Александър Драганов
Сказания за ледената планина (11)

Глава IX

Или поне така се стори на обърканото съзнание на вампира. В действителност черният елф бе видял сметката на съществото, твърде умел и бърз за него. Пеперудата отчаяно се опитваше да го отхвърли от себе си, въртейки се като полудяла и плюейки навсякъде. Елфът обаче майсторски се придържаше за гърба й, стиснал с една ръка противната антенка на главата й, а с другата нанасяше удар след удар с меча си. Най-накрая той успя да засегне някакъв жизненоважен орган и съществото нададе неистов крясък, който зловещо отекна в нощта.

След това плавно се спусна към езерото и падна в него, подобно на чудовищен сал.

— Лерта! — извика Алтиарин. Той бе видял какво се бе случва с жена му, бе видял и как Римиел отвежда дъщеря му надалеч, на безопасно място. От една страна, му идеше да поздрави вампира за мъдростта, от друга, го мразеше, макар да знаеше, че той не бе имал възможността да помогне по никакъв начин на любимата му. Пеперудата бе твърде бърза. Бе реагирала по нетрадиционен начин и ги бе изненадала.

Но той нямаше да остави Лерта да загине. Никога нямаше да я загуби.

Скочи в ледените води, прибирайки меча в колана си в движение. Нормален човек би се парализирал при такъв шок, но не и елф на мрака, каляван от малък. Гмурна се под водата и загледа към речното дъно, търсейки любимата си.

Лерта бе паднала на плитко място. Нямаше как да е загинала. Бе невъзможно. Но я нямаше никаква.

Алтиарин извади глава над водата, за да си поеме въздух. Искрици играеха пред очите му. Нямаше да може да остане дълго в реката. Адреналинът от битката още го държеше, но водата наистина бе леденостудена.

Отново потопи глава. Погледът му отчаяно търсеше следа от жената, която обичаше.

Не видя нищо.

Понечи да се оттласне нагоре, за да си поеме въздух, но тялото му не го послуша. Студът щеше да успее там, където пеперудата се бе провалила.

Отвори инстинктивно уста и в гърлото му влезе вода. Опита се да изплува, но не можа. Почувства как крайниците му изтръпват, пред очите му притъмня. Мечът немилостиво го затегли надолу. Не бе дълбоко, но достатъчно, че да го погуби. Усети как тялото му се отпуска и премигна.

Бе направил всичко, което е по силите му. Бе убил пеперудата и бе оставил дъщеря си в ръцете на вампира, който, ако не друго, бе могъщ защитник.

Но без Лерта самият той не можеше да продължи. Реката му я бе взела и сега се опитваше да вземе и него. И той нямаше сили да се противи. Без нея животът му губеше смисъл.

Внезапно усети как някой го дръпва, прихванал го изпод мишниците. Простена и се закашля, когато главата му се подаде над водата.

— Глупак — чу задъхания глас на Лерта зад себе си, — изключително си глупав!

Накрая стигнаха брега. Алтиарин се отпусна на тревата и усети как вълшебницата сваля мокрите дрехи от него.

— Глупав, глупав, глупав! — повтаряше тя.

— Тира… — опита се да каже той. — Римиел…

— Отнесе я надалеч, понеже и той е голям мъдрец като тебе! — сряза го лечителката.

Елфът смътно усети ръцете на любимата по челото си и усети успокоителната топлина на магията и да се разлива по тялото му.

Сетне изгуби съзнание.

* * *

Римиел не обичаше огъня. Той бе от малкото неща на света, които можеха да наранят един вампир. Сега обаче бързаше да го разпали, струпвайки с мълниеносна бързина на едно място всички паднали клонки и сухи листа, които успя да намери. Сетне с два камъка причини искра, удряйки ги един в друг с такава сила, че единият от тях се счупи. Огънят пламна и вампирът приближи изпадналата в несвяст Алтира до него. Сетне започна да съблича момичето от мокрите му дрехи. Нямаше време дори да се притесни какво тя ще помисли за него. Знаеше, че трябва да я стопли, макар самият той да не усещаше нито студа, нито подгизналите дрехи по себе си.

Когато Алтира остана гола пред него, дъхът му спря. Полуелфата бе изключително красива — с елегантните черти на елфите, но в същото време женствена — като изваяна от скулптор.

Но Римиел нямаше време да й се любува. Красивото й тяло бе посиняло от студ и той започна да го разтрива. Собствените му пръсти бяха мъртвешки хладни, но пък силни и той постепенно възвърна кръвообращението и. Не се мина много време и Алтира отвори очи. Не показа с нищо дали разбира къде се намира и какво се случва с нея. Погледът й се зарея нанякъде и вампирът разбра, че тя прави магия.

Замръзна, без да смее да я прекъсне. Може би се опитваше да се сгрее с вълшебството си.

Вместо това обаче Алтира притвори очи, сякаш в облекчение.

— Живи са — промълви тя, — и двамата.

— Лерта и Алтиарин? — попита Римиел.

— Мама и татко, да — кимна момичето.

Римиел едва не се разсмя от облекчение. Бяха оцелели, макар да нямаше представа как точно. Бе сбъркал за пеперудата. Всичко бе наред.

— Но са много далеч — намръщи се Алтира. — Защо ме отведе толкова надалеч?

Вампирът погледна към реката. Отстъпвайки от чудовищната пеперуда, се бе напрегнал до краен предел, достигайки скорост вероятно доста по-висока от тази на корабчето. Но така се бяха отдалечили много от Алтиарин и Лерта, а на всичко отгоре бяха и на отсрещния бряг спрямо този, на който вероятно се намираха приятелите му.

— Исках да те отведа далеч от пеперудата — призна той. — Баща ти така заръча.

Алтира се изправи.

— Никога не прави това повече — каза тя рязко. — Никога не ги изоставяй.

— Баща ти заръча така… — отвори уста Римиел.

— Не ме интересува! — извика момичето. Сетне взе дрехите си и очевидно използва магическата си дарба по някакъв начин, тъй като, след като ги тръсна, те внезапно изсъхнаха. Облече се мълчаливо, без да продумва и дума.

Вампирът отстъпи крачка назад.

Ето че му се бе разсърдила. И с право. Родителите й бяха оцелели, но не благодарение, а въпреки него. Той бе привлякъл пилигримите и техните адски изчадия към тях. Още когато бе излязъл от замъка си, трябваше да отнесе зеления камък някъде надалеч, вероятно към океана и да го хвърли там. Монасите никога нямаше да го намерят.

Вместо това бе лишил приятелите си от дом и сега чудовища ги преследваха по петите. Заради неговия егоизъм, който го бе накарал да потърси помощ, Алтира едва не бе останала сираче. И всичките й чувства към него очевидно бяха угаснали. Какъв глупак беше, да се надява, че добро и честно момиче като нея ще хареса някого като него — старец с измамно младо лице, сладострастник и кръвопиец, живял цял живот сред чудовища и постигнал всичко заради тях — заради загадъчния прилеп, който го бе ухапал на младини, за да го превърне във вампир, и Лихваря, който го бе заробил, за да го сблъска с родителите и.

Усети струи кървави сълзи да се стичат по бузите му.

— Съжалявам — тихо прошепна той. Алтира го погледна намръщена, а след това изражението на лицето й се смени. Тя ахна и се затича към него, прегръщайки го силно.

— Хей, не исках да ти се карам — каза тя, — ти не си виновен.

Той отпусна глава към шията и, засрамен, че плаче пред едно дете.

— Аз привлякох чудовището към вас — прошепна той, — аз ви докарах всичко това.

Алтира го хвана за брадичката и повдигна лицето му.

— Глупости говориш — каза тя, — личовете докараха всичко това. Нямаш вина за станалото.

— Ако не бях отишъл при вас — каза той — и бях тръгнал към океана…

— Щеше да умреш — прекъсна го момичето. — Те щяха да те намерят, Рими. Не можеш да се справиш сам. Никой от нас не може. Ако не бе там на палубата, за да засилиш баща ми към пеперудата, всички щяхме да бъдем изпепелени от киселината й. Но по същия начин и ти не можеш да оцелееш без помощ. Приеми го и не се обвинявай за това.

— Нямах право да идвам при вас… — прошепна той.

— Приятелите са за това — каза Алтира. — Знаеш ли как щяха да се чувстват мама и татко, ако те бяхме намерили мъртъв? Знаеш ли как щях да се почувствам аз?

Вампирът я погледна и потъна в очите й. Усети как се успокоява, сякаш му правят магия.

И може би Алтира правеше точно това. Така или иначе, почувства се по-добре.

— А и това не е всичко — продължи тя, — камъкът, който носиш…

Римиел несъзнателно го извади. Беше тежък и леден на допир, но в същото време и мазен, като нещо, извадено от топло тяло. Не се бе изхлузил в реката, дори не бе променил местоположението си в джоба му.

— Прибери го — Алтира сви ръката му около камъка, — не искам да го гледам. Не искам да го чувствам. Дори сега, когато потърсих родителите си, усетих злокобния му призив. Това е зло, Рими. Зло от отвъдното. Ако не стигнем този елфически водопад, не само ние ще изгубим живота си. Каквото и да крие този камък, то не бива да излиза наяве.

Римиел прибра камъка и се усмихна слабо.

— Какво щях да правя без теб…

— Никога няма да останеш без мен — поклати глава Алтира, — нито без мама и татко. Ние сме семейство.

— Малко избързваш.

— Не мисля. Ти си мой.

А после и двамата млъкнаха. Алтира леко се изчерви, сякаш осъзна какво е казала. Римиел прочисти гърлото си.

— Вече добре ли си? — попита той, не знаещ какво друго да каже.

— Да — кимна Алтира, — благодарение на огъня, който разпали… и собствената ми магия. Сега остава да изчакаме родителите ми и да продължим към най-близкия град.

— Кайнам — кимна Римиел, а после се намръщи, — но е по-добре да срещнем родителите ти направо там.

— Какво? — повдигна вежди Алтира. — Казах ти, че няма да ги оставя. Не те обвинявам, задето си се подчинил на баща ми, той е доста… властен. Но не виждам причина.

— Камъкът — поклати глава Римиел, — говорих с майка ти, Тира. Камъкът е, който привлича пилигримите. Ако се забавим, те може да ни настигнат тук…

Той махна с ръка към поляните наоколо.

— Тук няма прикритие. Няма хора. Не можем да се скрием. Дори аз не мога да победя тези същества, баща ти също няма да се справи.

— Не си го виждал.

— Виждал съм го. Ти не си виждала тях. Никога не съм попадал на по-смъртоносни противници.

Алтира млъкна.

— Ами ако настигнат нашите? — попита тя. Устните й леко потрепериха.

— Въобще няма да ги търсят. Камъкът привлича пилигримите. Те ще тръгнат по нашата диря, не по тяхната. Но в града те няма да могат да действат толкова явно. Инквизицията е силна.

— Поредната добра новина — намръщи се Алтира.

— Чуй ме — продължи настойчиво Римиел, — аз не си падам по духовниците, но едно знам със сигурност. Те не одобряват черната магия и ще реагират, ако някой почне да създава чудовища под носа им. Пилигримите няма да могат да се развихрят на онова място, както го направиха тук, в пустошта. А ние ще бъдем скрити.

— И ще изоставим мама и татко? — повиши глас Лерта.

— Не — поклати глава Римиел, — предвид факта, че съм напълно неспособен да се оправям сам…

— Много си строг към себе си.

— Но пък съм справедлив. Така или иначе, без тях няма да стигна доникъде. Но ще ми е по-лесно да ги намеря в някой хан.

— Как точно? — попита Алтира.

— Тук идваш на помощ ти. Нали можеш да усещаш майка си с магията си? Ще можеш ли да я привлечеш към себе си, ако се наложи?

Алтира се замисли.

— Не зная — поклати глава, — не съм опитвала. Досега не сме се разделяли задълго.

Римиел се намръщи.

— Тогава може би все пак трябва да се върнем.

— Рисковано е — каза накрая Алтира. — Не искам да привличам пилигримите към родителите си. Продължаваме напред. Ще се справя в града.

— Сигурна ли си? — попита вампирът.

— Да — отвърна момичето и с изненада установи, че наистина го мисли.

— Да, сигурна съм — повтори тя, — аз ги обичам. Моята магия не знае граници, когато трябва да помогне на някого, когото обичам.

Алтира приближи Римиел.

— Затова с лекота помагам и на теб.

Вампирът отвори уста да каже нещо, но тя го прекъсна с целувка. Двамата останаха за миг един до друг, след което се разделиха. Алтира постави ръка на гърдите му и продума нещо. Римиел усети как дрехите му изсъхват.

— Не ми пречеха — каза той.

— Да, но не ми е приятно да ходиш мокър около мен като куче, излязло от локва.

Римиел се засмя, без да иска. Но след всичко преживяно, имаше нужда да се поотпусне. Затова обаче нямаше време. Без повече да говорят, двамата тръгнаха в нощта по посока на реката, към град Кайнам.

* * *

Когато Алтиарин се събуди, вече бе съмнало. Слънцето хвърляше бледа светлина по тревите наоколо. Реката тихо ромонеше наблизо, сякаш не е била свидетел на ужасната битка от нощта.

Но ромонът й не бе единственият шум наблизо. Долитаха и гневни гласове.

— Онези хора докараха чудовището от Планината! — викаше някой. — То бе по дирите им! Ако не бяха те, то нямаше да нападне кораба!

— Глупости говориш — отвърна му друг, старчески глас. Кормчията, даде си сметка Алтиарин.

— Ако не беше тъмнокосият войн, пеперудата щеше да погуби всички. А ако не бе съпругата му, щяхме ли да сме излекувани според теб?

— А как ни излекува тази жена? — попита трети човек и в гласа му се долови суеверен ужас. — Тя може да е вещица, обрекла безсмъртните ни души на вечни мъки! Спомнете си какво каза свещеникът!

— Той много говореше, но накрая това не му помогна — цинично се обади четвърти човек.

Алтиарин тихо се облече, а после се изправи. Щом го забелязаха, всички млъкнаха.

— Алти — погледна го Лерта. Тя, заедно с кормчията и още трима-четирима души стояха срещу гневната тълпа на останалите оцелели пътници, които я гледаха мрачно. Но когато го видяха, отстъпиха.

— Лерта — черният елф се обърна към жена си и я прегърна, — ти си жива.

Тя отпусна глава на гърдите му.

— За теб винаги.

— Но как…

— Вълната ме избута на плиткото. Успях да изляза бързо… но после трябваше отново да се потопя във водата, тъй като ти започна да се гмуркаш в нея. Глупчо.

— Никога не бих те изоставил, Лерта.

— Не искам да рискуваш живота си за мен!

— Без теб, моят живот няма смисъл — отвърна черният елф. Двамата се целунаха.

Но това сякаш разгневи един от останалите пътници, млад човек с набола брада, който пристъпи напред с изцъклен поглед.

— И моят живот няма смисъл без любимата ми Калана, която потъна в ледените води на реката! Вие сте виновни за това! Изчадието дойде заради вас!

— Съжалявам — каза Лерта и се откъсна от любимия си, вдигайки ръка.

— Не ми викай, че съжаляваш! — изкрещя отново младежът. — Ти си вещица! Да я изгорим!

— Няма да правите глупости! — обади се кормчията. — Ако не бяха тези хора, да сме мъртви!

— Тези хора докараха чудовището! — долетяха гневни гласове.

Алтиарин изтегли меча си и всички млъкнаха.

— Никой никого няма да гори — каза той тихо и заплашително, — освен ако не иска да се срещне с меча ми.

— Какви сте вие, бе хора? — обади се някакъв човек. — Не приличате на местни. Не приличате на хора от вътрешността на кралството.

— От Ледената планина ли идвате? — попита трети.

— Или отвъд — обади се четвърти, онзи, чийто глас бе пълен със суеверен ужас.

— Има легенди — каза капитанът, който също някак си бе оцелял, — че в Планината живее ужасна вещица, на която слугуват вампир и елф на мрака. Може би това сте вие? Дръпни косата си, воине, и се усмихни! Пък да видим дали ушите ти са заострени или зъбите — издължени!

Тълпата се разшумя и пристъпи към тях. Дори защитниците им се отдръпнаха.

Алтиарин се усмихна зловещо и вдигна меча си.

— Бихте ли искали да проверите дали легендите са верни? — попита той, а гласът му бе пълен с подигравка и презрение.

Тълпата спря.

— Стига — обади се Лерта, — едвам оцеляхме след нападението на съществото. Нима искате още смърт?

— Не всички от нас оцеляха! — обади се младежът с набола брада.

— Но ако не беше този войн, никой нямаше да оцелее — скастри го кормчията, — или приятелят му, който ме предупреди за съществото. Онзи, когото реката погълна. Не само ти загуби свои близки!

Младият човек млъкна, почервенял от яд.

— Стига толкова смърт — каза Лерта. — Алти, прибери меча!

Черният елф я погледна, после хвърли един предпазлив поглед към тълпата и прибра меча си.

В този миг младият човек изрева и се хвърли към него. Алтиарин го пресрещна с бързината на рис, нападнат от сглупил в преценката си млад вълк. Той с лекота избегна непохватните му удари, след което се завъртя на петата на левия си крак и го изрита в слепоочието с десния.

Младежът изпъшка и рухна като отсечено дърво. Алтиарин претърколи тялото му с крак, стъпи върху гърдите му и каза така, че да го чуят всички:

— Не знам какво гласят вашите легенди, но ще ви кажа едно. Ледената планина не е място за слабаци. Достатъчно умел съм, за да ви избия всичките, така, както убих онова чудовище. Нима наистина искате да се изправите срещу мен?

Хората от кораба го погледнаха втрещени. Младият човек се опита да простене нещо, но все още бе твърде замаян.

— Аз обаче не съм убиец — продължи Алтиарин, — нито жена ми е зла вещица. Сега ще продължим по пътя си. Не искам никой от вас да ме следва. Не искам никой от вас да опитва глупости. Разбрахме ли се?

Оцелелите пътници закимаха, наплашени.

— Добре — кимна черният елф, след което погледна към падналия момък, — а за твоята загуба… приеми искрените ми съболезнования. Може да не ти се вярва, но знам как се чувстваш.

И в гласа на елфа долетя ехо от отдавна изживяна мъка от смъртта на неговата първа любима, красивата Лертиена.

Алтиарин вдигна крак от гърдите на младия мъж, сетне отиде при любимата си.

— Да тръгваме — каза простичко той.

Лечителката погледна със съжаление хората. Не можеше да им помогне повече. Те не го искаха.

А и донякъде може би бяха прави. Пилигримите бяха по петите им. Не искаше да привлича вниманието им към тези нещастници. Те бяха преживели предостатъчно.

— Хайде — каза отново черният елф.

Лерта кимна и двамата се отдалечиха от останалите смълчани оцелели. Чуха гласовете на кормчията и капитана, които ги организираха за предстоящия поход. Дори и да тръгнеха към Кайнам обаче, те нямаше да могат да настигнат бързоногия черен елф и свикналата с трудностите в живота на Планината негова съпруга.

— Знаеш ли как са те? — попита Алтиарин, когато двамата се отдалечиха от корабокрушенците. Лерта веднага разбра кого има предвид, но се изненада от болката в гласа му, а и от множественото число. Очакваше елфът първо да попита как е дъщеря му. Но ето че той се бе сетил и за техния приятел вампир.

— Живи — отвърна Лерта. Усети как тялото на мъжа й се отпуска, сякаш огромна грижа е паднала от раменете му.

— Алтира ме потърси телепатично — обясни лечителката, — от това разбрах, че е добре. Изглеждаше спокойна и сигурна. В съзнанието й нямаше скръб. От това съдя, че и Римиел е добре. Но са далеч.

— Не се учудвам — кимна Алтиарин. — Той може да бъде много бърз, когато поиска. Понякога се чудя дали не го забавяме.

— Сигурно е така, Алти. Но без нас той няма да се справи.

— Зная това — черният елф се спря и погледна жена си, — няма да го оставя, Лерта. Винаги съм му помагал. Ще му помогна и сега.

— Зная това.

— Но не смяташ, че съм коректен с него.

— Знам, че би го спасил от всяка беда, Алти.

— Но?

— Но му нямаш доверие — въздъхна Лерта, — това го обижда и уязвява.

— Той е като дете — навъсено отговори черният елф. — Виждаш как живее, ден за ден.

— Той е по-стар от нас, Алти — напомни му внимателно Лерта.

— Но не е пораснал.

— Или така предпочита да мислим. Ти не знаеш какво е изживял. Не си бил в ума му. А аз знам. Аз изтрих вината му. Аз развалих заклинанието на Лихваря. Не знаеш какво е да се живее с такова бреме.

— Лихваря беше изкривен и зъл — кимна Алтиарин, — знам какво се случваше с жертвите му. Той бе сред най-страшните обитатели на Иррхас-Аббат. Дори придворните на Черния крал пристъпяха на пръсти около него.

— А Римиел е бил в клопката му. Десетилетия наред.

— Може би не съм прав за него — призна Алтиарин, — но признай ми, не се ли притесняваш за Тира?

— Той няма да я нарани, Алти.

— Не става дума за това — намръщи се черният елф. — Римиел наистина е опитен и стар вампир, щом не е погубил никоя от селските девойки. Имам предвид, че е женкар и хедонист. Тира е много млада. Видяла е, че той е красив и се е влюбила в него. Нещата могат да свършат много трагично.

— Няма да свършат трагично — успокои го Лерта. — Първо, според мен любовта му е искрена. Забелязваш ли колко е несигурен покрай дъщеря ни? Няма общо със самоуверения благородник, за когото се представя пред селянките.

— Селянките не могат да го отупат — усмихна се Алтиарин. — Обучил съм щерка си доста добре.

Лерта реши да не му обръща внимание.

— Второ, според мен нейната любов е повече от младежко увлечение. Тя го обича от малка, Алти. Затова успя да го излекува от проклятията на неговия род. Това не може да стане току-тъй.

— Точно това ме притеснява — въздъхна Алтиарин. Лерта отново избра да не му обръща внимание.

— Трето — натърти тя, — да приемем, че си прав, че за него тя е нещо временно, а за нея той е просто първата глуповата, младежка любов. Тогава ще прекарат известно време, ще се разделят и това е.

— Нима това е незначително? — погледна я Алтиарин ужасен.

Лерта се засмя.

— Как си личи, че не познаваш добре човеците. Младите хора редовно се влюбват и разлюбват. Това е част от съзряването, макар Инквизицията да не го одобрява. Не е нещо неестествено. Не е като Купола в Иррхас-Аббат.

Алтиарин потръпна. Лерта визираше ужасните сгради на наслади в Града на Странните Удоволствия, където жените бяха гледани като крави за разплод, които да докарват до удоволствие мъжете от народа на черните елфи.

— Но съм сигурна, че не става дума за мимолетна връзка. Ражда се нещо добро и красиво, Алти. Нещо хубаво като нашата връзка.

Алтиарин я погледна.

— Тук вече грешиш.

— Защо? — намръщи се тя.

— Няма нещо, което да е хубаво като нашата връзка — усмихна се той, приближи я и я целуна. Двамата се притиснаха един до друг, а косите им почти се преплетоха.

— Обичам те — каза Алтиарин задъхан, когато отлепи устни от нея.

— И аз те обичам — отвърна Лерта, притискайки гъвкавото му, мускулесто тяло до своето, — затова те моля да ми се довериш. Всичко ще е наред.

— В момента всичко е наред — отговори черният елф и отново я целуна. Двамата останаха сплетени заедно за един не толкова кратък миг… но когато се разделиха, в погледа на Алтиарин блесна тревога.

— Но това ще се промени, ако пилигримите ни намерят.

Лерта въздъхна. Хубавият момент бе свършил. Грижите отново ги бяха настигнали.

— Имам лоша новина, Алти. Пилигримите по всяка вероятност са по петите на Алтира и Римиел, а не по нашите.

Очите на черния елф се разшириха.

— Те следват зеления камък, скъпи. Той е това, което ги привлича като магнит.

— Дано тогава вампирът да се е отправил директно към Кайнам — отвърна Алтиарин, — дано не се върне към нас.

— Не мисля, че ще се върне. Той не е глупав — отговори лечителката, — според мен са се отправили към града. Там ще разчитат да се намерим с дъщеря ми телепатично.

— А ако ни търсят?

— Ако ни търсят, ще си отваряме очите на четири към другия бряг. Не вярвам да ги пропуснем, Кайнам също е построен досами реката.

— Пропускаш опасността пилигримите да ни изпреварят.

— Надявам се, че няма да успеят. Те са изключително могъщи, но не и твърде бързи, иначе отдавна да са ни настигнали. Сега предполагам, че реката ще ги забави, както прави с другите немъртви. Не вярвам и да рискуват да призоват още чудовища толкова близо до цивилизацията. Това би привлякло вниманието на Инквизицията, а дори могъщи същества като тях не биха искали да се сблъскат челно с юмрука на Светата Църква.

Лерта потръпна. Майка й бе изгорена на клада като вещица от онези хора, а баща й бе разпънат от зловещ Инквизитор, който я бе отвлякъл, за да убие и нея. Алтиарин я бе спасил от нерадостната участ.

Тя се боеше от Църквата. Но сега си даваше сметка, че в нейно лице може да има съюзник.

— Значи не смяташ, че тези пилигрими са част от ордена на Томан — попита Алтиарин.

Лерта го погледна.

— Не смятам, че те изобщо имат нещо общо с боговете — отвърна тя.

Повя студен вятър.