Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ледената планина (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 10 гласа)

Информация

Разпознаване, корекция и форматиране
cattiva2511 (2017)

Издание:

Автор: Александър Драганов

Заглавие: Сказания за ледената планина

Издание: първо

Издател: GAIANA Book&Art Studio

Град на издателя: Русе

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: GAIANA Book&Art Studio

Редактор: Кети Илиева

ISBN: 978-954-8633-97-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2999

История

  1. — Добавяне

Водопадът на зората

Глава I

Момичето притвори очи. Знаеше, че в предстоящата битка те няма да й помогнат. Бе още тъмно, в часовете преди зората, когато нощта е най-черна и когато хищниците от Ледената планина правеха последен, отчаян опит да докопат някоя плячка, преди слънцето да огрее високите хребети с бледите си лъчи и да ги изпрати да спят. В този мрак зрението не помагаше и често дори пречеше, мамейки с разстоянията, с перспективата. Мракът винаги бе лъжовен и измамен — на това я бе научила майка й.

Освен това знаеше, че противникът й вижда в тъмното много по-добре от нея. Той беше вампир — създание, отказало да умре — и нощта за него бе като майка закрилница. Очите му със сигурност виждаха стройното й тяло, увито в топла, но лека дреха от бяла козина. Представи си как бе оголил дълги зъби и се готвеше за скок.

Но тя имаше сетива, с които той не разполагаше, с които го превъзхождаше.

Магията й се пробуди и вникна в обкръжаващата я природа — в мрачните дървета, разперили хищно клони като ръце на просяк, в преспите от твърд, леденостуден сняг; пропадането, в които можеше да те простуди фатално; в животните и птиците наоколо, склопили очи за сън и в ония, които дебнеха плячка — макар последните да бяха надалеч.

И долови вампира — тъмно присъствие, изпълнено с любопитство и самоувереност, а и с още нещо, което вълшебството й не можеше да определи. Усети къде точно е, предвиди как точно ще я нападне.

Намръщи се. Противникът й бе подбрал точно мястото, от което да атакува — короната на дърво — скрит от всякакви погледи, на добро местоположение, с което да изненада жертвата си. Бе доволна, че не е използвала зрението си.

В мига, в който долови решението му да скочи, тя вече се движеше, бърза и плавна като вятъра, истинска дъщеря на баща си. Вампирът падна в снега, върху който бе стояла допреди малко, а тя рязко отвори очи и най-сетне го видя на бледата светлина на звездите — висока, източена фигура на блед, изумително красив мъж с дълга до раменете кестенява коса, веещо се зад гърба му палто и ръце, скрити зад изящни ръкавици. Зъбите му бяха оголени, а на лицето му бе изписана самоуверена усмивка, която премина в гримаса на изненада, когато дървената тояга в ръцете й се стрелна напред и го докосна по гърдите.

— Ако това беше дървен кол, Римиел, съществуването ти щеше да стигне злощастен завършек — каза момичето.

Римиел изпъна рамене с леко обидено изражение на лицето.

— Дори не знам защо се вързах на акъла ти да тренираш. Имам чувството, че ти изпитваш някакво нездраво удоволствие в това да тормозиш бедния стар вампир.

— Старостта никак не ти личи, а беден не си по никой закон, бил той човешки или природен — засмя се девойката, — освен това този път се бе скрил много добре. Дори снежен барс не би могъл да направи толкова хубава атака.

— И всуе отидоха усилията ми — отговори Римиел, — ти си ловка като баща си, а магията ти комай е по-силна дори от тази на майка ти.

— Не — поклати глава момичето и се усмихна, — никога няма да бъда по-силна от нея.

— Не бъди толкова сигурна — каза вампирът. — Лерта не може да долавя присъствието ми по този начин.

— Татко обаче може — не му остана длъжна девойката.

— Той е черен елф — направи гримаса Римиел — за тях няма тайни.

— Е, аз съм наполовина черен елф — сви рамене момичето.

— И два пъти по дяволита от кой да е от тях — заключи вампирът.

Девойката се засмя.

— В едно нещо не мога да те надвия, Римиел. В приказването.

— Засега, Алтира. Засега — отвърна вампирът и най-после се усмихна. — Но, във всичко останало, напредъкът ти е забележителен. По-бърза си от дива котка, а планината няма тайни за теб. Според мен съществува немалка възможност в скоро време да си дори по-опасна от знаменития си баща.

Алтира направи гримаса.

— Това вече не мога да го повярвам толкова лесно. Тренирам и с него и успехът ми е далеч по-малък, отколкото с теб. В смисъл, успявам да доловя откъде точно ми готви засада, но не и да се опазя от атаките му. Той е бърз като сянка и коварен като усойница.

— Какъв език държиш само за баща си — повдигна вежди Римиел.

— Луд ли си? — прекъсна го Алтира. — Това е комплимент. Той е един от най-страхотните хора, които познавам.

— Той не е човек — обади се тактично Римиел.

— Не говори като инквизитор, моля ти се — скастри го Алтира.

— Опазили ме боговете — хрисимо отвърна вампирът.

— Става дума, че той е много умел войн. Повечето от уменията си дължа на него. Много си го обичам.

— Радвам се за това.

— Но аз по принцип съм благословена с прекрасни хора около себе си. Мама също е чудесна.

— Не се и съмнявам.

— А и ти също си страхотен.

— Много мило.

— Ще спреш ли да се шегуваш с мен за всяка дума? — Алтира се намръщи.

Римиел невинно повдигна вежди.

— Мигар според теб се шегувам?

— Опитвам се да ти кажа нещо — Алтира пристъпи от крак на крак.

— Целият съм в слух.

— Млъкни!

— Добре…

— Млъкни, ти казах!

Вампирът покорно замълча и загледа спокойно девойката пред себе си, макар ъгълчетата на устните му да се устремиха нагоре. Тя, обратно, изглеждаше притеснена. Бе прибрала ръце до себе си, свила юмруци и сякаш се бореше с нещо.

— Аз… — отвори уста тя.

Римиел кимна благо, давайки й знак да продължи. Тя понечи да му удари шамар, но той ловко се приведе.

— Рефлексите ти все още са по-добри от моите — отбеляза Алтира, все така намръщена.

— Знам, мила. Аз съм вампир. Нормално е.

— Но прекалено дълго планираш атаките си. Прекалено бавно ме нападаш. Ако скочиш веднага щом ме видиш, няма да мога да се защитя.

— Знам, скъпа. Но може би нарочно се оставям да ме победиш, за да позакърпя накърненото ти от фехтовалните упражнения с баща ти самочувствие.

— Ах, ти, самодоволен… — избухна Алтира.

— Това ли искаше да ми кажеш, скъпа? — попита я вампирът, — защото съм го чувал и преди. Много пъти и то от различни хора.

— Не — глупаво каза девойката и премигна.

— Тогава се успокой — вампирът внезапно стана сериозен и постави ръка на рамото й.

— Какво има? — продължи той. — Да не е нещо с баща ти? Преди да стана вампир, аз също съм бил юноша и все още помня предизвикателствата на възрастта. Постоянната конфронтация с по-възрастните е част от тях. Ако сте се скарали с Алтиарин, мога да говоря с него. Той не ме уважава много, но в общи линии слуша.

— Всичко с татко е наред — продължи Алтира.

— Какъв е проблемът тогава?

— Римиел… аз… — и в следващия момент момичето уви ръце около врата му и го целуна.

Вампирът замръзна, без да знае какво да стори. Той премигна като животно в клопка. Не отвърна на целувката, но и не отблъсна момичето. Лъчите на изгрева го срещнаха и той си спомни дара, който Алтира бе направила за него още преди пет години, когато бе едва на дванайсет. Бе забелязала, че денем той се крие, че не може да се радва на деня. Бе го докоснала по челото и му бе дала имунитет срещу слънчевата светлина, просто така, а родителите й я гледаха смаяни. Бе се смяла като малко дете на неговата радост от лъчите на слънцето, от светлината на деня.

Бе го направила щастлив и той бе трогнат от това. Бе я приел за своя приятелка, наблюдавайки как израства като силна млада жена, бе помагал в обучението й за оцеляване в подножието на свирепата Ледена планина, дори бе търпял капризите й и я бе глезил. А на последния й рожден ден, когато Алтира бе навършила седемнайсет, я бе погледнал с особен поглед и усети в сърцето си лека болка, почти като гъделичкане…

Но не бе подготвен за това. И знаеше, че от него няма да излезе нещо.

Той леко я отблъсна.

— Алтира… — прошепна той — недей.

Очите й се напълниха със сълзи.

— Защо?

— Защото не е редно. Ти си дъщерята на моите приятели. Не си като… момичетата от селото.

Освен вампир Римиел бе и мъж и имаше потребности, които нямаше скрупули да задоволява. Всъщност той най-често комбинираше утоляването на жаждата си с удовлетворяване на нагона и изпращаше вече поколения селски девойки по домовете си леко замаяни, но пък много доволни. Това го правеше обичан в местността, макар хората да бяха усетили, че около него има нещо странно, а някои и споделяха шепнешком за истинската му същност. Никой обаче не го подозираше в лоши намерения спрямо тях. Той бе приятел на Лерта, а приятелите на Лерта винаги бяха и техни приятели.

Дори да бяха вампири.

Или пък черни елфи.

— Нима аз съм за теб като момичетата от селото? — попита Алтира, а сълзите потекоха по бузите и.

— Знаеш, че не си.

— Тогава?

— Ти си дъщеря на моите приятели. Не е редно — можа само да каже Римиел.

— Много съм малка за теб, това е, нали? — попита момичето.

Римиел едвам се удържа да не се изсмее. Малка? Та ти си съвършена, искаше да й каже той, докато наблюдаваше бледата й кожа, тъмните коси, които те канеха да потънеш в тях; стройното тяло, нежните, но все пак волеви черти, наследство както от майка й — вълшебницата, така и от баща й Алтиарин — могъщият войн на черните елфи.

Можа само да поклати глава.

— Не е редно — прошепна той.

— Римиел.

— Не — вампирът вдигна ръка, — върви си у дома, Алтира. Тренировката за днес свърши.

Момичето поклати глава, след това стисна зъби и избърса сълзите си.

— Ще се върна — обеща тя, след което се завъртя на пети и се отдалечи по горската пътека.

Римиел остана загледан във фигурата й, докато тя не изчезна. Не знаеше нито какво да мисли, нито какво да направи. Целувката още гореше на устните му, заедно с чувството за вина. Това бе малкото момиченце на неговите приятели. Но вече бе и млада, красива жена, тази, която му бе върнала щастието от слънчевите лъчи.

Римиел не бе обичал от векове, откакто бе срещнал Жийна, благородничката, смилила се над него и приела любовта му въпреки природата му на немъртъв. Всичко обаче бе свършило трагично, след като брат й Леонций я бе убил и бе обвинил вампира за смъртта й. Оттогава сърцето на вампира бе замръзнало за такива чувства. Той се забавляваше с жени, но никога не се влюбваше.

Но сега… сега ставаше нещо, което не бе редно, помисли си той и се завъртя на пети.

За да види Алтиарин пред себе си.

Тъмният силует на черния елф се очертаваше като сянка на утринните лъчи. Въпреки това острите очи на вампира с лекота различиха чертите му — фини, но волеви, досущ като на дъщеря му. Точно сега тъмните му очи блестяха гневно, а черният плащ бе отметнат, така че да разкрива дългия и тънък меч, с който елфът се бе въоръжил. Някога Алтиарин предпочиташе рапирата, но след време бе избрал оръжие, еднакво удобно както за мушкане, така и за сечене.

— Добро утро — махна с ръка вампирът.

— Очевидно за някои е било много добро — отвърна студено Алтиарин и Римиел въздъхна.

— Ти си видял всичко — каза той.

Черният елф кимна.

— Но не си ни чул — продължи Римиел.

— Чух и видях достатъчно — прекъсна го Алтиарин. — Вие се целувахте, а после тя се отдръпна и каза, че ще се върне.

— Не е точно така. Не е каквото си мислиш.

— А какво е? — попита Алтиарин, повишавайки глас.

— Тя… ме харесва — опита се да обясни Римиел и веднага разбра колко глупаво звучат думите му.

— Сериозно? — язвително каза Алтиарин. — Римиел — нощният любовник на половината Ледена планина.

— Алти… — вдигна ръце вампирът.

— Е, имам новина за теб. Моето момиче не е някоя селска девойка, която да търкулнеш в ложето си.

— Разбира се, че не е…

— Нито е пчелна пита, от която да смучеш — продължи ожесточено черният елф.

— Алти, аз никога не бих я наранил… — опита се да каже вампирът.

— Не би ли? — повдигна вежди черният елф. — Ама наистина? Не би спал с нея и не би я хапал? А какво би правил? Само би я поцелувал?

— Алтиарин — въздъхна Римиел, — аз обичам твоята дъщеря. Никога…

— Глупости! — кресна черният елф и извади меча си. — Ти си егоистичен и себичен. Живееш си весело и безгрижно в този твой замък, като паразитираш върху местните девойки, докато останалите в местността всеки ден се борим за оцеляване. Никой не казва нищо заради доброто сърце на Лерта, но всяко нещо си има граници!

— Е, много ти благодаря, приятелю — отвърна студено Римиел и присви очи.

— Има за какво — не му остана длъжен Алтиарин, — взе достатъчно от моето семейство. Ние те измъкнахме от Лихваря и ние убихме Леонций. Ние ти дадохме възможност отново да крачиш под светлината на деня…

— Не вие, а жена ти и дъщеря ти — уточни Римиел.

— Нямаш право да искаш нищо повече от тях — просъска Алтиарин.

— Аз и не…

— Търся един старец — проехтя непознат глас и прекъсна спора им. Двамата млъкнаха и погледнаха към проговорилия. На горската поляна бе излязъл монах. Носеше дълго черно расо с ниско сведена качулка, изпод която се виждаха само устата и брадичката му. Зъбите му бяха пожълтели и мръсни, а под устните му лазеше някакво дребно насекомо. Ръцете му не се виждаха, скрити в дългите ръкави на расото.

Във фигурата имаше нещо кощунствено и отвратително. На фона на белия сняг и красивата природа наоколо, монахът изглеждаше съвсем не на място.

— Нисък, пълен старец. Плешив. С дълъг крив нос и кафяво расо. Виждали ли сте го?

Алтиарин и Римиел се спогледаха, за миг забравили спора си. Единият от тях бе вампир, а другият — елф на мрака. Въпреки това никой не бе усетил приближаването на монаха.

— Кой сте вие? — попита Римиел.

— Онзи старец е крадец. Той взе нещо, което не е негово. Трябва да ми го върне — продължи механично монахът, сякаш рецитираше наизустен текст. Насекомото, което лазеше под устните му попадна в тях. Монахът ги облиза с лилав език и го прибра в устата си. Чу се тих, хрускащ звук.

— Виждали ли сте го? — гласът на монаха звучеше грапаво и неприятно, сякаш някой влачеше парче месо по назъбена скала.

— Не съм виждал такъв старец — отговори черният елф намръщен. — Подобен човек не е минавал в нашия край. Кой сте вие?

Монахът изгуби всякакъв интерес към черния елф след отговора му и се обърна към вампира:

— А вие? Виждал ли сте човека, когото търся. Нисък, плешив старец в кафяво расо. С крив голям нос. Онзи човек е крадец. Взе нещо, което не му принадлежи.

— Не съм виждал такъв човек — отговори внимателно Римиел, докато се опитваше да разбере нещо за монаха. Когато го осъзна, очите му се разшириха.

— Какъв си ти, в името на боговете? — прошепна той.

— Аз съм Пилигрим на Тъмното начало — отвърна монахът, — търся нещо, което един човек открадна от нас. Нисък старец, дебел и с крив нос. Облечен в кафяво расо. Кражбата е грях, който се наказва със смърт. Ако видите този човек, непременно ми кажете.

И след това черната фигура се обърна към гората и навлезе в нея. След няколко крачки тя сякаш изчезна между дърветата, все едно бе потънала в сенките.

— Този човек — каза тихо Римиел — беше мъртъв.

Алтиарин рязко го погледна.

— Още един вампир? — попита той.

Римиел поклати глава.

— Не беше вампир. Нещо друго, по-мъртво от нас.

Алтиарин тръсна глава.

— В такъв случай се отправям към дома. Не искам Лерта и Алтира да са сами, ако онзи монах или пилигрим, или там както се нарича, отиде при тях.

— Идвам с теб — каза Римиел.

— Не — присви очи черният елф, — ти повече няма да приближаваш дъщеря ми. Тази история приключва, Римиел.

— Алтиарин…

— Мина една граница, която не биваше да пресичаш. Сбогом, вампире!

И черният елф полетя по пътеката, бърз като сянка. Римиел остана загледан подире му. Изкуши се да го последва или поне да мине по друг път, да се увери, че Алтира е добре.

Но знаеше, че Алтиарин ще го усети. Той бе елф на мрака и долавяше преследвачи. А ако го намереше, може би щеше да го нападне. И какво щеше да стане тогава? Не бе сигурен, че може да надвие черния елф, не и без да го нарани, а тогава Алтира щеше да го намрази.

Римиел прехапа устни.

Какво можеше да направи?

Алтиарин беше прав, реши накрая той. Той бе злоупотребил с доверието му, бе допуснал в себе си чувства, които не бяха коректни към семейството, дало му толкова много. Той не бе подходящият мъж за онова добро и младо момиче.

Бе същество на мрака, въпреки фокуса на Алтира. И трябваше да се прибере в леговището си, там, където му е мястото.

Раменете на Римиел увиснаха, докато той пое по пътя обратно към замъка си. Споменът за странния монах бе излязъл от ума му. Дори не погледна към мястото, където онзи бе застанал.

Ако беше го направил, щеше да види как в снега се гънеха отвратителни, слузести червеи.