Тим Северин
Брат по съдба (6) (Сага за героите на Севера)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Викинг (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sworn Brother, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
maskara (2017)

Издание:

Автор: Тим Северин

Заглавие: Брат по съдба

Преводач: Елисавета Маринкева

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: СИЕЛА — СОФТ ЕНД ПАБЛИШИНГ

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: Английска

Отговорен редактор: Антония Халачева

Редактор: Надя Калъчева

Технически редактор: Божидар Стоянов

Коректор: Надя Калъчева

ISBN: 978-954-649-958-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1664

История

  1. — Добавяне

Глава четвърта

Седмица след Архангеловден Лондон ме посрещна мръсен и унил под забуленото от дъжда небе. Още не се бях отърсил от мисълта за Едгар. Отложиха пира в бурга — елдорменът беше ранен, Едгар бе мъртъв, подранилите вихрушки и порои напомниха, че английската провинция не е подходящо място да прекараш зимата. Смъртта на Едгар ме потресе дълбоко. Жилавият ловец бе така опитен, така уверен в себе си, че ми се струваше направо вечен. Повтарях си, че той самият би приел смъртта си като риск на професията, че е умрял достойно и сега е във Валхала, или както и да се казва раят, отделен от боговете му за умрелите с чест мъже. Джудит обаче, на която отнеха първо дъщерята, а сега и съпруга, бе като зашеметена. Елфхелм се държа благородно. Занесе тялото на Едгар в колибата му и обеща на Джудит, че няма да забрави саможертвата на съпруга й. Тя можеше да продължи да живее в дома си, а синът на Едгар щеше да назначи за помощник на новия кралски ловджия и ако младежът се докаже способен колкото баща си, по всяка вероятност някой ден щеше да наследи поста му.

На сбогуване с Джудит, тя само стисна ръката ми и прошепна:

— Торгилс, грижи се за себе си. Не забравяй дните с нас. Помни как Едгар… — Не довърши. Сълзите я задавиха.

Валя през по-голямата част от пътя ни на югоизток, същият, по който пристигнахме през пролетта. Аз имах и друго притеснение. „Далеч от палата, далеч от белята“, гласеше една от многото поговорки на Едгар и с приближаването на столицата за първи път започнах да си давам сметка колко пагубна може да бъде връзката ми с Елфгифу. Продължавах да съм влюбен в нея и да копнея да я видя и притисна в обятията си, но и знаех, че опасността да ни разкрият ще е много по-голяма в Лондон, отколкото в глухата провинция. Лятата кампания бе приключила и се носеха слухове, че Кнут скоро ще се завърне в Англия. Като негова кралица, или по-скоро една от кралиците, Елфгифу естествено се очакваше да присъства на посрещането му. Беше решила да се върне в Лондон, защото Ема се бе установила в Уинчестър, който Кнут бе провъзгласил за английската си столица. Нормално бе да се ширят клюкарски догадки кой град и коя съпруга ще предпочете той. Събитията се подредиха така, че тази зима той не се прибра в Англия и отново повери държавните дела на граф Торкел Високия и архиепископ Улфстан.

Докато слугите разтоварваха каруците пред двореца, аз приближих иконома на Елфгифу и питах получавал ли е някакви разпоредби за мен. Нямаше такива. Икономът предложи да се върна в квартирата на скалдовете, откъдето щеше да ме повика при нужда.

Чувствайки се пренебрегнат, поех по калните улици, мъчейки се да заобикалям мръсните локви по непавирания път и стичащата се от сламените покриви вода. Заварих квартирата със спуснати капаци и заключена. Тропах на вратата, докато един съсед не се провикна, че хазяйката била на гости у роднини и ще се върне чак надвечер. Докато се прибра, аз вече бях подгизнал. Тя ми каза, че всички скалдове на служба при Кнут още били в Дания. Тези като разсеяния ми учител Херфид, без официално назначение в двора, се разотишли. Помолих я да остана в къщата няколко дни, докато се реши бъдещето ми.

Седмица мина, преди Елфгифу да изпрати човек за мен. Отидох изпълнен с големи надежди, спомняйки си последното посещение в покоите й в двореца. Този път обаче ме въведоха в стая за аудиенции. Заварих Елфгифу да разглежда една кутия с бижута.

— Торгилс — започна и тонът й ме предупреди, че това не е любовна среща и че разговорът ни ще е по същество. Все пак забелязах, че тя изчака, докато слугата напусне стаята. — Искам да ти кажа нещо за живота в Лондон. — Тук замълча. Виждах, че се опитва да открие вратичка между чувствата си и предпазливостта. — Лондон не е Нортамптън. Този дворец има много очи и уши, и е пълен с хора, които, от ревност или амбиция, са готови на всичко, за да ме унищожат.

— Не бих сторил нещо, което да ви изложи на опасност, милейди — казах бързо.

— Знам, но не те бива да криеш чувствата си. Любовта е изписана на лицето ти. Това е едно от нещата, които ме изпълваха с умиление в провинцията. Не помниш ли как Едгар ти се подиграваше — казваше „Любов и кашлица не можеш да скриеш“. Знаеше толкова много поговорки. — Тъжно замълча. — Затова колкото и да се опитваш да прикриеш любовта си, не мисля, че ще успееш. И ако тази любов е непрекъснато на показ пред очите ми, не мога да гарантирам, че няма да откликна и да издам всичко.

Разкъсван от мъка, за миг се зачудих дали няма да ме отпрати завинаги. Лъжех се.

— Мислех си как двамата с теб да продължим да се срещаме — не често, но поне когато е безопасно.

Изпълни ме надежда. Щях да се подчиня на решението й, колкото и да ме наранеше то.

Елфгифу като че ли за миг се разсея. Играеше с бижутата в кутийката, вдигаше някоя огърлица, после я оставяше да се свлече през пръстите й, взимаше пръстен или брошка и ги извърташе към светлината.

— Има начин, но ще трябва да си наистина дискретен — каза накрая.

— Ще изпълня всяко ваше желание.

— Уредила съм да живееш при Бритмаер, човека, който доставя повечето от бижутата ми. Дойде да ме види тази сутрин и да ми покаже последните си неща, и аз му казах, че за в бъдеще предпочитам да настаня при него свой човек, някой който познава вкусовете ми — каза го без ирония, — така че пристигне ли нещо интересно от чужбина, да ми бъде показвано незабавно.

— Не разбирам нищо от бижута, но разбира се, ще се постарая — обещах.

— Помолих Бритмаер да те обучи. Ще имаш предостатъчно време. Естествено няма да те учи лично той, а някой от хората му. А сега върви. Ще те повикам, когато сметна, че е безопасно.

Един от слугите на Елфгифу ми показа пътя към монетарницата на Бритмаер, и добре че го направи, защото работилницата се падаше далеч от двореца, в сърцето на града, до новата каменна черква „Св. Павел“. Речен Лондон ми приличаше на един по-голям Дъблин все същата смрад на зловонна тиня, същата плетеница кални улици отвеждащи от кейовете към вътрешността, и безразборно разхвърляни схлупени къщи. Все пак лондонските бяха по-богаташки, с масивни греди вместо дъблинските кирпич и ракита.

Слугата ме поведе по малка улица, която водеше към реката. Ако не бе спрял пред вратата на сградата, щях да взема дома на Бритмаер за склад, при това солиден.

В отговор на почукването ни се отвори малко прозорче. Когато слугата се представи, отвориха масивната врата, която веднага пак се затворя зад гърба ми.

Неволно премитах, за да се нагодя към полумрака в преддверието. Препречените с решетки прозорци бяха малки и високо по стените. Мъжът, който ме пропусна, приличаше повече на прост ковач, отколкото на изящен ювелир и аз бързо заключих, че е само пазач. Изсумтя, когато чу името ми и ми махна да го последвам. Докато пресичахме тъмната стая, дочух приглушено монотонно потракване, металически звук, не на равни интервали, но натрапчив. Не можех да си представя на какво точно се дължи.

Встрани имаше малка врата, която водеше към тясно стълбище, а то отвеждаше към горния етаж на сградата. Къщата отвън ми се бе сторила бедна, дори спартанска, но горният етаж се оказа дори по-комфортен от двореца, който току-що бях напуснал. Въведоха ме в първата от няколкото големи, просторни стаи, очевидно приемна, при това скъпо обзаведена. Драпериите по стените, за които предположих, че са внесени от земите на франките, бяха майсторски изтъкани в бледо златно и зелено. Столовете бяха семпли, но скъпи, а масата бе покрита с пъстра покривка, мода, с която се сблъсквах за първи път. Имаше лети бронзови свещници и дори стъклени, вместо обичайните рогови прозорци, като всичко говореше за богатство и дискретен, добър вкус.

Единственият човек в стаята бе седнал зад масата старец, който тихо похапваше ябълка.

— Значи ти си човекът на кралицата — каза. Съдейки по дрехите и маниерите му, очевидно стоях пред собственика. Носеше тъмносива туника със старомодна кройка и удобни, широки панталони. На краката си имаше износени, но красиво бродирани чехли. Съмнявам се, че изправен щеше да стигне и до гърдите ми, а забелязах и че е прегърбен. Държеше главата си внимателно свита сред раменете; ръката, стиснала ябълката, бе покрита със старчески петна. И все пак дребното му, слабо лице с леко извит нос и сближени очи, бе младежки розово, сякаш невиждало вятър или дъжд. Косата, непокътната от годините, бе чисто бяла. Изглеждаше много запазен. Невъзможно бе да разчетеш каквото и да било във воднистите, яркосини очи, които проницателно ме наблюдаваха.

— Разбираш ли нещо от бижута и скъпоценни метали? — попита.

Готвех се да кажа на този приличащ на гном мъж, че две години съм прекарал в ирландски манастир, където изкусни майстори правеха фини предмети за прослава на Господа — мощехранителници, дискоси, епископски жезли и прочее — от злато и сребро, инкрустирани с емайл и скъпоценни камъни. Но когато срещнах погледа на безизразните, проницателни очи, казах само:

— Ще се радвам да се науча.

— Много добре. Аз, естествено, съм щастлив да задоволя молбата на кралицата. Тя е една от най-добрите ми клиенти. Ще ти осигурим квартира и храна — безплатно, разбира се, въпреки че нищо не се спомена за заплата. — После, обръщайки се към вратаря зад мен, каза: — Повикай Турулф.

Слугата излезе от нова врата. Когато я отвори, вътре нахлу същият странен шум, сега далеч по-силен. Като че ли идеше от долния етаж. Сега си спомних на какво ми напомни. Като момче се бях сприятелил с Тиркир, ковача. Когато ковеше масивно парче желязо, между ударите си почиваше и оставяше чука леко да отскочи от наковалнята. Точно това чувах сега. Звучеше така, сякаш десетина Тиркира потракваха с чуковете си в нестроен хор.

Нова вълна шум придружи младия мъж, който пристъпи в приемната. Турулф беше на моя възраст, осемнадесет или деветнадесетгодишен, но по-висок. Добре сложен младеж, с жизнерадостно лице, обрамчено от редичка червеникава брада, компенсираща факта, че собственикът й е започнал преждевременно да оплешивява. Беше червендалест и се потеше.

— Турулф, ще бъдеш ли така добър да заведеш младия ни приятел Торгилс в някоя стая за гости — крайната, бих предложил. Ще остане тук известно време. По-късно следобед можеш да го доведеш в дюкяна на реката. — Със заучена учтивост старецът изчака да изляза от вратата, преди да отхапе отново от ябълката си.

Последвах широкия гръб на Турулф на вътрешния балкон, който се виеше по цялата дължина на сградата и пред очите ми се разкри любопитна гледка.

Под мен се простираше голяма работилница. Трябва да бе поне четиридесет крачки дълга и около десет широка, със същите малки високи прозорчета, защитени с тежки решетки, като тези в преддверието. Сега забелязах, че външният зид е поне метър дебел. По цялата му дължина минаваше тежък, тесен и висок, здраво закрепен тезгях. Зад него на ниски столчета с лице към стената и гръб към мен седяха десетина мъже; работеха приведени и не виждах какво точно правят. Мярнах само, че всеки държи малък чук в едната си ръка и нещо като тъп клин в другата. Правеха едно и също движение, пак и пак, и пак. От кутия до себе си всеки поемаше с палец и показалец някакъв малък предмет, поставяше го на тезгяха, нагласяше клина и удряше по тъпия му край с чука. Точно металическият звук от удара, повторен на равни интервали от дузината мъже, ме бе посрещнал при пристигането ми.

Загледан в редицата приведени, тактуващи си с чуковете работници, ми се прииска до мен да е Херфид скалда. Един поглед и щеше да възкликне, „Синовете на Ивалди!“, защото мъжете долу със сигурност щяха да му напомнят за джуджетата — ковачи, изработили копието на Один, чука на Тор и златната перука на Сиф, жената на Тор, обръсната от злия Локи.

Турулф ме отведе по балкона до последната врата вдясно и ми показа малка спалня с два дървени нара. Оставих на единия старата кожена торба, единствения ми багаж.

— Какво правят всичките тези мъже с чуковете? — попитах Турулф. Той сякаш се озадачи от невежеството ми.

— Правят пари. — Трябва да съм го изгледал неразбиращо, защото продължи; — Не знаеше ли, че чичо ми Бритмаер е главен монетен майстор на краля?

— Мислих, че е кралски ювелир.

Турулф се разсмя.

— И това също. Печели повече пари от правенето на пари, така се каже, отколкото от продажбата на скъпоценни камъни в двореца. Ела, ще ти покажа. — След което ме изведе пак на балкона и надолу по дървена стълба, която водеше в работилницата.

Приближихме тежкия тезгях и застанахме зад един от работниците. Той не надигна глава, нито преустанови равния ритъм на чука си. В лявата му ръка бе металният клин, който Турулф нарече клеймо. Представляваше тъпо метално длето, дълго около десетина сантиметра, с квадратно сечение и плосък връх. Пак с лявата ръка мъжът се пресегна към дървената кутия на пейката до него и с два пръста внимателно извади малък, тънък метален диск, който постави на плоския връх на подобен метален клин, закрепен към дървения тезгях. После нагласи клеймото върху него, умело го удари с чука и пусна диска в дървен улей от дясната си страна.

Турулф извади един диск от първата кутия и ми го подаде. Беше колкото нокътя ми, от просто, гладко сребро. Турулф го пое от ръцете ми, върна го в кутията, после взе диск от улея вдясно. Подаде ми и този — от едната страна имаше стилизирано изображение на главата на краля. По ръба бяха отбелязани буквите KNUT, малък кръст и листо. Обърнах диска; отново видях листото, а над него щампован по-голям кръст. Този път пишеше BRTHMR. Държах едно от пенитата на Кнут.

Турулф го взе, внимателно го върна в кутията готови монети и подхващайки ме за ръка, ме отведе от тезгяха, за да се чуем през тракането на чуковете.

— Чичо ми има позволението на краля да изработва пари. — Пак трябваше да повиши глас, за да го чуя ясно: — Съвсем наскоро го обявиха за главен монетен майстор на Лондон.

— Значи има и други такива работилници?

— О, да. В Лондон са поне десетина, а има още няколко пъти по толкова, разпръснати из цяла Англия. Всеки оставя своя печат на монетите, които сече, за да могат в случай на грешка или фалшификация служителите на краля да проследят монетата до създателя й. Моето семейство прави същото в Норуич. Изпратиха ме да натрупам опит при чичо.

— На краля сигурно излиза много скъпо да наема толкова много монетни майстори — казах заинтригувано.

Турулф се изсмя на наивността ми.

— Напротив. Той не им плаща. Те плащат на него.

Когато видя, че пак съм озадачен, Турулф обясни:

— Монетните майстори плащат на краля правото да секат пари и взимат комисионна върху всички произведени монети.

— Кой тогава плаща комисионната и кой доставя среброто за монетите?

— Това му е хубавото — каза Турулф. — От време на време кралят сменя монетите и изтегля старите от обращение. Поданиците му трябва да предадат на монетните майстори всичките си стари монети, които се претопяват за новата емисия. Новите пари обаче не са със същата стойност като старите. Има пет до десет процента намаление. Проста и ефективна кралска такса, като монетните майстори естествено получават своя дял.

— А защо хората просто не запазят старите си пари и не ги използват за разменна единица помежду си?

— Някои правят точно така и изчисляват стойността на старите си монети по теглото им в сребро. Но съветниците на краля са хитри и са открили начин как да предотвратят и това. Когато плащаш кралските данъци, глоби, търговски разрешителни и прочее, бирниците приемат само нови пари. Или ако не използваш нови пари, няма да можеш да платиш на бирниците и те ще ти наложат нови глоби, което пък значи, че ще трябва да изнамериш още нови монети. Гениално е измислено.

— А хората не се ли оплакват, или поне не се ли опитват да претопят старите си пари и да гравират върху тях новите изображения?

Турулф ме изгледа леко шокиран.

— Това е фалшификация! Хванат ли те да правиш фалшиви пари, ти отрязват дясната ръка. Същото наказание по една случайност чака всеки монетен майстор, хванат да прави монети, които са фалшиви или с по-малко тегло. А и търговците не се оплакват от системата, защото кралската щампа е гаранция за качество. Английските пари минават за най-надеждни в цяла Европа.

Погледнах мъжете покрай тезгяха и помощниците, които сновяха между тях с торби сребърни диска и готови монети. Трябва да бяха поне тридесетина.

— Няма ли опасност работниците да ви мамят? Много лесно ще е да изнесеш монета-две. Едно пени за тях сигурно е най-малко еднодневна надница.

— Затова чичо ми направи този балкон, за да може по всяко време да проверява какво става в работилницата. Но броенето е далеч по-ефективно. Работата на монетния майстор отстрани може да се свежда до това да организира мъжете, които изчукват монетите, а на него остава да се примири с какофонията. Но истинската му задача е безкрайното броене. Колко диска е получил всеки работник, колко завършени монети е предал, броя на повредените монети, на монетите, получени за претопяване, точното им тегло и прочее. Сметките нямат край, и всичко ценно се държи в хранилището зад нас. — Посочи ми редица малки помещения под стаите на чичо му. Бритмаер, помислих, яде и спи над парите си, също като пазещ съкровището си трол.

Все пак открих пролука в защитната система на монетния майстор.

— Ами клеймата? — попитах. — Не може ли да ги изкопират или откраднат?

Турулф поклати глава.

— Иска се истинско умение да изработиш такова клеймо. Дръжката му е от желязо, но плоската глава е от стомана. Само майстор може да гравира точно изображенията. Новите клейма се раздават от служителите на краля при подмяна на монетите. Всеки монетен майстор трябва да си ги закупи и да върне старите клейма. Сиреч още броене. — Въздъхна. — Но наскоро на чичо ми, който все пак е монетьор от почти четиридесет години, бе позволено да наеме майстор, който да гравира клеймата на място при нас. Това много ни облекчи.

— Искаш да кажеш, че чичо ти е бил монетен майстор и на саксонските крале?

— О, да — усмихна се Турулф. — Преди да стане монетьор на Кнут е бил на Етълред Бавния. Така натрупал състоянието си. Кралете се сменят, но монетните майстори остават и продължават да си взимат комисионните.

* * *

По-късно същия следобед Турулф ме заведе при чичо си в тъй наречения обменен дюкян, поредната солидна сграда до кейовете, там където потокът Уолбрук се влива в Темза. Заварих Бритмаер зад маса в една стаичка отзад, да вписва числа в счетоводната си книга. Надигна глава и пак ме посрещна с проницателния си, престорено учтив поглед.

— Турулф показа ли ти вече бижутата?

— Още не — отговорих. — Показа ми как се правят монетите, после отидохме да хапнем в една гостилница до доковете.

Бритмаер не реагира.

— Няма значение. След като така и така си тук, ще ти обясня в какво се състои ювелирният бизнес, за да задоволиш желанията на кралицата, каквито и да са те.

Кимна към три-четири заключени сандъка на пода до него.

— Тук се прави предварителното пресяване. Когато чуждите търговци пристигнат в Лондон, те трябва да платят пристанищните си такси и тъй като това е кралски налог, необходимо е да платят с английски монети. Ако нямат, идват при мен. Аз им давам добро английско сребро с изображение главата на краля в замяна на чуждите им монети или каквото имат да ми предложат. Служителите ми знаят сравнителната стойност на фризийските и франкските пари, на монетите от Дъблин и така нататък. Ако монетата не им е позната, я претеглят и й присъждат стойност в зависимост от съдържанието на метал. Но от време на време у нас попадат и ето такива неща.

Извади тежък железен ключ, отключи най-големия сандък и измъкна отвътре пищна златна тока, която проблесна на следобедната светлина.

— Както виждаш, е ценна, но колко точно. Колко струва в английски пари, как мислиш? Би ли бил така добър да се опиташ да прецениш?

Подаде ми токата. Знаех, че ме изпиташе, затова я огледах предпазливо. Сравнена с нещата, които бях виждал в ирландския манастир, бе грубо изработено, а и беше повредена. Претеглих я на длан. Беше неестествено лека за златна.

— Нямам представа колко точно струва — казах, — но не мисля, че е особено ценна.

— Не е — каза старецът. — Не е истинско злато, а позлата върху бронз. Бих казал, че някога е бил част от ризницата на някой натруфен вожд. Изумително е какви неща попадат в ръцете на търговците, особено ако идват от северните земи. Всеки знае репутацията на викингите. Шведски търговец например, идва да смени шепа сребро и малко чужди монети, после разбира, че те не покриват нужната му сума, бръква в кесията си и вади ето това…

Старецът затършува в сандъка и извади нещо, което веднага разпознах — великолепна малка мощехранителница, не по-голяма от дланта ми, изработена във формата на миниатюрно ковчеже, от сребро и бронз, със златни инкрустации. Без съмнение беше плячкосана от ирландски манастир.

— Колко мислиш, че струва?

Отново подходих предпазливо. Нещо в отношението на Бритмаер ме караше да бъда нащрек.

— Съжалявам — казах. — Нямам представа за какво се използва или колко скъпоценен метал е вложен в него.

— Същото важеше и за неграмотния варварин, който ми го донесе — каза старецът. — За него това бе само красива дрънкулка и тъй като жената или любовницата му не могат да я носят като брошка или да си я увесят на врата като гердан, за него тя е безполезно.

— Тогава защо я купи?

— Защото ми я даде евтино.

Бритмаер затвори сандъка.

— Достатъчно. Предлагам ти да стоиш тук, в дюкяна, за да може, появи ли се търговец или моряк с нещо подобно, да си под ръка да прецениш дали кралицата ще пожелае да го прибави към колекцията си от бижута. Иди отпред, хората ми ще ти изнамерят място.

Така започна един дълъг за мен отегчителен период. Не съм роден за търговец. Липсва ми търпението да седя с часове, зяпнал вратата или при добро време, навън на улицата, готов да посрещна евентуалния клиент с угодлива усмивка. А и тъй като започваше зимата и мореплавателният сезон приключваше, малко кораби с товари от Континента се пускаха нагоре по реката. В дюкяна на Бритмаер почти не влизаха хора, като изключим двама или трима търговци, явно редовни клиенти. Въведоха ги направо в кабинета на Бритмаер отзад и плътно затвориха вратата зад гърба им.

Когато скуката ставаше нетърпима, се измъквах от сградата прескачах до кейовете и откривах някое закътано от вятъра местенце, от което наблюдавах как водите на Темза се носят покрай мен в безкрайните си извивки и вълнички. Отбелязвах бавния ход на времето с неумолимите приливи и отливи по калния бряг на реката, и линеех по Елфгифу. Тя така и не изпрати да ме повикат.