Александър Драганов
Сказания за ледената планина (7)

Глава V

Когато спряха, дъхът вече не им достигаше. Лерта се олюля и трябваше да се подпре на дъщеря си. Алтира обаче също бе замаяна от тичането през тъмните и разкривени дървета, всяко от които й напомняше на длан, хищно разперена, за да ги грабне и отнесе някъде на тъмно, където мракът имаше големи, червени и немигащи очи.

Алтира потрепери. Още не можеше да повярва, че е изоставила баща си и Римиел, мъжа, когото обичаше. Всичките й илюзии, че е добре подготвена за широкия свят и заплахите, които крие той, бяха разбити. Всичките й тренировки, всичките й победи в тях, всичките похвали, дошли било от вампира, било от черния елф, се бяха оказали подвеждащи. Бе се озовала съвсем безпомощна пред отвратителните същества, които изригнаха от преспите като пипала на отдавна забравено зло, опитващо да се върне на белия свят.

И сега с майка й бяха сами в гората, а баща й…

Алтира потрепери.

Не смееше да помисли какво може да е станало. Алтиарин бе силен и бърз като всеки елф и дори повече, а Римиел имаше сила, далеч надхвърляща тази на обикновено човешко същество. Но дали това щеше да е достатъчно срещу червеите?

Алтира никога не бе срещала такива създания в Ледената планина и се съмняваше те да са естествени. Те бяха нещо, създадено с черна магия, живот, изкривен от нечия тъмна воля.

— Добре ли си? — попита я Лерта, след като успокои дишането си. — Ранена ли си?

— Не — поклати глава Алтира и прегърна майка си. Двете останаха заедно за миг смълчани, след което се разделиха.

— Татко — отвори уста Алтира, но в гърлото й заседна буца. — Римиел.

— Те ще са добре — каза Лерта, но момичето долови несигурност в гласа й, — ще ни намерят. Римиел има нюх, забрави ли? Когато унищожат онези същества, ще ни открият. А и баща ти може да разчете всяка следа.

Но Алтира не вярваше в това. В замръзналата гора продължаваше да духа студен вятър, който навяваше сняг на едри парцали. Те покриваха стъпките им изкусно, сякаш нечий злонамерен интелект ги навява умишлено. А що се отнася до нюха на Римиел… Алтира не бе глупачка. Момичето дълбоко се съмняваше, че вампирът ще усети нещо друго, освен злокобната, киселинна смрад, носеща се от слузестите телесни сокове на червеите.

А и оставаше въпросът дали Алтиарин и Римиел изобщо са успели да се справят. Чудовищата, които ги бяха нападнали, бяха изключително могъщи. Момичето не можеше да забрави как бойната й тояга бе счупена като клечка от зъбите на грамадното същество.

Не искаше да си представя какво биха сторили тези зъби на красивото тяло на Римиел. Не смееше да си помисли какво би станало, ако лепкавите пръстени на червея се увиеха около баща й. Но тревогата я измъчваше. Алтира стисна зъби и погледна майка си.

— Мамо, трябва да проверя дали са добре.

Лерта се намръщи. Тя знаеше какво има предвид дъщеря й. Алтира умееше да се включва към околната природа, да разбира какво има в нея, дори да научава мислите и емоциите на съществата, които долавя с вълшебството си. Това бе сила, която знахарката нямаше.

Но Лерта не искаше да пусне Алтира да прави това заклинание, независимо, че самата тя изгаряше от тревога за мъжа си.

— Не — поклати глава тя, — ако отново доловиш онзи камък… злото в него е прекалено силно за теб.

— Мамо, не мога да живея в незнание. Бих полудяла — настоя Алтира.

И Лерта се предаде. Самата тя трябваше да знае дали Алтиарин е добре.

— Хубаво… но ме вземи със себе си — каза тя.

— Как? — отвори очи Алтира.

— Просто е — усмихна се Лерта. И когато дъщеря й включи своето вълшебство, лечителката се присъедини към ума и, така лесно, сякаш просто я бе хванала за ръка, а двете зареяха ума си из смълчаната, снежна гора. Стигнаха полесражението, останало далеч зад гърба им, и доловиха мъртвите червеи. После обиколиха със съзнанието си околията и намериха Римиел…

Алтиарин бе в ръцете му, немощен и в несвяст, а кръвта му бе по устните на вампира.

Очите на Алтира се разшириха и тя изгуби концентрация. Образът им изчезна пред двете.

— О, не — каза тя, — те са се скарали.

Майка й тръсна глава, за да свикне с обстановката, а Алтира продължи да нарежда:

— Баща ми и Римиел са се скарали предната сутрин, заради мен, заради целувката ми. Сега са се нападнали и… и… но как Рими… той не е такъв…

— Не е, разбира се — махна с ръка Лерта.

Алтира се сепна от спокойния й тон.

— Но кръвта…

— Римиел е бил ранен и баща ти го е спасил с кръвта си. Това всъщност се е случило. Сега Римиел просто го отнася някъде на безопасно място.

Горещи сълзи на облекчение потекоха по бузите на Алтира и тя се почувства изключително глупаво. За миг… бе помислила най-лошото.

Че двамата са се скарали.

Че единият е нападнал другия.

Но вместо това двамата си бяха помагали. Значи имаше надежда…

— Нещо не е наред — каза внезапно Лерта и се намръщи.

Алтира я погледна.

— Моля?

— Долавям нещо неестествено. Не го ли усещаш?

Алтира отново включи магията си. Съзнанието й мигновено долови нещо огромно и древно, пробудило се от старата, замръзнала земя, изпълнено с неутолим апетит…

Великанът се появи от дърветата без никакво предупреждение — огромен мъж, космат като звяр и много по-бърз, отколкото размерът му предполагаше. Гигантското създание сграбчи майката с една ръка, а дъщерята с другата, след което се усмихна свирепо, разкривайки дълги и жълти зъби, подобни на изпочупени кости.

А после се обърна и ги отнесе нанякъде.

* * *

Алтиарин се събуди от миризмата на печено месо и отвори очи. Чувстваше се изморен и замаян. Вече се бе съмнало, а някъде до него пукаше огън. Надигна се на лакти и се огледа. Намираха се на сечище, а Римиел печеше месо от сърна на огъня.

— Кръвта за мен, месото за теб — усмихна се вампирът, разкривайки дългите си зъби. Очевидно се бе хранил отново, тъй като изглеждаше съвсем здрав и бодър. Бе облечен само по риза, при това леко разкопчана, но студът явно не му въздействаше. Алтиарин видя, че е завит с палтото му и благодарно кимна, след което се намръщи.

— Къде са Лерта и Алтира? — попита той.

Усмивката на вампира помръкна.

— Не можах да ги надуша. Киселинната слуз на червеите блокира нюха ми, а снегът бе затрупал следите им. Трябваше да те отнеса надалеч и затова избягах дотук. Смятам, когато хапнеш, да тръгваме. Мисля, че ще можем да ги намерим. Все пак съм вампир, ние винаги долавяме онези, които следим.

Но Алтиарин вече отмяташе палтото му настрана.

— Забрави закуската. Тръгваме веднага.

— Полека — Римиел постави ръка на рамото му, — все още си слаб и имаш нужда от храна, за да възстановиш силите си. Иначе няма да можеш да им помогнеш.

В думите на вампира имаше смисъл, но черния елф не го свърташе на едно място. Изяде месото, което вампирът бе приготвил набързо и почти не усети вкуса му, макар да не бе лошо. Когато се нахрани, стана на крака и се огледа. В това време Римиел отново облече палтото си.

— Сигурен ли си, че вече си добре? — попита той.

Алтиарин тръсна глава. Не бе в най-добрата си форма, но не можеше да чака. Самата мисъл за това какво може да се случи с Лерта и Алтира, ако попаднат в ръцете на онзи немъртъв монах, го изпълваше с паника.

— Да тръгваме — каза той и Римиел кимна. Вампирът тръгна подир черния елф, без да използва цялата си скорост. Знаеше, че приятелят му няма да издържи на такова темпо, а и още бе изморен. Римиел се досещаше, че реално Алтиарин има нужда от още почивка и скоро може да изнемогне. Бе сигурен, че и елфът е наясно с това. Той обаче не можеше да си разреши почивка. Не и когато любимите му хора бяха в опасност. Алтира, а и за майка й. Той никога не бе забравял колко топло се бе отнесла с него Лерта, когато бе дошъл като убиец в дома й. Как го бе освободила от нечестивия дълг към Лихваря, как бе изслушала историята му, бе го успокоила, когато се бе разплакал, бе го приютила, въпреки че съпругът й не бе особено съгласен. А Алтира… Римиел си даваше сметка, че не бива да я обича, че тази любов няма да доведе до нищо хубаво и вероятно ще го изправи срещу елфа, който крачеше редом до него. Но не можеше да покори сърцето с волята си. То бе решило само какво да прави.

Както бе решило преди толкова десетилетия с Жийна.

Когато всичко се бе объркало. Когато любимата бе загинала пред очите му, а Лихваря го бе заробил.

Не можеше да допусне Алтира да стане нова Жийна.

Не можеше да си позволи да направи от Алтиарин втори Леонций.

Трябваше да потуши огъня на чувствата си… или да го пренебрегне, да остане настрана, каквото и да му коства това.

Бе се унесъл толкова, че почти пропусна аромата от кръвта, течаща по вените на Лерта и Алтира, аромат, който само вампирският нюх можеше да надуши.

— Спри! — каза той на Алтиарин.

Черният елф се завъртя на пети.

— Долавям присъствието им — каза вампирът, — слабо, но са били наблизо.

— Добре — кимна черният елф и се подпря на близкото дърво. Римиел усети, че приятелят му още е изморен, че не е могъл да си почине достатъчно, че може би се разболява от студа, който бе пронизвал тялото му през нощта, въпреки палтото на вампира.

Но след няколко глътки въздух черният елф вдигна глава.

— Да тръгваме!

Римиел кимна. И без това, ако имаше някакъв проблем със здравето, Алтиарин щеше да има нужда най-вече от Лерта. Римиел можеше да му помогне само с… кръвопускане. А бе сигурен, че черният елф няма нужда от това.

Двамата тръгнаха през виещите се горски пътеки и скоро Римиел усети нещо обезпокоително. Макар и без свръхестествен нюх, черният елф също го долови.

— Каква е тази миризма? — попита той.

Във въздуха се носеше силен мирис на мускус, мърша и пръст — като от някакво огромно животно.

Римиел нямаше отговор на въпроса му и ако трябваше да бъде честен, смяташе, че Алтиарин е по-вероятно да има отговор. Елфът на мрака далеч по-често от него катереше ледените върхари и попадаше на изумителни същества, останали сякаш от друго време, когато целият свят е бил по-суров — снежните човеци Йети, адските свини, саблезъбите пуми и рисове, гигантските вълци и лисици.

Щом и той не знаеше какво създание е минало.

Двамата забързаха ход. Никой не каза подозренията си, а именно че пилигримите са призовали друго отблъскващо изчадие след гигантските червеи.

Скоро стигнаха малка полянка. Римиел долови, че Алтира и Лерта са били тук, ала вече ги нямаше. Следите им също се губеха. Някой ги бе отнесъл нанякъде.

Някой огромен, ако съдеха по следите.

Двамата се спогледаха, след което се затичаха по тях.

* * *

Черните пилигрими също доловиха мускусната миризма на съществото и за пръв път от началото на преследването техният предводител изпита леко безпокойство. Когато бе запрел вълшебството, хвърлило було върху противниците им така, че да ги преследват както лош късмет, така и мрачни същества, се бе надявал да привлекат вниманието на обичайните противници, които понякога минаваха през такива гори — орки, спуснали се от планината, за да дирят самотни пътници, които да оберат, бродещ по пътеките звяр, хранещ се с човешка плът…

Не великан на Всемайката. Това бе древно същество, останало като реликва от незапомнени времена, вероятно заспало вековен сън под заскрежената почва. Ако пилигримът бе знаел какво чудовище има в околията, щеше да използва заклинанията си далеч по-внимателно.

Монахът замислено откъсна една замръзнала какавида от близко дърво и я погълна. За негово щастие великанът бе създание от ранните години на историята, когато Всемайката бе експериментирала със земните форми. То бе глупаво и не й служеше съзнателно. Вероятно щеше да се нахрани с крадците и да изхвърли ценностите им. Тогава личът щеше да ги отмъкне заедно с камъка. А когато камъкът дадеше своя плод, повече нямаше да се бои нито от великани, нито от елфи, вампири или каквито и да е други жалки творения, които боговете изпращаха на пътя му.

Но засега щеше да му се наложи да почака.