Мустафа Картал
Лечебно дишане (6)

Ползата от диафрагмено дишане

Непълноценното и несъзнателно вдишване и издишване доказва, че човек е далеч от реалността и все още не е осъзнал същността си. Когато с течение на времето дишането ни, съвършено по рождение, се наруши, се къса връзката на истинската ни същност с Цялото.

Накъсаното, учестено, неравномерно и недостатъчно дишане непрекъснато активира симпатиковата нервна система. Това предизвиква двуполюсно мислене (всичко е или само черно, или само бяло) и усещане за откъснатост, за възприемане на всъщност променящите се, релативни и въображаеми неща като действителни. Позволява да се усили стремежът към емоционална зависимост, да нарастват амбициите и привързаността към материалното.

Стремежът към удоволствия и задоволяване на инстинктите стават причина да изпитваме тревоги и болка. И тогава остава единствено пътят на негативните изживявания. В такива случаи ние се отъждествяваме с нереални, въображаеми личности. Възприятието за реалност, време, място и вселена тотално се обърква. Предстои изпълнен с горчиви моменти и трудности дълъг път, докато всичко си дойде на мястото.

Друга черта, обусловена от неравномерното и недостатъчно дишане, е егоизмът. С излизането на егоизма на преден план се утвърждава прекъсването на връзката с Цялото. Последици от нерегулираното и недостатъчно дишане е усещането, че индивидът е органично откъснат от вселената и в резултат на това се появяват стремежът към болка или наслада, състоянието на заинтересованост само от себе си и борбата за самосъхранение.

Егоистът диша непълно и недостатъчно. Той се интересува само от себе си. В резултат на хормоналната секреция, възникваща при горното дишане, при това състояние го връхлитат постоянни страхове и тревоги. Откъсвайки се от Цялото, той се вкопчва в живота, тревожи се да не загуби притежаваното от него, страхува се от смъртта и бъдещето. При недостатъчното дишане, поради невъзможността да се установи контакт с Цялото, продължава да се засилва усещането за изолираност от вселената, за самота и безпомощност. Това настройва егоиста да се програмира да харесва или мрази заобикалящите го хора и предмети, да стои далече и да се пази от тях. Индивидът привиква към обикновено, повърхностно, неконтролирано, плитко и недостатъчно дишане, което се превръща в съзнателно ниво, и тогава става невъзможно да се отърси от потискащите двойствени разсъждения и тяхното въздействие. При възприемането на любов — омраза, болка — удоволствие, смърт — живот той изработва автоматизирана реакция.

В контакта на индивида с Цялото дишането е възлов момент. Подобряване на състоянието е възможно единствено ако в резултат на разширяване на мирогледа и постигане на по-високо ниво на осмисляне и осъзнаване се премине към автоматично контролирано и мащабно дишане. С други думи, когато се постигне висша дихателна реализация посредством контролиране на дишането, се преминава към свързване с Цялото и тогава усещането за самота и безпомощност, житейски несгоди и болки намалява в същата степен, в която се възприема Цялото.

Страдащият предава болка и на околните, защото притежаваме наклонност да пренасяме болката към хората около нас. Тогава чувството за лично страдание се превръща в социален проблем. Индивидуалното его се превръща в социално. И понеже личните представи за красиво и грозно, за страдание и наслада са преносими, те могат да повлияят върху онези, които не контролират дишането и мисълта си, и да тласнат обществото към сходни разбирания.

Преди да промени начина си на мислене и преди да се отърси от нуждата да изпитва горчивия опит, човекът, започнал прехода към диафрагмено дишане, следва в процеса на действието да откъсне мисълта си от влиянието на обществените представи и без да я оставя да се лута из глухи улици, да я върне отново у дома.

Когато психосоматичното въздействие на увеличеното диафрагмено дишане започне да оформя съзнанието на личността, мислите на човек се отвръщат от хаоса на външния свят и той започва да ги анализира една по една. През този период личността изследва първо себе си, своето битие и съществуването си; търси отговори на въпросите „защо“ и „как“ в религиите и във философиите. За известно време съзнателно стеснява сферите си на интереси и битовизъм. Изпитва потребност от напътствие.

Социалният стрес се дължи на различия в мисленето, породени от психическото объркване на отделните нива на съзнание, резултат от различния начин на дишане на индивидите. Социалният стрес предизвиква страдания на всеки, който все още не диша правилно, обзет е от съзнание за разединение и изпитва само нещастие. В такъв момент никой не е готов да уравновеси егото си, ала иска от другите да не налагат своето. В най-общ смисъл техниките на дишане дават готова рецепта как да преодолеем този недостатък у човека и да възприемем необходимостта от обединение. Цялостните вдишвания с диафрагмата успокояват мислите и бързо разкриват пред личността източника на болките. Гарантират осмислянето на факта, че страданието възниква като резултат от желанието за притежание и очакванията за тях.

Външните проблеми са изцяло резултат от вътрешни противоречия. Откъснатостта от Цялото се проявява като невежество. Щом индивидът реши да се изяви, показва невежеството си и привлича неприятностите. С това започва проявление на егото. Когато човек иска останалите да приемат изискванията на егото му, което е отражение на тяхното, той остава безучастен към техните желания. Тогава възниква личностен сблъсък. Така се появява нещастието в семейството, в обществото и във всяка сфера.

Най-важният резултат от диафрагменото дишане е разбирането, че не бива да се нанася вреда. И понеже диафрагменото дишане възбужда и усилва действието на тимусната жлеза^[1], от само себе си като контрол над егото възниква чувството да не се нанася вреда, и в резултат се предотвратяват личностни сблъсъци и търкания с обществото. Разбирането да не се нанася вреда насочва личността към хранене с по-малко животински видове и така се преминава към вегетарианството. Отказът от месо пречиства от грубите животински вибрации, от влиянието на естествените животински склонности към надпревара, агресия и войнственост. Когато в човешката природа разграничаването и протестът се уравновесят и хармонизират, медиумните възприятия се засилват и личността започва да контактува на по-високо ниво с общото съзнание.

Цялостното диафрагмено дишане води до съзнателно възприемане на Цялото и отказ да се нанася вреда. Най-важното е да не се вреди. На това ниво истината, която вреди, е равностойна на лъжата. Преди човек да реши дали е добър, или не, трябва да оцени искрено и без да се самозалъгва резултатите от състоянието и поведението си. Трябва да проумее, че истина, която накърнява или ранява чувствата на другите, не е абсолютната истина. Когато човек използва диафрагмата си, всичките му действия стават по-бързи, но значение има и в каква степен прилага новите възприятия. Ако продължи да им се противопоставя, той трудно би постигнал успех. Целта е да се постигне равновесие между сегашната ни същност и тази, към която се стремим в живота.

Осъзнаването на дишането означава връзка и хармония с космическия дъх. Това е връзката и хармонията с общия пулс. Колкото повече човек разширява осъзнаването на вселената, толкова по-сдържан става в действията си, защото осъзнава последствията от тях.

Значение на коремната област

Днес учените преоткриват значението на диафрагмата като център на дихателните упражнения и на областта на корема/слънчевия сплит, където са разположени коремните мускули.

В книгата си „Вторият мозък“, публикувана през 1998 г., проф. д-р Майкъл Джершън, специалист по неврология, анатомия и клетъчна биология към Колумбийския университет в Ню Йорк, твърди, че в корема си носим втори мозък. Според него той е точно копие на мозъка в главата. Типът на клетките, активните вещества и рецепторите са напълно еднакви при двата.

Нашият „коремен“ мозък произвежда невротрансмитери, които определят душевното ни състояние, като серотонин например. Той реагира на психотропни вещества и работи автономно. При заболяване коремът развива специфични неврози. Той чувства, мисли и помни. Ние вземаме инстинктивните си решения, вслушвайки се в този вътрешен глас.

Мрежата на слънчевия сплит е най-голямата в симпатиковата нервна система; намира се, където се събират ребрата, точно под гръдната кост. Нарича се „слънчев сплит“, защото с разклоненията си наподобява слънце. Коремната кухина в центъра на тялото сама по себе си представлява цяла вселена. Червата, към които изследователите дълги години не проявяваха нужния интерес, се управляват от втория ни мозък. Храносмилателният ни тракт има много повече нервни клетки от гръбначния мозък. Той е заобиколен от 100 милиона нервни клетки. Тази мрежа, известна като ентерична (чревна нервна система), предизвиква интереса на все повече учени. Според много специалисти коремът е продължение на центъра, намиращ се в черепа.

Д-р Дейвид Уингейт, почетен професор на Лондонския университет и един от пионерите в тази област, е въвел термина „неврогастроентерология“. Той казва: „Дълго време възприемахме червата като прост рефлекторен орган. Никому не дойде на ум да преброи нервните им влакна“.

Емерън Майер, специалист по неврогастроентерология и професор по физиология в Калифорнийския университет в Лос Анджелис, пък възкликва: „Мозък в корема! Удивително. Ако преди няколко години бях изтъкнал връзката между психическото състояние и втория мозък в корема, колегите щяха да ми се присмиват“.

Марчело Коста, австралийски изследовател от университета във Флайндърс, разказва, че в началото и той не е повярвал. Но всички са единодушни по въпроса, че „след мозъка най-много нервни клетки има в червата, които освен за храносмилането служат и за друга работа. А сама по себе си храносмилателната дейност е достатъчно сложна. Вторият мозък поддържа живота и на тялото, и на душата. Той е източник на психотропните вещества, определящи психиката ни, като серотонин, допамин, опиати. Дори химическите вещества, като бензодиазепин, нужни за действието на медикаменти от типа на валиума, се произвеждат тук. Накратко, коремът в много случаи подхранва мозъка“.

Във всички световни култури се посочва, че чувствата се зараждат в центъра на тялото. Изрази като „свива ми се коремът“ за неприятни преживявания, „подскочи ми коремът“ за радост, „прободе ме в стомаха“ за ревност, „стомахът ми се сви на топка“ от нерви, „свири ми коремът“ от глад или „пъпната връв със света“, са свидетелство за значението на тази област. Дори да не е повече от мозъка, спокойно може да се каже, че коремът е втори център. Науката също започна да потвърждава важността на корема. Истината е, че червата крият множество от тайните на живота.

Негативните последици от горното дишане

В резултат на хормоналното разстройство, дължащо се на частично и непълно горно дишане, при което се използва само връхната част на белите дробове, без участието на диафрагмата, се нарушава координацията между нервната, хормоналната и имунната системи и те започват да си противодействат. При наблюдения върху хора с постоянно горно дишане са установени закономерни зависимости от заболявания като захарна болест, коронарна артериална болест, колит, ставен ревматизъм, кожна алергия и шизофрения. Във взетите кръвни проби се наблюдава намаление на лимфоцитите, отговорни за защитната система на организма.

Изследвания на Държавния университет в Охайо доказват, че в процеса на горното дишане намалява цитокинът в тялото. Цитокинът е важен за производството на лимфоцити, които, както отбелязахме, имат ключово значение за защитната система на организма. И когато неговото производство намалее, Т-клетките^[2] умират. В статия, публикувана в медицинското списание „Архив на общата психиатрия“, д-р К. Глейсър повдига интересни въпроси. При изследвания сред група жени е наблюдавано, че у тези с високо ниво на стрес химичните съединения, лекуващи тъканите, и най-вече цитокинът, не достигат увредения участък.

В резултат на горното дишане поради потискане на нервните възли на симпатиковата нервна система, нивото на някои хормони в кръвта се повишава. Това забавя доставянето на цитокин до увредения участък. В резултат на забавянето или въобще недостига на цитокин до въпросния участък се проявява негативна реакция при оперативно лечение и здравето на пациента е подложено на риск. Забавянето на лечението заради горното дишане е много важно за хирурзите. За бързото и без усложнения подобряване на пациента трябва да се има предвид и душевното му състояние.

Смъртните случаи от сърдечна криза при хора с горно дишане са пет пъти повече

При хора от тип А с горно дишане, което причинява повече стрес и хиперактивни особености, сърдечните заболявания са три пъти повече, а смъртните случаи от тях — пет пъти повече. При изследване в Държавния университет в Охайо е наблюдавано, че аминоацидът „хомоцистеин“ се увеличава при хора с горно дишане. Този аминоацид повишава риска от сърдечни заболявания.

Д-р Томас Камарак от Финландия е публикувал изследвания, които потвърждават, че вследствие на умствен стрес поради горно дишане се увеличават уврежданията, калцирането на кръвоносните съдове и холестеролът се повишава. Всичко това има връзка със стреса. При хора, практикуващи дълго време горно дишане, по-често се появява стеснение и калциране на мозъчните съдове. Ако прекаралите сърдечна криза и мозъчен кръвоизлив не успеят да превъзмогнат депресията, рискът да починат в срок от 6 месеца е три пъти по-голям отколкото при останалите.

В доклад на списание „Nature Neuroscience“ се изнасят факти, според които хроничният стрес, породен от горно дишане, стеснява областта на хипокампуса в мозъка. В резултат на изследвания учени от университета „Мак Джил“ в Монреал (1998) са установили директната връзка между зоните на паметта в мозъка и склонността към хроничен стрес, породен от горно дишане.

Чрез друго изследване се потвърждава, че секретиращите хормони, наречени „глюкокортикоиди“, подвластни на горното дишане, могат да предизвикат смърт на невроните. Твърде интересно е откритието на изследователски екип под ръководството на д-р Соня Люпие за паралелна връзка между смаляването на хипокампуса, отговорен за дълготрайната памет и ориентацията, от една страна, и хормоналната секреция, свойствена за горното дишане, от друга. Всички тези открития доказват колко много негативи възникват в резултат на секретирането на тироксин от щитовидната жлеза и адреналин от надбъбречната жлеза при възбуждане на хипофизата при горно дишане, използвано вместо диафрагменото дишане, задействащо парасимпатиковата нервна система. Най-важните от тях са измиране на невроните, намаляване и загуба на паметта и ориентацията, стесняване на мозъчните съдове и риск от сърдечна криза и мозъчен кръвоизлив.

Известно е, че горното дишане възпрепятства зарастването на раните и предизвиква захарна болест, коронарна болест, колит и ставен ревматизъм, алергични кожни болести, шизофрения и още много заболявания, които пречат да се образуват Т-клетки в защитната система. В съответствие с новите промени и обрати, които ви налага всеобщият човешки разум, би трябвало да използвате вълшебната сила на дишането и да приложите дихателните техники, за да продължите съществуването и да повишите енергията си.

Наблюдение на влиянието на дишането върху мозъчната кора

При упражненията с дихателни техники нервната система е вглъбена в себе си заради умственото успокояване. При опитите и упражненията е наблюдавано, че натискът на енергията чи се задържа в мозъчната кора, като повишава капацитета за регулиране на мозъка и подобрява функционирането на всички системи и органи на тялото.

При детайлни научни изследвания е установено, че напрежението при електроенцефалограмните вълни, получавани от различни участъци на мозъчната кора, е различно в различните участъци и амплитудата му не надвишава 50 микроволта. С прилагането на дихателните техники волтажът се увеличава до 150–180 микроволта, като възниква синхронно увеличаване на волтажа на електроенцефалограмата навсякъде по мозъчната кора. Колкото по-добре се изпълняват упражненията, толкова по-съвършен е синхронът. При регулиране на най-висше ниво на електрическата активност на нервните клетки чрез дихателните техники става възможно минимализирането на разхода на енергия и максималното използване на мозъка.