Тим Северин
Брат по съдба (8) (Сага за героите на Севера)

Глава шеста

„Голямата радост повлича беда“, поредната от поговорките на Едгар. Само два дни след страстното ми посещение при Елфгифу, грубо ме събуди вратарят на Бритмаер. Дворцов пратеник чакал вън, изсумтя, по спешна работа.

Още не се бе съмнало. Със залепнали за сън очи навлякох туниката си, поласкан, че ме викат отново при кралицата.

Но когато отворих вратата към улицата, в полумрака чакаше непознат ми пратеник, скромно облечен, приличаше по-скоро на дребен чиновник, отколкото на кралски слуга.

— Казвате се Торгилс, нали?

— Да — отговорих озадачен. — Какво желаеш?

— Елате с мен, моля. Имате среща с архиепископ Улфстан.

Полази ме хлад. Архиепископ Улфстан, другият регент на Англия и според някои, най-мъдрият човек в страната, съвсем не се ползваше с име на приятел на старата вяра. За миг се зачудих каква работа може да има с човек така незначителен като мен. После стомахът ми се сви. С държавните дела ме свързваше само Елфгифу.

Пратеникът ме отведе в празна чакалня в кралското канцлерство, навяваща меланхолия сграда в задната част на двореца. Само час бе изминал от започването на деня, но когато ме въведоха при архиепископа, той вече бе погълнат от работа. Заобиколен от двама монаси, секретарите му, Улфстан слушаше някакви бележки на латински. Когато влязох, надигна глава. Трябва да бе отдавна прехвърлил шестдесетте, имаше гладко лице, голобрадо и румено, с няколко тънки кичура бяла коса; ръцете, скръстени на масата, бяха меки и бели. Кротките маниери и добронамерената усмивка, която ми отправи, му придаваха вид на добродушен старец, впечатление, се разнесе в мига, в който отвори уста. Гласът бе тих, и все пак нямаше как да звучи по-заплашително, дори да бе викал. Още по-зле ми стана от думите:

— Всяка муха, която се задържи твърде дълго край пламъка на ереста, рано или късно ще си опърли крилете.

Имах чувството, че ще припадна.

Един от секретарите му подаде лист пергамент.

— Името ти, Торгилс, е езическо, нали? Не си вярващ?

Кимнах.

— Затова ли си присъствал на пира на хускарлите преди няколко вечери? Разбрах, че тази нощ са се извършвали скандални церемонии.

— Аз бях там като прост виночерпец, милорд — казах, чудейки се кой може да е разказал на архиепископа за случилото се. — Страничен наблюдател.

— Не съвсем, мисля — каза архиепископа, допитвайки се до бележките си. — Тук пише, че на момента също си участвал в разгула. Очевидно ентусиазирано си се присъединил към припева на богохулна, мръсна песен, която може да бъде определена като държавна измяна.

— Не разбирам за какво говорите, милорд — отговорих.

— Ще ти обясня. Във въпросната песен очевидно сте наричали, и то многократно, нашата благородна кралица Ема с обидното прозвище Бакрауф.

Не казах нищо.

— Знаеш ли какво значи Бакрауф?

Пак не отговорих.

— Трябва да те уведомя — безмилостно продължи архиепископът, — че дълго време бях архиепископ на Йорк. Болшинството жители на този град са викинги и говорят донск тунга, както наричате езика си. Поставих си за цел да го науча перфектно. Няма нужда да се допитвам до персонала си за значението на Бакрауф — човешки задник или на цивилизован език, анус. Не особено подходящо определение за съпругата на краля на Англия, не мислиш ли? Достатъчна причина на виновника да бъде наложено наказание — да му бъде изтръгнат езика, например. — Говореше с мек шепот, но нямаше съмнение, че заплахата е истинска. Спомних си, че е известен със страстните проповеди, които изнася под името Вълка.

— Отричаш ли обвинението? Има поне трима свидетели на това че си се включил на припева, при това с видимо удоволствие.

— По това време бях замаян от алкохола, милорд — отговорих.

— Това едва ли е извинение.

— Погрешно разбрах значението на думата Бакрауф — казах умолително. — Знам, че на донск „Бакрауф“ е „анус“, но мислех на латински, а според тези, които ме научиха на латински, анус значи „стара жена“. Не са споменавали, че е и част от човешкото тяло. Аз разбира се, смирено се извинявам, задето нарекох кралицата стара.

Улфстан, който като че ли бе започнал да се отегчава, изведнъж наостри уши.

— Значи Торгилс знае латински, така ли? — измърмори. — И откъде?

— Научиха ме монаси в Ирландия, милорд — казах. Не добавих, че съдейки по разговора му на латински със секретарите, владеех езика вероятно по-добре от него.

Улфстан се намръщи.

— Милозливите ирландски монаси — подхвърли кисело. — Тръни в плътта на истинската църква. — Забеляза оловния амулет на врата ми. — След като си учил при ирландските монаси, как така не си кръстен? Трябва да носиш на врата си християнски кръст, не езически символ.

— Не завърших обучението си, милорд.

Улфстан сигурно прие, че не се плаша лесно, защото с все същия тих, заплашителен глас, опита нов подход.

— Християнин или не, в това кралство ти си подчинен на законите на краля. Ирландските монаси споменаха ли ти за закона?

Въпросът беше така подвеждащ, че не се сдържах да отговоря:

— Научиха ме на следното: „Колкото повече закони, толкова повече престъпници“.

Беше глупав и провокативен отговор. Нямах представа, че през последните две години Улфстан и хората му са се трудили над изготвянето на законник за Кнут. Архиепископът щеше да се подразни, дори и да знаеше, че думите са набит в главата ми цитат от Тацит.

— Нека ти разясня петдесет и трета точка от законника на Кнут — каза мрачно. — Отнася се до наказанието за прелюбодейство. Там пише, че омъжена жена, извършила прелюбодеяние, ще бъде лишена от цялата си собственост. И не само това, а и ще й бъдат отрязани ушите и носа.

Разбрах, че сме стигнали до същината на въпроса.

— Разбирам, милорд. Омъжена жена, казахте. Имате предвид жена, омъжена по законите на църквата ли? И призната за такава?

„Вълка“ ме изгледа неприязнено. Аз естествено намеквах за дребната подробност, че църквата отказваше да приеме за законна съпруга Елфгифу и я наричаше „наложница“.

— Достатъчно софизми. Прекрасно знаеш за какво говоря. Извиках те тук, за да ти дам право на избор. Информирани сме относно поведението ти спрямо личност, близка с краля. Или ще се съгласиш да служиш на нас и донасяш в тази сграда какво става в двореца, или ще уредим да бъдеш съден по обвинения в прелюбодейство.

— Виждам, че нямам особен избор, милорд — отговорих.

— Който краде мед, не трябва да забравя пчелите — самодоволно приключи архиепископът. Съперничеше на Едгар по любов към поговорките. — Трябва да се примириш с последиците. Върни се в квартирата си и помисли как най-добре ще ни служиш. И можеш да си сигурен, че те следим вече от повече от месец. Безполезно ще е да се опиташ да избягаш от справедливостта на краля.

Върнах се в монетарницата на Бритмаер, колкото да се преоблека в дрехи за пътуване. Взел бях решение още докато архиепископът поставяше ултиматума си. Знаех, че не мога да предам Елфгифу и да стана шпионин на Улфстан, не можех и да остана в Лондон. Когато Кнут се върнеше в Англия, Улфстан дори нямаше да трябва публично да ме обвини в прелюбодейство, само да намекне на краля, че Елфгифу не му е била вярна. Това щеше да донесе позор на жената, която обожавах. По-добре да избягам от кралството, отколкото да съсипя живота й.

Първата ми стъпка бе да взема двата восъчни отпечатъка и да ги отнеса в казармата на хускарлите. Там поисках да видя Кяртан.

— Дойдох да се сбогуваме — му казах, — и да те помоля за услуга. Искам да вземеш тези две парчета восък и ако чуеш, че ме е сполетяла беда или не получиш вест от мен до пролетта, да ги предадеш на Торкел Високия. Кажи му, че са направени в работилницата на Бритмаер по време на царуването на Кнут. Торкел ще знае какво прави с тях.

Кяртан пое двата малки диска восък в единствената си ръка ме изгледа. В очите му нямаше нито изненада, нито въпрос.

— Имаш думата ми — каза. — Сигурно ще е нетактично от моя страна да те питам защо така внезапно напускаш Лондон. Без съмнение имаш причина, а и бездруго съм убеден, че някой ден пак ще чуя за теб. Междувременно нека Один Фармогнудур, покровителят на пътешествениците, те закриля.

След час вече бях отново в дюкяна на Бритмаер и помолих да го видя насаме.

Заварих го загледан в сивата, зимна река.

— Искам да напусна Англия без властите да разберат и ти можеш да ми помогнеш — казах.

— Така ли? И какво те наведе на тази мисъл? — попита той равно.

— Едни нови монети с глава на мъртъв крал.

Бритмаер бавно се обърна и ме погледна в очите. За втори път днес ми се случваше старец да ме изгледа със силна неприязън.

— Винаги съм те мислил за шпионин — каза студено.

— Не — отговорих. — Не дойдох като такъв. Бях изпратен без задни помисли от кралицата. Това, което научих, няма нищо общо с Елфгифу.

— И какво научи?

— Знам, че фалшифицираш монетите на краля. И че не си само ти, макар и да вярвам, че си в основата.

Бритмаер запази спокойствие.

— И как мислиш, че го правя? Всички знаят, че английските монети са най-строго контролираните в цяла Европа и че наказанията за фалшификаторите са строги. При късмет ще изгубиш само ръката, по-вероятно живота си. Само един глупак или отчаян престъпник би дръзнал да фалшифицира монетите на краля на Англия.

— На сегашния крал, да — отговорих, — но не и монетите на предишния.

— Продължавай — каза леко раздразнен Бритмаер.

— Съвсем случайно открих, че двамата старци, които се трудят нощем в работилницата ти, не правят монети с главата на Кнут, а на крал Етълред. Не виждах смисъла, докато не видях монети, пристигнали от северните земи, от Швеция и Норвегия. По много от тях имаше резки от проби. Повечето бяха стари, от времето на Етълред, когато англичаните плащаха огромни суми за дейнгелд, за да се отърват от мародерите. В северните земи явно циркулират огромни количества от монетите на Етълред, които пак се връщат в употреба и тук. Турулф по цял ден ги брои в хранилищата.

— В това няма нищо нередно — измърмори Бритмаер.

— Не, но веднъж Турулф ми обърна внимание как броят на старите монети като че не намалява, а расте. Това ме наведе на друга една мисъл. Забелязах как тук, в дюкяна, приемаш много повредени бижута от нескъпоценни метали и евтини сплави. Твърдеше, че ги поправяш, но така нареченият ти ювелир е най-обикновен занаятчия, гравьор, запознат с изрязването и поддръжката на клейма, който не разбира нищо от бижута. От друга страна намерих много малко от счупените бижута. Изчезнали са. После разбрах, че гравьорът ти притежава умението и инструментите да разтопи евтините метали и да ги пусне като дискове за монети.

— Явно си дал голяма воля на въображението си — каза Бритмаер. — Историята ти е фантастична. Кой ще иска евтини монети на мъртъв крал?

— Това е хитрата част — отговорих. — Би било истинско безумие да пуснеш фалшивите монети в Англия. Но в северните земи английските монети се смятат за сигурни и малко хора ще забележат, че са фалшификат. Не можеш да определиш с нож чистотата на метала. А и да го направиш и да докажеш, че монетите са фалшиви, на тях са знаците на отдавна мъртви монетни майстори и няма как да ги проследиш до създателя им. Обаче по веригата трябва да има още едно звено.

— И то е?

— Звеното, което ме интересува сега. Ти можеш да набавиш метал от евтините бижута, да направиш монетите и да фалшифицираш знака на другите монетни майстори, но ти трябва и човек, който да отнесе монетите на север. За това ти е нужно съдействието на нечестни търговци и собственици на кораби, които редовно търгуват там и могат да пуснат монетите в употреба. Подозирам, че това са хората, които посещават личния ти кабинет дори през зимата. Или моята молба е да ми уредиш един от тях да ме изведе тайно с кораба си, без да задава въпроси. Напусна ли Англия, аз няма да съм в състояние да доложа за теб на властите.

— Не би ли било по-разумно да уредя да изчезнеш завинаги? — попита Бритмаер. Каза го толкова равнодушно, сякаш уреждаше комисионна.

— Ако изчезна мистериозно или не се обадя до пролетта, на кралския регент ще бъдат предадени два восъчни отпечатъка от клеймата, които използваш при фалшификацията.

Бритмаер ме изгледа замислено и дълго обмисля алтернативите си.

— Много добре. Ще уредя да изпълнят молбата ти. Един търговски кораб трябва след две седмици да е при крал Лин. Капитанът носи стоки от Норвегия и е един от малцината, които прекосяват Английско море през зимата. Ще те изпратя при крал Лин с Турулф. Време му е да се върне в Норуич, който се пада близо. Ако срещнете служители на краля, той ще каже, че си му помощник. Ще напиша и бележка до капитана. Би било лицемерно да ти пожелая лек път. Напротив, надявам се никога повече да не те видя. Ако някога се върнеш в Англия, мисля, че няма да откриеш и следа от заговора, който разкри.

И с това приключи службата ми при Бритмаер, кралски монетен майстор и фалшификатор. Повече не го видях, но не го забравих и години по-късно отказвах да приемам английски монети, сечени в Дерби или Уинчестър.