Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ледената планина (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 10 гласа)

Информация

Разпознаване, корекция и форматиране
cattiva2511 (2017)

Издание:

Автор: Александър Драганов

Заглавие: Сказания за ледената планина

Издание: първо

Издател: GAIANA Book&Art Studio

Град на издателя: Русе

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: GAIANA Book&Art Studio

Редактор: Кети Илиева

ISBN: 978-954-8633-97-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2999

История

  1. — Добавяне

Глава XVI

Излязоха от града призори, скрили лица изпод качулките на тъмнозелените плащове, които Арно им бе дал. Времето бе в съзвучие с настроението им — небето осъмна с гъсти, черни облаци, от които закапаха тежки капки дъжд. Бяха яхнали конете, които иначе теглеха каретата на барона. Животните по чудо бяха останали пощадени от безмилостния касапин, който бе изклал слугите и стражите в двореца, но миризмата на кръв ги бе подлудила. Само успокояващото присъствие на Лерта бе позволило на петимата да възседнат животните. Баронът и Алтиарин яздеха сами, конят на Лерта, освен с нея, бе натоварен и с малко багаж — храна, дрехи и завивки за из път, а Римиел яздеше с Алтира, която го бе прегърнала през кръста. Петимата минаха в галоп по тихите улици на Ридпе — още бе рано и хората не се бяха събудили — след което Арно, скрит иззад качулката си, бе пуснал изходна такса за групата. Няколко часа по-късно градът бе останал далеч зад тях. Препускаха бързо, тъй като знаеха, че ако представители на духовенството ги спрат, пътуването им ще пропадне. Но имаше и нещо друго, което Римиел смътно усещаше. Зеленият камък в джоба му натежаваше, а той все по-често се сещаше за злокобното му присъствие. Алтира донякъде го разсейваше, но въпреки това вампирът долавяше, че личовете приближават. Не можеше да го докаже, но го чувстваше с подсъзнанието си и това го изпълваше с безпокойство. Бе горд от начина, по който се бе справил с убийците на Инквизицията. От това, че този път той бе спасил Алтиарин, а не обратното.

Но знаеше, че нито наученото от черния елф, нито новите мечове от звезден метал, които той и приятелят му носеха, ще помогнат срещу мрачните пилигрими.

Яздиха през целия ден и до късно вечерта, макар понякога да позволяваха на конете да минат от галоп в тръс, за да не паднат от изтощение. Лерта и Алтира пък използваха магиите си, за да вдъхват нови сили в животните. Това обаче изтощаваше тях и затова, когато групичката най-сетне спря да бивакува в една долчинка, двете жени бяха капнали от умора. Римиел остана на пост, докато приятелите му един по един заспиваха едва след няколко залъка за вечеря. Дори иначе обичащият храната Арно яде малко, след което заспа, свил се почти надве в отчаян опит да се стопли. Алтира легна между родителите си, като малко дете. Всички стояха близо до конете. Бе им студено — дъждът бе намалял, но на негово място се бе появил пронизващ вятър. Не можеха да напалят огън, донякъде и от страх да не привлекат нежелано внимание.

Така продължиха и през следващите няколко дни, а само лечителските умения на Лерта и дъщеря й предпазиха Алтиарин и Арно от опасни простуди. Пътят ги изведе към по-нецивилизовани места. Дървета отново започнаха да никнат по пътя им, а градовете и дори селата останаха зад гърба им. Приближаваха древния лес на Всемайката, там, където живееха светлите елфи. Гората още не се виждаше, но колкото повече я приближаваха, толкова по-угнетен се чувстваше Алтиарин. Черният елф не споделяше опасенията си с останалите, за да не ги плаши, но знаеше, че братовчедите му няма да са никак щастливи да го видят. Елфите на светлината се мразеха с обитателите на Иррхас-Аббат, а на младини той бе водил експедиции срещу тях, кръстосвайки меч с някои от най-изкусните им бойци. Още помнеше битката си с могъща елфа, която въртеше меча по-ловко и от него. Тя бе част от отряд елфи, притекли се на помощ на джуджетата по време на онази съдбовна мисия, когато жреците от Иррхас-Аббат бяха убили първата му любов, Лертиена. Казваше се Инувиел и бе организирала защитата на Брулените брегове — родината на джуджетата, борейки се редом с тях и не по-зле от най-свирепите им войни. Мнозина от събратята му паднаха под ударите и, преди той да я посече в страховит дуел, който черните трубадури от отряда му възпяха в песен. Тя бе по-ловка и от него, но той бе мъж и поради това физически по-силен, а в крайна сметка имаше и коварство, срещу което тя не можа да противодейства. Бе излязъл победител и в това съревнование, и във войната, а предвожданите от него черни елфи опожариха джуджешките градове и отмъкнаха трупаните векове наред съкровища. Но удоволствието от победата го нямаше — джуджетата и техните съюзници бяха продали живота си скъпо и прескъпо и мнозина от собствените му събратя бяха погинали. А по-късно животът му се бе променил напълно…

Оттогава бяха минали повече от две десетилетия. Но това време бе нищо за един елф — Алтиарин се опасяваше, че тя има близки в Древния лес, които ще си спомнят за прегрешението му.

Алтиарин не знаеше, че Римиел също носи в себе си подобна тревога. Преди много, много години той бе живял по тия места. Това бе след ужасната сделка, която бе сключил с Лихваря, но преди откритието на съкровището, направило го богат. Бе срещнал друг огромен върколак, воин от племе, което още не се бе покорило на Кралските предели. Днес нямаше територия на хората, която да не превива гръб пред короната в Санпар, но някога, преди близо три столетия, нещата не бяха стояли така. Върколакът използваше силите си, за да пази независимостта на своето племе и покосяваше много от човешките рицари, дошли да го покорят. С Римиел се бяха срещнали случайно и решиха да обединят силите си. Един ден обаче, след битка, в която бе разкъсал дузина инквизитори, върколакът подивя напълно и го нападна. Римиел бе принуден да отнеме живота му, но нещата не бяха свършили дотук. Без да се е възстановил напълно от сблъсъка, той попадна на нов враг — рицар, какъвто дотогава не бе виждал — сияен войн, в чиито доспехи имаше преплетени горски листа. Той бе елф, решил да отнеме живота на чудовищните владетели, живеещи тъй близо до неговия Лес. Половината му работа бе свършена, но рицарят елф искаше и вампирът да падне мъртъв до върколака. Не помогнаха обещанията на Римиел сам да напусне тази околия. Елфът го нападна и вампирът нямаше друг избор, освен да убие и него.

Оттогава насам не бе приближавал земите на светлите елфи. Бяха минали много години, а споменът за вълчето племе бе избледнял в историята.

Но елфите, макар и не безсмъртни като вампирите, бяха дълговечни и мнозина бяха по-стари от него. Нямаше да се учуди, ако още го помнят.

Накрая Гората се ширна пред тях, но не по начин, който можеха да си представят. Пътят им в един момент рязко пропадаше като пропаст напред, а елфическата дъбрава се простираше на дъното й и нататък, докъдето поглед стигаше.

— Но как ще стигнем дотам? — попита Алтиарин, а сърцето му се сви. — Виждам леса, ала той е недостъпен за нас.

— Монасите знаят пътя — успокои го Арно, — а манастирът им не е далеч.

Въпреки думите на барона, изгубиха още половин ден в езда из храсталаците, обрасли краищата на пътя, докато най-сетне не стигнаха самотен манастир, издигнат досами ръба на пропастта, надвесен над Древния Лес на Всемайката.

Когато го приближиха, видяха, че на входа му се е появил висок старец с рошава сива брада и рунтави, смръщени вежди. Беше облечен с грубо вълнено расо и носеше на гърдите си метално колело, символ на Томан Изкупителя. Когато обаче позна Арно, лицето му се отпусна и той се усмихна.

— Арно, стари приятелю, добре си дошъл! — извика той. — От години не си идвал при нас!

— Държавните дела ме държаха далеч от храма, абате Калимент — отговори благородникът, слизайки от коня, — ала сега идвам по още по-важни задачи.

— Не ще и дума, щом си оставил Ридпе в ръцете на Маркус — отговори свещеникът.

— Маркус вече няма да контролира Ридпе, приятелю — поклати глава Арно, — той дойде с убийци в двореца ми, ала бе победен, благодарение на тези мои приятели.

И той представи спътниците си, които също слязоха от конете.

Абатът радушно кимна при вида на Лерта и дъщеря й, стресна се от черния елф и се обърка много от твърдението на Арно, че той не е техен враг, но когато съзря Римиел, на старческото му лице се изписа открита враждебност.

— Не ми водиш приятели, Арно, а убийци — процеди Калимент, — не съм против заниманията с вълшебства, стига да са за доброто на хората, мога дори да приема, че елф на мрака е видял светлината, колкото и невероятно да звучи, но да ми доведеш крачещ мъртвец, отказал да приеме присъдата на своя Бог, е прекалено.

— Римиел е човек, на когото моите приятели имат доверие — каза Арно, — а щом те му имат доверие, аз също му се доверявам. Не е ли казано да не съдиш другите за това какви са?

— Казано е — рече абат Калимент — и както виждаш аз приемам дори този Алтиарин, макар да съм чувал ужасни истории за командир на черните елфи със същото име. Но Римиел е вампир, добре известен на всеки, занимавал се поне малко с история, макар това, че го виждам посред бял ден, да е нещо ново и ужасно, което легендите не споменават. Ала написаното за него в старите свитъци е достатъчно красноречиво. Нощният ужас на Тарр, кръвосмучещият в тъмнината, тиранинът от покрайнините, палачът на върколака.

— Какъв е този върколак, Римиел? — попита Алтира.

— Боен другар — тихо отговори вампирът, — който вече не е между живите.

— Нещо, в което ти си съпричастен — упрекна го Калимент.

— Нямах избор — отговори тихо Римиел.

— Винаги има избор! — не се съгласи абатът, а после се обърна към Арно: — Не мога да те приема с такива гости, приятелю. Съжалявам, че си бил целия път напразно.

— Наистина е било напразно — каза Лерта. — И тук монасите първо съдят, а после помагат. Вие дори не чухте историята ни.

Абат Калимент сви устни.

— Не сте права — каза накрая той. — Ние не сме свирепи монаси на Инквизицията, нито сребролюбци като абат Делет. Търсим истината.

— Затова и дойдохме при вас — намеси се Алтиарин, — преследвани сме от личове, наричащи се Пилигримите на Черното Начало. Знаете ли нещо за тях?

Абат Калимент пребледня, като чу тези думи, и се олюля. Барон Арно пристъпи напред и го подхвана.

— Отче, добре ли сте?

— Влезте в манастира — прошепна той накрая и направи знакът на Колелото — но… — очите му се спряха на вампира — без нашата благословия. Нашият манастир е свято място и има аура, която отблъсква злите сили. Вашето място не е сред нас. Допускаме ви само защото споменахте това… име. А има сили, пред които дори вие бледнеете, вампире.

Римиел отклони глава.

— Не му обръщай внимание — каза Алтира и го целуна по устните. Той леко се усмихна.

Свещеникът изсумтя.

— И продължавате да пръскате грях — сетне махна с ръка, — но живеем във времена, в който сме принудени да работим с какви ли не съюзници. Заповядайте.

И абат Калимент влезе в сградата на манастира, макар и не преди да остави конете в малка, но топла и приятна за животните конюшня.

Долният етаж на сградата бе предназначен за молитви, но той ги поведе към горните, в които бяха килии за живеене. В манастира имаше малко монаси, всички, от които загледаха подозрително гостите.

— Те са добри хора — обясни барон Арно, — не са фанатици, дори са приятели на елфите…

— Достатъчно! — извика дочулият го Калимент. — Не споделяй тайните ни на случайни хора!

Арно погледна спътниците си извинително.

Калимент покани гостите в широка стая, която очевидно бе столова. В момента там нямаше никого.

Когато се обърна към тях, лицето му бе строго.

— Докато сте в храма, очаквам да спазвате някои правила, иначе ще ви изгоня — закани се абатът. Преди те да могат да отвърнат, той продължи: — Първо, няма да правите магии в манастира — погледна към Лерта и Алтира, — ние не смятаме тези практики за демонични, както нашите събратя от Инквизицията, но тук е място на чистата молитва. Нашата аура е достатъчно силна, за да отблъсне силите на злото, уверяваме ви.

— Истина е — кимна барон Арно. — Тези краища са диви и понякога през тях минават свирепи същества, тролове и върколаци например. Но никога не приближават храма.

— Добре че по пътя не срещнахме трол или върколак — каза Алтира и се притисна до любимия си.

Римиел не отговори. В миналото той бе срещал и от двата вида чудовища.

— Второ, няма да се отдавате на плътски удоволствия! — размаха пръст абат Калимент. Алтира се отдръпна от Римиел и се изчерви.

— Тук, както казах, е място за молитва — продължи свещеникът.

— Трето, няма да се молите на Рамакар — обърна се той към Алтиарин.

— Аз отдавна не го почитам — отговори хладно черният елф.

— Нима сте минал към вярата във Всемайката? — разшири очи абатът.

— Не зная — намръщи се черният елф. Понякога той казваше наум молитва, но не се бе замислял към кого.

— Както и да е. Тук може да се отправят молитви към Томан и към Всемайката. Не към Рамакар.

— Към Всемайката? — повдигна вежди Лерта. — Мислех, че това е ерес.

— Според глупците! — ядоса се Калимент. — В старите евангелия изрично пише, че Всемайката е родила Томан!

— Както и Рамакар — обади се Алтиарин.

Настана тежко мълчание.

— Да — накрая кимна абат Калимент, — както и Рамакар.

— Но това е невероятно! — ахна Арно. — Според официалната доктрина Рамакар е демон, а Всемайката не съществува!

— Да — отново кимна абатът, но после се намръщи и посочи с пръст Римиел, — но вие ме разсейвате! Щях да забравя най-важното! Изрично ви се забранява да пиете кръв тук!

— Но той се храни така! — възмути се Алтира. — Не можете да му забраните!

— Спокойно — вдигна глава Римиел, — няма. Уважавам традициите ви.

Кой знае защо, абат Калимент се намръщи още повече.

— Вие сте странен вампир — накрая каза той, — ходите под светлината на слънцето, пазите традицията на един манастир.

— Той е добър вампир — каза убедено Алтира.

— Нима? — вдигна вежди старият абат. — Кажи ми, дъще, колко пъти той е пил от кръвта ти?

Римиел се размърда неспокойно.

— Какво общо има… — отвори уста момичето.

— О, ясна е работата, значи. Той вече редовно се храни от теб, нали?

— Аз никога не бих я наранил — процеди вампирът.

— И все пак го правиш.

— Той пие съвсем малко! — възрази Алтира.

— Колкото му трябва.

— Оставете приятеля ми на мира — навъси се Алтиарин.

— Той е пил и от вас, нали? — поклати глава абатът. — Един ден всичките ще се събудите като него, прокълнати от Бога.

— Римиел не е прокълнат — твърдо каза Алтира и стисна ръката на любимия си. Римиел мълчеше, стиснал зъби.

— Той е наш приятел и му се доверяваме с живота си. Ако смятате да го обиждате, няма да останем тук — твърдо каза Лерта.

Абат Калимент се намръщи.

— Как държите само на това зло същество!

— Държим — отговори Алтиарин, — ако това не ви харесва, просто кажете и ще си тръгнем на момента.

Римиел погледна черния елф с благодарност.

— Бих ви изгонил — сви устни абатът, — но нямам избор. Трябва да знам истината. Казвате, че Пилигримите на Черното Начало ви преследват. Защо?

— Заради това — отговори Римиел и извади зеления камък от джоба си.

Реакцията на абата бе впечатляваща. Той скочи от масата, направи три пъти знака на Колелото и простена:

— Прибери го! Веднага!

Вампирът кимна.

— Хубаво — каза той и го постави обратно в джоба си, след което попита: — Какво е то?

— Откъде го взе… — глухо попита монахът.

— От един старец — отговори Римиел, — който дойде умиращ в моя замък. Пилигримите го търсеха. Бяха го ранили. Той ми остави камъка.

Абат Калимент скри очи в шепите си.

— О, не! Брат Доменикан.

— Брат Доменикан? — пребледня Арно.

— Той е от вашия орден? — попита Лерта.

— И вие ли търсите камъка? — добави Алтиарин.

— И как сте се забъркали с личовете? — отново се обади Римиел.

Абат Калимент вдигна лице от дланите си.

— Това — каза той, — е дълга история.

И започна.