Александър Драганов
Сказания за ледената планина (21)

Глава XIX

Пътят ги отведе към таен проход в самия манастир. Той се намираше зад гонга, който отец Калимент бе ударил за последния злополучен призив към своя орден. Това стана, след като четиримата направиха още едно зловещо откритие — личовете бяха погубили и конете им така, както бяха убили и монасите. Останали без животни и без път, по който да вървят, те бяха изпаднали в безизходица. Тогава Алтира реши да се довери на магията си и затвори очи, за да се остави на чувствата да я водят. Така нещо я накара да се върне към столовата, в която се бе състояла решителната битка с немъртвите пилигрими и да мине зад гонга. Там намери врата, която водеше към вити стълби надолу. Миризмата, идваща от тях обаче, не бе на застояло, а и усетът на младата вълшебница бе безпогрешен. Затова спътниците й я последваха.

Слизаха дълго, като не спираха да се чудят кой и как е изваял прохода в масивната скала. Най-накрая стигнаха друга врата. Когато я отвориха, се озоваха сред приказно красива местност. Високи дървета се издигаха пред тях, слънцето бе по-ярко, отколкото където и да е било другаде по света, а сияйни реки извираха изпод земята и се насочваха навътре към гората. Лерта и Алтира усетиха, че въздухът буквално ухае на магия, но не някое злонамерено заклинание, а напротив — вълшебство на доброта и покой, по-меко от пух, по-сладко от мед. Алтиарин зяпаше в почуда местността около себе си. Отрасъл в мрачния и далечен Иррхас-Аббат, той не можеше да си представи, че съществува място на такова спокойствие. Дори Римиел изпита невероятно чувство на наслада и макар да нямаше потребност да диша, за да живее, си пое дълбока, сладка глътка въздух, която сякаш засити глада му, все едно е пил кръв, но без чувството за вина, което го глождеше след това.

Четиримата тръгнаха по една пътека от посипани бели камъчета и вървяха, без да говорят, любувайки се на невероятната красота около тях. Чувстваха се като извадени от техния свят и озовали се в приказка.

Колкото повече вървяха, толкова повече дърветата наоколо се сгъстяваха, ала не ставаше по-тъмно. По листенцата на дърветата имаше странна, сияйна, и подобна на кристали роса, в която слънчевите лъчи се отразяваха, така че всичко беше невероятно красиво и блестящо.

Постепенно четиримата се отпуснаха и се хванаха за ръце по двойки — Алтиарин стисна дланта на Лерта, Римиел — на Алтира. И вървяха безгрижни по пътеката, а тревогите останаха извън ума им — за преследвалите ги доскоро пилигрими, за зловещото яйце в джоба на вампира, дори за собствените им прегрешения към обитателите на тази странна гора.

Вървейки така — весели и щастливи по бялата пътека — ги обзе такова въодушевление, че се чувстваха готови да литнат. Докато напредваха по пътя обаче, съвсем не разбраха кога елфите на светлината са ги обкръжили. Внезапно гората около тях оживя — от дърветата се спуснаха сенки, които се превърнаха в красиви, стройни войни, чиито тела бяха покрити със странни дрехи като от листа. Лицата им бяха строги, а мускулестите им ръце бяха опънали лъкове. Заострените уши и златистите коси издаваха расата им.

Обкръжени, четиримата пътници сякаш се събудиха от транс. Алтиарин тръсна глава и се прокле за непредпазливостта, Римиел притисна Алтира по-близо до себе си. Само Лерта запази спокойствие и се довери на доброто чувство, което гората около нея излъчваше.

Постепенно от дърветата излязоха още сенки — фигури в брони, подобни на рицарски, ала някак по-леки и отново увити в гъста растителност. Накрая по пътеката пред тях се появи висока фигура на царствен елф, а присъствието му едва не ги накара да паднат на колене. Той бе по-едър от събратята си и бе облечен в странна дреха — като от бръшлян; плащ от треви се спускаше и по раменете му, а на лицето му, над носа, имаше подобна на домино маска, ала отново направена от листа. Очите, които се виждаха иззад нея, бяха изумителни — елфът нямаше ириси и зеници като останалите, а окото му приличаше на небе, скрито от облаци и мъгли. Той спря пред тях и се подпря на дълъг, кристален жезъл, който носеше в дясната си ръка.

— Аз съм Телмакин — каза елфът на езика, който само обитателите на Леса на Всемайката и Иррхас-Аббат, Града на Странните Удоволствия, разбираха, — върховният свещенослужител на Всемайката, нейният глас на тоя свят.

— Аз съм Алтиарин — отговори черният елф, който единствен го разбра, на същия език, — знам, какво мислите, когато ме виждате, но…

— Знаем кой си — отвърна Телмакин, като от елфически премина на човешки — щом кракът ти стъпи в нашата дъбрава, усетихме как над земите ни се спуска сянка, а щом те съзряхме, разбрахме нейния първоизточник. Ти отне живота на моята прелестна дъщеря, великата Инувиел, ала аз не потърсих отмъщение, само се надявах нивга да не те зърна. Но уви, ти дойде и сега ще трябва да сторя онуй, що повелява законът.

— Не — поклати глава Римиел, — ние…

— Замълчи, вампире — прекъсна го Телмакин. Гласът му бе ясен и мелодичен, по-звучен от ромона на планинска река, и все пак в него се долавяше някаква твърдост.

— Знаем те и тебе — продължи Телмакин, — мигар не беше ти оня, що погуби брат ми над бездиханното тяло на твоя стар другар върколака? Зная, това се случи отдавна, ала ние помним. Всичко помним.

Римиел онемя. Гората около него бе все така красива и спокойна, ала приятното чувство в душата му се смени със страх. Станало бе това, от което се бе опасявал. Миналото им ги бе настигнало — неговото и на Алтиарин.

— Съжалявам — успя само да каже той.

Алтиарин не можа да промълви дори и толкова. Това бе бащата на Инувиел! И той сам бе отишъл при него.

— Моля ви — каза Лерта, — изслушайте ни!

Лечителката също усети как в душата й пролазва страх, макар гората около нея да изглеждаше все така дружелюбна.

— Трябва да чуете какво имаме да ви казваме, жрецо — обади се и дъщеря й.

— Абат Калимент — добави Лерта — трябва да ви е пратил писмо…

— Не сме получавали нищо — отговори тихо Телмакин. — Ако абатът има да ни каже нещо, защо не е дошъл лично?

Настана мълчание. Римиел и Алтиарин не смееха да продумат. Елфите около тях не сваляха лъковете си, а макар да нямаше вид на агресивен, свещенослужителят изглеждаше най-опасен от всички.

И те знаеха, че са му сторили голямо, нечувано зло.

Римиел бе убил брат му, младия храбър рицар, решил да избави от злото му присъствие земите около Леса. А Алтиарин бе погубил дъщеря му. Черният елф си представи как някой му отнема Алтира и едва не се разплака от тази мисъл. А той го бе причинил, на това мъдро и в крайна сметка — добро същество.

Затова накрая Лерта разказа какво е станало, говорейки набързо, но все пак споменавайки камъка, Пилигримите, ужасната битка, която се бе разразила в манастира.

— Значи сте донесли още смърт по тия земи — прошепна Телмакин. — Не бяха ли достатъчни черните ви деяния в миналото?

— Нямахме избор! — обади се Алтира. — Нима не разбирате! В камъка се крие чудовище! Само при вас то може да бъде унищожено!

Телмакин я погледна. Момичето потръпна и наведе глава. Не можеше да издържи взора на тези странни, обвити в облаци и мъгли очи.

— Думате истината — каза накрая той, — ала ние не можем и не бива да забравяме онуй, що е сторено преди. Не за да утолим жаждата за мъст, която води само до безпределна пустота, а заради справедливостта. Последвайте ме. Благородниците на Белия крал ще решат съдбата ви.

* * *

Телмакин ги отведе по бялата пътека до град, какъвто не бяха виждали. Неговите спътници елфи не ги изпускаха от поглед, макар да бяха взели оръжията им. Лъковете им бяха свалени, но Алтиарин нямаше съмнение, че и при най-малкия опит за бягство ще успеят да ги погубят на място, както него, така и спътниците му.

Но той нямаше сили да бяга. Бе убил дъщерята на великия свещенослужител. Вината за това го изгаряше. Преживя наново дългия дуел с Инувиел, кулминацията на неговия опустошителен поход. Спомни си как накрая бе пронизал стройното й тяло, как рапирата от звезден метал, която носеше тогава, бе намерила сърцето й. Как неговият спътник в експедицията, извергът лорд Агамон, се бе изсмял като хиена над мърша при смъртта й.

Лерта, както винаги, бе до него, опитваше се да го успокои, но той само гледаше Алтира и си мислеше какво би направил, ако някой му я отнеме. Знаеше, че няма да му даде шанс да бъде изслушан, както правеше Телмакин. Уважението му към светлия елф нарасна, а с това и чувството за вина.

Самата Алтира не се откъсваше от Римиел. Вампирът бе не по-малко угнетен от приятеля си. Той също си спомни ужасните дни от миналото, страховитата битка с огромния върколак, изгубил накрая всякакъв самоконтрол, последвалия дуел със смелия елфически рицар. Спомни си лика му, непреклонното му изражение и го съпостави с това на свещенослужителя пред себе си. Видя приликите — в широките рамене, в дългата руса коса, в сигурната крачка.

Но онзи млад елф бе жизнен и енергичен, докато свещенослужителят изглеждаше уравновесен, благ и спокоен.

Римиел не очакваше милост. Дори не смяташе, че я заслужава. Сърцето му обаче се стягаше. Дали нямаше да накажат и Алтира, само задето го познава? Това щеше да е най-голямото проклятие, което му се е случвало.

Вървяха часове наред, докато стигнат града, а времето мина някак неясно, като в сън. Слънцето обаче залязваше, когато пред тях се извиси поредната изумителна гледка в Древния Лес на Всемайката. Дърветата се разреждаха, но за сметка на това ставаха огромни, високи и с извити дънери, а короните им стигаха облаците. Алтиарин разбра откъде жреците в родния му град са се вдъхновили за изграждането на тъмните кули, разцепващи небесата, и колко жалко е творението им пред това на светлите… не, на истинските елфи. Почувства се жалък и нищожен. Дърветата бяха нашарени от хралупи, оформени като прозорци, а около стволовете им се виеха стълби. Между тях крачеха елфи, красиви и съсредоточени в своите неразгадаеми за останалите раси дела. Погледите на някои от тях се спряха на Алтиарин и очите им се разшириха от изумление и отвращение, а черният елф почувства, че ще потъне в земята от срам. После те започнаха да шептят и скоро всички загледаха него и спътниците му, а на лицата им бе изписано съжаление и огорчение, сякаш някакво много окаяно и злобно създание бе влязло в Леса им.

Телмакин обаче не реагира на цялото внимание — вървеше право напред, докато не стигна дърво, по-огромно от останалите. Приличаше на гигантска бяла кула, тъй като кората му беше с изумителния цвят на снега, а вместо праг имаше огромна хралупа. До нея стоеше елфически рицар — висок и красив, със странна коса, носеща зеления цвят на листата по околните дървета. Доспехите му сияеха като отблясъците на слънчевите лъчи, играещи по течението на бърза река, а около дългите му ръце и крака се увиваха красиви лиани.

Елфическият рицар се поклони дълбоко и заговори на елфически така, че само Алтиарин го разбра:

— Добре си дошъл, велики Телмакине, господарю на слънчевия изгрев, говорителю на нашата Майка, най-мъдър измежду елфите в Леса, освен може би самия Крал, който, уви, остана и днес безмълвен.

— Мигар няма промяна в състоянието му? — попита Телмакин с тон, от който на Алтиарин стана ясно, че се извършва ритуал, а не се задава истински въпрос.

— За жалост, Белия крал продължава своя сън, в който ни закриля от черните кроежи в Града на Странните Удоволствия.

И погледът на красивия рицар се спря на Алтиарин, а хубавото му лице се изкриви от печал.

— Ала какво виждат очите ми! — извика той. — Нима един от омразните ни братовчеди е стъпил тук?

— Не кой да е, а самият Алтиарин, черният пълководец на Иррхас-Аббат, който погуби моята щерка и твоя годеница, красивата Инувиел.

Елфическият рицар отклони очи настрани и Алтиарин видя как по бузите му се стичат сълзи. Сърцето му се сви.

— Защо е дошъл? — попита той.

— Той е спътник на Римиел, злокобния вампирски крал от вековете на човешките войнѝ, съюзника на вълка — отговори Телмакин.

— Нима цялото зло се е събрало в нашата гора? — попита горестно младия рицар. — Римиел беше оня, погубил вашия брат, храбрия Леандър, не е ли тъй?

— Така е — кимна Телмакин, — ала да не скърбим за миналото, скъпи ми Камарай. Гостите са дошли с чудновата история. Твърдят, че носят яйце от оногова, що мъти зло в Хаоса, всемирния Кракен, мрака на нищото. Дошъл съм да поискам среща с Белия двор, нека преценят доколко истинска е тая история и какво е редно да сторим с тези престъпници и техните придружителки.

Телмакин погледна към Лерта и Алтира.

— Смърт заслужават — заради злото, което са сторили на елфите — отвърна рицарят, наречен Камарай.

— Само придворните на Краля могат да решат това — отговори твърдо Телмакин. — Не се поддавай на жаждата за мъст, Камарай. Инувиел не би го искала.

Младият елф наведе глава.

— Прав сте, свещенослужителю. Простете. Сега ще свикам аристократите.

И той влезе в хралупата.

Телмакин се обърна към пленниците си. Погледът на потъналите му в мъгли очи бе неразгадаем.

— Искам да кажа, че съжалявам — каза Алтиарин на елфически, — ужасно съжалявам. Правете с мен каквото искате, но не наранявайте приятелите ми. Моля ви!

— Един от вашите приятели е сторил зло, не по-малко от вашето — вдигна ръка Телмакин, — ала не е в моя власт да реша съдбата ви. Последвайте ме!

И свещенослужителят се обърна към хралупата и влезе в нея, а Алтиарин и спътниците му нямаха що да сторят, освен да го последват.

— Какво става? — попита Лерта.

Алтиарин преразказа разговора между Телмакин и Камарай. Римиел прехапа устни.

— Трябва да ги убедим да пуснат Тира и Лерта — каза той. — Ние заслужаваме участта си, каквото и да стане с нас.

— Не! — поклати глава момичето. — Ако мислиш, че ще те оставя след всичко преживяно, грешиш. Каквото стане с теб, ще стане и с мен. Съдбите ни са преплетени.

— Тихо, Алтира — каза Алтиарин.

— Не и този път, татко — отсече Алтира.

— Наредете на девойката да пази тишина — обърна се към черния елф Телмакин. — Тук е домът на нашия владетел, Белия крал, който вече десетилетие се бори в сънищата си с козните на вашите зли жреци и дори не е ставал от трона си. Затуй не той, а благородниците му ще решат каква да е съдбата ви, а това дърво е и техен дом. Уважавайте го и не крещете.

Алтиарин сведе глава.

Вървяха по стълби, които бяха вдълбани в самото дърво, докато не стигнаха просторна зала с прозорци, от които се виждаше долината под тях — красива и величествена, безкрайно различна от мрачния роден град на Алтиарин.

На дървени тронове седяха елфи в изящни роби от странен материал, напомнящ вплетени едно в друго бели листа. Бяха осем мъже и жени на различна възраст. Макар елфите да не старееха като хората, израженията им се променяха с вековете и Алтиарин видя колцина, които бяха на повече от хиляда години, докато най-младият — красивият рицар на име Камарай, който бе седнал на един от троновете си, в броня — вероятно нямаше и сто.

Телмакин се обърна към аристократите и даде знак на четиримата да застанат пред троновете им, наредени в полукръг. Неговите войници заеха позиции по ъглите, все така с приготвени лъкове или извадени мечове.

Телмакин заговори дълго и тържествено, като Алтиарин превеждаше думите му на приятелите си. Свещенослужителят поздравяваше всеки от благородниците по титла, изброявайки подвизите на семейството му, затова само в официалната част бе изгубен половин час. Подир това Телмакин представи гостите си, като подробно се спря на Алтиарин и Римиел. Жрецът знаеше безкрайно много за миналото им. Черният елф усети хлад в стомаха си, докато Телмакин припомняше на аристократите мрачните му завоевания в името на Иррхас-Аббат, а Римиел прехапа устни до кръв, когато свещенослужителят разказа за страховитите му дела от времената, в които бе млад вампир.

Чак накрая Телмакин спомена мисията, за която бяха дошли, за зеления камък и за случилото се в тъмното абатство.

Един от благородниците, елф с безизразна физиономия и снежнобяла коса, махна с ръка към Римиел. Телмакин се обърна към него.

— Почитаемият елфически лорд Рисафай желае да види яйцето на Кракена.

Римиел бръкна в джоба си и извади напуканият тъмнозелен камък. Чувстваше го лепкав и мазен на допир, макар, както винаги, да бе напълно сух.

Лорд Рисафай кимна и се обърна към останалите благородници, които замърмориха. Камарай извиси гневно глас, но белокосият елф му се скара и младежът замълча.

Телмакин гледаше ставащото, без да показва никакво вълнение, а очите му оставаха забулени в мъгла.

Накрая лорд Рисафай погледна към четиримата и заговори на човешки език, макар и със силен акцент.

— Ще говоря на вашия език, тъй като разговорът засяга всички ви. Бихме искали да чуем вашата гледна точка за станалото. Разкажете ни всичко за вас, откъде сте, как сте станали такива, каквито сте, как сте се сдобили с Детето на Всемирния Кракен, защо сте дошли при нас. Телмакин ще превежда на събратята ми, а аз ви разбирам отлично.

И тогава напред излезе Лерта. Лечителката изпревари съпруга си, изпревари дъщеря си, бе по-бърза и от Римиел. И започна да разказва за всичко. За себе си и своето минало на лечителка, преследвана от Инквизицията, за майка си Илтера, убита от Църквата като вещица, за баща си Крау. За Алтиарин, когото бе намерила на един заледен хребет, смъртоносно ранен след битка с отвратителния снежен човек Йети. За това как го бе опознала, как се бе влюбила в него, за живота му, за всичко, което той и бе споделил. За Лертиена и мрачните му походи, за предателството на жреците, за изгнанието му, за битките с Лихваря и Рицаря на смъртта, за Алтира, дъщерята, която бяха отгледали.

Когато свърши, Алтиарин усети устата си пресъхнала. Жена му го обичаше толкова много, а той не заслужаваше това.

После Лерта разказа за Римиел, вампира, дошъл в техния дом като убиец. Разказа как го бе спасила от злата магия на Лихваря, а после сподели историите за живота му, които бе прочела в ума му, докато го бе измъквала от мъртвата хватка на Последния силф. Вампирът нямаше представа, че лечителката знае толкова много за него и за ужасната жажда, която някога го бе измъчвала, за неутолимия глад, който го бе накарал да извърши ужасни неща, за историята с Жийна и Леонций. Алтира го прегърна, когато една кървава вадичка потече по бузата от дясното му око.

— Каквото и да си правил, каквото и да е било, аз те обичам — каза му тя и Римиел се успокои, а после момичето каза същото и на баща си. Алтиарин стисна ръката и благодарно, без да продума нищо.

Накрая Лерта разказа за намирането на камъка, за трагичната история на монасите от Манастира на Озарението и Пилигримите на Черното Начало и ужасната истина за това какъв е товарът им.

Елфите реагираха различно на историята им. Някои останаха свъсени и недружелюбни, други се трогнаха и дори разплакаха, а израженията на Телмакин и Рисафай останаха неразгадаеми.

Внезапно Камарай стана, с лице, изопнато от емоция.

— Никога не ще забравя смъртта на моята Инувиел — каза той на елфически, — ала зная, че тя имаше милостиво и справедливо сърце. Тия хора са страдали достатъчно. Заслужават милост.

Това стъписа Алтиарин, който отвори уста, без да знае какво да каже.

— Какво каза? — попита дъщеря му, но черният елф поклати глава. Възможно ли бе да съществува такова благородство! Това, което бе чул, излизаше отвъд представите му. Годеницата на този млад рицар бе загинала от неговата ръка, а именно той молеше за помилването му!

Някои от елфите закимаха одобрително, но лорд Рисафай каза:

— Хубаво, ала е видно, че тази жена обича черния елф. Може съзнанието й да е замъглено от копнежа по него, а може и самата тя да е съучастник на някои от деянията му и да лъже. Знайно е, че на обитателите на Иррхас-Аббат не може да се има доверие; смущаващо е и твърдението й, че немъртвият кръвосмучещ също е минал на страната на светлината.

— Та той ходи в светлината — намеси се Алтира.

— За което сте отговорна вие — прекъсна я Рисафай, а момичето млъкна под тежкия му поглед.

— Чичо — рече Камарай на елфически, — видно е, че тези хора не лъжат.

— Или го правят изкусно — отвърна Рисафай на същия език.

— Не лъжем — каза Алтиарин, — но приемам присъдата си, каквато и да е тя. Само пуснете тях, те са невинни.

— Спътникът ти Римиел не е невинен — възрази белокосият.

— Имам предложение — намеси се тогава Телмакин и всички се обърнаха към него.

Свещенослужителят надигна глава. Вече бе тъмно и залата бе осветявана само от странни мъхове, които излъчваха мека, бледа светлина. На нейния фон той изглеждаше като призрак.

— Историята, която разказа лечителката, несъмнено е трогателна, както каза моят скъп приятел Камарай. Ала стои въпросът дали е вярна, както предвидливо отговори лорд Рисафай. Ние не можем да знаем това.

Камарай отвори уста да възрази нещо, но Телмакин вдигна лявата си ръка и рицарят замълча.

— Ние не можем да знаем това — повтори той, — ала Всемайката може. Тези хора искат да идат до Водопада на Зората, нашата най-голяма светиня. Нека това да стане.

Елфите в залата се разшумяха.

— Искаш прекалено много, Телмакин — предупреди лорд Рисафай.

— Моля да бъда изслушан, владетелю — продължи жрецът. — Знайно е, че Водопадът е свято място и там истината ще стане ясна. Нека престъпниците бъдат пуснати в ладия по него. Ако душата им е чиста, Всемайката ще ги пощади. Нали така казват легендите. Ако ли пък не — ще погинат заедно с нещото от камъка, който носят. Така злото ще бъде изчистено от Леса.

Останалите елфи занемяха. Накрая Камарай каза:

— Това са легенди от времената, в които най-древните от нас са били още деца, свещенослужителю Телмакин. Водопадът на Зората е неудържима стихия. Пуснем ли четиримата по него, просто ги обричаме на смърт. Дори вампирът няма да издържи под тежестта на водата.

— Мигар нямаш вяра, млади рицарю? — попита Телмакин и зеленокосият елф млъкна, посрамен. Свещенослужителят погледна лорд Рисафай, който бе подпрял брадичката си с ръка, замислен.

— Мисля като момчето — накрая каза благородникът, — но не виждам друго решение. Не мога да осъдя невинни, нямам право да пусна виновни. Нека Всемайката отсъди какво ще се случи с тях.

— Мъдро решение, лорд Рисафай — каза Телмакин и се обърна към Алтиарин със скръбно изражение.

— Вече стана късно, а за вас е време да се наспите. Утре по обяд ще тръгнем към Водопада на Зората. Там нашата Майка ще реши съдбата ви.