Тим Северин
Брат по съдба (15) (Сага за героите на Севера)

Глава тринадесета

Гретир беше прав: не страдахме от недостиг на храна. Когато зимните ветрове стихнеха, ходехме за риба на брега; Гретир и Илуги вече бяха скътали запаси изсушена риба и опушени морски птици. Вместо зеленчуци ядяхме тъмнозеления плевел, който растеше в изобилие по твърде стръмните за овцете скали. Сочните листа на плевела — не знам името му — имат приятен солен вкус и внасяха така нужното разнообразие в храната ни. Нямахме нито хляб, нито ечемик основната храна на селяните на сушата, но не останахме гладни.

Проблемът по-скоро бе как да се опазим на топло и сухо. Покривът на землянката ни пазеше от дъжда, но вътре беше вечно влажно от просмукалата се през почвата вода. Огнището беше в дъното на землянката, опряно на големия камък, така че да отразява всяка искрица скъпоценна топлина. Най-плачевно бе положението с дървата за огрев. Зависехме изцяло от изхвърлени от морето дървета. Всеки ден един от нас слизаше по стълбите и обхождаше тесния плаж с надеждата, че морето е проявило щедрост. Един голям дънер бе по-ценен „улов“ от цяла връзка риба. Когато откриехме дървета или клони, колкото и малки да бяха те, с въжета ги изтегляхме по скалата и ги оставяхме да съхнат на завет. След това със секира ги правехме на подпалки или дялкахме дънерите така, че да тлеят цяла нощ.

С Гретир прекарвахме много часове в разговор, понякога седнали в землянката, но обикновено на открито, на място, където не можеха да ни чуят. Той ми призна, че се чувства все по-изморен от дългото преследване.

— Две трети от живота си съм извън закона — ми каза. — Почти не знам как живеят нормалните хора. Не съм се женил, нито за миг не мога да се отпусна.

— Да, но сега си най-известният човек в Исландия — казах, опитвайки се да го разведря. — Всички са чували за Гретир Силния. Много, много отдавна ми каза, че за теб е от значение само името ти и че искаш да бъдеш запомнен. Определено го постигна. Исландците никога няма да те забравят.

— Да, но на каква цена? — отвърна той. — Превърнах се в жертва на собствената си гордост. Помниш как се кълнях, че никой няма да прокуди от Исландия. Като се връщам назад, разбирам, че това е било грешка. Сам се вкарах в капан. Често съжалявам, че съм пътувал само до Норвегия. Как ми се ще да видя чуждите земи, които познаваш ти — Винландия, Гренландия, Ирландия, Лондон, бреговете на Балтийско море. Завиждам ти. Ако сега тръгна на пътешествие, хората ще кажат, че бягам. Трябва да остана тук завинаги, което значи докато някой не ме залови и убие.

Гретир погледна към фиорда.

— Предчувствам, че това ще е гледката, с която ще живея и умра. Че ще свърша живота си на този малък остров. — Печално метна едно камъче от скалата. — Имам чувството, че съм прокълнат. Всичко, което правя, се обръща против мен. Започвам нещо с най-добри намерения, а то обикновено свършва по съвсем различен начин. С постъпките си само наранявам или вредя на хората. Изобщо не исках да убия онзи младеж, който ме обиди в църквата в Норвегия, а нещастниците в къщата изгоряха основно по своя вина. Ако не бяха толкова пияни, щяха да избягат от пожара, който сам подпалиха.

— Ами жената, която си изнасилил?

Гретир заби поглед в земята и измърмори:

— Не знам какво ме прихвана. Беше черен бяс, не нещо, с което се гордея. Понякога си мисля, че когато те преследват като див звяр, накрая наистина се превръщаш в животно. Ако твърде дълго живееш встрани от нормалните хора, изгубваш навика да се държиш нормално.

— Ами брат ти Илуги? Защо не го отпратиш? Той не е длъжен да следва съдбата ти.

— Опитвах се да го убедя да се прибере у дома — отговори Гретир. — Но с него твърде много си приличаме. Упорит е. Няма да допусне някой да диктува на него или на семейството му какво да прави, а той наистина държи на семейството. Така сме възпитани. Даже майка ми не иска да се предавам. Когато с Илуги се сбогувахме с нея, преди да дойдем тук, тя каза, че не очаква да ни види отново живи, но се радва, че пазим доброто име на семейството.

— А Глаум? Каква роля играе той във всичко това? За мен само един мързелив непрокопсаник, шут.

— Срещнахме Глаум на идване към острова — каза Грети Стана съвсем случайно. Глаум е никой. Няма дом, земя, нищо. Но е забавен и компанията му може да е приятна. Сам предложи да дойде на острова с нас и съм склонен да му позволя да остане колкото поиска. Гледа да помага, събира дърва, вдига с мен стълбите, ходи за риба и наглежда острова.

— Не се ли тревожиш, че може да те нападне, като Червената брада, за наградата?

— Не. Глаум не е такъв. Твърде е мързелив, твърде слаб.

— Обаче в него все пак има нещо, което ми навява лошо предчувствие — казах. — Не мога да определя какво, но имам чувството, че той ще ти донесе нещастие. Ще ми е по-спокойно, ако го отпратиш.

— Може и така да направя — каза Гретир, — но по-късно.

— Може нещата да се оправят. Чувал съм, че ако оцелееш двадесет години като изгнаник, присъдата ти се счита за отслужена. Значи ти остават още няколко години.

— Не мисля — мрачно отговори Гретир. — Все нещо ще се обърка преди това. Нямам късмет, а враговете ми не ще се откажат. Всяка луда глава ще се пробва да ме убие или залови, заради репутацията ми и наградата.

Предчувствията му се сбъднаха в началото на пролетта, сезонът, в който фермерите водеха овцете на Дранг за лятната паша. Без съмнение това ги подтикна, под водачеството на Торбьорн Онгул, да скроят план да си върнат острова. В района пристигнал млад норвежец на име Хаеринг, като всички чул за огромната награда и че Гретир живее на остров Дранг. Свързал се с Торбьорн Онгул и му се похвалил, че няма скала, която да не може да изкачи и че ако стъпи на Дранг без знанието на Гретир, ще изненада престъпника и го убие или рани толкова сериозно, че останалите да успеят да превземат острова. Торнбьорн Онгул проявил хитрост. Решил, че най-добрият начин да се приближи Дранг, без да предизвикат подозренията на Гретир, е с голяма лодка с десет гребла и товар овце. Щял да извика на Гретир и поиска разрешение да разтовари животните. Онгул пресметнал, че Гретир ще се съгласи, защото вече е изчерпал стадото на острова. Междувременно Хаеринг щял да изкатери скалите от обратната страна на Дранг и да се промъкне към Гретир в гръб.

С Гретир разгадахме стратегията на Онгул едва след като тя се провали, и то на косъм. Забелязахме лодката отдалеч. Скоро вече се виждаха четиримата или петима мъже на борда и около десетина овце Хаеринг стоеше скрит, вероятно клекнал сред животните. Онгул бе на кормилото, насочваше лодката към плажа в подножието на стълбата. Движеше се по малко странен курс, тогава не разбрахме защо. Имаше един кратък момент, в който лодката заобикаляше острова толкова близо до скалите, че ставаше невидима от върха. Точно тогава Хаеринг трябва да се е плъзнал зад борда и преплувал до брега. Секунди по-късно Онгул и лодката му отново се появиха, мъжете се облегнаха на греблата, а Онгул извика на Гретир и поиска разрешение да пусне още овце на острова. Гретир му отговори; започнаха преговорите. Обичайната предпазливост на Гретир бе приспана. Предупреди Онгул, че в мига, в който някой опита да се качи по стълбите, ще изтегли най-горната. Междувременно мъжете с нарочно суетене започнаха да подготвят овцете за изтеглянето.

Без ние на върха да подозираме, Хаеринг бе започнал да се катери по скалата, по маршрут, който никой не бе пробвал или дори смятал за възможен. Изкачването му без съмнение бе истински подвиг. Без никаква опора младежът някак успял да открие стъпенки и издадени камъни, в които да се вкопчи. Изтеглял се нагоре, покрай гнездящите птици. На места скалата бе толкова издадена, че трябва да е увисвал само на пръсти, докато открие опорна точка, и на четири крака, като паяк, да продължи нагоре.

За да не се подхлъзне, носеше дебели вълнени чорапи, които бе намокрил за по-добро сцепление. Знам за мокрите чорапи, защото аз пръв видях Хаеринг. Предупреди ме старият сив овен. Гретир, Илуги и Глаум се бяха скупчили при стълбата и обсъждаха с Онгул и селяните разтоварването на овцете. Аз напротив, нарочно останах по-далеч от ръба, за да не ме видят отдолу. С изключение на докаралия ме фермер, никой не знаеше, че съм на острова, и сметнах за уместно да запазя присъствието си в тайна. Затова и забелязах внезапното раздвижване сред овцете, пасящи до ръба от обратната на Гретир страна. Животните надигнаха глави и застинаха място, втренчени празно напред. Бяха подплашени и видях, че напрягат мускули, готови да побегнат. Старият сив овен обаче само уверено изприпка напред, сякаш очакваше да го погалят. Миг по късно видях на скалата от нищото да се появява ръка и да опипва за опора. После се появи главата на Хаеринг. Бавно, много бавно, се изтегли над ръба и се просна по лице в тревата. Тогава и видях мокрите чорапи и забелязах, че за да намали теглото си, е въоръжен само с привързана на кожен ремък брадвичка.

Тихо изсвирих, за да предупредя останалите. Гретир и Илуги едновременно се извърнаха и незабавно засякоха опасността. Докато Хаеринг се изправяше, Гретир каза нещо на Илуги. По-малкият брат настъпи към вече капналия Хаеринг, големият остана на място, в случай че великанската му сила потрябва, ако се наложи с помощта на Глаум да изтеглят стълбата.

Горкият Хаеринг. Беше напълно изтощен от зрелищното си изкачване, а вместо да открие Гретир и Илуги сами, се озова изправен пред четирима мъже, и то без предимството на изненадата. Развърза секирата. Може да беше виртуозен катерач, но не го биваше като воин. Държеше секирата отпусната пред себе си и когато Илуги замахна с меча си, с лекота я изби от ръцете му.

Хаеринг не оказа повече отпор. Илуги изглежда реши, че убежището му е осквернено, а може и никога да не бе убивал човек и искаше да довърши започнатото. Имаше нещо маниакално в начина, по който челно се спусна с меча си към невъоръжения млад мъж. Норвежецът се стресна, извърна се и хукна по чорапи из тревата. Само че нямаше къде да избяга. Илуги мрачно преследваше жертвата си, без да спира да размахва меч, а Хаеринг се извиваше и приклякаше, за да избегне ударите. Тичаше към камъка, който прикриваше входа към землянката. Може би искаше да се скрие зад него, но не познаваше терена. Зад камъка започваше стръмен наклон, който свършваше при ръба на канарата. Оттам до морето имаше четиристотин метра пропаст. Хаеринг хукна право надолу, към пропастта. Може да мислеше, че скоростта му ще го изнесе достатъчно далеч, или изпадна в паника, или искаше да умре от собствената си ръка, не от меча на Илуги. Каквито и да бяха намеренията му, изтича право до ръба на пропастта, без да се колебае се метна напред… продължи да тича, все едно още бе на твърда земя. Размаха ръце и крака и се изгуби от погледа ни.

Отидох при Илуги, предпазливо приклекнах и припълзях напред, за да надникна към зейналата пропаст. Далеч долу на брега в странна поза лежеше натрошеното тяло на катерача. Хората на Онгул вдясно от мен бяха видели трагедията и вече гребяха към мястото, за да приберат трупа.

През следващите три месеца не се направиха повече опити да ни прогонят от Дранг. Смъртта на Хаеринг може би шокира фермерите, които бездруго имаха достатъчно работа през лятото. Приятелски настроеният селянин ни посети само два пъти и донесе новини. Основното събитие бе смъртта на Снори Годи през зимата. Старейшеското място наследил синът му Тород — мъжът, когото Гретир пощади. Запитах се дали Тород е наследил и надзора над огнения рубин, който оставих у баща му и дали Снори му е разказал историята на камъка.

Кръвният ми брат посрещна мрачно новината за смъртта на Снори Годи.

— Изчезна и последната ми надежда за справедливост — каза, когато седнахме на любимото ни място до пропастта. — Знам, че Снори отказа да поеме защитата ми на Алтинга, когато се върнахме в Исландия и че ти говори с него от мое име. Но аз все пак хранех тайната надежда, че ще промени решението си. Нали пощадих сина му Тород. Но сега е твърде късно. Снори беше единственият човек в Исландия, който имаше престижа и познанията по право да отмени присъдата ми.

След кратко мълчание Гретир се обърна към мен и умолително каза:

— Торгилс, искам да ми обещаеш нещо: искам да ми дадеш дума, че ще направиш нещо велико с живота си, не да ме оплакваш безполезно, ако моят живот бъде без време прекъснат от ръката на враговете ми. Искам да продължиш да правиш нещата, които моят лош късмет не ми позволи да направя. Представи си, че моят дух, филгя, стои неотлъчно на рамото ти, вижда това, което виждаш ти и изпитва същите неща. Един мъж следва да прекара живота си в търсене на възможности и тяхното изпълнение. Не като мен, впримчен този остров, прочул се с това, че оцелява напук на врага.

Докато Гретир говореше, аз си спомних нещо — деня, в който напускахме Норвегия и брат му, Торстайн Галеона, се сбогува с нас. Обещал бе да отмъсти за смъртта на Гретир, ако той бъде подло убит. Сега, седнал на върха на пропастта в Дранг, Гретир ме отведе една стъпка по-далеч. Молеше ме да продължа живота си заради него, в името на кръвната ни братска връзка. А зад молбата му се криеше нещо, което и двамата знаехме: нито Гретир, нито аз очаквахме, че той ще оцелее двадесет години, до края на наложената му присъда.

Този разговор ми оказа странно въздействие. Промени начина по който гледах на живота на Дранг. Преди бях обезверен, страхувах се как ще се развият очевидно безкрайните трудности на Гретир. Сега разбрах, че е по-добре да се наслаждавам на времето, което ни остава да сме заедно. Да прогоня песимизма ми помогна и промяната на сезоните. Настъпването на краткото исландско лято изтри спомена за влажната, меланхолична зима. Гледах как малкият остров се променя от гола пустош в място, пълно с живот и движение. Преобразиха го птиците. Пристигнаха с хиляди, може би от онези далечни земи, за които мечтаеше Гретир, ято след ято, докато накрая небето се изпълни с крилата им, а безспирното им грачене и писукане се сля с шума на морето и вятъра. Настаниха се да родят малките си по площадките, пукнатините и малките издатини в скалите, докато накрая имах чувството, че не е останала и една педя място, незаето от някоя птица, която усилено строи ново или оправя старото си гнездо. Не бях виждал толкова много птици на едно място дори в Гренландия. Торът им се стичаше в пропастта като поточетата восък, някоя птица вечно се суетеше и стрелкаше покрай нас. Ние естествено крадяхме яйцата им или по-скоро взимахме една незначителна част от тях. Тук Гретир бе в стихията си. С огромната си сила спускаше Илуги на въже от ръба на пропастта; по-малкият брат обираше яйцата, а гневните чайки пърхаха с криле край главата му и плюеха зелена слуз в лицето на крадеца. Може най-великият момент в отношенията ми с Гретир бе, когато той обърна и ме попита дали искам да се спусна в пропастта. Съгласих и докато висях сред нищото, високо над морето, а от смърт като на Хаеринг ме делеше само силата на кръвния ми брат, изпитах удовлетворението на пълното доверие в някого.

Така течаха летните седмици, с внезапни дъждове, накъсани от ярка светлина. Тогава стояхме на ръба на скалата и гледахме как моржовете идват да се нахранят във водите край острова; или проследявахме спускащата се над сушата вечер тънка бяла мъгла. От време на време отивах сам в една малка ниша на самия ръб на пропастта и лягах в тревата, нарочно втренчен в празното пространство. Представях си, че под мен няма твърда земя. Надявах се да постигна това, което учителите ми по сейдур ми бяха описали: да накарам духа си да полети. Като малка птичка, на която тепърва растат криле, исках да изпратя духа си през морето и планините, по-далеч от физическото ми тяло. За части от мига успявах. Земята се отдръпваше под мен, усещах как лицето ми брули силен вятър и виждах земята долу. Обаче така и не стигах далеч, нито се отделях за дълго от тялото си. Мярвах за кратко гъста гора, бяла земя и изпитвах пронизващ студ. После като птиче, което несигурно допърхва обратно на клонката, духът ми се връщаше в тялото и полъхът в лицето се оказваше просто усилващият се вятър.

В приятния ни живот грубо нахлу хладен ужас. Денят бе ясен и свеж, водите на Скагафиорд бяха в наситеното синьо, което човек може да гледа вечно. С Гретир бяхме на мястото, покрай което прелитаха на връщане към гнездата си милионите малки бяло-черни птици, всяка с наниз дребни рибки в пъстрата си като дъга човка. Докато се спускаха по въздушните течения, ние ставахме от засадата си и с мрежи ги сваляхме от небето и чупехме вратовете им. Опушено на огъня, тъмнокафявото им месо ставаше невероятно вкусно, нещо между агнешки дроб и превъзходен дивеч.

Бяхме хванали може би десетина птици, когато чухме Илуги да се провиква, че по фиорда се задава някой. Събрахме се на ръба на пропастта и видяхме към нас да идва малка лодка само с един гребец. Скоро различихме Торбьорн Онгул.

— Интересно какво ли ще иска този път — каза Гретир.

— Не може да идва да преговаря — коментира Илуги. — Вече трябва да е разбрал, че не може да ни изгони, без значение с какво, заплахи или подкуп.

Когато лодката се приближи, изведнъж ми се пригади и по тялото ми изби студена пот. Първо реших, че е заради недоверието ми към Торнбьорн Онгул, но когато малката лодка се приближи разбрах, че има и нещо друго, нещо могъщо и зловещо. Изби ме студена пот и усетих как настръхвам. Изглеждаше нелепо. Пред мен бе само красивото лятно море и малка лодка, управлявана от наежен селянин, който не можеше да се изкатери по скалите. Нямаше нищо страшно.

Погледнах към Гретир. Беше блед и леко трепереше. Откакто заедно видяхме огъня от гробницата на Кар, не бяхме получавали едновременно видение. Но този път то бе замазано и неясно.

— Какво виждаш? — попитах Гретир. Нямаше нужда да обяснявам въпроса си.

— Не знам — отговори пресипнало той. — Но нещо не е наред.

Глупакът Глаум наруши концентрацията ни. Изведнъж започна да рипа по ръба, така че Онгул да го види от лодката. Крещеше неприлични думи и предизвикателства, и стигна дотам, че се обърна, свали гащите до глезените и вирна към Онгул голия си задник.

— Престани! — рязко му заповяда Гретир. Приближи Глаум и го перна толкова силно, че скитникът падна назад. Някак се изправи на крака, обу панталоните и се провлачи встрани, кисело мърморейки.

Гретир се обърна пак към Онгул, който беше спрял да гребе и стоеше на безопасно разстояние от брега.

— Разкарай се! — провикна се Гретир. — Не искам да те слушам.

— Ще си тръгна, когато пожелая — изкрещя му Онгул. — Искам да ти кажа какво мисля за теб. Ти си един страхливец и крадец на чужда земя. Луд си за връзване и убиец, и колкото по-скоро ти видят сметката, толкова по-добре ще е за порядъчните хора.

— Разкарай се! — повтори, крещейки с всичка сила Гретир. — Върви си у дома, нещастен едноок селяк. Ти си този, който носи смърт. Онова момче никога нямаше да се изкатери дотук, ако ти не го бе окуражил. Сега е мъртво, а планът ти се провали с гръм и трясък, и ти излезе пълен глупак.

Размяната на обиди продължи. Усетих пронизваща болка в главата. На Гретир като че ли му нямаше нищо. Може и да го разсейваше гневът му към Онгул, но аз цял се тресях. Денят, започнал толкова обещаващо, сега се изпълваше със заплаха. Небето се покриваше с облаци. Зави ми се свят и седнах на земята, за да прогоня гаденето. Словесният дуел на двамата мъже ехтеше в скалите, но чух и нещо друго: усилващо се пърхане на криле и все по-силни и пискливи птичи призиви. Обърнах се на север. В небето излитаха много, много птици. Засилваха се от скалата, стрелкаха се към морето и после с няколко резки маха на крилете набираха височина. Започнаха да се събират на ята. Напомняха ми за разбунен кошер пчели. Повечето птици се издигнаха спираловидно нагоре. Прииждаха все нови и нови птици и скоро ятото стана толкова огромно, че трябваше да се раздели на редици. Имаше хиляди птици, твърде много да ги преброя или дори да предположа колко. Редица по редица, вид по вид, огромната маса летящи създания кръжеше все по-високо като буреносен облак, докато отделни малки групи не започнаха да се отделят и политат към открито море. В началото ми се струваше, че се движат хаотично. После си дадох сметка, че всички те избягват една посока: никоя не се върна на Дранг. Птиците напускаха острова.

С мъка се изправих и несигурно приближих Гретир. Главата и мускулите ме боляха. Чувствах се ужасно.

— Птиците — унило казах аз. — Заминават си.

— Естествено — отговори той сприхаво през рамо, — всяка година го правят горе-долу по това време. Сега е краят на размножителния им период. Ще се върнат през пролетта.

Разтършува в тревата, измъкна заоблен камък, голям горе-долу колкото самун хляб, вдигна го с две ръце над главата си и го метна по Онгул в лодката далеч долу. Онгул си въобразяваше, че е в безопасност извън обсег, но си бе направил сметката без Гретир Силния, който от детството си насам изумяваше всички дори и само с това колко надалеч може да хвърли камък. Дори не мислех, че е възможно да се опише такава голяма дъга. Гретир се бе прицелил добре — камъкът се спусна надолу, право към лодката. Пропусна Онгул само със сантиметри и глухо се приземи върху куп черни парцали на кърмата. Вързопът потрепери и се сви, и над писъка на пълчищата заминаващи птици съвсем ясно чух гнусен вик от болка. В този момент си спомних къде бях изпитал същия хлад, същото усещане за зло, къде чух същия зъл вик — когато с Транд се бихме с датчаните и ми се яви вещицата Торгерд Холгабруд.

Едва се държах на крака.

— Пипнал си треска — каза Гретир и ме прегърна, за да не падна. — Хайде, Илуги, помогни ми да вкараме Торгилс вътре. — Двамата ме внесоха в землянката и ме настаниха удобно на метнатите на пода овчи кожи.

Имах сили, колкото да попитам:

— Кой беше в лодката с Онгул? Защо не се показаха?

Гретир се намръщи.

— Не знам, но който и да е сега си има хубава синина или направо счупена кост, и няма скоро да забрави този ден.

Може би птиците започнаха миграцията си, защото знаеха, че времето ще се развали или — това е моето обяснение — от гнездата им ги прогони злото. Във всеки случай това бе последният летен ден. До вечерта заваля и температурите започнаха да спадат. Не видяхме слънце две седмици, а дотогава първата подранила буря помете острова. По площадките останаха само шепа птици и макар и едва да бе минало есенното равноденствие, на остров Дранг преждевременно се върна зимата.

Аз бях все така болен и изнемощял от треската. От леглото си виждах, че Гретир е по-смълчан от обикновено. Лицето му бе унило, може би при мисълта за поредната зима, която ще прекара в сурова, потискаща изолация. Започна да излиза от землянката призори и често не се връщаше до здрач. Илуги ми каза, че брат му прекарва много време сам, седи взрян в сушата, мълчи и отказва да разговаря. Или пък слиза по стълбите и когато приливът позволява, обикаля острова; гневно гази през плитчините, винаги сам.

Точно от една от тези „разходки“ се върна с изражение, което не бях виждал преди: ужас.

— Какво те тревожи? — попитах.

— Долу на брега пак се яви онова чувство, от деня, в който дойде Онгул и аз хвърли камъка. В началото беше слабо, но се усили, когато обиколих острова. Странно, но имах и късмет. Попаднах на хубаво парче дърво. Течението трябва да го бе донесло от източната страна на фиорда. Беше хубаво и дебело, цяло стъбло, с корените. Навеждах се да го извлека по-нагоре по брега, когато ми стана лошо — първо реших, че ме е пипнала твоята треска. Но тогава ми хрумна, че чувството може да има нещо общо с това точно място на брега — гледа право към фермата на онзи злодей Онгул — или с дървото. Не знам. Във всеки случай приех замайването за предупреждение и вместо да взема дънера, го изтиках обратно в морето. Не искам дори да го виждам повече.

На следващия ден Глаум се появи на прага на землянката със самодоволна усмивка.

— Голяма работа свърших — каза. — По ме бива от вас, нищо че ме имате за безполезен.

— Какво е този път, Глаум? — сприхаво попита Гретир.

На всички ни започваха да омръзват безкрайните вулгарности на Глаум — любимото му забавление бе да пуска нарочно пръдни, което не помагаше за задуха в землянката. Хъркаше толкова силно, че освен в най-студените нощи го карахме да спи навън. Беше си направил зловонна бърлога в падинката до стълбите, където на времето се спънах в него. Там се преструваше, че пази, макар и предвид лошото време да бе малко вероятно да ни нападнат.

— Донесох ви едно хубаво дърво — каза. — И хич не беше лесно. Намерих го на брега при стълбите и го вдигнах с въжетата. Има достатъчно за три или четири нощи.

Беше един от тези дни, в които настъпваше кратка почивка от мрачното време и Гретир ме бе извел от миризливата землянка, за да се насладя на чистия въздух и немощното слънце.

— Най-добре ще е да насечем дървото сега, преди пак да е заваляло.

Гретир взе секирата си, единствената която имахме, твърде необходима ни да я остави в ръцете на Глаум, който можеше да я изгуби или счупи.

Отиде до мястото, където Глаум бе довлякъл дървото. Лежеше на земята, скрито в тревата и аз не го виждах, но чух Гретир да казва:

— Странно, това е същото дърво, което метнах обратно в морето. Течението трябва да го е прехвърлило покрай острова и изхвърлило на срещуположния бряг.

— Е, добро е, без значение откъде е дошло. Старо е и яко — каза Глаум, — направо се изпотих да го кача до тук. Този път няма да го похабим току-така.

Видях как Гретир вдига секирата с две ръце и мощно замахва. Миг по-късно чух звук като от незастигнал целта си удар — фалшиво ехо — и Гретир падна.

Илуги, който се мотаеше наоколо, притича и коленичи до брат си. Видях го как скъса парче от ризата си и предположих, че ще го използва за превръзка. После се появи ръката на Гретир, преметна я през врата на брат си, Илуги се изпъна назад и двамата се изправиха. Кракът на Гретир бе свит, кръвта бе пробила превръзката. Бавно и болезнено Гретир изкуцука покрай мен в землянката. Твърде трескав да помръдна, се измъчвах от притеснения колко ли лошо се е наранил. Най-после, когато Илуги и Глаум ми помогнаха да се прибера вътре, видях Гретир да седи на земята, опрял гръб о пръстената стена. Веднага ми напомни за последния път, когато видях Транд, седеше в същата поза. Но Гретир поне още имаше два крака, макар и от ранения през грубата превръзка да изтичаше твърде много кръв.

— Голяма работа сме — каза Гретир с изкривено от болка лице. — Сега си имаме двама инвалиди. Не знам какво ме прихвана. Секирата отскочи от твърдото, старо дърво и се изкриви в ръката ми.

— Много дълбоко е срязано — каза Илуги. — Още малко и щеше да си отсечеш крака. Няма да зарасне с месеци.

— Точно това ми трябваше. Пак този мой лош късмет.

Илуги се захвана да пренарежда землянката така, че Гретир да има повече място.

— Ще запаля огън — каза на брат си. — Трябва да седиш на топло.

Повика на Глаум да донесе дърва; последва сумтене и мърморене и Глаум бавно влезе заднешком в землянката, влачейки злощастното дърво.

— Много е голямо за огнището. Намери нещо по-малко — каза Илуги.

— Не, не е — инато отговори Глаум. — Мога да го вместя. Само че е много твърдо за сечене.

Илуги, видях, не се ползваше с влиянието на Гретир пред Глаум. Със сплотеното ни малко семейство бе свършено.

Глаум нагласяше дървото в огнището, обръщайки го така, че да опре в камъка. Докато го правеше, видях нещо от долната страна на дървото. Извиках на Глаум да спре и припълзях, за да огледам отблизо. Някой нарочно бе свалил част от кората и по плоската част, дълга колкото рамото ми, дълбоко бе изрязал в дървото руни. Разбрах какво представляват дори преди да видя бледочервената боя в нарезите. Транд бе ме предупреждавал за тях. Бяха проклятие, над което за да стане още по-могъщо, е текла кръвта на волва или сейдурман. Гретир бе станал жертва на черна магия.

През следващите три дни раната на Гретир като че ли заздравяваше, започна да се затваря и краищата й бяха розови. После, на третата нощ, се появи дълбока пулсираща болка; призори той вече бе в агония. Илуги разви превръзката. Плътта около раната бе подута и подпухнала. От разреза течеше. На другата сутрин месото посивя; през следващите дни раната стана тъмносиня, после зеленикавочерна. Миришеше на гнило. Гретир не можеше да спи — болката бе твърде силна. Не можеше да се изправи и на крака. Отслабна и изглеждаше като изцеден. До края на седмицата вече знаеше, че умира от отровата в крака си.

Точно тогава ни нападнаха. Как разбраха, че Гретир е в кома, нямам представа.

Краят беше бърз и кървав. Повече от десетина селяни се изкачиха по стълбите, които сега оставяхме, защото не можехме да ги издърпаме без Гретир. Дойдоха по здрач, въоръжени с топори и пики, и надвиха полузаспалия Глаум. Изтикаха го пред себе си и го накараха да им покаже землянката, макар че и сами скоро щяха да я открият. Чух ги пръв, вече бяха изпаднали в кръвожаден бяс. Илуги, заспал от изтощение, се пробуди бавно и едва има време да затръшне паянтовата врата. Тя обаче не бе замислена да удържи на обсада — представляваше просто няколко пръчки, покрити с овчи кожи — и зейна след първите няколко удара. Илуги вече бе заел позиция, с меч в едната и секира в другата ръка. Първият дръзнал да нахлуе селянин изгуби дясната си ръка от чутовен удар със същото оръжие, довело до гибелта на Гретир.

Атаката продължи повече от час. Чувах как Онгул насъсква мъжете си. Те обаче скоро се убедиха, че няма да минат без жертви. Още двама селяни бяха тежко ранени, а трети бе убит. Нападателите ни бяха като ловци, впримчили язовец в дупката му и се опитват да го заловят жив. Илуги ги отблъскваше от вратата с меч и топор, те започнаха да копаят през пръстения таван на убежището. Скоро таванът започна да се клати. Бях слаб като пале и неспособен да се намеся. Можех само да гледам как от тавана се посипа пръст и вътре щръкна върха на копие. Краят приближаваше.

Пореден напън по вратата и рамката й се строши. Землянката се рушеше пред очите ни. Метнато през вратата копие улучи Илуги в рамото. Гретир с мъка се изправи на крака. Стискаше късия меч, който откраднахме от гробницата на стария Кар. В този миг част от тавана се срути до огнището и от водопада пръст изскочи селянин. Гретир се извърна да посрещне новата заплаха, замахна с меча и промуши смъртоносно натрапника. Мъжът обаче падна напред и докато Гретир се мъчеше да издърпа острието, от дупката скочи втори мъж и го прободе в гърба. Гретир извика и Илуги се притече на помощ, хвърляйки щита, за да защити брат си. Така вратата остана неохранявана и землянката изведнъж се изпълни с въоръжени мъже. За броени секунди повалиха Илуги на земята и започнаха да го секат и бодат с мечовете си. Един от мъжете ме видя, пристъпи напред и насочи върха на копието си срещу завивките ми. Трябваше само да натисне и бях мъртъв.

Видях как Онгул се стрелна зад Гретир и бързо го наръга няколко пъти с ножа си. Гретир дори не се извърна да погледне убиеца си. Беше толкова слаб, че безмълвно се свлече на земята. Онгул се наведе и безцеремонно дръпна меча на Кар от пръстите на Гретир. Смъртта обаче стискаше здраво. Онгул издърпа ръката на кръвния ми брат на фаталното дърво и с един удар отсече пръстите.

Мечът падна в пръста. Онгул го вдигна и отряза главата на Гретир от раменете. Бяха му нужни четири удара, отброявах всеки. Опръсканите с кръв останки на разрушената землянка вече бяха претъпкани с потни, ликуващи селяни, които крещяха, говореха един през друг и се поздравяваха с победата.