Александър Драганов
Сказания за ледената планина (14)

Глава XII

— Виждал съм как се бият вампири в Иррхас-Аббат. Те са екзотични и много опасни противници. Хем бързи, хем силни. Но имат една слабост. Знаеш ли каква е тя?

Алтиарин гледаше спокойно Римиел. Бе вечер. Четиримата бяха вървели през целия ден и затова Лерта и Алтира бяха капнали. Майката и дъщерята направо се бяха проснали до напаления от черния елф огън. След като починаха и ядоха, Алтиарин реши да започне обучението на Римиел в боя с меч.

— Имаме повече от една слабост — отговори вампирът намръщен, — уязвими сме, ако ни пронижат с кол в сърцето, среброто е анатема за нас, звездният метал също може да ни рани. Слънчевата светлина е фатална за моите събратя.

Римиел държеше меча си малко несигурно. Досега той никога не бе разчитал на оръжие. Бе доволен от това, което има — невероятни рефлекси, бързина и чудовищна сила.

— Не говорех за това — поклати глава Алтиарин, — става дума, че вие очаквате да спечелите, защото сте вампири.

— Не разбирам — тръсна глава Римиел.

— Ще ти обясня — Алтиарин започна да го обикаля. И двамата бяха изтеглили мечовете си, но в момента ги държаха свалени. — Когато някой иска да убие вампир, той се приготвя за това. Проучва слабостите му, навиците му. Изготвя боен стил, с който да го надхитри и победи.

— Това не е толкова лесно — възрази Римиел.

— Не — съгласи се Алтиарин, — както не е лесно да се справиш и с планински лъв. Винаги има риск, колкото и добре да си подготвен за срещата с него. И все пак, можеш да вземеш мерки, които до голяма степен да неутрализират предимството на лъва. И той не може да направи нищо по този въпрос.

— Нима намекваш, че бих бил безпомощен срещу противник, който е решил да ме убие?

— Не — вдигна ръка Алтиарин и погледна приятеля си. Присви очи. Римиел изглеждаше напрегнат, ядосан. Така бе и през целия изминал ден. Дори милите думи на Алтира не бяха успели да го успокоят.

Черният елф смяташе, че има представа защо. Той бе работил с войни по време на престоя си в Иррхас-Аббат и добре знаеше мисленето и реакциите им. Римиел приличаше на някого, който смята, че се е провалил или изложил.

— Не исках да кажа това — реши да подбере думите си той внимателно. В Иррхас-Аббат схемата на обучение бе такава, че войнът постоянно бе разгневяван със сардонични подмятания, така, че гневът да обземе сърцето му. Тогава той се ковеше като желязо и се превръщаше в убиец. Така бяха обучавали и самия Алтиарин, подигравайки му се за всеки провал, докато накрая той не бе победил онези, които го бяха правили. Дори бе убил някои от тях — в Града на Странните Удоволствия това се приемаше за нормално, стига да е станало според правилата, в дуел.

И стига жертвата да не е жрец, спомни си с горчивина Алтиарин. Но после прогони тази мисъл от главата си. Сега имаше друга задача. Да върне самочувствието на Римиел, да го направи още по-силен, отколкото е сега. Може би животът на дъщеря му щеше да зависи от това.

Но подходът на Иррхас-Аббат определено не бе добър спрямо приятел. Алтиарин нямаше намерение да унижава Римиел, а напротив. Затова реши да използва подхода на Крау, бащата на Лерта, добрият старец, който го бе научил да ловува, да стреля с лък — изкуство, което черните елфи презираха.

— Ти не си лъв — продължи Алтиарин, — лъвът е едно животно. То не може да се подготви за среща с черен елф или инквизитор, или дори с друг лъв. То сляпо следва инстинктите си. Докато ти си вампир, разумно същество, на практика човек, който е преминал в друго състояние. Затова намирам за странно това, че толкова много от вас реагират като животни и разчитат само на естествените си предимства.

— Най-често те са достатъчни — отговори Римиел.

— Но понякога не са — припомни му Алтиарин.

— Както е при мен — с горчивина каза вампирът. — Провалих се срещу червеите, срещу великана, срещу пеперудата, а сега и срещу Дезире.

Това било значи. Римиел се укоряваше за това, че не се е справил срещу чудовищата, които бяха срещнали по пътя си. Това можеше да се очаква — той бе горд и самоуверен, а сега бе разтърсен от това, че в рамките на броени дни на няколко пъти едва не бе изгубил живота си.

— Не си се провалил — внимателно каза Алтиарин, а Лерта и Алтира, които бяха наблизо, закимаха. Алтира веднага се опита да окуражи любимия си, но Римиел сведе глава.

— Ти ми помогна срещу великана, който иначе щеше да ме смачка — напомни му черният елф, — спаси детето ми от пеперудата. Ти отне силите на Дезире, която ме бе хванала в капан.

— Но бях победен от всички тях — напомни му вампирът, — на два пъти смуках кръв от вас, от теб и от Тира. Това…

— Ти си приятел, Римиел — прекъсна го Алтиарин, — ако имаш нужда от нашата кръв, ще я имаш.

Вампирът го зяпна.

— Да, от нашата. Бих предпочел да е от моята, а не от тази на жена ми или на дъщеря ми. Но реакцията ми при великана бе непремерена. Бях заслепен. Истината е, че не бих искал нищо лошо да ти се случи. Ти си ми приятел.

— Страхотен приятел — обади се вампирът, — заради мен изгубихте дома си. Заради мен сте преследвани.

— Що се отнася до това, не съм сигурен дали станалото не е за добро. По време на пътуването досега на няколко пъти срещнах хора, подозиращи за съществуванието ни, включително контесата. Може би не е толкова лошо, че напуснахме Ледената планина. Но и да не беше така, ти бе в правото си да дойдеш при нас. Както вече казах, ти си ми приятел.

— Все ми се иска, като съм такъв приятел, поне веднъж аз да ви спася, а не обратното — отговори вампирът.

— Не си честен към себе си — отговори Алтиарин. — Изброих ти вече колко пъти ме спаси. Но ако искаш да бъдеш по-могъщ, мога да ти помогна.

Римиел го погледна. Очите му заблестяха.

— Как?

Черният елф го приближи.

— Като надградим естествените ти способности. Колко силен можеш да станеш, ако към скоростта на реакциите и силата на ударите ти прибавим моето умение с меча?

— Можеш да ме научиш да се бия като теб?

— Не просто като мен — отвърна черният елф. — Мога да открия собствения ти боен стил, да го комбинирам със силата ти на вампир и да те превърна в един от най-смъртоносните войни на Тарр.

— Това не е ли правено? — попита Римиел.

— Не — поклати глава Алтиарин, — не и от нас. Ние оставяме нашите пленници вампири да разчитат на силата си, за да могат гладиаторите елфи да демонстрират превъзходството на своите умения.

— Това е отвратително.

— Знам. Затова напуснах Града. Защото е отвратителен.

— А нямате ли черни елфи вампири? — повдигна вежди Римиел.

— Не — поклати глава Алтиарин, — моят род е дълговечен, а когато напуснем този свят, отиваме в Чудноомайните поля, където влизаме във вечната гвардия на Рамакар, бога, в чиито крака се валят трупове. Поне така ни учат жреците.

— Кой знае дали е вярно… — обади се Лерта. Тя бе скептично настроена към повечето религиозни вярвания.

— Мисълта ми е, че никой от нас не вижда смисъла да остава завинаги на този свят, още повече че ние сме изключително дълголетни. Когато го напуснем, вече е от умора и скука — обясни Алтиарин.

— И си нямате вампири — отбеляза Римиел.

— Нямаме си. Но в известен смисъл сме такива, защото както вие смучете кръвта на хората, ние смучем кръвта на самия континент, правейки скверни магии в стигащите до небесата кули на Иррхас-Аббат. Моето лично мнение е, че ние сме това за елфите, което сте вие за хората.

— Но решенията, които взимаш, понякога са по-важни от произхода ти — отново се намеси Лерта. Думите й бяха предназначени и за двамата.

— Така е — кимна Алтиарин, — или поне ми се иска да е така. Вие не знаете какъв бях някога като предводител на черните легиони, като завоевател…

— Нито вие — какъв бях аз като млад вампир — кимна Римиел, — когато жаждата за кръв бе твърде силна…

— Това е в миналото — тихо каза Лерта.

— Сега сте много далеч от това — добави и Алтира.

Алтиарин погледна благодарно дъщеря си и жена си.

— Благодаря — каза простичко той, сетне отново се обърна към Римиел, — но ние се отплеснахме. Идеята ми е, че ако овладееш боя с меч и не разчиташ само на вампирските си сили, ще станеш още по-опасен и силен. Много по-малко неща ще могат да те победят.

— Добре — кимна вампирът, — с това последното ме убеди. Защото напоследък при всяка нова среща с непознат противник откривам повече неща, които могат да ме победят.

— Римиел — меко каза Алтиарин, — престани. Леонций вече го няма.

— Какво общо има Леонций с това? — повдигна вежди вампирът.

— Всичко — отвърна черният елф. — Той е онзи, който ти е отнел предишната любов, нали? От когото си избягал. Противникът, когото не можеш да победиш. И който те е пратил право в лапите на Лихваря. И сега всеки път, когато загубиш, си спомняш за неговия велик меч.

— Това… — отвори уста Римиел.

— Но Лерта ги уби и двамата — продължи Алтиарин.

— Колко грубо! — възмути се лечителката. — Аз ги отървах от затвора, който представляваше тленният свят за тях!

— Мамо — намеси се Алтира, — за какво точно говорите?

Тя бе чувала за Лихваря и това, че баща й и Римиел са се изправяли срещу него, но не знаеше подробности и не бе чувала за историята с Леонций.

— Няма значение — махна с ръка и на двете Алтиарин, след което отново се обърна към Римиел. — В Иррхас-Аббат казват, че когато паднеш, няма смисъл да живееш, че си се опозорил навеки.

Вампирът наведе глава.

— Но това не е така! — извика внезапно Алтиарин. Римиел се сепна.

— Това не е така — повтори той спокойно. — Когато паднеш, се изправяш. Продължаваш напред. И ако имаш приятели, няма нищо срамно в това да се подпреш на тях.

— Искам и вие да се подпрете на мен — отвърна упорито Римиел.

— Знам — кимна Алтиарин — и затова ще ти помогна. Ще те направя много по-силен.

Римиел кимна.

— Добре — каза накрая той, — да започваме.

Черният елф се усмихна.

— Това исках да чуя.

* * *

През следващите няколко дни черният елф разкри на своя приятел много от тънкостите на боя с меч, като адаптира собствените си познания към оръжието на Римиел — меч, далеч по-голям от този, който той въртеше. Съобрази се и със силата на вампира, която определено надхвърляше неговата. Алтиарин започна от съвсем елементарни неща, от които Римиел малко се смути, но черният елф настоя, че става дума за важни детайли — правилна стойка, правилни стъпки, прецизен захват на меча. Римиел схващаше учудващо бързо и овладя перфектно тези основни понятия, което зарадва Алтиарин.

— Твоята посестрима от Кайнам размахваше меча като сопа — обясни черният елф по време на една такава тренировка, — не искам да правиш същата грешка.

След като помогна на Римиел с тези техники, черният елф започна да му показва различни удари с меча: първо фундаменталните за всяко фехтовално изкуство движения, а после и коварните лъжливи удари, които често носеха победата. По време на тези тренировки Алтиарин разкри на Римиел предимствата от неговото състояние.

— Твоят меч е по-тежък — обясни той, — с него главно се сече. Но ти си много силен и можеш и да мушкаш с него.

— Да, а и при мушкането по-малко кръв ще иде на вятъра — отговори вампирът.

Черният елф не пожела да коментира това изказване.

Освен с Римиел, Алтиарин се занимаваше и с дъщеря си, макар тя да имаше само нож. Той обаче я научи да го използва доста ефективно.

— А защо аз нямам меч? — попита тя.

— Има си време за всяко нещо — отговори черният елф, — ти първо ножа овладей, после ще се мисли за такъв меч, който е подходящ за физиката ти.

Алтиарин намекваше, че макар и силно, Алтира не бе едро момиче и не можеше да размахва кой знае колко тежко оръжие. Дори мечът на баща й, който бе по-лек от този на Римиел, й се виждаше малко тежък.

Встрани от тренировките, четиримата пътуваха доста леко. Земите между Кайнам и Ридпе бяха почти пусти, тъй като повечето пътници предпочитаха реката за превоз. Не хранеха илюзии, че ще заблудят преследвачите си пилигрими, но се надяваха да спестят на други кораби срещата с техните чудовища.

По време на пътуването Лерта показваше и различни вълшебства на Алтира. Досега лечителката бе разкрила различни свои умения на девойката, но сега двете започнаха сериозно да се занимават с магията си. И — малко изненадващо за опитната знахарка — се оказа, че процесът е двупосочен — Алтира бързо разбираше това, което майка й показва, а после му намираше нови приложения.

Младото момиче се сближи и със своя любим. Веднъж получили одобрението на Алтиарин, Римиел и Алтира вече не криеха близостта си нито от родителите на девойката, нито от самите себе си. Целувките и прегръдките край огъня станаха най-приятното нещо за двамата. Отпуснати покрай тях, Лерта и Алтиарин също понякога демонстрираха близост, макар и двете двойки да спазваха определено приличие.

Времето в тия краища на континента Тарр бе доста по-меко, отколкото в подножието на Ледената планина и въпреки че полята бяха заснежени, вятърът не бе така бръснещ и леден, а денем дори ставаше топло. Безлюдните местности се разнообразяваха от села, които четиримата заобикаляха. Не искаха да привличат внимание върху себе си и не желаеха да докарат на хората някоя беля. Макар отдавна да не бяха виждали пилигримите, знаеха, че свирепите монаси са по петите им. Надяваха се само да не срещнат някое ново изчадие, създадено с помощта на черната магия. Надеждата обаче не им пречеше да оставят пост по време на почивката си. Най-често това бе Римиел. Могъщият вампир вече почти нямаше нужда от сън. Тялото му не се уморяваше, въпреки тренировките, на които Алтиарин го подлагаше, а сега, когато дневната светлина не му пречеше, нямаше и причина да се крие от нея, както бе правел някога. Затова той настояваше да поема всички постове, но Алтиарин не бе съгласен. Той знаеше, че съзнанието на приятеля му се изтощава от постоянното бдение и затова дори сега той има нужда от почивка. Затова някои нощи го оставяше да спи и той поемаше постовете заедно с дъщеря си. Алтира сама бе поискала да изпита уменията си, тъй като ги смяташе за неизменна част от своето обучение. Тя бе твърдо решена да стане войн, с уменията на баща си, и магьосница, силна като майка си. Лерта и Алтиарин не бяха особено очаровани от това й желание, а Римиел не искаше да „отнема от съня й“, но Алтира бе момиче на 17 години и вероятно дори боговете нямаше да могат да я разубедят от нещо, което си бе наумила.

И въпреки това, когато бедата долетя, на пост бе застанал тъкмо Римиел.

* * *

Пилигримите на Черното Начало продължиха по своя път пеш, минавайки през полята с бавна крачка, и всеки, който ги зърнеше дори отдалеч, внимателно ги заобикаляше. Дори представителите на Църквата на Томан, обикновено горди и самоуверени духовници, изискващи обожание и послушание, не смееха да застанат на пътя на странната дружина, която минаваше като болестотворен облак по пътя си. Ала, макар да не спираха за сън, от който нямаха нужда — за разлика от вампира, в изсушените глави на личовете имаше само спомен за някогашното съзнание — монасите не вървяха бързо и доловиха, че изостават от своята плячка. Това не зарадва техния предводител, не зарадва и събратята му. Ридпе бе още едва на половината път от Гората на Всемайката, в която живееха елфите на светлината, ала досега те очакваха да са заловили плячката си. Още червеите трябваше да усмъртят наглия вампир беглец, ала той бе намерил приятели, които да спасят жалкия му животец. После пеперудата трябваше да го отнесе при тях, за да могат да вземат безценния камък обратно, а него да накажат така, както подобава за един крадец. Не бяха помогнали и случайните неприятели, на които бегълците се натъкнаха — глупавата жена вампир и прастария, малоумен великан людоед. А сега приближаваха Ридпе, вторият град в Кралството и трябваше да действат внимателно. Там Инквизицията имаше много по-голямо влияние, а това бе риск и за тях, и за враговете им. Пилигримът не се боеше от служителите на Томан, но знаеше, че мисията му може да се обърка безкрайно, ако камъкът попадне в техните ръце. Те бяха опасни и добре защитени хора, които можеха да го забавят значително. А времето изтичаше.

Но самият камък, който онзи глупец бе задигнал, им помагаше. Те ясно долавяха мазната следа, която той оставяше в реалността, все едно по пътя им някой нареждаше факли. Усещаха скверния живот, който се надигаше от него, за да погълне света. Дочуваха телепатичния му рев от нищото, който ги насочваше към себе си. Камъкът искаше да е с тях и се мъчеше да им помогне.

Така главният пилигрим реши да се възползва от тая помощ. Той вдиша мощта на зловещото нещо, което пътуваше в джоба на нищо неподозиращия вампир, а после я издиша в шепа пепел от стар лагерен огън, край който бяха отседнали Алтиарин и приятелите му. Хитрият черен елф се бе опитал да го скрие, ала малко неща на тоя свят оставаха скрити от очите на един лич.

Страховитият монах разпери ръце и издуханата пепел полетя във въздуха. Зеленикави огньове заиграха по нея и тя започна да нараства като тъмен, черен облак, плъзгащ се да затъмни целия свят.

Пилигримите се засмяха по своя си начин, без да се движат, без да изпитват никакво друго чувство, освен злорадство. Сега нито уменията на елфа, нито силите на вампира щяха да спасят неприятелите им. Смъртта щеше да ги застигне.

А после те щяха да приберат камъка.

И да донесат края на този смешен свят.

* * *

Римиел стоеше, загърнат във вече вехтото си дълго палто, наблюдавайки нощта. Нищо не оставаше скрито за проницателните му очи — нито парченцата сняг, които вятърът навяваше, нито смелите цветя, мъчещи се да израстат въпреки суровите условия, нито дребните животни, които щъкаха из полята. Понякога той се спускаше подир някое от тях и изпиваше кръвта му, за да засити прокълнатата жажда, която измъчваше съществуванието му. Но вече и с това почти нямаше проблеми — една вечер, след като бе усетила, че гладът отново го обзема, Алтира бе настояла той да пие от нейната кръв. Римиел се бе възпротивил, а Алтиарин, както винаги, бе погледнал намръщено. Дори Лерта не се зарадва на такова предложение, но Алтира настоя, а когато тя искаше нещо, обикновено го получаваше. И се бе случило чудо — само няколко глътки от кръвта й го бяха заситили така, все едно бе изсмукал голямо животно (дори наум той не искаше да каже човек). Алтира се бе намръщила, бе му казала, че той я лъже, за да не я нарани, но Римиел бе искрен и Лерта, също озадачена, го бе потвърдила. Така дори Алтиарин се успокои.

Римиел погледна към приятелите си и усети топлота да сгрява сърцето му. Той обичаше тези хора. Бе влюбен в Алтира — момичето, което го бе излекувало от всички проклятия и бе дало смисъл на живота му. И сега нямаше нужда да го крие, да го отрича, да се бори с това чувство. Мислеше, че само заради това всички изпитания в живота му са си заслужавали. Че е живял и преживял толкова много, за да намери тази девойка, тази чудесна млада жена, която му бе подарила сърцето си.

Изпитваше безкрайна обич към Лерта, жената, която го бе освободила от проклятието на Лихваря, която го бе посрещнала като син в дома, в който той бе влязъл като убиец.

А Алтиарин… Римиел се възхищаваше от черния елф. Алтиарин бе силен, смел, бе загърбил тъмното си минало, бе намерил любовта си, бе се борил за нея и я бе защитил. Римиел искаше да бъде като него, да постигне това, което той е постигнал. Сега имаше шанс да го направи — с неговата дъщеря. И черният елф не го бе спрял въпреки първоначалното си неодобрение. Вампирът изпитваше дълбока признателност към него заради това. И не само.

Но голямата битка тепърва предстоеше. Битката, която Алтиарин бе преминал, след като се бе запознал с Лерта. Римиел знаеше историята за ужасния инквизитор и неговата потеря от рицари убийци, които погубили Крау и отвлекли лечителката, за да я убият в столицата Санпар като вещица. Алтиарин ги бе настигнал и избил всичките, а накрая бе съкрушил и техния предводител в свирепа битка, в която едва не бе изгубил живота си.

Лерта разказа тази история, с гордост и любов към любимия си.

Алтиарин бе срещнал своето предизвикателство и го бе преодолял.

Сега и Римиел трябваше да се справи с пилигримите.

Усети хлад само при мисълта за тях. Те бяха ужасяващи същества. От всички в групата само той ги бе виждал в действие. Само той бе станал свидетел на ужасните заклинания и сили, които контролираха. На неестествените енергии, които им служеха. На начина, по който изменяха самата реалност с присъствието си, правейки я несигурна и податлива на собствените им желания.

Той знаеше, че единственият им път е бягството. Че ако се оставят да бъдат настигнати от онези същества, ще погинат, както бе умрял и странният старец с големия нос. Кой ли бе той? Римиел не знаеше. Но не искаше да сподели съдбата му.

И все пак не можеха вечно да бягат. Инстинктивно усещаше, че рано или късно отново ще се срещне с пилигримите и техния предводител, монаха с личинки по устните. Че ще трябва да намери начин да го победи.

Ала как? За това нямаше идея.

Внезапно очите му различиха движение в далечината, помръдване в тъмнината, зловещо сияние в зеленикав оттенък, което се носеше из полята и ухаеше на смърт.

Вампирът се изправи.

Времето за сблъсъка с пилигримите бе настъпило.