вежди Лерта, а сетне поклати глава. — Това е невероятно силна магия, дъще.

— Може би, но аз не го чувствам така. На мен ми напомня на това, което казваш самата ти за болестите. Че са изкривявания, които следва да се изправят.

— Може би — обади се Алтиарин, — но на твое място бих внимавал. Възможно е самият вампиризъм на Римиел да е едно изкривяване и ти неволно да го махнеш.

Дъщеря му го погледна неразбиращо.

— Има легенди за хора, чиято истинска възраст внезапно се стоварва върху тях — допълни черният елф. — Те умират мигновено, но пък в агония.

Лерта пребледня, самият Римиел също зяпна.

Но Алтира поклати глава.

— Това, което е вампиризмът при Римиел, поне така, както го чувствам, е безсмъртие. То не е изкривяване. То е дар.

— Дар? — обади се вампирът. — Да се храниш с кръв?

— Хей, аз не съм теолог — оправда се момичето. — Правя магията така, както я чувствам.

— И смяташ, че вампирът сега може да пътува по реката? — прекъсна я Алтиарин, практичен както винаги.

— Сигурна съм — кимна Алтира.

— Ами ако нещо се обърка? — попита Римиел.

— Няма да се обърка — обади се Лерта, — стига си се съмнявал. Откакто те излекувах от Лихваря минаха 20 години, а ти още не вярваш. Повярвай в себе си и всичко ще е наред.

Вампирът леко сведе глава.

— Просто нещата стават малко бързо, това е — промърмори той.

— Другият вариант е да изчакаме черните пилигрими — сряза го Алтиарин, — нямаме време да се бавим. Да тръгваме!

Римиел се спогледа с Алтира, която направи извинителна гримаса от името на баща си. Лерта се усмихна и поклати безпомощно глава. След това тримата последваха елфа на мрака. Не след дълго вече крачеха по улиците на близкото градче. Хората не ги загледаха лошо, както правеха селяните по тия места, но и не им обърнаха никакво внимание. Всеки се занимаваше със своята си работа — кой дялкаше нещо, кой майстореше някакви съдове, кой купуваше или продаваше. След тишината в гората целият шум им се стори оглушителен, а Алтира, която не бе виждала селище, по-голямо от селото край къщата на родителите си, направо се уплаши и се сгуши до Римиел.

— Всичко е толкова голямо — прошепна тя.

— Ами — засмя се вампирът, — не знаеш какво е в истински големите градове на Кралството. Това тук си е мъничко.

— Да не говорим за Иррхас-Аббат — обади се Алтиарин, — неговите кули се издигат чак до небесата.

— Да не говорим, наистина — обади се Лерта, — най-малкото някой може да се шокира, че сме чували това име, да не говорим, че един от нас е бил там.

Алтиарин изгледа жена си и се почувства много глупаво. Годините живеене в пустошта бяха охлабили навиците му да се ориентира в градска среда. На практика бе забравил произхода си.

За щастие, никой от околните хора не му обърна внимание.

— Най-добре да говоря аз — заключи лечителката и поведе останалите из града.

Стигнаха кръчмата — широко, добре осветено помещение, масите, в което бяха почти всичките заети. Лерта избра една на верандата, която гледаше към реката, а останалите се настаниха покрай нея. До групата бързо дотича изкуствено усмихнат сервитьор, който им предложи дневното меню.

Лерта си поръча чаша ароматен чай, докато дъщеря й и Алтиарин бяха гладни и си поискаха яйца с шунка. Римиел отклони поканата за поръчка, което му спечели отровен поглед от сервитьора. Той обаче се стопи до мазна усмивка, когато лечителката извади цяла златна монета. Лерта не бе богата, но селяните от време на време й даваха нещо в знак на благодарност, така че тя имаше спестени пари, които бе взела за из път.

— Задръж рестото — каза лечителката, — в замяна само ще искам малко информация.

— Каква информация? — попита сервитьорът.

— Кога тръгва корабът край реката? — попита лечителката.

— На обед — отвърна сервитьорът, — имате късмет, че пристигате днес. Капитанът събира пътници хей там! — и той посочи последната маса на верандата, на която се бе разположил пълен мъж с дълги мустаци и лула. Той пускаше димни колелца от устата си и посрещаше хора, които оставяха няколко монети пред него, а в замяна получаваха мръсни парченца кожа.

— Благодаря — каза Лерта.

Сервитьорът ги остави.

— Отивам да купя билети — каза лечителката.

— Идвам с теб — каза Алтиарин. Жена му кимна и двамата оставиха Римиел и Алтира насаме.

Вампирът се почувства неловко. На практика, това му се случваше за пръв път от знаменателната битка преди появата на пилигрима.

— Как си? — попита той, леко глупаво.

— Добре — каза Алтира и му се усмихна. Римиел усети как познатата сладка болка стяга сърцето му.

— Вече всичко е наред — каза тя и хвана ръката му, — моите знаят за нас. Одобряват. Вече нищо лошо не може да ни се случи.

— Защо мен, Алтира? — попита Римиел. — Ти си толкова млада. Можеше да имаш, когото си искаш. Може би някой юнак от планинарите. Или кралски рицар. Или… кой знае? Елф на светлината? Ние отиваме при тях.

— Не искам елф или рицар — отвърна простичко Алтира, — искам теб.

Римиел се усмихна като юноша. През вековете бе имал много жени, но тази девойка го караше да се чувства… сякаш е отново жив.

Дори Жийна не го бе карала да изпитва такива емоции.

— Взехме билетите — извади ги от унеса гласът на Алтиарин, който седна отново на мястото си. — За такова корито, капитанът не взима никак малко.

— Важното е, че си намерихме превоз — каза Лерта, също разполагайки се на мястото си. После видя погледите, които си разменяха дъщеря й и Римиел.

— Да не прекъснахме нещо?

— Не — едновременно отговориха и двамата.

Алтиарин се подсмихна.

— Спокойно. В кораба ще си имате двойна каюта. Запазихме две такива.

— Наистина? — зяпна Алтира. — Татко, обичам те!

И тя го прегърна.

— Хей, хей — отвърна той, но се усмихна, — благодари на майка си. Идеята беше нейна. А и ти не си единствената влюбена тук…

И черният елф погледна към лечителката, усмихвайки се леко. Лерта се изчерви и сведе поглед.

Малко след това закуската пристигна. Елфът и дъщеря му се нахраниха, а Лерта изпи чая си. Малко по-късно цялата компания се насочи към кораба. Качиха се без проблеми, видяха каютите си и след това излязоха на палубата. Корабът полека отплаваше и пристанището се бе изпълнило с хора, които махаха за довиждане на приятели и роднини. На борда имаше всякакви хора — търговци, пътешественици, един свещеник, дори няколко влюбени двойки, събрали пари, за да посетят най-близкия голям град. Натоварен с всички тях, корабът се плъзна по течението и остави градчето зад гърба си, отдалечавайки се и от пустошта под извисяващата се на хоризонта Ледена планина.

* * *

Много по-късно Пилигримите на Тъмното Начало също пристигнаха в градчето. Беше се свечерило и хората бяха започнали да се прибират по къщите си. Малцината, останали навън, се свиха при вида на пристигналите монаси. Неясно безпокойство изпълни всекиго, погледнал забулените им в черно фигури, наблюдавал неестествените им, леко отсечени движения, дочул странните им, напевни гласове, които разговаряха на език, който бе непознат на околните. Колцина дори се зачудиха дали да не извикат свещеника на града, ала не посмяха — инстинктивно усещаха, че неговата вяра няма да е достатъчна защита срещу скритата сила, която тези хора имаха.

Монасите стигнаха края на реката. Както и вампирите, личовете не умееха да пресичат течаща вода. Щеше да им се наложи да вървят покрай брега, да загубят време.

Но това не притесни особено техния предводител. Той отвори устата си и от нея лъхна мирис на леш. От гърлото му долетя звук като от тежко храчене, сякаш се мъчеше да изплюе нещо, а малко по-късно в устата му запърхаха лепкави криле. Странно изкривена пеперуда полетя от устата му. Тя се бе излюпила в гърлото от замръзналата какавида, която пилигримът бе глътнал и сега полетя на свобода, инстинктивно усещайки накъде да лети, какво да преследва.

И с всеки мах на крилете си ставаше все по-голяма и по-голяма.