Тим Северин
Брат по съдба (7) (Сага за героите на Севера)

Глава пета

В средата на декември ме разкъсваше такъв копнеж да видя Елфгифу, че помолих Бритмаер за позволение да прегледам наличния запас бижута за нещо, което да грабне окото на кралицата. Той ме изпрати при Турулф с бележка, в която пишеше да ме пусне в хранилището. Турулф се зарадва да ме види. Спяхме в съседни стаи, но сутрин поемахме в различни посоки — аз към дюкяна, Турулф към работилницата. Веднъж-два пъти седмично се срещахме след работа и ако успеехме да убегнем от вниманието на Бритмаер, се измъквахме към крайречните кръчми. Винаги нагласяхме завръщането си така, че да сме пред силно охраняваната врата на монетния двор заедно с двамата работници нощна смяна; влизахме — надявахме се, незабелязано — с тях. Единият бе почти сляп и работеше по усет, другият бе оглушал от годините тракане на чуковете. Прекарваха по няколко часа всяка нощ на старите си места в работилницата, и аз често заспивах под търпеливото потракване на чуковете им. Всеобщото мнение бе, че Бритмаер ги държи само от милосърдие.

— Какво правиш по това време тук? — попита очевидно доволен Турулф, когато се появих с бележката на Бритмаер. Навъсен броеше съдържанието на чувалите излезли от употреба монети в хранилището, задача, която особено ненавиждаше. — Торбите никога не свършват — казваше. — Което доказва, че ние, хората, сме алчна пасмина. Тъкмо решиш, че си разчистил всичко, и пристига нова партида стари монети.

Турулф остави дървения рабош, върху който отбелязваше с резкѝ броя на чувалите, заключи вратата и ме отведе при бижутата. В дъното на етажа с работилницата беше стаичката на майстора гравьор, подозрителен грубиян, мразен от останалите работници, които му завиждаха за по-високите надници. Така и не научих името му; идваше веднъж седмично, отиваше право в работилницата см и се заключваше вътре.

— По клеймата няма работа и за един ден седмично — обясни Турулф, възползвайки се от възможността да блесне със знания. — Нов комплект няма да ти трябва, докато кралят не реши да смени монетите, а дотогава може да минат години. Затова чичо реши да впрегне майстора в поправката и производството на бижута.

Турулф отвори вратата към миниатюрно помещение, с тезгях подобен на тези в главната работилница, малък огнеупорен съд и куп инструменти за изрязване лицата на клеймата. Под тезгяха, малко не на място, имаше голям, обкован с желязо сандък. Помогнах на Турулф да го извлече. Той го отключи, затършува вътре и извади няколко бижута, които изложи на тезгяха.

— Основно са за поправка — каза. — Подменяме изпадналите камъни в огърлиците, затягаме обкова, поправяме клипсовете, и изправяме, почистваме и лъсваме бижуто, за да хване окото на клиента. Има много боклуци — имитации на злато, евтино сребро и счупени дрънкулки.

Прерови по-добрите неща по тезгяха и подбра едно красиво колие, сребърно, със син камък в средата, и красив мотив преплетени линии по обкова.

— Виждаш ли как висулката се държи на верижката за тази примка. Когато попадна у чичо, беше счупена и нашият майстор трябваше да я приведе във форма. После подсили линиите — малко бяха избледнели.

Взех колието — лесно се виждаше мястото на поправката и белезите от новата гравюра.

— Майсторът ви не го бива много, а? — подхвърлих.

— Честно казано, не. Но и повечето ни клиенти не са особено придирчиви — призна Турулф. — Той е гравьор, не ювелир. Виж тук. Това би могъл да поправи, ако имаше камъни да запълни дупките. — Подаде ми огърлица от червени кехлибарени мъниста на сребърна верижка. След всяко трето мънисто в изящен сребърен клипс имаше кристал, голям наполовина колкото орех. Отразяваха светлината от изсечените си, полирани повърхности като късове гладък, свеж лед. Три от първоначалните седем липсваха, въпреки че се бяха запазили сребърните им обкови. Цяла огърлицата би била разкошна. Сега приличаше на зъбата усмивка.

— Мислех, че в работилницата на чичо ти се правят бижута — казах.

— Нищо сложно — отговори Турулф, измъкна от сандъка една кожена кесия и развърза ремъците й. — Ето в това ни бива най-много — каза и извади огърлица.

Сърцето ми подскочи. Представляваше сребърни монети, свързани със златни брънки. Бях виждал такъв наниз на врата на Елфгифу. Само него носеше в деня на първата ни среща.

— Чичо ти каза, че мога да прегледам сандъка и да подбера каквото сметна, че ще хареса кралицата.

— Давай — разговорливо каза Турулф, — но се съмнявам, че ще откриеш нещо. Чичо ми познава клиентите и запасите си до последната дрънкулка.

Беше прав. Прерових сандъка със счупени бижута и открих само две мънистени огърлици, няколко тежки брошки и пръстен. Едва ли представляваха извинение да посетя Елфгифу.

— Ще може ли да направите за нея огърлица от монети? — попитах с надежда. — Знам, че ги харесва.

— Ще трябва да попитам чичо, той е експерт по монетите. Умира си за тях, което сигурно е нормално за монетен майстор. Чакай, ще ти покажа.

Обърна на работния тезгях втора кесия, от която на малък куп се посипа каскада монети. Бяха все различни по големина, някои големи и тънки, други дебели и кръгли, като късове руда. Повечето бяха сребърни, но имаше и златни, медни и бронзови, и дори изсечени от олово. Някои имаха дупки в средата, други представляваха шестоъгълници или малки квадрати, но повечето бяха кръгли или почти кръгли. Имаше много загладени от употреба, но на места още се различаваха буквите и изображенията. На една разчетох гръцкото писмо, на което ме бяха учили ирландските монаси, на друга исландски руни. Няколко бяха с писмо на вълнички, като набраздено от бриз море. Почти на всички имаше символи — пирамиди, квадрати, меч, дърво, листо, няколко кръста, профил на крал, Бог с две лица, а на една — два триъгълника, които се кръстосваха в шестоъгълна звезда.

Подредих монетите на тезгяха, като пулчета в детска игра, в редица, от която да излезе красива огърлица за възлюбената ми. Вместо това мислите ми отлетяха като Хугин и Мунин, птиците на Один, които следят и докладват на господаря си за всичко, което се случва по света. По какви незнайни пътища, се зачудих, тия странни монети са стигнали до сандъка на монетния майстор на крал Кнут? От колко далеч ли идат? Кой ги е направил и защо е избрал точно тези символи? Пръстите ми докосваха един непознат свят, по-голям, отколкото си бях представял, свят, който тези малки кръгчета и квадрати бяха пребродили пътеки, по които ми се прииска да мина и аз.

Подредих редица редуващи се златни и сребърни монети. На пръв поглед ми хареса, но когато обърнах да ги погледна от другата страна, останах разочарован. Три от монетите бяха повредени с грозни, дълбоки нарези.

— Жалко — казах. — Тези белези повреждат повърхността и изличават изображенията.

— Няма как — подхвърли Турулф. — Има ги по почти половината стари сребърни монети, които пристигат от северните земи. Чужденците го правят, особено в Швеция и земите на русите. Нямат доверие на монетите. Мислят ги за фалшификати, олово, покрито със сребро или бронз, намазан със златна боя. Не е трудно за изработка, дори в тази малка работилница. Затова когато им се даде монета, те забиват върха на ножа си в нея и остъргват повърхността, за да проверят метала в дълбочина.

Зарязах идеята за наниза и събрах огърлиците и брошките, които реших, че може да се понравят на Елфгифу. Турулф изготви внимателно списък на това, което взимах. Заключихме хранилището и един от навъсените пазачи на Бритмаер ме съпроводи до двореца.

Поисках да видя иконома на кралицата и му казах, че й нося бижута. Той се бави около час, след което се върна и съобщи, че кралицата била твърде заета, да се върна на същия ден след седмица и да поискам нова среща.

Докато излизах от двореца, по рамото ме потупа кожено чуканче и един глас каза:

— О, това ако не е младият ми приятел, ловецът. — Извърнах се и видях Кяртан, едноръкия хускарл. — Някой каза, че си си намерил работа при Бритмаер, монетния майстор, но като гледам навъсеното ти лице, май си открил съкровището на Фафнир и пак си го изгубил.

Измърморих, че трябва да се връщам в работилницата. Пазачът на Бритмаер вече пристъпваше нетърпеливо.

— Почакай малко — каза хускарлът. — В края на всяка година даваме гемот, паметен пир. Повечето ни хора са още в Дания с Кнут, но пак ще се съберем достатъчно ветерани и завърнали се в домашен отпуск. Всеки хускарл трябва да води по един ординарец. Искам да те взема с мен, в памет на добрия ми приятел Едгар. Приемаш ли?

— С удоволствие, сър — отговорих.

— Имам само едно условие — продължи Кяртан. — В името на аезирите, намери си нови дрехи. Искам прислужника ми да изглежда добре. Онази червеникава туника, която носи последно в Нортамптън, още тогава изглеждаше вехта.

Хускарлът има право, помислих, когато се върнах в стаята си и извадих изтритата туника от торбата. Беше избеляла, мръсна и прокъсана, а и ми стягаше. В Англия напълнях, отчасти заради движението и добрата храна при Едгар, но най-вече заради пивото. За миг помислих да заема нещо от Турулф, но реших, че в неговите дрехи направо ще плувам. А и вече му бях длъжник покрай посещенията в кръчмата. Бритмаер ми осигуряваше храна и квартира, но не и заплата, така че пиенето винаги плащаше Турулф.

За нова туника трябваше да платя на шивач, и май знаех откъде да намеря парите. Нещо повече, щях да докажа и любовта си към Елфгифу.

Когато Турулф ми показа кехлибарената огърлица с липсващите кристали, веднага се сетих за торбата си. Дълбоко в дебелата кожа, там където ги приших преди три години, лежаха петте камъка, които преди да избягам от манастира, изтръгнах от украсената корица на библията в изблик на ярост към подлите ирландски монаси.

Нямах представа колко струват. В случая по-важното бе, че са с те като липсващите от огърлицата кристали.

Предполагам само човек, влюбен като мен, би дръзнал да скрои такъв план: щях да продам камъните на Бритмаер, с парите да платя дълга си към Турулф и да ми остане достатъчно за нови дрехи. А най-хубавото бе, че Бритмаер щеше да нареди на майстора си да постави камъните в огърлицата и аз най-после щях да имам бижу достойно за очите на кралица.

Отравяйки на ум благодарствена молитва към Один, свалих торбата, разпорих шева и все едно изстисквах хайвер от риба, един по един измъкнах камъните в дланта си.

* * *

— Колко такива имаш? — попита Бритмаер. Седяхме в личния му кабинет в дъното на дюкяна.

— Четири — казах. — Същите като този.

Бритмаер огледа камъка в ръката си и замислено ме изгледа.

— Може ли да видя другите?

Подадох му останалите три камъка и той все така безизразно ги вдигна, един по един, срещу светлината.

— Планински кристал — обяви пренебрежително. — Хващат окото, но не са особено ценни.

— В ковчежето с бижута има повредена огърлица, от която липсват подобни камъни. Помислих, че…

— Знам с какви бижута разполагам — прекъсна ме той. — Тези тук може да не паснат с обкова. Преди да ти предложа цена, трябва да проверя дали са подходящи.

— Мисля, ще откриете, че са със съвсем същите размери — осмелих се да кажа.

В прикрития поглед, с който посрещна забележката ми, като че ли се криеше лек хлад. Трудно бе да преценя, защото Бритмаер криеше до съвършенство чувствата си.

Следващият въпрос определено задаваше на всеки клиент.

— Имаш ли нещо друго за продан?

Извадих петия от крадените камъни. Беше по-малък от другите, колкото бобено зърно, и по-мътен — много наситеночервен, почти с цвета на съсирена кръв.

Бритмаер взе камъка и пак го вдигна към светлината. Съвсем случайно — а може да се намеси и ръката на Один — точно в този миг зимното слънце проби облаците и обля света в ярка светлина, която отразена от водите на Темза, нахлу през прозореца. Сърцевината на малкия червен камък между палеца и показалеца на Бритмаер изведнъж оживя. Напомни ми на въглен, скрит дълбоко сред пепелта, който при течение за секунда озарява цялото огнище. Блясъкът на камъка обаче бе по-жив.

За пръв и последен път при срещите ми с Бритмаер го видях да губи самообладание. Застина с вдигната във въздуха ръка. Чух го как бързо си пое въздух, после завъртя камъка и вътрешността му отново се озари от живото червено пламъче. Стрелкаше се напред-назад, сякаш пленник на камъка бе искрица от мълнията на Мьолнир.

Бритмаер много бавно се извърна към мен и тежко издиша.

— Откъде намери това? — попита тихо.

— Предпочитам да не казвам.

— Вероятно с основание.

Усетих, че в разговора ни се е промъкнала нова нотка.

— Можеш ли да ми кажеш нещо за камъка? — попитах.

Отново настъпи дълга пауза. Бритмаер внимателно ме огледа с бледите си, сълзливи сини очи, преди да каже:

— Ако те смятах за глупав или лековерен, щях да ти кажа, че този камък е просто парче червено стъкло, изкусно изработено, но с малка стойност. Но вече забелязах, че не си нито прост, нито наивен. И ти като мен видя блещукащото пламъче в камъка.

— Да — отговорих. — Притежавам камъка от известно време, но за първи път го оглеждам внимателно. Досега го пазех скрит.

— Много мъдра предпазна мярка — сухо отбеляза Бритмаер. — Имаш ли си изобщо представа на какво си попаднал?

Не отговорих — с Бритмаер най-разумно беше да мълчиш.

Той нежно завъртя камъка между пръстите си.

— Цял живот съм монетен майстор, който продава и бижута, също като баща ми преди мен. Виждал съм много камъни, от различни страни, някои скъпоценни, други не, някои нескопосано шлифовани, други — груби и необработени, често просто красиви късове планински кристал. Досега само съм слушал за този камък. Това е вид рубин сред простолюдието известен — по очевадни причини — като огнен. Никой не знае откъде идват тези камъни, макар че аз бих се осмелил да изкажа едно предположение. По времето на баща ми получавахме много монети, повечето сребърни, но и някои златни, изписани със завъртулките на арабите. Толкова много бяха, че монетьорите счетоха за удобно да базират системата си от мерки и теглилки.

Бритмаер замислено гледаше малкия камък в дланта си. Светлината вече не го застигаше косо и той лежеше безжизнен, най-обикновено симпатично тъмночервено мънисто.

— Тогава чух за огнените рубини и как искрят, когато светлината падне върху тях под определен ъгъл. Мъжете, които ги описваха, обикновено бяха същите, които носеха арабските монети, и аз се досетих, че рубините идват от същото място като монетите. Не можах да науча повече. Казаха ми, че родината на тези камъни е още по-далеч, там където пустинята преминава отново в планини.

Бритмаер се наведе и ми върна малкия камък.

— Ще те уведомя дали желая да закупя планинските кристали. И бих те посъветвал да оставиш този камък на много сигурно място.

Схванах намека му. През следващите няколко дни крих огнения рубин в една пукнатина на таблата на нара, а когато Бритмаер реши да купи кристалите и накара майстора си да поправи повредената огърлица, отидох при един амбулантен търговец и за нищожна част от цената му, купих евтин и грозен оловен амулет. Предполагаше се да е една от птиците на Один, толкова зле отлята, че не личеше дали е орел, гарван или сова, но пък достатъчно дебела за моите цели. Издълбах в нея кухина, поставих там рубина и я запечатах. От тогава носех амулета на кожен каиш на врата си и привикнах глуповато да се усмихвам, когато хората питаха за какво ми е тази дрънкулка.

Другите ми покупки бяха по-скъпи: туника от фина английска вълна, жълта с бродиран край, кафяви панталони и гети, и жартиери в тон с туниката. Поръчах си и нови обувки — меки, по последна мода, също жълти, с кафяв ширит по края.

— Да ти запазя ли кожените ремъци, млади господарю, да си ги принесеш в дар на боговете? — ухили се обущарят. Кръстът в работилницата му сочеше, че почита Белия Христос. По акцента бе познал, че съм северняк. Ние вярваме, че когато в деня на Рагнарок адската хрътка Фенрир погълне Один, за него ще отмъсти синът му Видар. Видар ще стъпи с единия си крак на острозъбата долна челюст на вълка и с голи ръце ще разкъса горната челюст. Затова и обувката му трябва да е дебела, направена от всички кожи и ремъци, изхвърлени от обущарите откакто свят светува. Моят обущар подхвърли забележката незлобливо, затова и му отговорих в същия дух:

— Не, благодаря. Но обезателно ще дойда при теб, ако ми потрябват сандали за ходене по вода.

Кяртан одобрително надигна вежда, когато в деня на гемота изтупан се явих в казармите на хускарлите.

— Виж ти, виж ти, ама наистина си те бива. Никой няма да каже, че прислужникът ми е неугледен.

Изглеждаше великолепно в униформата на кралската охрана. Над туниката носеше броня от лъскави метални плочки, а шлемът на главата му бе със златни мотиви. Освен меча със златната дръжка, на сребърна верижка от лявото му рамо висеше датска бойна секира. В лявата си ръка стискаше копие с излъскано острие, което за миг ми напомни смъртта на Едгар и глигана. Но това, което улови окото ми, бе торквата от усукана златна тел на рамото на осакатената му ръка. Той забеляза погледа ми и каза:

— Кралско обезщетение за раната от Ашингтън.

Докато вървяхме към столовата на казармата, Кяртан ме предупреди:

— Разчитам да си мълчиш за това, на което ще станеш свидетел днес — каза. — Има много хора, които искат да вадят гърба на хускарлите. Съдбата се обръща срещу нас, поне в Англия. Все по-рядко можем да отдадем дан на традициите си, а враговете използват церемониите ни, за да ни заклеймят като зли езичници. Старата вяра е трън в очите на епископите и на църковните съветници на краля. Затова твоята задача днес е да ми бъдеш виночерпец и да бъдеш дискретен.

С Кяртан бяхме сред последните. Нямаше тромпети, ефектно представяне на гостите, нито жени. В помещението чакаха около четиридесет хускарли, пременени с най-хубавите си дрехи. Един мъж разпознах на мига, извисяваше се една глава над останалите, което само по себе си бе изумително, тъй като хускарлите бяха все едри мъже. Гигантът бе Торкел Високия, наместникът на краля. Когато групата около него оредя, видях, че краката му са неестествено дълги сякаш едва ли не пристъпваше на кокили. Тялото му бе с нормални пропорции и дългите крака му придаваха несъразмерен вид, макар и ръцете също да бяха дълги и сковано да висяха покрай торса му. Напомни ми на щъркел — птица, която няколко пъти бях виждал в блатата, докато ловувахме с Едгар.

— Къде да застана? — попитах тихо Кяртан. Не исках да го изложа. В средата на помещението имаше само една голяма маса, с почетно място в единия край и пейки от двете страни. В дъното бяха помощните маси за напитките; кухнята трябва да беше близо, защото надушвах уханието на печено месо.

— Щом седнем, ще застанеш зад мен. Хускарлите сядат според проявена воинска храброст и дължина на службата, не по произход или ранг. После ще следиш както правят другите виночерпци и ще следваш примера им.

Торкел пое към почетното място начело на масата. Когато всички хускарли заеха местата си, виночерпците поставихме пред тях роговете, вече пълни с медовина. Не видях нито един стъклен стакан, нито капчица вино. Без да става, Торкел вдигна тост за Один, после за Тор, за Тир и за Фрей. Виночерпците определено нямаше да стоим със скръстени ръце — сновях към помощните маси, за да допълвам рога след всеки тост.

Торкел накрая обяви малък тост — възпоминание за мъртвите другари.

— За тези, които загинаха с чест, дано се срещнем във Валхала.

— Във Валхала — в един глас откликнаха хускарлите.

Торкел се измъкна иззад масата.

— Изправям се пред вас като представител на краля. От негово име ще приема подновяването на клетвите. Започвам с граф Ейрикур. Подновяваш ли клетвата си за вярност към краля и братството?

Най-близкият до Торкел, богато облечен ветеран, стана и високо обяви, че ще служи и пази краля, и ще се подчинява на законите на братството. Знаех, че е сред най-прославените капитани на Кнут, служил и на баща му Форкбиърд. За предаността си бе получил огромни владения в Северна Англия, което го превръщаше в един от най-богатите благородници на Кнут. И на двете си ръце носеше тежки златни торкви, доказателство за кралското благоразположение. Сега разбрах защо Херфид обичаше да нарича Кнут „щедрия“.

Торкел един след друг обявяваше имената на хускарлите и те се изправяха и подновяваха клетвата си за идната година. После Торкел извика по име тримата хускарли, които се намираха в Англия, но не се бяха явили за гемота.

— Каква да е присъдата им? — попита събралите се.

— Да изплатят на братството глоба от три манкуса злато — веднага се обади нечий глас. Предполагам, че това бе обичайната глоба.

— Съгласни ли сте? — попита Торкел.

— Съгласни — веднага отговориха те.

Торкел премина към по-сериозните нарушения.

— Получих оплакване от Храни, който в момента служи на краля в Дания. Твърди, че помолил Хакон да наглежда коня му, най-добрият му боен жребец, който бил твърде болен, за да замине с армията в Дания. Храни твърди, че за коня не са били полагани никакви грижи и животното умряло. Установих, че фактите отговарят на истината. Какво отсъждате?

— Десет манкуса глоба! — извика някой.

— Не, петнадесет! — извика друг, леко пиян, според мен.

— И разжалване с четири места — извика трети глас.

Торкел подложи предложенията на гласуване. Когато бяха приети, засрамен хускарл стана и се премести четири места надолу от почетното място.

— Тези приказки за коне ме подсещат, че съм гладен — провикна се с определено пиянски глас някакъв шегаджия. Вече трудно чувах Торкел заради настаналия шум.

— Кой е мъжът в края на масата? — попитах виночерпеца на Гисли, тих младеж с грозна бенка на врата. Той погледна към седналия, встрани от другите хускарл.

— Не знам името му. Извършил е три нарушения и е прогонен й немилост в най-далечния край на масата. На никого не е позволено да говори с него. Ще изкара късмет, ако след пиршеството другари, те му подхвърлят кокали и огризки.

Изведнъж се разнесоха бурни овации. От вратата към кухнята се появиха четирима мъже. Носеха малък вол на шиш, който вдигнаха над главите на пируващите и поставиха в средата на масата. Главата на животното бе внесена отделно и изложена на побита в пода желязна пика. Още по-бурни овации посрещнаха четиримата, когато те се върнаха с нов товар, този път кон, също печен, ребрата му стърчаха като пръстите на разтворена ръка. Конят оставиха на масата, а главата му — на втора пика до тази с вола. После готвачите се оттеглиха и хускарлите се нахвърлиха на храната. Режеха месото с камите си и го предаваха надолу по масата.

— Слава Богу, още можем да ядем истинско месо на пиршествата, напук на префърцунените свещеници — заяви един мустакат ветеран. Дъвчеше с наслада и брадата му вече бе осеяна с хапки конско месо. — Голяма глупост, това че свещениците на Белия Христос забраняват конското. Не виждам защо не забранят овнешкото, нали все опяват за Божия агнец.

Когато челюстите се умориха, готвачите и другите прислужници си тръгнаха и в залата останаха само хускарлите и виночерпците им. Тогава видях как Торкел кимна на опозорения хускарл в края на масата — сигурно предварително уговорен сигнал, защото мъжът стана, отиде при двойната входна врата и я залости с прът.

Някой стовари дръжката на меча си на масата и призова за тишина. После се разнесе звук, който за последен път чух в Ирландия преди три години, на пира на един от дребните ирландски крале — зловещ, призрачен вой, без ритъм или мелодия, докато не се заслушаш. Опитах да определя къде е свирачът. Стори ми се, че звукът идва от страничното помещение, досега заемано от готвачите. Погледнах натам и цял настръхнах. През вратата пристъпваше мъж, с ужасяваща маска на гигантска птица от позлатена ракита, която го покриваше до раменете. Оставени бяха само дупки за очите. А нямаше съмнение, че е мъж, защото, с изключение на маската, беше чисто гол.

Във всяка ръка държеше дълго копие, символа на Один, ясеновото копие Гунгнир, Гъвкавия. Мъжът започна да танцува под звуците на гайдата. В началото бавно, вдигаше подред копията и шумно стоварваше тъпия им край в земята в такт с музиката. После темпото се ускори и танцуващата фигура го последва. Извиваше се и пипаше по протежението на двете страни на масата. Когато свикнаха с ритъма на танца му, хускарлите го поеха; в началото отмерваха мелодията тихо, после все по-енергично, удряйки по масата с ръце й дръжките на камите си. „Один! Один!“, напяваха те. Фигурата бясно се въртеше, хванала двете копия така, че да свистят във въздуха, и подскачаше ли подскачаше. Видях как няколко от по-старите хускарли се пресегнаха, топнаха пръсти в кървавия сос от коня и изрисуваха на челата си резка, знак, че се посвещават на Всемирния отец.

После също така внезапно, както и се бе появила, маскираната фигура се стрелна обратно в стаичката.

Гайдата отново засвири и този път музикантът излезе от скривалището си. Беше младеж с гайда, по-малка от ирландските. Застана зад стола на граф Ейрикур — предположих, че графът от Нортумбрия е довел свирача за наше развлечение. Наел бе и професионален мим. Драматично се появи, облечен като герой, с шлем, броня и лек меч. Само няколко мига бяха нужни на публиката да разбере, че изпълнява ролята на Сигурд в бърлогата на Фафнир. Изкрещяха доволно, когато той със знаци пресъздаде сцената при ямата, от която скритият Сигурд разпаря люспестото тяло на Фафнир и пазещият златото дракон умира. После актьорът смени ролята си — започна да описва вълнообразни движения, превръщайки се в Регин, злия пастрок на Сигурд, който нарежда на Сигурд да му сготви сърцето на дракона. Нов скок встрани и мимът се превъплъти в Сигурд, облизваше изгорения си при готвенето пръст и така научи езика на птиците, които му казват, че подлият Регин смята да го убие. „Битка“ с мечове и Сигурд уби злия си пастрок и „извлече“ два сандъка Драконско злато. Не съвсем въображаемо, тъй като някои хускарли метнаха златни и сребърни монети по пода, израз на задоволството си от представлението.

Тук Торкел и няколко по-висши хускарли напуснаха залата. Трябва да знаеха, че гемотът ще продължи до късно, и на следващия ден, и че става все още по-циничен и безреден. Но Кяртан не понечи да си тръгне и аз продължих да изпълнявам задълженията си на виночерпец. Изпиха се нечовешки количества медовина и бира и алкохолът развърза езиците. Не подозирах каква ненавист таят традиционните хускарли към дворцовата клика на Белия Христос Особено силна бе жлъчта им към кралицата, Ема Нормандска и законодателя на краля, архиепископ Улфстан. Един много пиян хускарл измъкна дълга бяла риза — трябва да я бе донесъл специално за целта — и я размаха, за да привлече вниманието на пияните си другари. Несигурно се изправи на крака, заметна я на главата си и имитира християнска молитва.

— Три пъти са ме подготвяли за кръщене и всеки път свещеникът ми плащаше надника за един месец и ми подаряваше скъпа бяла риза.

— Лесни пари — извика друг пиян хускарл. — Аз събрах четири заплати!

Това предизвика изблик пиянски смях, след което събралите се започнаха да викат едно име. „Тирмур! Тирмур! Спомнете си Тирмур!“ Хускарлът свали бялата риза и я метна в ъгъла. „Тирмур! Тирмур!“, скандираха мъжете, вече напълно пияни и започнаха да мятат оглозгани кокали по свляклата се на пода дреха.

— Мислех, че ще замерят опозорения хускарл — прошепнах на виночерпеца на Гисли.

— Тази вечер изкара късмет — отговори ми той. — Днес празнуват смъртта на един от саксонските висши свещеници, архиепископ, май се казваше Алфхийф. Убил го мъж на име Тирмур, цапнал архиепископа по тила с опакото на бойна секира след един особено шумен пир, след като всички замеряли свещеника с волски кокали.

Тази пиянска смелост е детинска и безполезна, си мислех, все по-потиснат, докато гледах олюляващите се хускарли. Беше реакция на мъже, които се чувстват надхитрени от противника си. Шумното осмиване не бе начинът да се осигури бъдещето на старите богове.

Вечерта се изроди в скотство. Изстисках усмивка само когато компанията запя мръсна песничка за кралица Ема и свитата от свещеници. Текстът беше хитроумен и без да се усетя, се присъединих към припева „Бакрауф! Бакрауф!“ Въпреки че се бях опитал да остана трезв, усещах езика си надебелял и завалвах думите. Затова когато Кяртан се влече от мястото си, мъртво пиян, махнах на виночерпеца на Гисли да ми помогне и извлякохме хускарла до леглото му в казармата. После поех по дългия път през Лондон към собствената си стая, с надеждата леденият зимен въздух и разходката да прочистят главата ми.

Подрасках по вратата на монетарницата. Отдавна бе минало времето, по което с Турулф обикновено се връщахме от кръчмата, но аз бях подкупил вратаря, вече съвсем привикнал с пиянските ми набези. Трябва да бе чакал до вратата, защото я отвори почти веднага. Влязох, тихо и в права линия, колкото ми позволяваше алкохолът. Бях достатъчно трезв да си дам сметка, че ще е глупаво да се кача на втория етаж по стълбите покрай покоите на Бритмаер. Реших да стигна до стаята си по далечната стълба, която водеше направо към балкона. Свалих скъпите жълти обувки и държейки ги в ръка, тихо прекосих работилницата, опитвайки да вървя по права линия. Двамата старци още работеха в малък сноп светлина от фенера. Виждах ги как приведени удрят по монетите. Не ме усетиха — единият заради увреденото си зрение, другият защото се бе съсредоточил в работата си и тъй като бе глух, не би ме чул, дори и да не бях бос. Бях по-пиян, отколкото си мислех, и залитах и се клатех до такава степен, че се отърках в глухия. Това така го стресна, че подскочи и клеймото му падна на земята. Аз пиянски сконфузен, с пръст на устните си му направих знак да мълчи. После с нечовешка концентрация успях да се наведа, без да се килна встрани, вдигнах клеймото и му го върнах. Нещо сребърно привлече погледа ми. Беше монетата, по която работеше и която също бе паднала на пода. Рискувайки нов пристъп пиянски световъртеж, вдигнах монетата и я пъхнах в ръката му. После с дълбок поклон се обърнах, някак се добрах до стълбите и, изкачвайки ги здраво вкопчен за перилата, като новобранец моряк, най-после се строполих в леглото си.

На другата сутрин се събудих със зверско главоболие и вкус на застояла медовина в устата. Немощно пробвах да наплискам очите си с кладенчова вода от ведрото. Позата ми припомни нещо, което ме бе озадачило, докато се навеждах за клеймото и изтърваната от стареца монета. Първо не можах да си спомня какво. После се сетих: докато пусках монетата в дланта на работника, върху нея падна лъч от фенера. Чисто новата монета беше сребърно пени, но на лицето й не бе познатият профил на Кнут.

Или бях твърде пиян да го позная? Мистерията ме мъчи цяла сутрин, докато не се сетих, че мога да проверя. Използваните през нощта клейма се държаха в работилницата на гравьора. Малко преди обяд напомних на Бритмаер, че кристалната огърлица вече трябва да е готова и попитах дали мога да я видя.

Турулф отключи хранилището и си тръгна по работата, оставяйки ме сам. Няколко секунди ми бяха достатъчни да открия клеймата на двамата нощни работници — на скришно място под тезгяха, увити в кожа. Открих и буца стар восък, останал при изработката на клипсите за бижутата. Откъснах две парченца и ги притиснах към лицата и опаките страни на клеймата, след което върнах инструментите на мястото им. Когато Турулф се върна, ме завари да се любувам на планинските кристали в новия им обков.

Толкова нетърпелив бях да огледам восъчните отпечатъци, че едва изчаках да измина стотина крачки към дюкяна и ги изтърсих от ръкава си. Чиста работа — дори най-простият търговец би разпознал изображенията, имаше ги по половината пазари в страната, а хиляди лежаха в хранилищата на монетарницата — кралят на клеймото бе Етълред Бавния, мъртъв от вече четири години. На обратната страна на единия бе печат на монетен майстор от Ферби, на другия — от Уинчестър. Бях заинтригуван. За какво му е на Бритмаер тайно да прави стари монети, които вече нямат стойност и бездруго ще бъдат претопени, при това на загуба?

Не виждах логика. В кръчмата на другата вечер между другото попитах Турулф дали е чувал за някой си Гунер, монетен майстор от Дерби. Той каза, че името му е познато, но мъжът отдавна не е сред живите.

Извиних се на Турулф, че още съм махмурлия от гемота и пих малко. Всъщност исках да изглеждам възможно най-добре на следващата сутрин, когато бях уредил с иконома на Елфгифу да се явя с бижута, които тя да огледа.

Елфгифу беше нетърпелива. Очите й заискриха, когато — най-после — успя да отпрати всички слуги под претекст, че ще пробва бижутата сама. Секунди по-късно вече бяхме в спалнята й, където първи път ми бе показала какво е любов.

— Дай да те огледам! — С блеснали очи ме накара да отстъпя назад, за да се полюбува на новата ми туника. — Жълто, кафяво и черно, цветовете ти подхождат. Направо да те изяде човек. Ела тук. — След което дойде при мен и ме прегърна.

Усетих меките й гърди и се изгубих в прилива нега. Когато устните ни се сляха, разбрах, че не само аз съм изпитвал копнеж. Предаде път любовта ни в тази стая бе нежна и въздържана, Елфгифу доминираше над моята неопитност. Сега заедно се впуснахме в страстта си и алчни един за друг, се строполихме на леглото. След броени секунди бяхме голи и се любехме с отчаяна настойчивост, докато първата вълна на страстта отшумя. Едва тогава Елфгифу се откопчи от прегръдките ми и както винаги, прокара пръст по профила ми.

— Какво искаше да ми покажеш? — попита кокетно.

Изтърколих се от леглото, взех кесията с бижута и я изсипах на чаршафа. Както и очаквах, тя веднага се хвърли на кристалната огърлица.

— Красива е! — възкликна. — Помогни ми да си я сложа — обърна се, за да закопчея огърлицата на тила й. После отново извърна лице към мен, с искрящи като кристалите очи. Не можех да си представя по-добро място за крадените скъпоценни камъни от сластната извивка на гърдите й. Какво ли биха казали ирландските монаси, си помислих.

Елфгифу някак бе уредила да останем насаме няколко часа. Бяхме необуздани. Опиянявахме се взаимно от телата си. Елфгифу откликна подобаващо, когато я покрих с бижута — огърлицата, разбира се, но и гривни за глезените и китките й, колие за колан и две разкошни, лъскави брошки за двете й гърди.

Когато легнахме изтощени един до друг в леглото, аз й разказах за огнения рубин, скрит в амулета — тя го бе свалила от врата ми с думите, че бронзът ще й остави синини. Елфгифу веднага отгатна намеренията ми.

— Торгилс — каза тихо. — Не искам този камък. Не бива да ми го даваш. Имам чувството, че той трябва да остане с теб. Има твоя дух. В теб блещука същата светлина, само трябва някой да я накара да заблести. — След това нежно се наведе и започна да целува гърдите ми.