Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ледената планина (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 10 гласа)

Информация

Разпознаване, корекция и форматиране
cattiva2511 (2017)

Издание:

Автор: Александър Драганов

Заглавие: Сказания за ледената планина

Издание: първо

Издател: GAIANA Book&Art Studio

Град на издателя: Русе

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: GAIANA Book&Art Studio

Редактор: Кети Илиева

ISBN: 978-954-8633-97-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2999

История

  1. — Добавяне

Глава X

Град Кайнам изуми Алтира. Далеч по-голям от крайбрежното поселище, от което бяха взели кораба, той й се стори заплашителен и неестествен с тълпите хора, които го изпълваха до пръсване. Богат пристанищен град, той не бе с размерите на най-големите градове в областта, като столицата Санпар или Ридпе, административния център на местната околия, към която бе и самият Кайнам, но все пак бе с голямо и сравнително заможно население.

Римиел и Алтира бяха посрещнати с недоверие още на градските порти. Скъпото и хубаво палто на вампира не бе така представително след битките с червеите, великана и пеперудата и той вече нямаше излъчването на млад благородник, а по-скоро на нехранимайко, тръгнал да дири късмета си по света. Това, че пътуваше с младо момиче, допълнително усилваше подозренията към него. Затова градските стражи, пазещи входа към Кайнам, го изгледаха с голямо недоверие. Ала те нямаше как да прозрат истинската му същност — слънцето вече бе изгряло и той крачеше под светлината му като всеки нормален човек, а течащата наблизо река не му причиняваше никакъв дискомфорт. Стражите все пак се опитаха да му зададат неудобни въпроси, очевидно смятайки го за разбойник, откраднал нечия дъщеря, но най-накрая го пуснаха, след като някакъв чиновник, наблюдаващ пристигащите в града с бинокъл от прозореца на висока наблюдателница, даде отегчен знак да прекратяват проверката. Така Римиел и Алтира се озоваха в града.

Момичето, стреснато от многото хора, които крачеха по улиците, караха се и говореха на висок глас, се притискаше до вампира, търсейки сигурност. Това доставяше удоволствие на Римиел, макар вампирът да бе и леко притеснен — не само от силните чувства, които изпитваше, но и от жаждата, която започваше лека-полека да напомня за себе си. Докато пътуваха из дивите гори под Ледената планина, Римиел с лекота бе улавял едри животни и утоляваше апетита си с тяхната кръв. В по-цивилизованите земи обаче се срещаха само дребни животни като лалугери и мармоти — той бе пресушил няколко по двудневния път, който бе изминал с Тира, но те съвсем не бяха достатъчни, за да го заситят. Вампирът помнеше колко сладка бе кръвта на момичето, спасило живота му в битката с великана, по-сладка от тази на селските девойки и дори от тази на баща й елф.

А нямаше да си прости, ако отново му се наложеше да пие нейната кръв. Това не бе естествено и той нямаше да го приеме. Така предаваше баща й, нея, а и себе си.

Щеше да открие начин да утоли жаждата си и в тези цивилизовани земи, макар на момента да не му идваше идея как да стане това. След като бе влюбен в Алтира, не можеше и да помисли да омае друго момиче. А големи животни почти нямаше. Каквито имаше, се продаваха скъпо, а по време на бягството си от замъка не бе имал възможност да вземе нищо от спестеното си имане.

За момента обаче го тревожеха и други неща. Алтира успяваше да поддържа по чудодеен начин връзка с майка си и бе разбрала, че родителите й идват към тях, макар и доста поизостанали. Но нямаше представа къде да ги чака. Идеята за хана, която му бе хрумнала, бе добра, но бърза проверка из таверните на града му подсказа, че спането в странноприемници струва далеч повече от няколкото медни монети, които носеше Тира. Опасяваше се, че ако замръкне навън, ще се сблъска с градските стражи или по-лошо — с духовници, които да разберат какъв е всъщност. В града имаше огромна, покрита със скъпоценни камъни църква, която демонстрираше силата на религията в Кайнам. Имението на управляващата контеса контрастно бе в покрайнините, показно отстъпвайки властта на Светата Църква.

Двамата обиколиха хановете на Кайнам и не успяха да открият евтино заведение. Римиел осъзна, че слабо се е интересувал от развитието на местността и това се е оказало грешка. Градът се бе оформил като скъпо място, в което живееха заможни търговци и занаятчии, пълно с църковни санаториуми за болни хора, които се лекуваха на чистия въздух в този край на света и бяха готови да заплатят богато за това. Поради това цените на всичко бяха скочили много. Дори да бе взел спестеното си от замъка край Ледената планина, Римиел пак трудно щеше да посрещне всички разходи в града. Все пак в онзи отдалечен край на света, той не разполагаше с ресурсите, които бе имал някога, преди да се запознае с Лерта и Алтиарин, когато бе живял в самото сърце на Кралските предели.

Алтира все пак можа да си купи питка по пътя и така не остана гладна, но Римиел не намери нищо за ядене. Някои селяни от околийските села продаваха кокошки в града, ала цените им бяха твърде високи. Вампирът се замисли дали няма да се наложи да потърси плъх или котка, чиято кръв да изпие през нощта, тъй като вече се мръкваше. Свръх всичко, сред цялата глъчка Алтира не можеше да изпадне в транс и да потърси контакт с майка си, не и без това да предизвика подозрение.

Малко преди да изпадне в тихо отчаяние от местната скъпотия, най-неочаквано към него приближиха облечени в красиви дрехи господа с мазни усмивки на лицето. Не това обаче му направи впечатление — той установи, че това са слуги на вампир! Бяха леко бледи и с неестествено ярък поглед, което означаваше, че някой вампир редовно пие кръв от тях и използва хипнотични сили, за да ги омайва. Самият Римиел добре познаваше тези практики, тъй като ги ползваше върху селянките край Ледената планина, които от контактите си с него помнеха милувките, а не ухапванията. Но вампирът, който контролираше тези хора, сякаш бе стигнал още по-далеч, вероятно търсейки тяхната лоялност.

— Добре сте дошли в нашия град — обърнаха се към него хората в красиви дрехи. Говореха в унисон, усмихнати широко, чак до ушите. — Контеса Дезире има честта да ви покани в своето имение. Може да доведете и вашата… — те погледнаха многозначително Алтира — приятелка.

Римиел разбра, че тези хора вероятно възприемат Алтира като подобна на тях играчка на вампир. Което означаваше, че те са наясно какъв е. Това не му оставяше голямо поле за действие. Той не можеше да им откаже, не и ако наистина служеха на контесата. Нима тя бе вампирът в града? Това обясняваше защо имението й е толкова отдалечено. Но защо Църквата не вземаше мерки по въпроса? Възможно ли е да не са усетили нещо странно? Вампирите имаха много особености.

Алтира се притисна до Римиел.

— Какво да правим? — прошепна тя.

Той я притисна успокоително към себе си и каза:

— Разбира се, господа. За нас ще е чест да приемем поканата на контесата.

— Колко прекрасно е, че приехте нашата покана — каза първият от тях, — моля, последвайте ни.

И хората с красивите дрехи ги поведоха към покрайнините на града. Към имението на контеса Дезире.

* * *

Имението се оказа огромна къща на три етажа, направена от боядисани в бяло дъски. Червени керемиди покриваха покрива, а навсякъде имаше макове — във вази, в саксии, изсушени по прозорците, наредени в малки лехи пред къщата. Във въздуха се носеше омайна миризма от цветята, но също и от кандила, чийто огън изпускаше благоухания и осветяваше вечерта. Като вампир Римиел не бе засегнат, но усети как Алтира леко залита и видя как клепачите и натежават. Той я поразтърси нежно и тя тръсна глава. Вампирът се приведе и я целуна нежно по клепачите, знаейки, че ледените му устни ще я събудят.

— Бъди нащрек — прошепна тихо той.

Сетне отново погледна към четиримата мъже с хубави дрехи, които ги очакваха. Всеки от тях бе усмихнат неестествено широко, а скоро причината за радостта им стана ясна. Контеса Дезире се появи на прага на къщата си и разпери ръце, сякаш за да посрещне Римиел и Алтира за добре дошли. Тя бе красива, неестествено бледа жена с червена коса, червено червило, червена рокля и червен лак, който украсяваше ноктите на ръцете й.

— Каква радост и чест за мен е да посрещна себеподобен! — възкликна тя, плесвайки с ръце.

Римиел се поклони елегантно.

— Удоволствието е взаимно, контесо. Сърцето ми се изпълва с щастие от мисълта, че такава прелестна дама краси нашия род.

Алтира го погледна недоверчиво. Римиел усети, че момичето до него ревнува, но вече нямаше как да прекрати играта. Дезире се изкикоти доволно.

— При това — галантен. Кажи, миличък, ти не си от селски произход, при все че дрехите ти не са в най-доброто възможно състояние, нали?

— Уви, пътищата по тия места са коварни и трудно проходими. Модата трябва да мине на заден план зад целесъобразността — отвърна Римиел.

— Добре казано — усмихна се контесата. Алтира изтръпна — тя имаше четири издължени зъба, отгоре и отдолу на челюстта, а не само два — като нейния любим. Римиел също забеляза това и тя усети как тялото му се напряга.

Нима тази превзета жена бе по-могъщ вампир от него?

— Но нека не стоим на прага, носи нещастие — продължи контесата, прекъсвайки размислите й. — Заповядайте у дома. Виждам, че ти си носиш играчка.

Римиел вдигна глава.

— Прекрасна лейди — каза той, — прощавам ви това, което казахте, тъй като го отдавам на незнание, а не на лошо чувство, но дамата до мен не е нито моя, нито ничия играчка. Тя е вълшебница с голяма сила, за мен е чест, че мога да я нарека своя любима.

Алтира усети как се изчервява.

— Колко романтично! — приповдигнато отвърна контесата, сякаш информацията не я бе впечатлила ни най-малко. Езикът й обаче издайнически облиза масивните четири зъба. Освен повече, те бяха и по-големи от тези на Римиел, забеляза момичето.

Това я притесни.

Но нямаше какво да стори — Римиел вече вървеше след контесата и стиснал ръката й, я поведе със себе си.

Четиримата усмихнати мъже ги последваха. Контесата ги въведе в просторна столова, в която имаше наредени уханни ястия и чаши с руйно вино. Те бяха поставени в изящни съдове по продълговата маса, пред столовете по дългата й част. От двата края на голямата маса имаше масивни, подобни на тронове столове и пред тях нямаше нищо.

Контесата седна в един от тях и даде знак на Римиел да застане срещу нея. Той кимна, а Алтира седна до него. Гозбата пред нея изглеждаше вкусна.

— Хапни си, миличка — каза контесата, — аз ценя спокойствието и комфорта на човешките същества.

Тира не чака втора покана, а започна да се храни. Забеляза, че това правят и облечените в скъпи дрехи мъже. Те ядяха стръвно и с неестествен апетит, гълтайки цели късове месо, които прокарваха с тежки глътки вино. Контесата ги наблюдаваше с премрежен поглед.

— Благодаря за гостоприемството — каза Римиел, — радвам се, че споделяте залъка си с моята любима.

Отново тези думи. Алтира едва не се задави.

— Това е залъкът на моите слуги, миличък — отговори контесата, — нашият тепърва ще дойде.

— Нашият? — повдигна очи Римиел.

— Виждам, че си гладничък — продължи облечената в червено жена със същия сладникав глас. — Не се безпокой, няма да те оставим така. Макар да ти отива да си такъв един бледен!

И контесата се засмя звучно.

Алтира я погледна с неприязън. Тази крава флиртуваше с нейния Римиел! Мисълта я притесни. Какво, ако любимият и харесаше вампирската благородничка? Нима не й бе казал, че е хубава? Дали пък баща и не бе прав за това, дето бе казал, че интересът на вампирите към любовта е мимолетен?

Но не, смъмри се тя наум. Римиел я обичаше и бе доказал това, обявявайки го публично пред другия вампир. В началото Алтира се бе учудила, че любимият й разкрива толкова много: какви умения има и че я обича. Но сега си даде сметка, че това бе единственият му останал ход. Ако не го бе направил, благородничката нямаше да я приеме за нещо повече от храна.

Храна за два вампира.

Алтира потрепери.

— Нахранихте ли се, мили мои? — погледна контесата към слугите си. Те бяха изяли всичко в чиниите си и я гледаха очаквателно с широки усмивки, станали още по-нелепи от това, че устите им бяха оцапани с храна и вино.

— Да, господарке — отговориха в унисон.

— Прекрасно! — плесна с ръце контесата. — Значи сега идва моя ред. Филип, Салвадор, Каспар, елате при мен. Людовик, иди при госта ни.

Един от широко усмихнатите мъже отиде при Римиел и дръпна ръкава на дясната си ръка. Вампирът се обърка от толкова откровеното предложение за атака. В същото време устата му се напълни със слюнка.

— Контесо, аз… — опита се да каже той.

— Храни се спокойно, но по възможност не го убивай — каза тя, — все пак добри слуги не се намират толкова лесно.

Контесата взе ръката на първия от слугите си и заби четирите си мощни зъба в ръката му. Чу се неприятен звук като от смучене. Филип видимо пребледня. Когато се олюля, Дезире го пусна.

— Върви да спиш, миличък — и махна с ръка на следващия.

Алтира усети как й става лошо. В следващия миг видя, че Римиел я гледа извинително.

— Извинявай, но… — отвори уста той. Бе му неудобно да пие кръв пред нея.

— Хапни си спокойно — каза тя.

Римиел кимна благодарно, след което захапа Людовик. Бе прецизен като пепелянка и пиеше по-бавно и по-умерено от контесата. Когато човекът пребледня и се подпря на масата, вампирът го пусна и му каза:

— Благодаря. Съветвам те да полегнеш. Пийни малко вода и хапни мед. Ще се почувстваш по-добре.

Слугата кимна и се отдалечи клатушкайки се от масата. В това време Дезире бе изпила дажбата си от Салвадор и Каспар. Римиел забеляза това и то не му хареса. Контесата бе очевидно по-хищен вампир от него, което вероятно я правеше по-силна. Освен това буквално се бе натъпкала с кръв, оставяйки неговата дажба достатъчна, че да го засити, но нищо повече.

Ако се стигнеше до евентуален конфликт, Дезире щеше да има огромно предимство пред него.

Въпреки това, утолил жаждата си, Римиел се чувстваше по-добре. Той се облегна на стола и се усмихна любезно.

— Благодаря за пиршеството, уважаема контесо. И все пак едно нещо не спира да ме мъчи. Откъде разбрахте, че съм в града и защо се решихте да ме поканите?

— Това са два въпроса, миличък — усмихна се контесата. Нахранила се, тя приличаше на лъвица, погълнала елен. Можеше да почива, но можеше и да напада.

— Но ще ти отговоря — продължи великодушно тя, — в града имам хора, които следят какви хора влизат и излизат. Сигурно сте забелязали човека, който ви засече, един приятен господин с бинокъл, който помага на стражите.

Римиел кимна, а умът му трескаво работеше. Контесата явно бе разположила свои по̀стови на стража, които да я информират какви хора влизат. И явно те бяха обучени да разпознават вампири.

— По принцип появата на наши събратя буди известно безпокойство — продължи контесата. — Както сигурно знаеш, мнозина от нас са строго териториални.

Римиел отново кимна. Това беше така, наистина. Повечето вампири не обичаха да делят ловното си поле нито със свои събратя, нито с други хищни създания от света на магията. Оттам идваше и прословутата вражда с върколаците.

— Но мен ме учуди нещо друго, миличък. Според моя информатор ти си дошъл в града по изгрев-слънце.

Контесата се приведе напред.

— Ние, вампирите, не умеем да излизаме по изгрев. Как го направи, миличък? Как?

Римиел долови глад във въпроса й и разбра защо е предизвикал интереса на Дезире. Всеки от неговия вид страдаше жестоко, че няма възможност да се радва на дневната светлина. У някои вампири това се превръщаше в такава мания, че те решаваха да се самоубият, само и само за да посрещнат за последно светлината на изгрева.

— Не съм сигурен, че знам — отговори предпазливо той. Контесата очевидно не прие този отговор за задоволителен.

— Тя е, нали? — посочи с пръст Алтира. Хапнала и упоена от маковете и уханните кандила, които бяха осеяли и стаята, девойката бе задрямала на стола си. Но сега се сепна.

— Ами… — поколеба се Римиел.

— Миличък — повиши глас контесата, — не е възпитано, след като си бил нагостен и подслонен, да отказваш информация на домакинята!

Алтира премигна и окончателно се събуди. Видя, че Римиел изглежда притеснен. Контесата го гледаше нетърпеливо и бе разтворила уста, разкривайки масивните си, дълги зъби. Тримата стояха сами на масата — слугите бяха отишли да почиват, след като бяха почти пресушени от вампирите.

— Да, магията е мое дело — каза Алтира, за да измъкне любимия си от затрудненото положение.

Контесата се облегна назад.

— Това е чудесно — каза тя и отново плесна с ръце. Гласът и бе възвърнал нормалния си тон, но очите й нетърпеливо святкаха. — Предполагам, би могла да я направиш и за мен?

Алтира се размърда неудобно.

— Бих могла да опитам.

— Опитай тогава!

Момичето премигна. Дори не бе видяло как контесата става, но сега облечената в червено жена стоеше до нея, усмихната в престорена любезност.

Четирите й зъба свирепо блестяха.

— Контесо, магията е трудна… — отвори уста Римиел.

— Но пък твоята вълшебница е способна, нали? — прекъсна го Дезире.

— Ще опитам… — прекрати конфликта Алтира. Тя се изправи и постави ръка на слепоочията на контесата.

Мигновено усети преградата, която пречеше на тази жена да излиза през деня. Бе като воал, като погребален саван, който я обвиваше. Тира се опита да го махне, така, както бе направила с Римиел, но установи, че не може да го направи.

Алтира се намръщи? Защо? Когато бе лекувала него, всичко бе станало толкова лесно и естествено. Бе вдигнала воала, сякаш повдига листо.

Но воалът на Дезире тежеше като скала.

Внезапно момичето разбра причината. Тя обичаше Римиел. Любовта й даваше сила. Майка й бе казала нещо такова.

А към тази жена изпитваше само страх.

— Не мога — поклати глава Алтира.

— Защо? — очите на Дезире гневно заблестяха.

— Защото аз обичам Римиел. Той е като част от мен. Много е лесно да му помогна. С вас… с вас едва се познаваме.

Червената дама оголи огромните си зъби. Римиел скочи на крака и за момент Алтира реши, че битката е неизбежна.

Но после Дезире сякаш се умърлуши.

— Ех, любов… — промълви тя. — Емоция, която не познавам. Вероятно тя ще остане тъй далечна за мен, както и дневната светлина. Но нищо, седнете. Бях длъжна да опитам.

И контесата седна на стола си, сякаш нищо не е било.

— Кажете нещо повече за вас, откъде сте?

Римиел й разказа някаква съчинена история: как бил млад благородник, решил да поскита из Ледената планина, и станал вампир след ухапване на странен бял прилеп, долетял от пещерите. Каза, че бил объркан и уплашен, когато Алтира го приютила. Внимателно избегна истории за родителите й, като каза неясно, че те са знахари.

Дезире кимаше разсеяно. На Алтира й се стори, че тя изобщо не го слуша.

— А вие, лейди — попита той, — как станахте една от нас?

— Лична история — махна с ръка тя, — имаше замесен мъж. Това е единственото, което мога да кажа.

И се засмя, сякаш това е много забавно.

— А нямате ли проблеми с Църквата? — попита Алтира. — Те не обичат много такива като Рими… и вас…

Контесата присви очи.

— Така е — каза тя накрая, — но абат Делет, който управлява църковните дела тук, е човек, който обича парите повече, отколкото аз — кръвта. На него му е удобно да има странна благородничка, която стои по цял ден вкъщи и не се меси във властта. Така той управлява целия град и смуче пари от всичко. Някои казват, че Делет е третият най-богат човек в Кралските предели — след Краля и Патриарха.

Римиел кимна.

В това имаше логика. Самият той бе подкупвал много хора, за да остане необезпокояван, докато живееше в по-цивилизованите краища на Кралството. Нищо чудно, че и контесата правеше същото, а абатът бе щастлив от това.

Хората наистина обичаха парите така, както вампирите — кръвта.

— Прощавайте, но днешният разговор ме измори — накрая каза контесата. — Аз предпочитам да спя денем, но нощем чета поезия. Филип ще ви покаже стая, в която да починете.

Като по команда усмихнатият слуга се появи отново. Той отведе Римиел и Алтира до една стая.

Дезире не ги изпускаше от поглед.