Александър Драганов
Сказания за ледената планина (6)

Глава IV

Алтира обичаше да тренира рано сутрин, но въпреки това студът я прониза. Времето бе дори по-студено от нормалното за ранна пролет в Ледената планина, а измежду черните дървета навяваше сняг на тежки ледени парцали. Момичето стоеше точно зад баща си и Римиел и малко пред майка си. Докато ходеше, си помагаше с дълга тояга — тънка, но много здрава. Освен като бастун, тя можеше да се ползва и като оръжие, ала баща й не бе сметнал това за достатъчно. Сега Алтира носеше дълъг изкривен нож под кожената си дреха — оръжие, което можеше да се ползва за много неща. За рязане на месо и за одиране на кожата на току-що убито животно. Или за битка.

Момичето се надяваше да не се стигне до последното. Тя бе добре обучена както от баща си, така и от Римиел, ала тренировките бяха едно, а истинските битки — съвсем друго. Бе имала своите успешни ловни подвизи, а веднъж, докато се разхождаше в гората, бе успяла да надвие гигантска снежна лисица — коварен хищник, издебнал я досами една пропаст. Алтира бе успяла да се справи с нея и лисицата бе тази, която падна от безкрайна височина, за да намери смъртта си.

Но съществата, които ги преследваха, бяха далеч по-опасни от лисица. Алтира не бе видяла черните пилигрими, но бе доловила страха в гласа на Римиел и притеснението в думите на баща си. Ако някой можеше да уплаши вампир и елф на мрака едновременно, значи наистина притежаваше огромна мощ.

Алтира използва магическата си дарба, за да се слее с гората наоколо. Вълшебството й долови какво става в дъбравата около нея. Гората бе притихнала и смълчана повече от обикновено. Нямаше ги обичайните хищници, дирещи плячка. Нарушен бе сънят на ония от животните, които предпочитаха да използват нощта за почивка. Те трепереха в леговищата си и се досещаха, че нещо недобро се мъти в гората.

Младата вълшебница долови и емоциите на хората около себе си. Лерта бе леко напрегната, притеснена. Тя бе чувала неща за личовете, спомни си дъщеря й, неща, които я притесняваха. Въпреки това знахарката съвсем спокойно приемаше, че трябва да напусне къщата. Може би събитията се бяха случили твърде бързо, за да има време да се разстрои. А може би бе преживяла толкова, че вече не се впечатляваше от обратите на съдбата. Лерта бе много по-стара, отколкото изглеждаше, а през живота си бе видяла какво ли не — инквизитори от най-фанатичните времена на Църквата на Томан, елфи на мрака, дошли от града, в който кръвта се лееше като из ведро, дори скверни и зли създания като Лихваря — демонична фигура, за която Алтира бе слушала като малка, с широко отворени очи, зяпнала в устите на родителите и.

Баща й изглеждаше по-притеснен, макар отстрани да имаше съвсем самоуверен вид, крачейки из гората тъй, все едно я притежава. Дългият меч се люлееше на кръста му, а той не забавяше крачката си, сякаш знаеше какво иска и накъде отива. Алтира бе наясно, че Алтиарин не е случаен войн, изгубил се в ледените върхари. Някога той бе предводител на боен отряд на черните елфи, ръководил завоевателни мисии. Десетки врагове бяха погинали изпод ударите на оръжието му. Той бе загърбил всичко това заради любов, ала старите инстинкти не бяха угаснали съвсем. Сега, когато опасността отново бе дошла до новия му дом, те се бяха пробудили.

Ала въпреки това Алтира долови нервността му. Той се боеше за нея, за Лерта, дори за Римиел, макар в отношението му към вампира да се долавяше и някаква враждебност. Това обаче бяха близките му хора. Те бяха неговият свят. Не можеше да си позволи да ги изгуби.

Накрая съзнанието й долови вампира. Римиел бе объркан, дори уязвим. Той не знаеше защо бе приел заръката на стареца с големия нос. Не знаеше какво точно представлява камъка, който носи. И бе измъчван от чувства… към нея. Алтира разбра какво бе странното чувство, което бе усетила още по време на тренировката миналата сутрин. Римиел изпитваше нещо към нея. Обич, може би дори любов!

Но защо тогава бе казал на Алтиарин, че не желае присъствието и?

Отговорът долетя неканен и неочакван в съзнанието на Алтира и тя се спря, внезапно разгневена. Баща й я бе излъгал, разбра тя. Той не искаше да е с вампира и бе съчинил отвратителна лъжа, с която да я задържи надалеч от него. Той бе хитър и съобразителен, знаеше, че няма да постигне нищо с открита забрана. Затова се бе опитал да представи нещата така, щото да излезе, че вампирът не я иска.

Отвори уста да се скара на елфа, но в този момент съзнанието й усети още нещо и тя замръзна. От камъка, който Римиел носеше в джоба си, се носеше еманация на зло. Алтира премигна и в следващия миг се озова в свят на пълен мрак — безкраен, неумолим и вездесъщ. Абсолютна тъмнина, без луна и звезди, без никаква връзка с реалния свят. А в нея се надигаше нещо огромно и зло, съществуващо на ниво, непознаваемо за ума на смъртен. То усети присъствието й в тъмнината и се наклони към нея, а от безкрайния мрак се отвори чудовищно око, огромно като океан, червено като най-горещите пещи на пъкъла.

Алтира отвори уста и изпищя… а в следващия момент видя разтревоженото лице на майка си, която я разтърсваше.

— Тира! Какво има? — викаше Лерта.

Алтиарин и Римиел също бяха застанали до нея, а на лицата им бе изписана тревога.

— Камъкът… — прошепна Алтира, когато успя да си поеме въздух — камъкът, който Римиел носи. В него е Краят на света.

Вампирът погледна към Лерта разтревожено.

— Това каза и старецът, преди да умре. Какво означава?

— Нещо много лошо — отвърна Лерта и се намръщи към дъщеря си.

— Ти си използвала магията си, за да усетиш природата наоколо и си докоснала Камъка. Не прави повече така!

— Не… — поклати глава Алтира. — Камъкът… той сам ме намери, докато се вслушвах в природата.

Лерта пребледня.

— Значи ти влияе по-силно, отколкото на мен. Повече не ползвай заклинания, докато не ти кажа, чуваш ли?

Алтира кимна разтревожено.

— Добре ли си? — попитаха Алтиарин и Римиел едновременно. Черният елф се намръщи на вампира и отвори уста да каже нещо, когато от гората се чу неприятен звук.

Съскане.

Звучеше неестествено, като тракане и хриптене едновременно, а към него се добавяше и трошенето на сняг и съчки, сякаш нещо огромно пълзеше.

Косъмчетата по врата на Тира се изправиха. В Ледената планина имаше всевъзможни зверове, но нито едно не издаваше такива звуци.

— Пилигримите — прошепна тя.

— Не — поклати глава Римиел, — те не предупреждават за идването си. Това е нещо друго.

Зъбите му се удължиха — знак, че е готов за битка. До него Алтиарин извади меча си. Лицето му бе напрегнато, разтревожено.

Той също не знаеше какво идва, даде си сметка Алтира. Баща й, може би най-добрият ловец по тия места, нямаше представа с какво си има работа.

Лерта се огледа и понечи да каже нещо, когато атаката дойде — изневиделица и ненадейно, като стрела, пусната от предател. Снежните преспи отстрани на пътеката изригнаха в облак сняг и от тях се появиха огромни, длъгнести чудовища без крайници, с безоки и безлики глави, завършващи с разтворена паст, в която се белееха чудовищни челюсти.

Алтира изпищя. За миг помисли, че са нападнати от големи змии, но после разбра, че истината е още по-отвратителна от опасенията и. Срещу нея се гънеха гигантски червеи, с дълги, слузести тела на сегменти. От гърлата им излизаше странният съскащ звук, който бяха доловили преди малко, а снегът и намиращите се под него клонки стенеха изпод огромната им тежест.

Баща й посрещна чудовищата със светкавични движения на острия си дълъг меч, откъсвайки парчета плът от грамадните същества, дръзнали да го приближат. Римиел не отстъпи, когато едно от тях се спусна към него, а го хвана за устата и го метна настрани, все едно не тежеше повече от перце.

Червеите обаче не се отказаха. Тяхната нервна система бе твърде примитивно устроена, че да изпитват чувства като страх и предпазливост. Съскането в гърлата им премина в клокочещ рев и те отново се спуснаха към неприятелите си. Един от тях се загърчи към Лерта и Алтира. Звездната светлина се отразяваше в огромните му зъби, а снегът около туловището му стана лепкав от слуз. Алтира стрелна дългата си тояга напред, за да я натика в гърлото на чудовищното същество, но червеят просто щракна със зъби и дървото се строши като суха съчка.

— Бягайте! — извика Алтиарин, озовал се до тях. Блестящото му острие се стрелна във въздуха и главата на огромния червей се отдели от тялото, което започна да се гърчи в ужасни конвулсии.

Нови чудовища обаче се насочиха към елфа на мрака, а две от съществата бяха обкръжили Римиел и се опитваха да го притиснат в ствола на едно огромно дърво, докато надаваха хрипкави, пронизителни звуци.

— Не! — извика Алтира. — Няма да ви оставя!

— Само ще пречиш! — излая Алтиарин, без дори да я поглежда, докато размахваше меча си към останалите създания. Лиги течаха от гладните им усти, докато те опитваха да разкъсат гъвкавото тяло на елфа с могъщите си зъби.

— Лерта, отведи я! Бягайте!

Знахарката отвори очи рязко. Тя бе изпаднала в транс, мъчейки се да успокои зверовете, да изпрати мирни послания към съзнанията им, да ги укроти и отпрати. Но червеите бяха първични същества, без съзнания, а с природата им бе сторено нещо кощунствено, превърнала ги в изчадия на чистото зло.

Очите на Лерта се напълниха със сълзи, но тя знаеше, че съпругът й е прав. Докато двете с Алтира бяха тук, Алтиарин щеше да ги пази, излагайки се на риск. А едно ухапване от тези челюсти…

Лерта тръсна глава. Дори не можеше да го мисли. Тя хвана дъщеря си за ръка и каза:

— Бързо!

След което я поведе сред дърветата. Алтира извика „Не!“, ужасена от това, че виждаше Римиел и Алтиарин като малки тъмни фигурки пред гигантските изчадия, ала не се възпротиви. И тя усещаше, че със своя нож би могла да причини съвсем малка вреда на червеите, че щеше само да пречи на двамата бойци, които се опитваха да я защитят. Можеше да ги разсее и тогава…

И все пак, когато битката изчезна между тъмните дървета, Алтира се почувства, сякаш отново бе попаднала в бездънния мрак с червеното око.

* * *

Атакуван от два гигантски червея, Римиел трябваше да използва цялата си огромна сила и бързина на вампир, за да остане жив. Той прокле съдбата, че винаги го изправяше срещу същества, които не можеше да ухапе. Юмруците му бяха способни да строшат гранит, но сега се плъзгаха по слузестата повърхност на изчадията. Междувременно техните челюсти го приближаваха все повече и повече, щракайки като огромни кастанети.

Внезапно Римиел бе осенен от идея, която бързо приложи на дело. Той скочи във въздуха, завъртайки се грациозно, приземи се на гърба на едно от съществата и изкриви главата му тъй, че огромната челюст се насочи към неговия другар. Доловили чужда плът, чудовищните зъби се сключиха свирепо и откъснаха главата на втория червей, чието тяло отскочи назад, опръсквайки със слуз снега наоколо. Римиел извика, когато част от нея попадна на очите му и яростно ги избърса с ръка. Червеят под него обаче бясно се загърчи и го отхвърли от гърба си. Вампирът се удари в огромното дърво, до което бе притиснат, и падна на земята, като през цялото време не спираше да търка очите си. Когато най-сетне ги изчисти, погледна към врага си и успя само да се изцъкли, когато чудовищното същество се вкопчи в рамото му. Зъбите на червея разкъсаха кожата му и той потръпна, когато усети, че изчадието започва да смуче кръвта му, както самият той правеше, щом докопа жертва.

Римиел изпъшка и се опита да се възпротиви, но не можа. Вампирите имаха малко кръв в себе си и зависеха от нея. Лишени от жизнената течност, те издъхваха като всеки друг мъртвец. Римиел усети, че пред очите му причернява и видя като в сън как тънка, тъмна фигура приближава огромното същество и забива меч във врата му.

Болката в рамото веднага отслабна и червеят се отдръпна рязко назад, обръщайки се към новия противник. Алтиарин обаче вече бе изтеглил меча си от шията на изчадието и отново вдигна острието. Зад гърба му се валяха труповете на останалите червеи, до един обезглавени. Последният оцелял нададе яростен рев и се метна с всичка сила към черния елф. Очите на Алтиарин се разшириха, когато осъзна, че няма да има възможност да отскочи настрана и да обезглави създанието, както бе направил с другарите му. Затова просто изпъна ръката с меча пред себе си. Рамото му изтръпна, когато червеят се наниза на острието, което се показа от другата страна на главата му, но все пак успя отново да изтегли оръжието си. Изчадието се мяташе, тежко ранено, но все още живо. От безоката му чутура хвърчаха пръски слуз.

Алтиарин направи пореден пирует, избягвайки ударите на туловището му, и отново замахна. Главата на червея падна на земята, а след няколко посмъртни тласъка замря и тялото му.

Алтиарин се подпря на меча си, задъхан. Дробовете го боляха от битката и той целият бе плувнал в пот, която в момента замръзваше по тялото му. Алтира и Лерта не се виждаха никакви. Той не знаеше дали трябва да се радва, или да скърби от този факт.

Но не можеше да мисли за това сега, не можеше дори да си почине. Подпирайки се на оръжието си като на бастун, той приближи до Римиел. Вампирът лежеше отпуснат до дървото и отдалече се виждаше, че е тежко ранен. Раната на рамото му бе дълбока, разядена и кървава, а устата му висеше безсилно отворена, разкривайки издължените му зъби.

Алтиарин коленичи до него. Пое си няколко дълбоки глътки въздух, от които потрепери, след което нави ръкава на лявата си ръка и докосна кожата й у зъбите на своя приятел.

— Пий!

Римиел премигна и инстинктивно захапа, след което засмука. Раната му мигновено се сви до белег, който после изчезна, а тялото му се изпълни с нова сила.

Алтиарин знаеше какъв риск поема. Вампирът бе замаян, може би не усещаше какво прави. Можеше да го изсмуче до последна капка кръв и да остави сгърчения му труп в снега до червеите.

Но Римиел се осъзна, рязко отвори очи и откъсна уста от ръката на черния елф. Алтиарин се отпусна безсилно до него и вампирът трябваше да го подхване с ръце.

— Защо го направи? — попита Римиел гневно.

— Нуждая се от теб — прошепна черният елф, съвсем омаломощен — битката с червеите ме изтощи… имам нужда от твоята сила, за да избягам. Личовете сигурно приближават. Намери Лерта и Алтира и ме отведи при тях!

Алтиарин слабо се усмихна и вампирът не можа да не му отвърне със същото. Черният елф си оставаше черен елф. Пак бе изкарал акта на саможертва, все едно е за лична изгода.

— Ще ги намерим — обеща той.

Алтиарин кимна, а след това затвори очи и заспа. Римиел се изправи и намръщи. Приятелят му се бе изпотил в битката, но сега, след като тя бе отминала, студът щеше да го настигне. Не можеше да остане и да напали огън, защото рискуваше монасите да го настигнат.

Вампирът поклати глава, но намери отговор на проблема си. Палтото, което носеше, бе повече за стил, отколкото за нещо друго. Той бе немъртъв и нямаше да усети зимния студ, дори и по риза. Затова премести камъка в джоба на панталона си и уви Алтиарин в палтото. Заедно с плаща на черния елф то трябваше до го стопли. След това го вдигна за ръце като малко дете и се огледа.

Намръщи се още повече. Виелицата, която не спираше да духа, бе покрила стъпките на Лерта и Алтира. За миг той си помисли, че и това може да е дело на пилигримите. Те очевидно умееха да изкривяват реалността така, както им е угодно.

Опита се да надуши знахарката и нейната дъщеря със сетивата си, но вонята от киселинната слуз на червеите бе твърде силна.

Прокле.

Трябваше да се отдалечи и да потърси после Лерта и Алтира.

Оставяйки ги сами в гората.

Нямаше друг избор.

Понесе се като вихър измежду дърветата, носейки спящия черен елф на ръце.

* * *

Няколко часа по-късно пилигримите стигнаха мястото, в което се бе разиграла битката. Бе се съмнало, но дори светлината на утрото изглеждаше някак приглушена от присъствието им. Водачът на черните фигури огледа полесражението и кимна.

— Боговете добре са избрали шампионите, които да защитят сътвореното от тях. Ала това не ще им помогне.

Пилигримът вдигна ръка и разпери длан, след което запя песен на език, чието изговаряне бе достатъчно, че да свари мозъка на слушащия. Но около него имаше само други пилигрими и за тях песнопението бе тържествено и свято.

Макар неговата същност да бе коренно противоположна.

Оттук нататък лошият късмет щеше да е неотменен спътник на неприятелите им.

Които, както разбра немъртвият монах, вече бяха и разделени.